№ 14259
гр. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20241110151367 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. № 276556/29.08.2024г. на ищеца В.
С. А. срещу ******* с която е предявен осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 4265,13 лева (след допуснато увеличение
на първоначалния размер на иска от 3559,13 лева по реда на чл.214 ГПК с протоколно
определение от 15.05.2025г.), представляваща недължимо платена при липса на основание
сума по договор за паричен заем № ****/05.12.2022г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата претенция – 29.08.2024г. до
изплащането.
Ищецът твърди, че на 05.12.2022г. е сключил със ***** договор за паричен заем №
****, по който в полза на ищеца бил отпуснат заем в размер 1800 лева, който ищецът
следвало да върне на 18 месечни вноски. Поддържа, че в договора е уговорено, че в срок от
три дни задълженията по договора следвало да бъдат обезпечени с банкова гаранция или
поръчители, като са поставени множество условия за това, конкретно посочени в клаузата на
чл. 33, ал. 3 от общите условия към договора, като в чл. 6.6 от договора е предвидено при
неизпълнение на условията по чл. 33, ал. 3 от общите условия да се дължи фиксирана
неустойка в размер па 3462.08 лева. В периода от 05.12.2022 до 25.06.2024г.
кредитополучателят заплатил на кредитора сума в общ размер на 5359.13 лв., като сумата е
заплатена на 16 вноски, съобразно погасителния план към договора. Поддържа, че
процесният договор за кредит е недействителен поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9, т.10,
т.11 и т.20 ЗПК, както и на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД - поради противоречие на
уговорената възнаградителна лихва с добрите нрави. Счита, че с уговорената неустойка се
цели да се заобиколи предвидения максимален размер па ГПР в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като това
вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение единствено с цел да не
бъде включено при изчисляването на ГПР и да се заобиколи забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Счита, че с начисляването на неустойка за неизпълнение на задължение излиза извън
пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода и се накърняват добрите нрави,
което излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
цели единствено неоснователно обогатяване за другата страна по договора. В тази връзка
посочва, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и
1
незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера
на ГПР. При условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече
от 190%. Клаузата за неустойка заобикаляла забраната на чл.33, ал.1 ЗПК, като се уговаряло
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което
не произтичат вреди, като неустойката обезпечавала вредите от това, че вземането няма да
може да бъде събрано от длъжника в срок и на това основание било налице недопустимо
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва. Неустойката съставлявала
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди за кредитора, дължимо под условие, че
обезпечението не бъде предоставено, като била нарушена разпоредбата на 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка, така и клауза относно дължимостта на неустойка
при непредоставяне на обезпечение била уговорена в нарушение на чл. 146 от ЗЗП.
Поддържа, че било налице заобикаляне на изискването на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, вр.
11, ал. 1, т. 10, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание,
доколкото не се посочвал процентът на ГПР по кредита, както и липсвали компонентите,
които са включени в него. Клаузата за неустойка била нищожна и поради накърняване на
добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, което имало за последица
недействителност на целия договор за кредит. Твърди, че от сключване на договора до датата
на депозиране на исковата молба ищецът е заплатил задължения по договора, които
надхвърлят чистата стойност на кредита със сумата от 4265,13 лева (след изменението на
иска), като тази сума била получена от ответника без правно основание, предвид
нищожността на договора и на клаузата за неустойка, поради което предявява осъдителен
иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане ответника да възстанови посочената парична сума,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата претенция, до изплащането.
Претендира и разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ******* в
който оспорва исковете. Ответникът твърди, че при сключване на процесния договор за
кредит са спазени всички законови изисквания, с което оспорва доводите на ищеца, като
твърди, че оспорената клауза за заплащане на неустойка от договора е валидна, като същото
се отнася и за самия договор за кредит. Поддържа, че вземането за неустойка по договора за
непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на размера на
годишния процент на разходите. Излага, че неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Посочва, че неустойката е
индивидуално договорена между страните като клаузата е напълно ясна и разбираема -
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят
не предложи обезпечение на задължението си, от което следвало, че към момента на
сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би
могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им, с оглед на което ищецът предварително е бил наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит. Твърди, че кредитополучателят е разполагал
с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв
начин от посочената неустойка, както и че е имал възможност за удължаването на
тридневния срок за предоставяне на обезпечение, чрез предоставянето на нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на
запис на заповед. Излага, че кредитополучателят по своя инициатива е сключил още два
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия, с оглед
на което ищецът е целял начисляването на неустойката, за да обоснове формалното си право
на иск от водене на настоящото производство, както и същото е в пряко противоречие с
принципа на добросъвестността в преддоговорните отношения между страните. Поддържа,
2
че не е налице противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, поради изложените
аргументи, свързани с индивидуалното договаряне и възможността кредитополучателят да
може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и върху
отпадането на това вземане. Ищецът не бил предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а
от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова
обезпечение и е дал на кредитополучателя възможност и допълнителен срок да предостави
обезпечение и да не заплаща неустойка. Поддържа, че всички клаузи от договора са валидно
и индивидуално уговорени между страните, като впоследствие потребителят отново е
избрал същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до
сключването на 3 идентични договора, поради което и било налице индивидуално
договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на
достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. По изложените
доводи поддържа, че всички платени от ищеца суми са получени на валидно правно
основание. Заявява, че не оспорва получаването на процесните суми. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено следното:
По предявения осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в тежест
на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че на 05.12.2022г. е
сключил с ответника договор за потребителски заем № ****; че е заплатил твърдяната сума
по договора и същата е постъпила в патримониума на ответника, като в тежест на ответника
е да докаже, че има основание да получи процесната сума, а именно: валидни клаузи в
договор за паричен заем № ****, въз основа на които са извършени начисления на
процесната стойност, както и изпълнение на задълженията му по договора, както и
валидността на клаузата, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение, съответно, че: клаузата е индивидуално договорена, че не представлява скрито
възнаграждение, което следва да се включи при изчисление на ГПР, съответно в случай на
включването му не се нарушава императивната норма за максималния размер на ГПР по
чл.19 ЗПК, съответно, че клаузата не е неравноправна и не излиза извън присъщите на
неустойката функции, както и че не противоречи на закона, не е налице заобикаляне на
закона и не противоречи на добрите нрави.
С окончателния доклад по делото съдът е обявил за безспорно, че между страните
има сключен договор за паричен заем № **** от 05.12.2022г. с твърдените клаузи, по който е
отпусната сума в общ размер на 1800 лева главница, при възнаградителна лихва в размер на
40,05% годишно, ГПР в размер на 48,24%, като съобразно чл. 3 от договора заемът следва да
бъде върнат на 18 седмични вноски; че ищецът е заплатил по договора сумата преди
увеличението на размера на иска в размер от 3559.13 лева, както и че същата е получена от
ответника.
С определението си по чл.140 ГПК от 05.12.2024г. съдът е задължил ответника на
основание чл.190, ал.1 ГПК да представи заверен препис от общите условия към процесния
договор за паричен заем № **** от 05.12.2022г., като същият е предупреден за последиците
по чл.161 ГПК, в случай на неизпълнение. С молба от 05.03.2025г. ответникът е представил
по делото Общите условия, приложими към договора за кредит, като в чл. 33, ал. 1, т. 1 от
същите е посочено, че при сключване на индивидуален договор страните могат да уговорят
предоставянето на някое от следните обезпечения: 1) поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия - имат осигурителният
доход общо в размер на най - малко 7 пъти размера на минималната работна заплата; в
случай на двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва
да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата; не са поръчители по други
3
договори за заем, сключени с кредитора; не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация, различна от „редовен“ както по активни, така и по погасени
задължения; да представят служебна бележка от работодателя си или друг документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход; 2) безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора, включваща договорената главница и лихва. В чл.33, ал.2 от ОУ е посочено, че
заемодателят си запазва правото еднолично и без да мотивира да прецени дали
предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема и да откаже сключване на договор
за заем, докато не бъде предоставено искано обезпечение, или да откаже сключване на
договор за заем при непредставяне на обезпечение.
Съгласно чл. 37, ал.3 от ОУ, в случай че заемателят не предостави годно обезпечение
на договора в срок до три дни, считано от подписване на договора, същият дължи на
замодателят неустойка, индивидуализирана в договора за заем.
С протоколно определение от 06.03.2025г. съдът е задължил ответника на основание
чл.190, ал.1 ГПК да представи по делото препис от процесния договор за паричен заем №
**** от 05.12.2022г., като отново е предупреден за последиците по чл.161 ГПК, в случай на
неизпълнение. Препис от това определение е редовно връчен на ответника на 18.03.2025г.,
но въпреки това същият не е изпълнил вмененото му задължение по реда на чл. 190 ГПК в
предоставения от съда срок, нито до приключване на делото в настоящата инстанция,
въпреки че в счетоводството му съгласно данните от счетоводната експертиза има данни за
такъв договор за кредит с ищеца. Поради тази причина и на основание чл. 161 ГПК съдът
приема за доказано обстоятелството, че процесният договор има именно такова съдържание,
каквото е посочено от ищеца в исковата молба, като в него се съдържа клауза в чл.6.6, която
предвижда, че при непредставяне на обезпечение (банкова гаранция или поръчител) в
тридневен срок от сключване на договора, отговарящо на условията по чл.33, ал.1 от ОУ,
заемателят дължи на кредитора заплащането на неустойка, като това обстоятелство е
обявено и за безспорно с доклада на съда без възражения на страните. С отговора на
исковата молба ответникът не е оспорил обстоятелството, че посоченият от ищеца договор
има съдържанието, описано в исковата молба. Предвид създадените от ответника пречки
следва да се приложат последиците от чл. 161 ГПК и да се приеме, че в договора за кредит е
била уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Горното обстоятелство кореспондира с приетата и неоспорена съдебно – счетоводна
експертиза, която съдът кредитира на основание чл. 202 ГПК като пълно и компетентно
дадена. Вещото лице е посочило, че се е запознало с процесния договор за кредит и
погасителен план към него, които са му предоставени от служител на ответника. От
заключението се установява, че размерът на кредита е 1800 лева, при ГПР в размер от 48,24
%, фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 %, като е договорено обезпечение -
поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя, обща сума за плащане в
размер на 2522,88 лева. Вещото лице е посочило, че размерът на неустойката, дължима при
непредоставяне на поне едно от обезпеченията, посочени в чл. 6 от договора за кредит, е в
размер на 3651,12 лева. От заключението се установява, че общата сума, която В. С. А. е
платил на ***** по договор за паричен заем № ****/05.12.2022г. е в размер на 6065,13 лева.
Вещото лице е посочило, че при изчисляването на ГПР са били взети предвид единствено
главницата и договорната лихва. Ако към ГПР бъде включена и неустойката за
непредставяне на обезпечение, то неговият размер би бил в пъти по – висок от обявения в
договора. Уговарянето на неустойка при непредставяне на обезпечение и нейният размер се
потвърждава и от представения по делото европейски формуляр за предоставяне на
информация, в част II, т. 8 от който е посочено, че следва да се представи поръчител или
4
банкова гаранция, отговарящи на условията, посочени в ОУ, както и че при непредставяне
на обезпечение се начислява неустойка в размер на 3651,12 лева – част III, т. 4.3
Съдът, като съобрази обстоятелството, че с договора за заем страните са уговорили
неустойка поради неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител, намира, че в
случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри /посочени в ОУ на ответното дружество/,
които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и
относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо
набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане на
неустойка, защото в чл. 33, ал. 2 от ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да се
мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
дори когато обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в
чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
5
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля над два
пъти размера на заетата сума /3651,12 лева за неустойка при 1800 лева за главница/. Касае се
за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той
надхвърля законоустановения размер от 50 % (видно от заключението на счетоводната
експертиза). Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,24 %
годишно. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР. Годишният процент на разходите е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. В Решение от 13.03.2025г. по дело
№ C‑337/23 на Съда на Европейския съюз е разяснено, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата
на своето задължение по същия начин както и непосочването на този процент, поради което
санкцията, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е, че договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Според чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита /така решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г.
6
на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и
решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о.; Решение
50086/21.12.2023г. по т.д. 1027/2022г. на ВКС, І-во Т.О.; Решение № 50259/12.01.20203г. по
гр.д. 3620/2021г. на ВКС, ІІІ-то Г.О/. Следователно на основание на чл. 23 от ЗПК за
кредитополучателя е възникнало задължение да върне на кредитодателя само сумата, която е
получил по недействителния договор за кредит и всички други суми са платени при
изначална липса на основание. В случая чистата стойност на кредита е в размер на 1800
лева. От заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
ищецът е извършил плащания по процесния договор за заем в общ размер на 6065,13 лева,
т.е. разликата над чистата стойност се равнява на 4265,13 лева, които ищецът недължимо е
платил (6065,13 лева – 1800,00 лева). Предвид изложеното и при липса на други основания
за имущественото разместване, съдът намира, че предявеният осъдителен иск за сумата от
4265,13 лева с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен изцяло и следва да
бъде уважен. Законна лихва следва да бъде присъдена върху първоначално предявения
размер от 3559,13 лева, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.08.2024г. до
окончателното плащане, а върху увеличения размер, представляващ разликата над
първоначалния размер от 3559,13 лева до 4265,13 лева (706,00 лева) - от датата на подаване
на молбата за увеличение на размера на иска по чл. 214 ГПК - 14.05.2025г. до окончателното
изплащане на сумата.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат единствено ищецът. Същият е
сторил разноски за заплатена държавна такса в размер на 174,61 лева, както и за депозит за
вещо лице в размер на 350 лева, или разноски в общ размер на 524,61 лева, поради което
ответникът следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца
посочената сума. Последният е бил представляван по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв от адвокат
***** от САК, поради което следва да се определи адвокатско възнаграждение. Независимо
че в чл.38, ал.2 ЗА е предвидено, че в случаите на оказана безплатна правна помощ съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.
2 ЗА, съдът счита, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение
следва да се съобрази и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което се приема,
че при извършването на тази преценка съдът не е обвързан от определените с Наредба на
Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения /така
определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; определение
№ 343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за
определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и
правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера на
предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на
производството. В случая делото не се отличава с никаква фактическа и/или правна
сложност, не са събирани значителни по обем доказателства, съдът отчете обстоятелството,
че по делото е предявен един иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че производството се е развило без
участието на процесуалните представители на страните, без изслушване на свидетели,
защитавания материален интерес, конкретно проявената процесуална активност по делото,
че се касае за дело с обичайна за този тип дела сложност, които са типизирани предвид броя
дела, заведени в СРС с такъв предмет, отчитайки служебно известните на съда
обстоятелства (броя на производства със сходен предмет), т.е. процесуалният представител е
добре запознат както с материалноправните, така и с процесуалноправните аспекти на
7
делата). С оглед на това съдът приема, че за оказаната на В. С. А. безплатна адвокатска
помощ в хода на производството следва да се определи адвокатското възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 ЗА в размер от 300 лева. Доводите на ответника за недължимост на
така определеното адвокатско възнаграждение са неоснователни. За уважаване на искането
по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ, която е
договорена като безвъзмездна и страната, в полза на която е била предоставена, да има
право на разноски по правилата на чл.78 ГПК, които предпоставки в случая са налице.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ******* ЕИК *****, да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД на В.
С. А., ЕГН **********, сумата в размер от 4265,13 лева, представляваща недължимо
платена при начална липса на основание сума по договор за паричен заем № **** от
05.12.2022г., сключен между В. С. А. и ******* ведно със законната лихва, както следва:
върху сумата от 3559,13 лева, считано от 29.08.2024г. до окончателното изплащане, както и
законната лихва върху сумата от 706,00 лева от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал.
1, изр. 3, пр. 1 ГПК – 14.05.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ******* ЕИК *****, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на В. С. А.,
ЕГН **********, сумата в размер от 524,61 лева, представляваща разноски за заплатена
държавна такса и депозит за вещо лице в исковото производство пред Софийски районен
съд.
ОСЪЖДА ******* ЕИК *****, да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, вр.чл.78,
ал.1 ГПК на адвокат ****** от САК, личен номер ****, адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лева за оказаната безплатна адвокатска помощ на ищеца по иска – В. С. А..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8