РЕШЕНИЕ
№ 156
гр. Сливница, 26.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА в публично заседание на двадесет и
девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Невена Пл. Великова
при участието на секретаря Жанета Ив. Божилова
като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело №
20231890100715 по описа за 2023 година
Предявени са от И. Р. В., чрез адв. А. Д., срещу „Ф.Б.“ ЕООД, първоначално
кумулативно обективно съединени установителен и осъдителен иск съответно с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 и 20 ЗПК и с правно
основание чл. 34, вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за предоставяне на
потребителски креди № 1173782 от 25.06.2022 г. е недействителен, както и за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 3300,00 лв. (съобразно
допуснатото с протоколно определение от 29.04.2024 г. изменение на иска), представляваща
разликата между заплатената от ищеца към момента на предявяване на иска сума и чистата
стойност на кредита, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване
на иска – 26.09.2023 г., до изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 25.06.2022 г. между страните е сключен Договор №
1173728 за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със ЗПФУР, по силата на
който на ищеца е предоставена в сумата в размер на 5000,00 лв., която същият се е задължил
да върне ведно с договорената между страните възнаградителна лихва в размер на 1750 лв.,
в срок до 17.12.2023 г. на 18 вноски съгласно погасителния план към договора. Твърди се, че
ГЛП съгласно договора е в размер на 35,00 %, а ГПР е в размер на 49,66 % и включва
разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит и изчислени по реда на чл. 8.4 от договора.
Твърди се, че съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника, с одобряването от негова страна на
предоставеното в негова полза обезпечение, като уговорката, свързана с обезпечението, не
може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Сочи се, че изложеното в чл. 5 от договора, че със сключването му кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания
поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното
юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора и че това дава еднаква
1
възможност за получаване на кредита при едни и същи търговски условия, е обективно
невярно. В тази връзка се поддържа, че при направена справка в сайта на ответното
дружество (https://www.ferratum.bg/) се установява, че няма как да бъде попълнен и подаден
формуляр за отпускане на потребителски кредит без да бъде дадено съгласие кредитът да
бъде обезпечен с поръчителство от дружество гарант. В този смисъл се твърди, че няма как
да бъде сключен договор за кредит с ответното дружество без кредитополучателят да се
съгласи по договора да има гарант, независимо какво пише в общите условия или
договорите, които ответникът сключва със своите клиенти.
Съгласно чл. 3 от договора за потребителски кредит във връзка с чл. 1.6 от договора
за гаранция (поръчителство), общият размер на задължението на ищеца възлизало на
11700,00 лв., от които 6750,00 лв. главница и лихва и 4950,00 лв. възнаграждение за гаранта.
Сочи се, че съгласно чл. 1.6 от договора за гаранция с Multitude Bank таксата за предоставяне
на гаранция (поръчителство), възлизаща в общ размер на 4950,00 лв., дължима от клиента за
предоставената гаранция, се заплащала по банкова сметка в Пощенска банка IBAN:
BG********************* нa 18 месечни вноски, в размерите, условията и на падежите,
уговорени съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора, в срок до
17.12.2023 г., като ищецът бил заплатил по посочената сметка, която се твърди, че всъщност
е сметката и на ответното дружество, сумата в общ размер на 7610,00 лв.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочено кои точно разходи формират ГПР. В
този смисъл се твърди, че не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва такси и
т.н.) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота точно кои
разходи формират ГПР, като в практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че
изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в
точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили а
неговото изчисляване (дело С-448/17, С-453/10). Нещо повече, сочи се, че записването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2,
т. 1 ЗЗП, както е в настоящия случай.
Сочи се, че в ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори длъжникът и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение, като посочването само с цифрово изражение на процента на
ГПР не е достатъчно, да се считат спазени законовите изисквания. Сочи се, че тази
неточност в посочването на размер на разходите поставя потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
На следващо място, се сочи, че видно от уговорките в договора между страните и
тези в договора за (гаранция) поръчителство, то между двата договора е налице такава тясна
корелация и взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на
поръчителство на практика се явява част от сключването на договора за потребителски
кредит, т.е. те следва да се разглеждат като едно цяло, тъй като договорът за потребителски
кредит не може да бъде сключен без да е обезпечен, тъй като е налице договорна
обвързаност между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението по поръчителството, наред с това по основното задължение по кредита и
то по сметка на кредитодателя. Това, както и съотношението на дължимото по договора за
предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което
ищецът се съгласява да бъде предоставено поръчителство, без да има правото на свободен
избор за това, дават основание да се приеме, че договорът се сключва в нарушение на
добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността, справедливостта и
еквивалентността на насрещните престации. Поради тази причина ищецът счита, че
компонентът „вноска гарант“ от последващия погасителен план е следвало да се включи към
2
ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция н § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
за общ разход. В случая в процесния договор е посочен ГПР 49,66 %, а ако се включи
разходът за такса гарант в размер на 4950,00 лв. и възнаградителната лихва, то този ГПР
няма да е 49,66 %, а ще нарасне до над 50,00 %, което противоречи на императивната
разпоредба па чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Наред с това се твърди, че възнаграждението за гарант/поръчител не е включено като
разход в ГПР, а потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна
гаранция, защото последното е задължително условие за получаване на кредита и в този
смисъл е следвало разходът за гаранта да бъде включен и в ГПР като разход по договор за
допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е задължително условие
за получаването му. Сочи се, че е константна съдебната практика, според която, когато не се
включва таксата гарант в ГПР е налице неправилно посочване на ГПР, което води до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр.
чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поддържа се, че ищецът не е могъл да избира вариант на обезпечение на
задължението му, а е бил длъжен да сключи и договора за гаранция, като в тежест на
ответното дружество било да докаже, че потребителят е могъл да избира и е направи
собствена преценка. В този смисъл се сочи практика на СЕС, касателно разпределението на
доказателствената тежест при наличие на клауза в договора, удостоверяваща изпълнението
на преддоговорните задължения на кредитора за предоставяне на информация и за
извършване на проверка, като се сочи и разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, съгласно която
неравноправна е клауза, която ограничава необосновано средствата за доказване, с които
потребителят разполага или му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото
право би трябвало ла бъде за сметка на другата страна по договора. В този смисъл се
поддържа, че в тежест на ответника е да докаже, че сключването на договора за
поръчителство не е било задължително условие за сключването на договора за кредит.
На самостоятелно основание се поддържа, че самият договор за поръчителство е
нищожен, тъй като е сключен между длъжника и поръчителя и в този смисъл сделката е
лишена от правно основание. Само кредиторът има интерес вземането му да бъде
обезпечено и именно той има интерес от сключването на подобна сделка. Договарянето
обаче, че кредитополучателят ще заплати на поръчителя възнаграждение противоречи на
добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143,
т. 1 ЗПК. Доколкото по договор за поръчителство длъжникът не получава никаква престация,
нарушаването на принципа за справедливост, а оттам и на добрите нрави е още по-
драстично.
Сочи се, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, която е
транспонирана в ЗПК и от чл. 8, § 1 на която става ясно, че преди сключването на договор за
кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя
(разписано и в чл. 16 ЗПК), която оценка има за цел да предпази потребителя от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Поставянето на условие за усвояване на
кредита чрез осигуряване на поръчителство с възнаграждение, което в конкретния случай е
почти равно на главницата по договора за кредит, осъществява фактическия състав на
неравноправността и разкрива недобросъвестността на кредитора, тъй като потребителят не
би се съгласил на подобна клауза при индивидуални преговори. Сочи се, че клаузата,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за осигуряване на поръчител, на практика
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. В този смисъл се поддържа, че е
изпълнен фактическият състав на чл. 143 ЗЗП и договорката, касаеща предоставянето на
3
обезпечение, се явява неравноправна (арг. чл. 143, т. 19 ЗПК).
Сочи се, че дори и да се приеме, че договорът за поръчителство е самостоятелен
договор (макар че според ищеца двата договора са свързани) и евентуално би бил
действителен на собствено основание, поради нищожността на кредитната сделка, то
акцесорната такава – договорът за поръчителство, не би произвела правен ефект, тъй като
този договор би могъл да съществува валидно единствено при условие, че съществува
действителен главен дълг.
На последно място се сочи, че е налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК тъй
като нито в договора, нито в ОУ има посочен лихвен процент на ден, което е допълнително
основание за недействителност на договора за кредит.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД се
поддържа, че искът за връщане на платеното по договора е самостоятелен и не е непременно
обусловен от иска за прогласяване на нищожност на договора за кредит, тъй като дори и
съдът да отхвърли иска по чл. 22 ЗПК, искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да
се уважи, като съдът в мотивите си се произнесе по действителността на договора за
гаранция/поръчителство.
С оглед на горното моли съда да уважи предявените искове. Претендират се разноски
в производството.
В срока по чл. 131 ГПК (съобщението е връчено на ответника на 16.11.2023 г.) по
делото, чрез ССЕВ, е постъпил отговор на исковата молба вх. № 5622/11.12.2023 г. по описа
на РС – Сливница, с който ответникът е оспорил изцяло предявения иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Признава, че на 05.05.2023 г, е сключен процесният договор за кредит, по
силата на който на ищеца е била предоставена в заем сумата в размер на 5000,00 лв., която
същият се е задължил да върне ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 35,00
%, при ГПР в размер на 49,66 %, като общата сума, която ищецът се е задължил да върне,
била в размер на 5400 лв. Сочи се, че по силата на чл. 5 от договора ищецът се е задължил да
предостави на кредитора обезпечение, като преди сключване на договора е избрал това да
стане чрез поръчителство от Multitude Bank (Малта), преди Ferratum Bank (Малта). В този
смисъл се поддържа, че ако се установи извършване на плащане на суми от страна на ищеца,
то същите не са плетени без основание, а с оглед съществувалото задължение, произтичащо
от сключения между страните договор за кредит.
Поддържа се неоснователност на твърденията на ищеца за нищожност на договора за
кредит, тъй като в договора са включени всички изискуеми от закона реквизити, като на
ищеца са бил предоставени и преддоговорната информация под формата на стандартен
европейски формуляр (СЕФ), и погасителният план, неразделна част от договора. Сочи се, че
лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие са възпроизведени в
договора за кредит, в който изрично е посочено, че връщането на кредита става съгласно
приложен към договора погасителен план. По отношение на възнаграждението, което
ищецът се е задължил да плати на трето лице, то същото не се дължи на ответника, поради
което няма как да бъде посочено в погасителния план, нито представлява главница или
лихва. Сочи се, че не е налице нарушение и на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като законодателят не е
предвидил задължение за включване на формулата за изчисляване на ГПР в договора, тъй
като тя не може да бъде променяна от кредитора. Сочи се, че ищецът е можел да обезпечи
отпуснатия кредит по различни начини, вкл. с поръчителство от избрани от него физически
лица, поради което сключването на договор за поръчителство с Multitude Bank (Малта) не е
задължително условие при отпускане на кредита. Поради това се поддържа, че
кредитодателят не само не е бил задължен да включи сумата, уговорена между потребителя
и трето лице в договора за поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно § 1 от ДР ЗПК не е
имал право на това, като наред с това уговорената между длъжника и поръчителя сума не е
била известна на кредитора. Сочи се, че включването на клаузата за обезпечение чрез
4
Multitude Bank (Малта) в чл. 5 от договора за кредит е следствие от направения от ищеца
избор в рамките на преддоговорните отношения и именно след този избор е изготвен и
договорът. Сочи се, че договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от трето
лице, различно от кредитора, и този разход не се включва в ГПР по кредита, тъй като не
влиза в общия разход по кредита съгласно § 1.1 ЗПК, доколкото услугата има
незадължителен характер.
Във връзка с твърдението на ищеца, че сключването на договора за гаранция има за
цел единствено начисляването на допълнителни разходи, се поддържа, че необходимостта от
обезпечение за кредитора се явява следствие на извършената от него оценка на
кредитоспособността на потребителя по чл. 16 ЗПК и има за цел да гарантира финансовия
риск, който ответникът носи от възможното неизпълнение на задълженията на ищеца. В
този смисъл се поддържа, че ответникът има интерес от получаване на обезпечение именно
за да си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника.
Твърди се, че посоченият в договора ГПР е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, а възнаграждението за предоставената от Multitude Bank (Малта) услуга за
гаранция не се включва в него, тъй като не е задължителна за сключване на договора за
кредит.
В допълнение се поддържа, че ищецът е имал правото по чл. 29 ЗПК (предвидено и в
чл. 9 от договора) да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14
дни, което право не е било упражнено от ищеца.
Доколкото ищецът е разполагал с правото да избере обезпечението, а избраната
възможност заляга в процесния чл. 5 от договора за кредит, който се генерира автоматично
въз основа на избора, който потребителят е направил при подаване на заявка за кредит, то
същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор на потребителя.
С оглед на горното се иска съдът да отхвърли предявените искове, като присъди на
ответника и сторените от него разноски в производството.
В първото по делото съдебно заседание по делото е постъпила молба от адв. Д. с
искане за увеличение размера на предявения осъдителен иск от 2610 лв. на 3300 лв., което
съдът е уважил с протоколно определение от 29.04.2024 г.
В последно проведеното открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се
явява, не се представлява, като по делото е постъпила молба от адв. Д., с която се прави
искане за гледане на делото в негово и на доверителя му отсъствие. Със същата молба е
застъпено становище за основателност на предявените искове, като се претендират и
разноски по делото за заплатената държавна такса и адвокатски хонорар при условията на
чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 ЗАдв в размер на 1743,60 лв. по иска с правно основание чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и в размер на 756,00 лв. по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Прави се и възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна адвокатско
възнаграждение.
В последно проведеното открито съдебно заседание ответникът, редовно призован,
не се представлява, като по делото е постъпила молба от адв. Цанев, с която се прави искане
делото да бъде разгледано в отсъствието на страната, като съдът отхвърли предявените
искове. Претендират се съдебни разноски съобразно представен към предходна молба списък
по чл. 80 ГПК. Прави се и възражение за прекомерност на претендираното от страна на
ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Не се спори, а си от представените по делото доказателства се установява, че на
5
25.06.2022 г. между ищеца и ответника е бил сключен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1173782, по силата на който на ищеца кредитополучател е била
отпусната в заем сумата в размер на 5000,00 лв., която той се е задължил да върне, ведно с
уговорената между страните възнаградителна лихва в размер на 1750,00 лв., на 18 броя
вноски, съобразно погасителния план към договора, в срок до 17.12.2023 г. В договора е
посочено, че ГПР е в размер на 49,66 %, като е изчислен по реда на чл. 8.4 от ОУ и включва
разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В ГПР съобразно изрично заявеното от ответника не е
включено възнаграждението на гаранта по договора за гаранция от същата дата, тъй като
същото било дължимо на трето лице.
Съгласно чл. 5 от договора, страните са уговорили заемът да бъде обезпечен с
поръчителство, предоставено от Ferratum Bank (понастоящем Multitude Bank p.l.c.) в полза
на дружеството – ответник. С одобряването на предоставеното поръчителство уговорката
става неотменима, а заемателят заявява, че сам и недвусмислено е посочил при
кандидатстването за кредит избрания поръчител, като е можел да посочи и физическо лице
за поръчител. В т. 4.3 от предоставената на ищцата преддоговорна информация, е посочено,
че при избор да се сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора,
очакваните разходи за това за заемателя ще бъдат 4950,00 лева, които няма да се включват
при изчисляването на ГПР, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1.1
ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за
предоставянето на кредита.
Съгласно чл. 5.1 от Общите условия към договора за кредит преди сключване на
договора дружеството оценява кредитоспособността на кредитоискателя въз основа на
достатъчно информация, в това число информация, получена от самия кредитоискател, и ако
счете за необходимо, извършва справка в ЦКР или други бази данни, използвани в Р.
България за оценка на кредитоспособността на кредитополучателите. Съгласно чл. 5.2 от
Общите условия при оценка на кредитоспособността на кредитоискателя дружеството взема
предвид предложените в негова полза обезпечения по кредита. Съгласно 5.3 от Общите
условия, за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да бъде
одобрен кредитът от дружеството, кредитоискателят може да предложи едно от следните
обезпечения: 1. обезпечение, предоставено от гарант, във формата на договор за
поръчителство и одобрен от дружеството; 2. обезпечение, предоставено въз основа на
договор за поръчителство, от поръчител – предложено от кредитоискателя и одобрено от
дружеството физическо лице. Предвидено е в т. 5.4 и 5.5, че кредитоискателят
самостоятелно и свободно, по свое собствено усмотрение избира вида на предпочитаното от
него обезпечение и посочва това в искането за потребителски кредит, като предложеното
обезпечение не задължава дружеството да го одобри, както и да предостави поискания
кредит, а оценката на кредитоспособността се увеличава по един и същ начин, независимо
от това дали е одобрен поръчител или гарант.
Съгласно чл. 9.4 от Общите условия длъжникът може да върне получения
потребителски кредит, ведно с дължимата лихва, като ги преведе по някоя от банковите
сметки на дружеството:IBAN ******************** или IBAN ******************, респ.
по чрез EasyPay.
В чл. 16.2 от Общите условия е посочено, че в случай че дружеството получи
плащане от заемателя, което не е предназначено за дружеството, последното има право, в
случай че идентифицира за кого е предназначено плащането (получателят на плащането), да
го преведе директно на получателя му, като уведоми за това заемателя. Със сключването на
Договора за заем, заемателят дава изричното си съгласие за извършването на тези действия
от дружеството.
По делото е представен и Договор за гаранция (поръчителство) от 25.06.2022 г.,
6
сключен между Фератум Банк p.l.c. и ищеца, по силата на който гарантът предоставя
гаранция, като се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от
договора за потребителски кредит, вкл. и от Общите условия към него, срещу заплащане на
възнаграждение от страна на длъжника по договора за кредит в размер на 4950,00 лв., което
е дължимо на 18 месечни вноски съобразно погасителния план към договора, в срок до
17.12.2023 г., като таксата се заплаща по банкова сметка IBAN BG*********************.
Видно от представеното по делото извлечение от публично достъпния на страницата
на БНБ регистър на кредитни институции, лицензирани в страни от ЕИП,
с уведомление за свободно предоставяне на услуги на територията на Република България,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, под № 178 е вписано
Multitude Bank PLC (предишно име до 30.09.2022г. - Ferratum Bank Plc).
Видно от издаденото от ответника и неоспорено от него удостоверение за наличие на
задължение от 21.02.2024 г., към посочената дата ищецът има активен кредит, отпуснат от
„Ф.Б.“ ЕООД с № 1173782, с дължима сума в размер на 3650,00 лв., в която са включени
2673,60 лв. – размер на усвоения кредит, 175,60 лв. – лихва по кредита и 800,80 лв. – такса
за банкова гаранция (услуга, предоставена от партньор на „Ф.Б.“ ЕООД и свободна избрана
от кредитополучателя).
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-техническа експертиза,
което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че в електронната
система на ответника „Ф.Б.“ ЕООД потребителите трябва на стъпка 2 да изберат гарант
(поръчител), като възможният избор е между „Гаранция от Multitude Bank“ и „ Личен
Гарант/Поръчител“, при избор на която опция е възможно кандидатът да посочи свой гарант,
който е физическо лице. Видно на находящата се на стр. 3 от експертизата снимка от
формата за кандидатстване, ответното дружество е предвидило, че персонален
гарант/поръчител може да бъде платежоспособно физическо лице, навършило 18 години,
като платежоспособността на поръчителя се оценява от дружеството преди да бъде одобрено
поръчителството. Съдът намира, че електронната система за кандидатстване за отпускане на
паричен заем, не съдържа информация относно продължителността на т. нар. проверка на
„платежоспособността“ на физическото лице посочено за поръчител, нито конкретните
параметри на т.нар. „платежоспособност“. От изложеното следва, че избор на т. нар.
„Гарант“ Multitude Bank (с предишно наименование Ferratum Bank) се извършва именно чрез
платформата за кандидатстване за отпускане на паричен заем на ответника „Ф.Б.“ ЕООД. От
заключението на вещото лице по втория поставен му въпрос се установява, че системата
разрешава да се продължи и приключи попълването на формата за кандидатстване за
кредит, когато е избрана опцията за поръчител физическо лице, след като се попълнят
задължителните полета с информация за него: имена, ЕГН, адрес, банкова сметка, както и
снимки на данни на личната му карта, като по такъв начин е протекло кандидатстването за
общо 48 кредита, отпуснати от ответника, които имат поръчител физическо лице (личен
гарант) за периода 2021 г. 2023 г., включително. В заключението не посочено общо колко са
отпуснатите този период кредити.
От представените и неоспорени от ответника извлечения за извършени от ищеца в
полза на ответника плащания, се установява, че длъжникът е заплатил по сметка на
кредитора IBAN ******************, респ. по чрез EasyPay, общо сумата в размер на
7610,00 лв.
От заключението на вещото лице по приетата като компетентно изготвена ССЕ се
установява, че в случай че в ГПР се включи и възнаграждението за гаранта, възлизащо в
размер на 4950 лв., то същият би се увеличил на 251,98 %. Установява се, че към датата на
сключване на договора законната лихва е в размер на 10 %, тъй като основният лихвен
процент на БНБ е бил 0,00 %. Установява се още, че плащанията по договора за кредит и по
договора за поръчителство са извършвани по една сметка, като при извършена справка в
счетоводството на дружество (макар и по делото да са представени доказателства за
плащане на 7610,00 лв.) е установено, че длъжникът е заплатил общо сумата в размер на
7
8300,00 лв. като с тях е погасена главница в размер на 2326,40 лв., възнаградителна лихва в
размер на 1574,40 лв., плащания съгласно тарифата и общите условия в размер на 250,00 лв.
и сума за допълнителна услуга (която е прехвърлена на трето лице) в размер на 4149,20 лв.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър и
регистър на ЮЛНЦ се установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството
ответник – „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *************, е Мултитюд СЕ, идентификация 1950969-1,
Финландия.
От извършена служебно справка в публично достъпния Търговски регистър на Малта
се установява, че собственици на капитала на ответника Multitude bank p.l.c., (рег. № C
56251) са лицата Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250), регистрирано в Малта,
притежаващо 9999999 дяла на стойност по 1 евро всеки, и Multitude SE (рег. № 1950969-1),
регистрирано във Финландия, притежаващо 1 дял. Същевременно собственици на капитала
на мажоритарния собственик – Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250),
регистрирано в Малта, са Multitude International Services OY
(рег. № 2583264-7), регистрирано във Финландия, притежаващо един дял на стойност 1 евро,
и Multitude SE (рег. № 1950969-1), регистрирано във Финландия, притежаващо 9999999 дяла.
Следователно дружествата кредитодател – „Ф.Б.“ ЕООД, и гарант Multitude bank p.l.c., (рег.
№ C 56251), с предишно наименование Ferratum Bank p.l.c., са свързани лица по смисъла на
§ 1, ал. 1, т. 6 и ал. 2 от ДР на ТЗ.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Районен съд – Сливница е сезиран с първоначално кумулативно обективно съединени
отрицателен установителен иск и осъдителен иск съответно с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 и 20 ЗПК и с правно основание чл. 34, вр. чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
сключеният между тях Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1173782 от
25.06.2022 г. е недействителен, както и за осъждане на ответното дружество да заплати на
ищеца сумата в размер на 3300,00 лв. (съобразно допуснатото с протоколно определение от
29.04.2024 г. изменение на иска), представляваща разликата между заплатената от ищеца
към момента на предявяване на иска сума и чистата стойност на кредита.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е указал, че основателността на иска
с правно основание чл. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 и 20 ЗПК и
чл. 143, ал. 1 и 146 ЗЗП се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) Сключен между ищеца и ответника договор за
потребителски кредит; 2) Липса на съдържанието по чл. 11, т. 10 и 20 ЗПК в договора. В
тежест на ищеца е да докаже първата материална предпоставка, а в тежест на ответника е
докаже, че договорът съдържа всичката задължителна информация, като ГПР е определен
законосъобразно и невключените в него такси (в конкретния случай възнаграждението за
поръчителя) нямат задължителен характер и не подлежат на включване в ГПР по смисъла на
закона. Съгласно установената в чл. 146, ал. 4 ЗЗП оборима презумпция на ответника
принадлежи доказателствената тежест (процесуалното задължение) да установи, че
процесните клаузи отговарят на принципа на добросъвестност, съответстваща на мярката на
честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и
изпълнение на сделки за потребление, както и че те са индивидуално уговорени, т.е. че те
не са типизирани и не се съдържат в договори, сключвани еднообразно с неограничен брой
потребители на стоките и услугите, предлагани от търговеца, предварително изготвени от
него, като те са били дискутирани от потребителя, на когото преди сключване на процесния
договор да му е била предоставена възможност да влияе върху съдържанието й – арг. чл. 146,
ал. 2 ЗЗП.
При така релевираните твърдения във връзка с иска с правно основание чл. 34, вр. чл.
55, ал. 1, предл. първо ГПК, възникването на спорното право се обуславя от осъществяването
8
на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла
от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3)
това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без
правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, без да е съществувало
валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство. Първите две
предпоставки трябва да бъдат установени от ищеца, а в тежест на ответника е да установи,
че сумата е получена въз основа на валидно правоотношение между страните.
По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл. 11, т. 10 и 20 ЗПК:
Първият от предявените искове е за установяване на недействителност на сключения
между страните договор за предоставяне на потребителски кредит от 25.06.2022 г., като за
ищеца е налице правен интерес от установяване недействителността на този договор в
цялост, без значение дали предвиденото възнаграждение по договор за поръчителство се
дължи на кредитора или на трето за спора лице. Интереса на ищеца е обусловен от
задължението му да върне само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по
кредита при положително произнасяне по предявения иск.
Ищецът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния
договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. От друга
страна, ответникът е търговско дружество, като част от регистрирания му предмет на
дейност е: „Отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства“, което се установява от направената служебно
справка по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ. От справка в публичния Регистър на
финансовите институции по чл. 3а ЗКИ в официалния сайт на БНБ, се установява, че същият
е вписан в регистъра с регистрационен номер BGR00055 въз основа на Заповед за вписване
№ РД22-1871/06.10.2009. Следователно, при сключването на договора ответникът е действал
в качеството на „търговец“ по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на
ЗЗП, а ищецът има качеството на „потребител“ съобразно легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 1 ДР на ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК, изискваща от настоящия съд служебно да следи за наличието на неравноправни
клаузи в процесния договор. Доколкото общият размер на кредита, предвиден в договора, е в
размер до 5000,00 лева, няма данни договорът да е обезпечен с ипотека, или друго сравнимо
обезпечение върху недвижим имот, и няма данни да е налице друга отрицателна
предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле
на ЗПК, а същи и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи,
за наличието на които съдът следи служебно.
При анализ на разпоредбите на чл. 114 и чл. 169 ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez,
C282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в
9
духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая, както беше изложено, след извършена служебна справка в Търговския
регистър и регистъра на ЮЛНЦ в България и този в Малта се установява, че едноличен
собственик на капитала на ответника е Multitude SE (рег. № 1950969-1), което пък е
мажоритарен собственик на капитала на Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250),
регистрирано в Малта, което на свой ред е мажоритарният собственик на капитала на
гаранта – Multitude bank p.l.c., (рег. № C 56251), регистрирано в Малта, с предишно
наименование Ferratum Bank p.l.c.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 6 от
ДР на ТЗ, доколкото кредиторът се контролира от едноличния собственик на капитала му
Multitude SE (рег. № 1950969-1), което пък контролира мажоритарния собственик на
капитала на гаранта – Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250). Респ. и доколкото
като едноличен собственик на капитала Multitude SE (рег. № 1950969-1) участва пряко в
управлението на кредитора и косвено в управлението на гаранта, в качеството си на
мажоритарен собственик на капитала на мажоритарния собственик на капитала на
дружеството гарант, то между кредитора и гаранта могат да бъдат уговорени различни от
обичайните условия. Нещо повече, доколкото Multitude SE (рег. № 1950969-1) е едноличен
собственик на капитала на кредитора и мажоритарен собственик на капитала на
мажоритарния собственик на капитала на дружеството гарант, то с договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Ф.Б.“ ЕООД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя, гарантът плаща вземането сам на себе
си, т. е. посоченото възнаграждение на гаранта не е насрещна престация срещу
предоставеното обезпечение, а на практика представлява скрита възнаградителна лихва,
скрита печалба, която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума.
Свързаността на лица прозира и от обстоятелството, че двата договора, сключени от
разстояние, подлежат на потвърждение по идентичен начин – чрез изпращане на СМС,
съдържащ фразата „FER PRIEMAM“; чрез попълване на кода за потвърждение, достъпен на
интернет страницата www.ferratum.bg; чрез изрично потвърждение при кандидатстване на
интернет страницата www.ferratum.bg; чрез подписване на всяка страница от договора и
общите условия (вж. чл. 6.3 ОУ за потребителски кредити и чл. 4.3 ОУ към договор за
гаранция). Допълнителна индиция за тази свързаност е обстоятелството, че в интернет
страницата на кредитора опциите за обезпечение са посочени като „Гаранция Multitude
Bank“ и „Личен Гарант/Поръчител“ и няма възможност за избор на друга „фирма партньор“
на кредитора. Не може да не се обърне внимание и на обстоятелството , че в издаденото от
ответника удостоверение за наличие на задължение от 21.02.2024 г. е включени и
възнаграждението по гаранционната сделка, което се сочи, че е дължимо като част от
дължимата на „Ф.Б.“ ЕООД сума по отпуснатия активен кредит активен кредит.
От прочита на договора за гаранция и договора за паричен кредит от същата дата
следва, че двата процесни договора в цялост съставляват източника на облигационното
задължение на длъжника, като от съдържанието им е видно, че възнаграждението, дължимо
от потребителя по гаранционната сделка, възлизащо в размер на 4950,00 лв., е почти колкото
10
отпуснатата в заем сума в размер 5000,00 лв., както и че кредитополучателят не е имал
реална възможност за избор на „обезпечение“ по договора за паричен заем. При цялостния
анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключването на заемния договор и
получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение по
договора от страна на кредитополучателя, като предоставянето на обезпечение по заемния
договор не е било по избор на потребителя, а условие за сключване на сделката, целта на
която предвид характера и на „бърз кредит“ е било възможно да бъде постигната само чрез
сключване и на договора за гаранция с посоченото от кредитора лице гарант, доколкото при
посочване на физическо лице – поръчител остава неясно дали и кога същото ще бъде
одобрено от кредитора, респ. на какви условия следва да отговаря то, за да се приеме, че е
„платежоспособно“. Доколкото „Ф.Б.“ ЕООД и Multitude bank p.l.c. са свързани лица, то е
сигурно, че при поръчител Multitude bank p.l.c., с предишно наименование Ferratum Bank
p.l.c., заявлението ще бъде одобрено веднага (както е станало в случая – всички договори са
сключени в рамките на един ден, когато се сочи, че е предоставена и сумата по кредита),
което от своя страна създава неравноправно третиране с оглед срока на разглеждане на
заявлението на клиентите на кредитора, избрали да се ползват от свързаното дружество, и
тези, избрали друг поръчител.
Действително от заключението на вещото лице се установява, че има 48 договора,
сключени с поръчител физическо лице, но не става ясно какъв е глобалния брой на
сключените през периода 2021-2023 г. (включително) договори за потребителски кредит, за
да се приеме, че се касае за практика и, че ищецът по делото е имал правото на реален избор.
Макар и вноските по договора за гаранция и тези по договора за кредит да не са били
включени в един обобщен погасителен план, то е видна връзката между двата договора,
доколкото същите са с еднакви падежни дати и са погасявани по една и съща сметка.
Договорът за гаранция с третото лице представлява форма на лично обезпечение,
което разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да
бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е
едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за поръчителя.
Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в случая, тъй
като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в
този случай поръчителството се доближава по-скоро до договора за застраховка, а
застрахователните премии несъмнено представляват общ разход по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 49,66 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият.
Съобразявайки изложено по-горе, касателно съдържанието на договорите и при
цялостният анализ на договора за кредит и договора за гаранция, съдът намира, че
сключването на първия и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като
11
задължението по договора за гаранция безспорно следва да се отнесе като разход кредита,
който е бил известен на кредитора при сключване на договора за кредит, но който не е бил
включен в ГПР.
В тази връзка и предвид установената свързаност на гаранта и ответника, съдът
намира за несъстоятелни доводите на последния, че не е знаел какъв би бил размерът на
дължимото се на гаранта възнаграждение, още повече, че то фигурира и в предоставения от
страна на ответника на ищеца СЕФ (т. 4.3), тоест и било известно на кредитора още към този
най-ранен момент.
След като разходът за допълнително възнаграждение за гарант, е пряко и неотменно
свързан с договора за кредит, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение
относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на
преддоговорна информация. Отделно от това, уговореното възнаграждение по договора за
гаранция се дължи, независимо дали отговорността на гаранта ще бъде ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не, като възнаграждението е почти равно на
задължението, което длъжникът следва да върне по договора за потребителски кредит. Двете
дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност,
с оглед обективираните права и задължения по договора за гаранция, които представляват на
практика разделяне на приходите от кредита между две свързани, макар и формално отделно
обособени, юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима
печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя, които не са и
надлежно описани в договора за паричен заем, води до недобросъвестно оскъпяване на
кредита в ущърб на потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция (поръчителство) е плащане в
полза на кредитора, което е разход пряко свързан с кредита, който не е включен в ГПР по
кредита, а представлява прикрито допълнително възнаграждение по кредита извън
договорната лихва, което води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на потребителя, и който, ако се включи в ГПР, би се стигнало до надхвърляне
на максимума от пет пъти законната лихва по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно до ГПР в размер на
251,98 %. По този начин чрез позволени от закона средства – създаване от едноличния
собственик на капитала на кредитора на негово собствено дружество, чиято печалба се
формира основно от възнаграждения по договори за гаранция в полза на кредитора, се
постига заобикалянето на чл. 19 ЗПК. Това правно положение е недопустимо по смисъла на
ЗПК, тъй като по този начин и кредитодателят, и поръчителят се домогват да заобиколят
изискванията на ЗПК, което е забранено с чл. 21 ЗПК, поради което клаузата за обезпечаване
на договора за кредит по чл. 5, срещу задължението на дружеството гарант (поръчител) да
отговаря пред кредитора солидарно с потребителя (длъжника) за изпълнение на всички
задължения по договора, се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и 2, т. 3, 10 и
19 ЗПК.
Когато в ГПР не са включени всички разходи по кредита, то кредитодателят е въвел в
заблуждение потребителя и е посочил по-нисък ГПР от реалния. В този смисъл е Решение
от 15.03.2012 г. по дело C-453/10 на СЕС, в което е прието, че търговска практика като
разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви
като „заблуждаваща“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на европейския
парламент и на съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
12
случай не би взел.
Следователно, макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вписаните параметри реално не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
Съобразявайки изложеното, а също и възприето в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по
дело C-714/22, съдът намира, че, след като възнаграждението по Договора за гаранция
(поръчителство) не е включено в посочения в договора за кредит ГПР, е налице нарушение
на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно съдържанието на договора за
потребителски кредит, с оглед което сделката се явява недействителна съгласно чл. 22 ЗПК и
кредитодателят не може да се ползва от нея (в този смисъл Определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.
д. № 2024/2022 г. I т. о., ВКС).
Налице е и допълнително основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1 т. 20 ЗПК за
посочване в договора на лихвения процент на ден (в този смисъл Решение № 59 от
20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2695/2022 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Както е прието в решението, в чл. 29, ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя
да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или
неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за
упражняване на това потестативно право, посочени в тази разпоредба. Правната норма
транспонира императивните изисквания на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно
решение от 9.09.2021 г. на СЕС по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 (т. 123),
целта на посочената разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере
отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в „срока за
размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на
потребностите му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната
норма на чл. 10, § 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за
кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за
упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3 ЗПК, да е осъществено условието
по ал. 4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена
лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на
връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ.
Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно
размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на
13
потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка
на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на
ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането
на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит,
което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК – връщане не само на
главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на
чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се
гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно
да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“
по чл. 29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му.
С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се
явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със
санкцията на чл. 22 ЗПК – недействителност на договора.
В клаузите на чл. 9.1 – 9.3 на процесния договор за кредит по същество са
възпроизведени разпоредбите на чл. 29 ЗПК относно срока, реда и условията за упражняване
на правото на отказ от договора от потребителя, като е предвидено, че подлежащата на
заплащане лихва се изчислява на базата на уговорения в договора лихвен процент.
Посочването в съдържанието на договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент
– § 1, т. 4 ЗПК), което е изискване по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК обаче, не съставлява изпълнение
и на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК за посочване на лихвен процент на ден, чиято цел е обезпечаване
на реална възможност за упражняване на потестативното право на отказ от договора.
Непосочването в процесния договор на лихвен процент на ден – част от изискуемото
по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК задължително съдържание на потребителския кредит, обуславя, на
основание по чл. 22 ЗПК, допълнително основание за недействителност на договора, при
което, както беше изложено и по-горе, кредитополучателя, в качеството му на потребител,
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или други разходи по
кредита – чл. 23 ЗПК
Ето защо, предявеният срещу „Ф.Б.“ ЕООД отрицателен установителен иск за
прогласяване нищожността на заемния договор е основателен и следва да се уважи.
По отношение на иска с правно основание чл. 34, вр. чл. 55, ал. 1, пред. първо
ЗЗД:
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне, а разпоредбата на чл. 34 ЗЗД разписва, че когато
договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне
на другата страна всичко, което е получила от нея..
Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че ответникът е получил сумата в
общ размер на 8300,00 лева, с които са погасени главница в размер на 2326,40 лв.,
възнаградителна лихва в размер на 1574,40 лв., плащания съгласно тарифата и общите
условия в размер на 250,00 лв. и сума за допълнителна услуга по договора за гаранция
(която е прехвърлена на трето лице) в размер на 4149,20 лв. При установяването
недействителността на договора между страните ищецът на основание чл. 23 ЗПК дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, тоест останалите суми са недължими.
За пълнота следва да се отбележи, че договорът за потребителски кредит и договорът
за гаранция (поръчителство) се намират във взаимовръзка помежду си като система от
правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за
гаранция поради естеството на правоотношенията, респ. последният също се явява
недействителен.
Установи се, че ищецът е заплатил по процесния договор за потребителски кредит
14
сума в размер на 8300,00 лева, съгласно кредитираното заключение на съдебно-счетоводната
експертиза. Дължимостта на главницата в размер на 5000,00 лв. произтича от изричната
законова разпоредба на чл. 23 ЗПК, поради което заплащането й е надлежно и кредиторът не
дължи нейното връщане. Недължимо платена обаче, с оглед установената по делото
нищожност на договора за потребителски кредит, се явява разликата над сумата в размер на
5000,00 лв. до размера на плащанията, извършени по договора за кредит, а именно сумата в
размер на 3300,00 лв.
Съдът приема, че сумата в размер на 4149,20 лева, представляваща сума за
допълнителна услуга (както е отнесена в счетоводството на отевтеника), е заплатена от
ищеца като възнаграждение по Договор за гаранция, сключен с трето лице. Ирелевантно се
явява обстоятелството, дали ответното дружество в последствие е заплатило на
дружеството-гарант платеното от ищеца възнаграждение, тъй като за наличие на
неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо да се установи липса на правно
основание за разместване на блага между правните субекти, без значение от облигационните
отношения на страните с трети лица. Без значение се явява обстоятелството дали
впоследствие сумата е била зачислена на друго лице, дори и същото твърдение да бе
доказано от ответника в настоящия процес. Следователно ищецът се е обогатил за сметка на
ищеца със сумата в размер на 3300,00 лева (представляваща разликата между платените от
ищеца суми, вкл. по договора за гаранция, и дължимата се на кредитора чиста стойност на
кредита), която сума е получена без основание, като е налице и причинна връзка между
обогатяването на ответника и обедняването на ищцата.
Следователно на връщане подлежи платеното от ищеца над сумата от 5000,00 лв. до
пълния размер на плащанията по договора за кредит, а именно сумата в размер на 3300,00
лв., каквато е и заявената от ищеца претенция съобразно допуснатото изменение на иска.
По отношение на разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото по правилото на чл. 78, ал. 1
ГПК право на разноски има само ищецът, който своевременно е заявил претенция в тази
насока.
Ищецът е доказал разноски за държавни такси в размер на 402,00 лева (държавна
такса по предявените искове съответно с цена 6750,00 лв. и 3300.00 лв.). Тази сума следва да
се присъди в негова полза. Горницата до 647,60 лева за държавни такси е недължимо
платена, поради което не следва де се възлага в тежест на насрещната страна, а подлежи на
връщане, ако това бъде поискано.
Доколкото ищецът е представляван безплатно на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв от адв.
А. Д., в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, като
същото следва да бъде определено от съда без същият да е обвързан от поисканото от
процесуалния представител в размер на 1743,60 лв. по иска с правно основание чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и в размер на 756,00 лв. по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
В практиката на ВКС, формирана с Определение № 56/06.02.2013 г. по ч.гр.д. №
36/2013 г. на I г. о., Определение № 388/16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1840/2021 г. на II т. о.,
Определение № 146/04.04.2022 г. по ч.т д. № 358/2022 г. на II т. о., Определение №
77/24.02.2022 г. по ч.т.д. № 1692/2021 г. на I т. о., Определение № 404/26.10.2020 г. по ч.гр.д.
№ 2883/2020 г. на IV г. о., Решение № 208/29.06.2016 г. по гр.д. № 1261/2016 г. на IV г. о. и
др., е възприето разрешението, че на основание чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 38, ал. 2
ЗАдв, минималните адвокатски възнаграждения за осъществяване на процесуално
представителство по граждански и търговски дела се определят съгласно цената на всеки
иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от
Наредбата трябва да се тълкува във връзка с чл. 2, ал. 5, като при прилагането й следва да се
вземе предвид видът на съединяване на исковете. Под „материален интерес“ по смисъла на
15
чл. 7, ал. 2 от Наредбата се има предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно,
като за всеки от съединените искове поотделно се определя минимално възнаграждение.
Нещо повече, налице е и изрично произнасяне по въпроса за възнагражденията при
предявени иск за недействителност и иск за връщане на даденото без основание,
обективирано в Определение № 1087 от 20.11.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1202/2023 г., I т. о.,
ТК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съгласно което горецитираната практика
следва да намери приложение и в този случай, въпреки безспорната връзка между делата и
обстоятелството, че се отнасят един към друг като обусловен към обуславящ.
Същевременно обаче, с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. е прието,
че чл. 101, § 1 ДФЕС, във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че
национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. След постановяване на
посоченото решение на СЕС е постановено и Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. №
1908/2022 г. на ВКС, I т. о. в което е застъпено становище относно несъответствие с правото
на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба №
1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не
представляват обвързващи съда правила. Въведеният праг на разноските за адвокатско
възнаграждение – в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се
счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл. 101, § 1
ДФЕС. Посочените в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото (в този смисъл и Определение № 1396 от
29.05.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 802/2024 г., I т. о., ТК).
При извършена преценка на характера на спора, интересите, възлизащи в размер на
6750,00 и на 3300 лв. (договорът за поръчителство не е предмет на делото поради което не
следва да се включва в цената на иска), извършената по делото работа, изразяваща се
единствено в писмено представителството на страната и преди всичко фактическата и
правна сложност на делото, а също съобразявайки като ориентир разпоредбата на чл. 7, ал.
2, т. 2 и 3 от Наредба (регламентираща като минимален размер на адвокатското
възнаграждение сумата от 1345,00 лв. по първия и сумата от 630,00 лв. по втория иск), съдът
счита, че на адв. Д. следва да бъде определено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер
на 1400,00 лв. без ДДС или 1680,00 лв. с ДДС. Това е така поради обстоятелството, че, макар
и привидно подробна, очевидно се касае до типова искова молба, съдържаща типови доводи
за недействителност, буквално цитиране чрез копиране на отделни абзаци от съдебната
практика по сходни дела, в която искова молба (стр. 2, раздел I) дори е сбъркан съдът,
компетентен да се произнесе по нея, респ. в подадените допълнителни молби (очевидно
16
отново предварително подготвени за подобен тип дела) на места е сбъркан мъжкият род на
доверителя с женски такъв. Въпреки че по делото бяха проведени две открити съдебни
заседания, процесуалният представител на страната не се яви на нито едно от тях, а
единствено бяха представяни горецитираните предварително подготвени молби, които в по-
голямата си част касаят размера на дължимото се на адв. Д. адвокатско възнаграждение. Не
може да не се обърне внимание и на обстоятелството, че целта на ищец – да получи обратно
сумата, платена над размера на чистата стойност на кредита, можеше да бъде постигната и
чрез предявяване единствено на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, при
разглеждането на който съдът в мотивите си щеше да произнесе и относно действителността
на договора за кредит.
С оглед на горно и съобразявайки всички обстоятелства по делото, съдът намира, че
по така предявените два кумулативно съединени иска ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 1680,00 лв. с
ДДС.
Наред с това, с оглед изхода на спора, в тежест на ответника следва да бъдат
възложени на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК и разноските по служебно допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 452,84 лева.
Така мотивиран, Районен съд – Сливница
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. Р. В., ЕГН **********, с
адрес. гр. С., ул. „Х.Б.“ № **, ет. *, ап. *, установителен иск с правна квалификация чл. 124,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 и 20 ЗПК, по
отношение на „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление гр.
С., р-н „М.“, бул. „А.М.“ № **, вх. *, ет. *, ап. офис **, че Договор за предоставяне на
потребителски кредит № ************** от ************** г., сключен между И. Р. В. и
„Ф.Б.“ ЕООД, не обвързва страните по делото поради нищожност.
ОСЪЖДА на основание чл. 34, вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н „М.“, бул. „А.М.“ № **, вх. *,
ет. *, ап. офис **, ДА ЗАПЛАТИ на И. Р. В., ЕГН **********, с адрес. гр. С., ул. „Х.Б.“ №
**, ет. *, ап. *, сумата в размер на 3300,00 лева, представляваща разликата между
заплатената от ищеца към момента на предявяване на иска сума и чистата стойност на
кредита, дължима на основание чл. 23 ЗПК, ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на предявяване на иска – 26.09.2023 г., до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *************, със
седалище и адрес на управление гр. С., р-н „М.“, бул. „А.М.“ № **, вх. *, ет. *, ап. офис **,
ДА ЗАПЛАТИ на И. Р. В., ЕГН **********, с адрес. гр. С, ул. „Х.Б.“ № **, ет. *, ап. *,
сумата в размер на 402,00 лева, представлява сторени от ищеца разноски в производството
за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н „М.“, бул. „А.М.“ № **, вх. *,
ет. *, ап. офис **, ДА ЗАПЛАТИ на адв. А. З. Д., л.№ ******************, от АК-С.,
сумата в размер на 1680,00 лева, представляваща възнаграждение за оказана на ищцата
безплатна правна помощ в производството на първа инстанция (гр.д. № 715/2023г. на РС -
Сливница).
ОСЪЖДА на основание чл. 77, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н „М.“, бул. „А.М.“ № **, вх. *,
ет. *, ап. офис **, ДА ЗАПЛАТИ в полза на държавата по сметка на Районен съд –
Сливница, сумата в размер на 452,84 лева, представляваща разноските по служебно
17
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – София
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните!
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
18