РЕШЕНИЕ
№ 1630
гр. Пловдив, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300502332 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.422, ал.1 , вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от
„*******“ АД, депозирана чрез старши юрисконсулт Н. П., против решение
№2237/17.06.2022 г., постановено по гр.дело №9963/2021 г. на РС -Пловдив,
ХІІ гр. състав, изменено с определение №7969/22.07.2022 г., постановено по
същото дело.
С решение №2237/17.06.2022 г. по гр.дело №9963/2021 г. на РС -
Пловдив, ХІІ гр. състав, е признато за установено в отношенията между
страните, че П. З. С. дължи на „********“ АД плащане на следните суми, за
които е издадена заповед за незабавно изпълнение №201934 по частното
гражданско дело №14675 по описа на ПдРС за 2020 г.: 10297.47 лева –
главница, ведно със законната лихва върху тази сума от 05.11.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, като са отхвърлени исковете в частта
над този размер до пълния предявен от 11170.77 лева главница, както и за
сумите: 382.63 лева възнаградителна лихва за период от 28.06.2020 г. до
03.11.2020 г., 0.71 лева лихва за забава до датата на изискуемост на вземането
от 28.06.2020 г. до 03.11.2020 г., 3.10 лева обезщетение за забава след датата
на изискуемостта от 04.11.2020 г. до 04.11.2020 г., и 120 лева такси при
изискуем кредит, като неоснователни или недоказани по размер. П. С. е
1
осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 711.72 лева разноски по
делото.
С определение №7969/22.07.2022 г., постановено по същото дело,
е изменено решение № 2237/17.06.2022 г., в частта, касателно присъдените в
полза на „Банка ДСК“ АД разноски, като е увеличен размера на същите от
711.72 лева на 849.94 лева.
Решението се обжалва в частта му, с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя иск за разликата над 10297.47 лв. до 11170.77
лв., както и в отхвърлителната част - за исковете за възнаградителна лихва от
382.63 лева за период от 28.06.2020 г. до 03.11.2020 г., 0.71 лева лихва за
забава до датата на изискуемост на вземането от 28.06.2020 г. до 03.11.2020 г.,
3.10 лева обезщетение за забава след датата на изискуемостта от 04.11.2020 г.
до 04.11.2020 г., и 120 лева такси при изискуем кредит, като неоснователни
или недоказани по размер. Във въззивната жалба се навеждат доводи за
неправилност на решението в посочената част. Неправилно договорът за
кредит е обявен за недействителен, като се излагат подробни съображения в
тази насока. Иска се отмяна на решението в атакуваната част и уважаване на
исковете изцяло, като на страната се присъдят и разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилна е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
2
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание
чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните имало договор за
банков кредит за текущо потребление от дата 16.04.2019 г., по силата на
който кредиторът – банка отпуснал на ответника в заем сумата от 10713 лева
с цел рефинансиране на два предходни заема между същите страни. Кредитът
бил изцяло усвоен по разплащателната сметка на ответника. Договорено било
заемната сума да бъде върната на 120 равни месечни вноски, всяка от които
по 159.64 лева, при възнаградителна лихва от общо 9156.80 лева, при
променлив лихвен процент, с начална стойност от 12.95% към датата на
сключването, и годишен процент на разходите от 13.75%.
С допълнително споразумение от 04.06.2019 г. кредитът бил
преструктуриран, като бил приет нов погасителен план и била променена
падежната дата. Длъжникът платил част от вземанията на банката, след което
изпаднал в забава. Останали неплатени следните суми: 11170.77 лева от
главницата, 382.63 лева възнаградителна лихва за период от 28.06.2020 г. до
03.11.2020 г. (по – малко от пет месеца), 0.71 лева лихва за забава до датата на
изискуемост на вземането - от 28.06.2020 г. до 03.11.2020 г., 3.10 лева
обезщетение за забава след датата на изискуемостта от 04.11.2020 г. до
04.11.2020 г., и 120 лева такси при изискуем кредит, ведно със законната
лихва върху главницата от 05.11.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането. За тези суми ищецът се снабдил със заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, издадени по частно гражданско дело
№14675 по описа на ПРС за 2020 г. Длъжникът възразил в срока по чл. 414А
от ГПК, че е изпълнил една част от общото си задължение (1300 лева), а
остатъка не дължал, тъй като на 18.03.2021 г. между него и банката било
подписано друго допълнително споразумение. Банката – ищец иска от съда да
се установи вземането със сила на пресъдено нещо по реда на чл. 422 от ГПК
и да се присъдят направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор от
ответника.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието, че е сезиран с искове с правно основание в чл. 422 от
ГПК във връзка с чл. 79 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК.
Прието е, че исковете са допустими, при идентичност на
вземането, описано в заповедта за незабавно изпълнение, и това, предмет на
исковата молба. Спазени са и сроковете по чл. 422 и 414 от ГПК. Подаденото
по реда на чл. 414А от ГПК възражение с довод за частично плащане не води
до недопустимост на иска, когато заповедта е издадена по реда на чл.417 от
ГПК, а длъжникът е платил след издаването, в хода на нарочно изпълнително
дело. В случая не отпада интереса на кредитора от исканото установяване в
пълен размер, доколкото вземането следва да бъде проверено дали
3
съществува към датата на издаването на заповедта, защото последната
идентифицира спорното право.
Копие от договора за потребителски кредит и първото
допълнително споразумение към него са представени по делото и длъжникът
не ги е оспорил. Установява се, че банката е отпуснала на С. кредит за текущо
потребление в размер от 10713 лева, усвоен от длъжника и използван от него
за погасяване на други вземания на същия кредитор. Съдът е приел за
доказано сключването на договора, включително изпълнението по него от
страна на банката.
Съобразено е, че тъй като договорът за кредит попада под
дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се
подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на
кредитополучателите. С оглед датата на сключването му, приложима е
редакцията на ЗПК, обн. ДВ, изм., бр. 17 от 26.02.2019 г. Договорът е писмен,
съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; има
посочване на методиката (чл.7) за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл.33а, както и посочване на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Има
погасителен план, който съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В договора обаче според първоинстанционния съд отсъства
посочване или каквато и да било информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания. Тъй като в договора е предвидена
възможност на банката да променя едностранно приложимия лихвен процент,
включително в тежест на потребителя, неизпълнението на това законово
изискване релевира недействителност на договора за кредит по смисъла на чл.
22 от Закона за потребителския кредит.
Във въззивната жалба се възразява, че процесният договор
съдържа всички законови реквизити, включително търсената информация,
като това право е отразено в чл.14, т.2 от общите условия към договора.
Възражението е основателно. Към договора за потребителски кредит са
приложени общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление
4
(л.9 – 12 от първоинстанционното дело). В чл.14, т.2 от същите е предвидено
задължение на кредитора да предоставя в офисите си при поискване и
безвъзмездно на кредитополучателя информация за състоянието на кредита
по време на действие на договора за кредит, под формата на извлечение от
сметка за извършените плащания и погасителен план за предстоящите
плащания.
На следващо място, според състава на районния съд, клаузата на
чл.7 от специалните условия на договора, която определя размера на
кредиторовото възнаграждение, предвижда участието на променлива
величина при формирането на това възнаграждение – „среден лихвен процент
по салда по срочни депозити в лева на домакинствата, със срок над един ден
до 2 години“. Промяната в тази величина може да доведе до увеличение на
абсолютния размер на кредиторовото възнаграждение. Намаление на този
размер обаче е изключено, тъй като не се допуска отрицателен „среден
лихвен процент по салда…“, независимо от официалната му стойност. Тоест,
клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 13 от Закона за защита на
потребителите, тъй като дава право на търговеца или доставчика да увеличава
цената, а не е предвидено право на потребителя в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Във въззивната жалба е възразено, че не е налице
недействителност на договора, доколкото е предвидена и възможност за
намаляване на кредиторовото възнаграждение – уговорката е при отрицателна
стойност на средния процент същата да се приема за 0, а крайният лихвен
процент не може да е по – нисък от размера на фиксираната стандартна
надбавка. И това възражение е основателно. Според настоящата инстанция е
ясен начина, по който се определя лихвения процент, като не се възприемат
доводите на първоинстанционния съд, че в този случай е налице
неравноправна клауза.
Не се възприемат обаче доводите във въззивната жалба, че
кредитополучателят е депозирал възражение, което се отнася единствено до
дължимостта на разноски в производството. Считат, че длъжникът е дал
повод за завеждане на делото, тъй като извършеното плащане е в хода на
изпълнителното производство. Нещо повече – налице са две разпореждания
на съда, като едва с второто е указано завеждане на исковете. Налице е обаче
възражение от длъжника, не е ясно какъв точно формуляр му е изпратен,
респективно – е попълнен от него, като правилно са дадени указания за
завеждане на делото.
Както вече се посочи, за наличието на неравноправни клаузи
съдът следи служебно, като не е необходимо позоваването на страните. От
настоящия състав не се установиха неравноправни клаузи в сключения между
страните договор за потребителски кредит. Сумите, които се претендират от
жалбоподателя обаче, са въз основа на допълнително споразумение от
5
04.06.2020 г. (а не както е посочено 2019 г. – касае се за допусната техническа
грешка в исковата молба, но не и в заявлението) към договора за кредит. В
исковата молба е посочено, че със същото е извършено предоговаряне на
условията за издължаване на оставащата сума по отпуснатия кредит. Видно
от допълнителното споразумение (л.20,21 от първоинстанционното дело), към
04.06.2020 г. дължимата сума по договора за кредит е била в общ размер
11070.69 лв., от които 10297.47 лв. главница, дължима редовна лихва 761.49
лв. и наказателна лихва 11.73 лв. Посочено е, че кредитополучателят е внесъл
сумата от 51.56 лв., а кредиторът се е отказал от вземането си за наказателни
лихви в размер на 11.73 лв. за периода от 19.05.2020 г. до 04.06.2020 г.
отбелязано е, че „остатъкът от дълга в размер на 11000 лв.“ се издължава за
същия срок – 106 месеца, като е договорен гратисен срок за издължаване на
главницата. Изрично е посочено, че начислената и непогасена лихва се
капитализира към остатъка от главницата по кредита на първия работен ден,
следващ последната падежна дата от гратисния период. Така посочените
клаузи според настоящия състав са неравноправни. На първо място
дължимата главница от 10297.47 лв. нараства на 11000 лв., без да е
предоставен какъвто и да било ресурс на кредитополучателя. Начислената
лихва до този момент се капитализира (преобразува се в главница), като
върху нея (върху вече начислена лихва) също започва да се начислява лихва.
В тази насока е и посочената клауза на т.1.3 от допълнителното
споразумение. На практика кредиторът получа допълнително
възнаграждение, като по този начин размерът и на лихвата става много по –
висок от посочения 12.92% годишно или 0.03% на ден, доколкото същият не
се дължи само върху главница, а и върху капитализирана лихва. Така на
практика не става ясно до кога ще нараства размерът на главницата,
респективно – уговарят се за кредитополучателя явно неизгодни условия –
предвиждат се единствено задължения. Клаузата е неравноправна, тъй като за
банката възникват само права – тя не предоставя допълнителен ресурс, но
увеличава възнаграждението си.
Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че са налице
неравноправни клаузи в допълнителното споразумение към договора за
кредит – клаузата на б.Б, а според настоящия състав – и на т.1.3 от същото, е
правилен. Напълно се споделят доводите, че при наличие на неравноправна
клауза се дължи главницата, която е в размер на 10297.47 лв. Същата е и
признато за установено в отношенията между страните, че се дължи. Искът в
частта до пълния предявен размер за главница правилно е отхвърлен, с
позоваване на разпоредбата на чл.23 ЗПК. Не са налице и основанията за
дължимост на останалите претендирани суми, доколкото се дължи връщане
на чистата сума по кредита. Решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани от жалбоподателя, но, с оглед изхода на
делото, не се присъждат.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V
6
граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2237/17.06.2022 г., постановено по
гражданско дело №9963/2021 г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХІІ
граждански състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Банка
ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., ул.
***, против П. З. С., ЕГН **********, от град П., ЖК Т****, за признаване за
установено в отношенията между страните, че С. дължи на банката главница
по договор за кредит - за разликата над 10297.47 лв. до предявения размер от
11170.77 лв., възнаградителна лихва от 382.63 лева за период от 28.06.2020 г.
до 03.11.2020 г., 0.71 лева лихва за забава до датата на изискуемост на
вземането от 28.06.2020 г. до 03.11.2020 г., 3.10 лева обезщетение за забава
след датата на изискуемостта от 04.11.2020 г. до 04.11.2020 г., и 120 лева
такси при изискуем кредит.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховен касационен
съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7