№ 207
гр. Тетевен, 30.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100377 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от А. П. П., ЕГН
********** от гр. Тетевен, област Ловеч, ул. ххххххххххххххх, ап. 1, чрез адв. Е. И. срещу
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ПК
1797, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от
законния представител Ирина Недкова Х.а-Станкова с цена на първия иск: 1200.00 лева и
цена на втория иск: 635.00 лв.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за кредит №
2024022**************/ хх.хх.2024 г. сключен с „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, като
противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, както и осъдителен иск за връщане на недължимо платена
сума, с опредЕ. цена на иска – 635.00 лева.
Излага се в исковата молба, че на хх.хх.2024 г. ищцата е сключила с ответното
дружество Договор за потребителски кредит № 2024022**************/ хх.хх.2024 г., като
е усвоил изцяло предоставената му в заем сума от 500 лв.
Ищцата сочи, че съгласно условията на Договор за потребителски кредит №
2024022**************/ хх.хх.2024 г. лихвеният процент по кредита е в размер на 38.75 %,
а годишният процент на разходите е 46.42%. В исковата молба се сочи, че съгласно чл. 4, ал.
2 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финасова институция за сумата от 558.00 лева
В случай на неизпълнение от стрА. на кредитополучателя на условията визирани в
чл. 4, ал. 2 от договора, същият дължи неустойка визирА. в чл. 6, ал. 1 на кредитора в размер
на 620.00 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към
която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищцата заявява, че е усвоила изцяло
заемният ресурс, но не дължи плащания за неустойка, поради следните съображения:
Ищцата заявява, че за да заобикалят материално-правните изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити
въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те
1
не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След
като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или
пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от стрА. на кредитодателя на фирми,
които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече
е калкулирА. с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в
заем сума.
Заявява, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението
следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по
т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
На следващо място се сочи, в исковата молба, че неустойката за неизпълнението на
задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е
загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй
като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на
главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те
да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 620,00 лева е загубила присъщите за
неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е над 100 % от заетата сума в размер на
500,00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по
никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.
Счита, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от стрА. на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор
да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение
и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на
дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и
логично е след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне
кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Моли съда да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №
2024022**************/ хх.хх.2024 г., сключен между ищеца и „Неткредит“ ООД, ЕИК
********* както и да осъди ответното дружество да възстанови неоснователно заплатените
суми по процесния договор.
2
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Неткредит“
ООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
иска. Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения иск за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит. Претендира сторените
съдебни разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК за установено от фактическа стрА.
следното:
По делото не е спорно, че на хх.хх.2024 г. между „Неткредит“ ООД, ЕИК *********
кредитор и А. П. П. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит "до
500" № 2024022**************, по силата на който кредиторът се задължава да предостави
на кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредитна линия в размер на
500 лв., при ГПР по кредита – 49.09 %; годишна лихва – 40.60 %; обща сума, подлежаща на
връщане – 703.04 лв., срок – 12 месеца. Кредиторът е длъжен да предостави на
кредитополучателя всеки одобрен транш по посочения начин – превеждане на сумата по
банковата му сметка или чрез системата на ипей. Първият транш по кредита в размер на 300
лв. се предоставя на кредитополучателя на датата на сключване на договора.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за потребителски кредит страните се споразумяват,
че в срок до края на деня, следващ деня на предоставяне на сумата на първия транш от
потребителски кредит "до 500", кредитополучателят е длъжен да предостави на дружеството
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора
/чл. 3. 2 от ОУ/. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция трябва да бъде за сума в размер на 1000 лв. и със срок на валидност до
26.11.2026 г. За поръчителите са предвидени множество условия.
По силата на чл. 6 от договора страните се съгласяват, че при неизпълнение на
задължението по чл. 4, ал. 3 кредитополучателят дължи на дружеството неустойка в размер
на 4 лв. плюс 0.89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и
0.89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Неустойката се начислява на ден,
считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3. Неустойката се заплаща заедно със
следващото лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане.
От заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна експертиза се
установява следното: По Договор за потребителски кредит "до 500" №
2024022************** от хх.хх.2024 г. усвоената от кредитополучателя А. П. сума е в
размер на 300 лв., представляваща първия транш по кредита, Вещото лице е дало
заключение, че посоченият в договора за кредит ГПР от 49.09% е изчислен с включване в
разходите по кредита единствено на договорната лихва от 203.04 лв. При включване в
разходите по кредита и на сумата за неустойка в размер на 1602.00 лева, ГПР възлиза на
2 247.94 %.
Експертът е дал заключение, че съгласно чл. 19, към Приложение 1 по чл. 19, ал. 2, т.
3, буква Е, което касае при договори за кредит под формата на овърдрафт се приема, че
общият размер на кредита е усвоен изцяло и за целият срок на договора, ако срока на
договора под формата на овърдрафт не е известен при изчисляване на ГПР се приема, че е не
по-малко от 3 месеца. Този овърдрафт е сключен за една година с размер 500 лв. и едно от
условията за влизане в сила на този овърдрафт е превод на сумата от 300 лв., с което считам,
че този договор е влязъл в сила. Заради това изчисленията по т. 1 са направени на базата на
това допускане и в самата аргументация на т. 1 цифрите заложени в параметрите в
таблицата отговарят на това, което е заложено и в договора. За 203.04 лв. изчислената лихва
и съвпада с чл. 11, ал. 4 от договора. Това е по отношение на възражението за т. 1.
Кореспондира с допусканията такива каквито са в чл. 19. Какъв е размера на платената сума,
в документите по делото е приложена разписка за плащане на сумата от 1135.74 лв. и с
3
основание погасен заем към НЕТКРЕДИТ. Липсва идентификация на кой заем, защото в
това дело се гледа този договор, конкретен заем, и заради това в заключението по т. 3 не се
ангажирам, а получената информация от Неткредит за плащанията по договора
потребителски кредит е представена, че на хх.хх.2024 г. са преведени 300 лв., които са на
основание чл. 2, ал. 2 от договора, това е на л. 9 от делото. Това е основанието за превода на
тези 300 лв. и на 08.03.2024 г. представят информация, че кредитополучателят е върнал 300
лв. по този кредит. Това е информацията от Неткредит. Неткредит твърдят, че са дали 300 лв.
и са получили 300 лв. А. П. твърди, че е превела по заеми чрез „Изи Пей“ 1135.74 лв. на
Неткредит. Съвпадение на суми има по този кредит, но в самата разписка не е обозначено за
кой кредит са върнати тези пари. С оглед представените доказателства е видно че на
25.04.2024 г. дружеството е заплатило на А. П. сумата от 500 лв., което е новоусвояване по
кредитната линия, която сума, отнесена към дата 02.09.2024 г., съгласно доказателствата
представени за погашение от ищцата прави период от 25.04.2024 г. до 02.09.2024 г.
изчислено на сумата от 500 лв. при лихвен процент от 40.6% и неустойка 0,89% на ден от
ползвА.та сума в размер на 500 лв. прави сума от 569.60 лв., към която следва да бъде
прибавена лихва от 67.66 лв., което се равнява на 637.26 лв., прибавено към главницата от
500 лв. прави общ размер на сума за погасяване 1137.26 лв., което напълно кореспондира с
представеното и претендираното доказателство от ищцата за заплащане на сумата от 1135.74
лв. на дата 02.09.2024 г.
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
По главния иск за прогласяване нищожността на договора за кредит:
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, поради липса
на съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 изисква
в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 11 договорът следва да съдържа посочване на условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В договора за кредит е посочен ГПР от 49.09% /чл. 11, ал. 4/, който според съда не
отговаря на действително прилагания в отношенията между страните. Установи се, че в
срока до края на следващия ден след сключването на договора, същият не е бил обезпечен
по някой от предвидените в чл. 4, ал. 3 от договора, респ. чл. 3. 2 от ОУ начини, което води
до възникване на задължение за плащане на неустойка, платима с вноските по кредита.
Предсрочното погасяване на кредита не влияе върху началната нищожност на договора за
кредит, свързА. с липса на ясно посочване в договора на ГПР и общата дължима сума от
кредитополучателя. Неустойката е отразена като проценти, без посочени конкретно
дължими размери, като същата е неясна и заблуждаваща. Към договора липсва погасителен
план, който да съдържа информация за размера на погасителните вноски и разпределението
на отделните суми във вноските. С въвеждането на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11
от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е
наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Горните законови изисквания не са спазени.
Според съда, по начина, по който е уговорена, неустойката по чл. 6, по същество
4
представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирА. при изчисляването на
ГПР. Съображенията за това са следните:
В настоящия случай уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на
кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави
кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на
неустойката и обогатяване на кредитодателя. Посочените клаузи в договора следва да се
окачествят като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП и като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно
положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока
неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при
който на практика кредитът му се оскъпява многократно. Очевидно е, че уговорената
неустойка се отклоняват от присъщите й функции и цели единствено обогатяването на
кредитора.
В настоящия случай съгласно клаузите на договора, при кредитен лимит от 500 лв.,
размерът на неустойката за непредоставяне на обезпечение възлиза на сумата от 1602.00 лв.
При включването на сумата за неустойка, представляваща скрито възнаграждение за
кредитодателя, реалният ГПР според изчисленията на вещото лице възлиза на 2 247.94 %,
който надвишава допустимия законов лимит по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен
реалният размер на ГПР. Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но
това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато
формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му
признава и гарантира.
В случая уговорената неустойка следва да се включи в размера на общия разход по
кредита съгласно § 1, т. 1 ЗПКр, тъй като съгласно чл. 6 от договора за кредит, сумата по
кредита се отпуска след учредяване на описаните там обезпечения, а ако не се предостави
обезпечение, то се дължи неустойката. Т.е. в договора са формулирани търговски условия за
два вида кредити – обезпечен с размер на вноски 703.04 и необезпечен и вноски от 2 305.04
лева. Право на избор на потребителя е кое от двете да предпочете, но съгласно цитирА.та
по-горе практика е следвало да му се посочи действителния ГПР и по двата варианта.
Неосигуряването на обезпечение в случая е толкова съществено за договора, че следва да се
тълкува като друг търговски продукт, което § 1, т. 1 ЗПКр има предвид под "прилагане на
търговски клаузи и условия", като това се признава и от ответника в отговора на исковата
молба. Явно защо обаче ответникът отказва да посочи и следващата логична стъпка, която
изискванията за добросъвестност (честно информиране на другата стрА. за условията по
5
договора) налагат – да се съобщи точният и правилно изчислен ГПР с неустойката.
Необявяването на това обстоятелство на потребителя прави договора за кредит нищожен
поради липса на реквизит – правилно посочен ГПР съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПКр във връзка с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр. При това е без значение, че ответникът има икономически интерес
да предвиди неустойка – това не се оспорва, въпросът е пропорционална ли е неустойката и
дали честно е запознат ищецът като потребител с последиците. Това не е така. Във основа на
изложеното искът следва да се уважи.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен състав е длъжен
да направи проверка за правилно посочване на ГПР, като намира, че следва да се занимае
първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да
определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част
транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на
определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз –
напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a. s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84
– 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerovб, същият отразява
разпределеното по години глобално съотношение между две величини – "общият размер на
кредита", дефиниран в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на
потребителя (т. е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и "общия
разход по кредита за потребителя", който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от
всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и
изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един
разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия
размер винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в
знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от
числителя.
От друга стрА. СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т. 90 от
цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerovб, както и т. 51 от Решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и цитираните там други решения, че
правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за
сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат
информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в
т. 55 от решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса
на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда,
които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго,
освен това, което потребителят е получил по него ("общият размер" на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на
елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива, винаги и всякога води до
определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно
чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне
на търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 24 от ЗПК в размер на 635.00 лева, представляваща недължимо платени суми, при
начална липса на основание от сключен договор между страните № 2024022**************/
хх.хх.2024 г., съдът взема предвид факта, че по установения като нищожен кредит, реално
изплатената е в размер на 1135.75 лв., при дължима такава от 500 което напълно
6
кореспондира със заключението по допусната и неоспорена от страните ССЕ и от
представената справка от дружеството кредитор.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирА. в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 635.00 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожни клаузи по договор за паричен кредит № 2024022**************/ хх.хх.2024 г.
сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба 02.04.2025 г. в съда до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество
ще следва да бъде осъдено да заплати дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 100.00 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
/50.00 лв. по първия иск, 50.00 лв. по втория иск/ и сумата от 200 лева разноски за изготвена
Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата стрА. е представлявА. от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната стрА. е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение,
което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е
регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото
възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената
стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва
да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на
чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно
което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от
размера на опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв
случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и
не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и
засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрА. на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
7
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024
г. на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна
сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без
явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М.
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева без ДДС по
двата иска общо или 300 лева без ДДС за всеки предявен иск, с оглед уважената част от
исковите претенции, което е в границите за съответния вид дейност. С оглед изложеното и
предвид представените доказателства за регистрация по ЗДДС от стрА. на адв. Е. И.-М., то
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще
рече общ размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 720 лева с ДДС за двата
предявени иска. Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва
да взема предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията
за адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022
г., на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но
тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното решение
на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява
с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при определяне
на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирА. в Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело №
255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. № 440/2024 г.
по описа на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело № 742/2024 г. ОС -
Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.
10а от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗД Договор за кредит № 2024022**************/ хх.хх.2024
г., сключен между А. П. П., ЕГН ********** от гр. Тетевен, област Ловеч, ул.
ххххххххххххххх, ап. 1, като „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс
Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител Ирина Недкова Х.а-Станкова, като
противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар
Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител Ирина
8
Недкова Х.а-Станкова, да заплати на А. П. П., ЕГН ********** от гр. Тетевен, област
Ловеч, ул. ххххххххххххххх, ап. 1 сума в размер на 635.00 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за кредит № 2024022**************/ хх.хх.2024 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда 02.04.2025 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Неткредит“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“,
ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител
Ирина Недкова Х.а-Станкова да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“,
представлявано от адв. Е. И. - М. от ПАК сумата от 720 лева с ДДС - възнаграждение за
адвокатска помощ и съдействие, оказани на А. П. по гр.д. № 377/2025 г. по описа на РС –
Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ПК 1797, район „Изгрев“, ул. „Лъчезар
Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от законния представител Ирина
Недкова Х.а-Станкова да заплати на Районен съд – Тетевен сума в размер на 300.00 лева
разноски по делото.
На основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, Решението може да се обжалва с въззивна жалба
пред Окръжен съд - гр. Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9