РЕШЕНИЕ
№ 222
гр. гр. Хасково, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Теодора Кр. Г.
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640102341 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно и субективно съединение установителни
искове – главни и евентуални, с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ от С. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.*********, съдебен
адрес: гр.Хасково, *********, адв. П.И. П. от АК - Хасково против “Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7,
бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. и
А.В.М. и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от П.Б.Д..
Ищецът твърди, че на 04.07.2023 г. сключил с първия ответник “Изи Асет
Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4841545, по силата на който получил в
собственост сумата от 400 лв., при годишен лихвен процент от 35.00% и ГПР в размер на
40.75%. Страните уговорили помежду си, че заемателят ще погаси кредита на 11 месечни
вноски. Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се задължил в срок от три дни,
считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от три
обезпечения, подробно описани в три точки. Без да му стане ясно защо, към този договор се
появил от същата дата и Договор за предоставяне на гаранция № 4841545, сключен с втория
ответник „Файненшъл България“ ЕООД чрез “Изи Асет Мениджмънт“ АД. Съгласно чл. 3 т.
1 от този договор за предоставяне на гаранция потребителят дължал и възнаграждение за
поръчител в размер на 1199,00 лв., платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на
1
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г.
Изложено е в исковата молба, че ищецът е потребител по смисъла на § 13, т, 1 от ДР
на ЗЗП, тъй като е усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското му
качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Ищецът изцяло
усвоил кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията
за възнаграждение и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожна
кредитна сделка.
Според ищеца, процесният договор е нищожен поради изначална недействителност
на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – договорната
лихва, която не породила валидни правни последици на основание нейното противоречие с
добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11 ал.1 т. 9
ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което довело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на
собствена изгода на кредитора. Кредиторът изпълнил изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК да
разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.
Не били изпълнени и условията на чл. 11 ал. 2 ЗПК общите условия по договора да бъдат
подписани от потребителя. Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и
задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, тъй като в
съдържанието му не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани
правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен освен като
сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11 ал.1 т. 9 ЗПК и при
неспазване на изискванията на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 10 ал. 1, във вр. с чл. 19 ал.
1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и с чл. 22 ЗПК, тъй като разписаният в договора ГПР бил неточен и
подвеждащ. В него не била включена скритата под формата на възнаграждение договорна
лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за
плащане. По силата на чл. 22 вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в
договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени
елементи на договора за потребителски кредит водело до изначална недействителност на
кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК, а именно
потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал
лихва и други разходи по заема.
Поддържа се от ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на три
основания - с договорения лихвен процент в размер на 35% се нарушавали добрите нрави;
нарушени били и изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК и се внасяло неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.
Посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 35 % не отговарял на
действително приложения в заемното правоотношение, тъй като нарочно създаденото
договорено възнаграждение за поръчителство представлявало добавък към договорната
2
лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, кредиторът не оповестил на
потребителя действителната цена на кредитния ресурс. С договорния лихвен процент в
размер на 35 %, към който се кумулирало вземането за възнаграждение за Гарант,
представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал се
нарушавали правилата на чл. 11 ал. 2 т. 9 ЗПК, тъй като кредиторът не изпълнил
задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент,
прилаган в отношенията между страните. Поради това, че „възнаграждение на Гаранта",
според ищеца представлява скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11 ал. 1
т. 9 ЗПК, тъй като не разписал в съдържанието на договора действително приложените в
правоотношението размери на договорната лихва.
Освен това се сочи, че възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по
смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не можел да
прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца,
че ще дължи цена на кредита в размер на 40.75 %. В нарушение на чл. 147 ал. 1 ЗЗП, на
заемателя не било било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо
какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е
действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че трябва да престира
и за „възнаграждение на Гаранта“.
Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР също бил различен от
посочения в договора и кредиторът, вписвайки в контракта ГПР от 40.75% заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и заобиколил изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.
В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 40.75%/, което от своя
страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин (чл. 10 ал.1 ЗПК).
Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради
неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не били
включени всички права на потребителя, както и на чл. 11 ал. 2 ЗПК общите условия да бъдат
подписани от заемателя.
В подкрепа на тези доводи, са изложени подробни съображения, въз основа на които
се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор
за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт“ АД и на
договор за предоставяне на гаранция № 4841545 от същата дата, сключен с „Файненшъл
България“ ЕООД, а при условията на евентуалност, да бъде прогласена нищожността на
клаузите на чл.4 от договор за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г., сключен с “Изи
Асет Мениджмънт“ АД и на чл.3 от договор за предоставяне на гаранция № 4841545,
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД като
3
противоречащи на добрите нрави и поради това че са сключени при неспазване на нормите
на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски, за което е представен
списък по чл.80 ГПК.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори на
искова молба от страна на двамата ответници по първоначално заявените претенции, като
всеки от тях оспорва предявените спрямо всеки един от тях установителни искове.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт " АД поддържа, че твърдените нарушения на
ЗПК не били налице. ЗПК като цяло и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в частност не въвеждали
изискване за съответствие на размера на възнаградителната лихва по договорите за кредит с
добрите нрави. Единственото ограничение на размера на възнаградитепната лихва с оглед
разпоредбите на закона, по-специално чл. 19 ал. 1 ЗПК, бил размерът на годишния процент
на разходите. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния
процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора били по-ниски
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Становището,
че възнаградителната лихва по договора следвало да бъде отнасяна или съпоставяна със
законната лихва и именно последната да бъде обективен критерий за нейния максимален
размер било неправилно. То се основавало вероятно на схващането за възнаградителната
лихва като „печалба", поради което тя следвало да бъде ограничена. Лихвата по кредита не
била печалба, а цената на паричните средства, предоставени в заем, тя включвала освен
маржа на печалба и разходите по отпускане и управление на кредита (цена на заемния
ресурс, инфлация, оперативни разходи и пр.). Определянето на пределно допустима от
добрите нрави цена на един кредит чрез размера на законната лихва не отчитал разходите,
свързани с отпускане и управление на кредита. Законната лихва и възнаградителната лихва
имали различна същност. Законната лихва била предвидена да обезщети кредитора в случай
на забавено изпълнение, тя се дължала наред с изпълнението. Лихвата по кредита била
цената на предоставените в заем парични средства, и оттук, държавно определеният размер
на законната лихва не можел да бъде показател за размера на възнаградителната, който
следвало да се регyлира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот.
Например, банките имали възможност да отпускат кредити с по-ниска лихва, тъй като
разполагали със средства, набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства - цената на ресурса, който използвали е по-ниска, за разлика от
кредитните инститyции по чл. 3 ЗКИ.
Твърдението на ищеца, че посоченият в договора лихвен процент в размер на 35 % не
отговаря на действително приложения в заемното правоотношение било неоснователно.
Лихвеното задължение в размер на 44,42 лв. било изчислено правилно при договорените
параметри по договора за кредит, в частност при договорен фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40 %, усвоена сума в размер на 400 лв. и договорени размер на
погасителна вноска и падежи. Тезата на ищеца, че възнаграждението по договора за
4
предоставяне на гаранция представлява скрита лихва, която не е надлежно посочена в
договора като лихва, било или неправилно формулирана или възприета буквално -
несъстоятелна. Изложените в нейна подкрепа разсъждения относно поетото от ищеца
задължение да представи обезпечение нямали връзка със самата теза. Доводите на ищеца
били несъстоятелни, тъй като възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не
било сред разходите, посочени в чл. 19 ал. 3 т. 1 ЗПК. Възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция не бил разход, който потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Ищецът избрал да сключи договор с
дружеството-гарант, в изпълнение на поетото от него задължение да представи обезпечение
по кредита.
Твърдението, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като е уговорена
неравноправно било също несъстоятелно. Изискванията на ЗПК, в частност на разпоредбите
на чл. 11 ал. 1 т. 9 за посочване на информация за лихвения процент по кредита били
спазени. Лихвеният процент по процесния договор бил фиксиран и бил ясно посочен в чл. 2,
т. 6 от договора - 40 %. Условията за прилагането на лихвения процент също били записани
в договора. Съгласно чл. 2 т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден за целия срок на
договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа
главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената
възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за
съответния период в зависимост от периодичността на вноските. Ето защо, ответникът “Изи
Асет Мениджмънт“ АД счита за невярно твърдението на ищеца, че не са спазени
изискванията на чл. 11. ал 1 т. 9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на
лихвения процент.
Несъстоятелни и неоснователни били твърденията на ищеца, че действително
приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, както и
че не са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите по
кредитното правоотношение бил посочения в договора за паричен заем. ГПР изразявал
общите разходи по кредита като процент от размера на кредита. ГПР не се „прилагал", той
бил резултат от изчислението на вече „приложени“ параметри. В договора за потребителски
кредит бил посочен годишният процент на разходите (47.19 %), посочена била общата сума,
дължима от потребителя (444,42 лв.), посочени били и взетите предвид допускания (чл. 2, т.
8), -,,... договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява
точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране,
лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия
договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор.". Годишният
процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към
момента на сключване на договора, каквото било изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.
Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на сключване на договора за кредит. При
изчисление на ГПР се вземали предвид известните към момента на сключване на договора
разходи. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение
5
да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР.
Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали
предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 ЗПК допускания. Следвало да се
обърне внимание, че заемодателят нямал задължение при промяна на условията по договора
да изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите
на членове 11 и 12(2)), не изисквала кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има
промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или
когато се променят съответните договорни условия. ГПР бил изчислен по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като били използвани
договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата
на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. С оглед както на разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, така и на разпоредбите на Директива 2008/48/20,
задължението за посочване на ГПР се изчерпвало с посочването на цифровата стойност с
точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в
Приложение 1 на ЗПК формула. В този смисъл и твърдението на ищеца, че не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като липсвала ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР) било също неоснователно.
Изложени са съображения в отговора на ответника “Изи Асет Мениджмънт“ АД и за
това, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем не следва да се включва
възнаграждението по договора за поръчителство, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.
Това възнаграждение не следвало да се включва при изчисляването на ГПР, тъй като то не
било не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на
„общ разход по кредита за потребителя", дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Възможността за
заплащане на възнаграждението по договора за поръчителство чрез „Изи Асет
Мениджмънт" АД била предвидена за удобство на потребителя. Възнаграждението,
договорено между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД и дължимо по договора за
поръчителство, не влизало в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт" АД, а в този на
„Файненшъл България" ЕООД. То не било част от разходите по кредита. Договорът за
предоставяне на гаранция бил отделно облигационно правоотношение, с различни правни
субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Възнаграждението на
дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-гарант уговорили, не било част от
заемното правоотношение по договора за заем и не представлявало пряк разход, свързан с
кредита. Възнаграждението по договора за поръчителство не представлявало и разход за
допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с
дружеството-гарант не било задължително условие за получаване на кредита.
Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез предоставяне на поръчител,
който предоставя гаранционни сделки, договарял с него съответните приложими в
отношенията им условия. Ищецът по собствена воля избрал да обезпечи задължението си по
договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое разположение три алтернативни
начина за обезпечаване. Следвало да се обърне и внимание, че договорът за поръчителство
6
бил подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. В
договора за поръчителство било уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от
сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на
кредитора.
Твърденията на ищеца за неспазване на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК били напълно
неоснователни, тъй като правото на отказ от договора било уредено в чл. 7, ал. 3 от договора
за паричен заем. Видно от чл. 7, ал. 3 от договора, императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т.
20, т. 23 и чл. 29 ЗПК също били спазени. Посочените клаузи изрично предвиждали и
информирали потребителя, че той има право да се откаже от договора поради каквато и да е
причина в срок от 14 календарни дни от подписването му, като писмено уведоми за това
кредитора. Лихвеният процент на ден бил посочен в чл. 2, т. 6.2 от договора за паричен заем
- 0.10 %. Не било налице и нарушение на чл. 11 ал. 2 ЗПК. Във връзка с твърдението на
ищеца, че при сключване на договора за кредит на ищеца не са представени общи условия и
такива не са подписвани от него, то следвало да се обърне внимание на това, че всички
условия по договора за паричен заем са били включени в него и всяка страница от този
договор била подписана от заемополучателя-ищец. Към договора за паричен заем нямало
„общи условия", изготвени като отделен документ.
Изложени и подробни съображения относно действителността на клаузата,
предвидена в чл.4 от процесния договор за паричен заем.
По тези и други детайлно изложени мотиви, ответникът “Изи Асет Мениджмънт“
АД моли да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени
като неоснователни и недоказани, както и да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
Ответникът "Файненшъл България" ЕООД също счита, че процесният договор за
предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен, а твърденията на ищеца са
несъстоятелни. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, като насрещна
престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по
договор за кредит, не противоречало или нарушавало законови разпоредби или добрите
нрави. Възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство, които
„Файненшъл България" ЕООД сключвало със своите клиенти било насрещната престация
срещу поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключвало гаранционни
сделки по занятие. Като всяка стопанска/ търговска дейност, същата се осъществявала с цел
положителен финансов резултат. Разпределението на евентуалния положителен резултат от
стопанската дейност на дружеството по никакъв начин не се отразявало на действителността
на договора за поръчителство. Твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК било несъстоятелно, тъй като договорът за предоставяне на гаранция бил
сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се обърнал към дружеството-ответник с оглед
изпълнение на поето от него задължение. Ако ищецът, сключвайки договор за предоставяне
на поръчителство, е целял да заобиколи посочената разпоредба на Закона за потребителския
7
кредит, то ответното дружество не знаело за тези цели и намерения на ищеца. Договорът за
предоставяне на гаранция не нарушавал нито изрично формулиран правен принцип, нито
правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за
предоставяне на гаранция се сключвал в съответствие с принципите на добросьвестността и
справедливостта.
И твърденията на ищеца за възможни нарушения на Закона за защита на
потребителите във връзка със сключването на договора за предоставяне на гаранция били
неоснователни. Следвало да се подчертае, че договорът за предоставяне на гаранция бил
сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна. Ищецът кандидатствал
за кредит, който следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция,
или чрез дружество-гарант. Ищецът можел да избере дали да сключи договора за кредит при
тези условия или не. Ищецът можел да избира между три вида обезпечения, които да
представи. Първата възможност била да се представи банкова гаранция. Втората възможност
- да се осигурят двама поръчители. Третата - представяне на гаранция от дружество-гарант.
Ищецът можел да избере както банката, която би издала банкова гаранция, така и
дружеството, което да гарантира изпълнението на задълженията му. Ищецът избрал да
сключи договор с ответника „Файненшъл България“ ЕООД. В договора за предоставяне на
гаранция ясно и разбираемо било написано, че „Файненшъл България“ ЕООД се задължава
да сключи договор за поръчителство с “Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да
отговаря солидарно с потребителя за неговите задължения по договор за заем, а
потребителят се задължава да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД посоченото в
договора възнаграждение. Всеки потребител – относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, можел да прецени потенциално значимите икономически
последици за него. Икономическите последици се равнявали на сумата, която потребителят е
трябвало до заплати.
По тези и по други, подробно изложени в отговора съображения и ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД също моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото договор за
паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г. между заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД и
заемателя С. А. А., че е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е
задължил да предаде в собствеността на заемателя сума в размер на 400 лв., а заемателят се
е задължил да я върне в срок от 27 седмици на 27 равни седмични погасителни вноски, всяка
от които в размер на 16,46 лв., заплащайки фиксиран ГЛП в размер на 40 % и ГПР в размер
на 47.19 % при първа падежна дата – 14.07.2023 г. и последна падежна дата – 12.01.2024 г. и
посочена в договора обща сума, дължима от заемателя от 444,42 лв.
В чл. 4 от договора за паричен заем страните са уговорили, че заемателят се
8
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на
заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да
отговарят на конкретно описани в договора условия; банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя; одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем между поръчителя
"Файненшъл България" ЕООД (финансова институция с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки) и потребителя С. А. А. е сключен договор за
предоставяне на гаранция № 4841545 от 04.07.2023 г., съгласно който потребителят е
възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане за изпълнение на
парични задължения в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по договора
за паричен заем, в т. ч. задължение за връщане на заемната сума в размер на 400 лв.,
задължение за плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна лихва
за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски, адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция
за поемане на задължението потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
284,58 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 10,54 лв., и дължими
на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.
Представени са от ответниците "Изи Асет Мениджмънт" АД и "Файненшъл
България" ЕООД и погасителни планове по договора за паричен заем и по договора за
поръчителство/гаранция, както и справка за извършените плащания по тях. Видно от
същите, по договора за поръчителство/гаранция № 4841545 от 04.07.2023 г., ищецът е
заплатил цялата дължима сума от 284,58 лв., а по договора за паричен заем № 4841545 от
04.07.2023 г. са платени 437,13 лв. като остават дължими 7,29 лв. за лихва.
Не се спори, че заетата сума в общ размер от 400 лева е била усвоена от ищеца.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установяват освен
постъпилите суми по договора, посочени и от ответните дружества в коментираните по горе
справки и тяхното разпределение по пера, също така и че размерът на ГПР в хипотеза на
включени в него главница, договорна лихва и вноска по договора за поръчителство е
1103.166 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявените при условията на обективно и субективно съединение установителни
искове – главни и евентуални, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване
нищожността на договор за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г., сключен с “Изи Асет
9
Мениджмънт“ АД и на договор за предоставяне на гаранция № 4841545 от същата дата,
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, а при условията на евентуалност – за прогласяване
нищожността на клаузите на чл.4 от договор за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г.,
сключен с “Изи Асет Мениджмънт“ АД и на чл.3 от договор за предоставяне на гаранция №
4841545, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД като
противоречащи на добрите нрави и поради това че са сключени при неспазване на нормите
на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, са процесуално допустими.
Най-напред следва да се отбележи, че според трайно установената съдебна практика
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск е наличието на
правен интерес. За да е налице такъв интерес е нужно да се установи наличие на спор между
страните по делото, при който се извършват действия, сериозно засягащи правата на ищеца.
Следователно, за да съществува интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно
да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него
право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез установителен
иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. По смисъла на решение
№ 299/09.01.2012 г. по гр.д. № 1331/2010г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл.290
ГПК, за да е налице правен интерес от предявения установителен иск за нищожност на
договор, респ. клаузи от същия, решението по него следва да се отрази на правното
положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат.
Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която решаващият съд е длъжен
да извърши служебно, е винаги конкретна и се основава на въведените с исковата молба
фактически твърдения и правни доводи за засегнатите от възникналия правен спор права,
както и на характера на самото спорно право. В настоящия случай и с оглед процесуалната
позиция, която заемат и двамата ответници, твърдейки, че договорните клаузи, предмет на
делото не са нищожни, респ. неравноправни обосновават и допустимостта, съответно
интереса от предявяване на иска. След като ищецът твърди да е страна по договора, винаги
има интерес да установи със сила на пресъдено нещо дали същия е действителен или не, при
което исковете са допустими, дори и всички суми по него да са платени – в този смисъл т. 2
на ТР № 8/2012 г. на ВКС.
Разгледани по същество, главните искове са изцяло основателни, като съображенията
за това са следните:
Както бе посочено по-горе, съдът намира за безспорно установено, че между ищецът
и ответника „Изи Асет Мениджмънт " АД е сключен договор за паричен заем № 4841545 от
04.07.2023 г., при посочен в договора годишен процент на разходите /ГПР/ от 47.19 %. Като
условие за отпускане на кредита е предвидено неговото обезпечаване - чл. 4 от Договора. В
изпълнение на това задължение между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е
сключен договор за предоставяне на гаранция № 4841545 от 04.07.2023 г., по силата на който
ищецът е поел задължение за заплащане на сумата от 284,58 лева по обезпечителния
договор, а главницата по кредита е в размер на 400 лева.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
10
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г. има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал,
че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са
изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищеца има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
11
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесните договори
са сключени при общи условия /при предварително определени от едната страна клаузи на
договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят и служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
Настоящият съдебен състав счита, че договорът за потребителски кредит в
действителност е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с
недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на
възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен
ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до
неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК
относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от
12
законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се
явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на
обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че
потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и
клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза,
която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички
останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита.
Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да
бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая, съобразно
кредитираното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна, действителният
размер на ГПР надхвърля многократно законоустановения минимум от 50 %, а именно
същият нараства до 1103.166 %, ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще
заплати се включи и разхода за възнаграждение за гаранция по чл.4 от договора за паричен
заем, което само по себе си води и до недействителност на договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Нищожността на договора за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г., сключен с
първия ответник "Изи Асет Мениджмънт" АД влече след себе си и нищожност на сключения
към него договор за предоставяне на гаранция № 4841545 от същата дата с втория ответник
„Файненшъл България" ЕООД. Той има акцесорен характер спрямо договора за заем и не
може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на задълженията по
договора за заем.
На следващо място, според настоящия съдебен състав, сключеният между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 4841545 от
04.07.2023 г. е недействителен и поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1,
предл. 3 ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-
потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в
зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано
със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице- търговец, което по занятие
сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска
отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в
полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по
13
договора за кредит. Следователно договорът за предоставяне на гаранция е нищожен,
поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като
само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения,
срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за
самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и
разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под
формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. №
1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието
на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Нищожност поради
противоречие с добрите нрави е налице и при съществена нееквивалентност на престациите,
каквато съдът приема, че е налице в случая.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбата на чл. 11, ал.
1 т.10 ЗПК, както и поради заобикаляне на чл. 19, ал.4 ЗПК следва да се приеме, че
договорът за потребителски кредит и свързаният с него договор за предоставяне на гаранция
са недействителни, нищожни и без да се обсъждат останалите несъответствия между
формулираните клаузи и разпоредбите на ЗПК.
С оглед всичко изложеното, съдът намира, че предявените главни искове са
основателни и като такива, следва да бъдат уважени.
При това положение, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното условие за
разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност - за прогласяване
нищожността на клаузите на чл.4 от договор за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023 г.,
сключен с “Изи Асет Мениджмънт“ АД и на чл.3 от договор за предоставяне на гаранция №
4841545, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, поради което не дължи произнасяне по
тях.
С оглед изхода на спора и тъй като ищецът е бил освободен от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, двамата ответници следва да бъдат осъдени да
заплатят по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски, на основание чл.78 ал.6
ГПК, в общ размер от 350 лева за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице или по
175 лв., както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. П.И. П. от АК - Хасково. По отношение
на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът намира следното: Съобразно
изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
14
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.
1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, цената на исковете, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адвокат Петко П.
процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото,
приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящият съдебен състав
намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на
адвокат Петко П. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на
400,00 лева и по двата главни съединени иска, което да бъде заплатено поравно от
ответниците "Изи Асет Мениджмънт" АД и "Файненшъл България" ЕООД.
В тази връзка, съдът не споделя направените възражения на ответните дружества за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, договор за паричен заем № 4841545 от 04.07.2023
г., сключен между С. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.*********, съдебен
15
адрес: гр.Хасково, *********, адв. П.И. П. от АК - Хасково и “Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7,
бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. и
А.В.М., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, договор за предоставяне на гаранция № 4841545 от
04.07.2023 г., сключен между С. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.*********,
съдебен адрес: гр.Хасково, *********, адв. П.И. П. от АК - Хасково и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.
Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от П.Б.Д., на основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в
полза на държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от общо 175,00 лева,
представляваща дължима държавна такса по делото и разноски за възнаграждение за вещо
лице, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от П.Б.Д., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на
държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от общо 175,00 лева, представляваща
дължима държавна такса по делото и разноски за възнаграждение за вещо лице, както и
сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист
за нейното събиране.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М., да заплати на адв. П.И. П. от АК - Хасково, с
личен № ********** с адрес на кантората - гр.Хасково, *********, сумата от 200,00 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от П.Б.Д., да заплати на адв. П.И. П. от АК - Хасково, с личен №
********** с адрес на кантората - гр.Хасково, *********, сумата от 200,00 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
16
Секретар: С.А.
17