№ 3042
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110159658 по описа за 2024 година
Ищецът И. С. М. твърди, че на 8.8.2023г. сключила с „Изи Асет Мениджмънт” АД
договор за заем, по силата на който да му се отпусне сумата 7000 лева главница, като сочи,
че задължително условие за получаване на сумата по договора било сключването на договор
за поръбителство между нея и „Файненшъл България“ ЕООД, какъвто договор бил сключен
на 8.8.2023г./ в исковата молба е посочено, че годината е 2024г., но по преценка на съда, с
оглед позициите на страните по делото, годината е сгрешена и е 2023г/.Съгласно
твърденията в исковата молба, по договора за поръчителство било предвидено в полза на
поръчителя да се заплати възнаграждение от 6137,76 лева, разсрочено заедно с вноските по
кредита. Твърди се,че ищцата е заплатила изцяло задълженията си по договора за заем и
поръчителство. Твърди се, че договорът за заем е нищожен, тъй като не са спазени
разпоредбите на чл.10,ал.1, чл.11,ал.1, т 7-12 и 20, ал.2 ЗПК, като посоченият в договора ГПР
от 40,84 % формално спазва разпоредбата на чл.19,ал.4 ЗПК, като действителният ГПР
надвишава соченият, тъй като възнаграждението на поръчителя, по твърдения, съставлява
общ разход по кредита, поради което следва да се включва в ГПР, поради което е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл19,ал.1 ЗПК и по този начин не са спазени разпоредбите
на чл.11,ат.10 ЗПК, неясно е откъде идва разликата между първоначално обявения лихвен
процент 35 % и ГПР 40,84 %, което означава, че по договора има и допълнителни, скрити
разходи. Счита се, че платените лихви и възнаграждение за гаранция са платени недължимо,
на основание чл.23 ЗПК, като се прави възражение за нищожност на уговорката за
възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави, защото уговорката
надвишава трикратния размер на законната лихва. Договорът за гаранция се атакува като
недействителен, защото при нищожност на ДПК, същият е без предмет, и се заобикалят
1
императивните изискватия на закона за правилно посочване на ГПР.
Предявяват се: против „Изи Асет Мениджмънт” АД иск за признаване, че договорът
за кредит е нищожен, заедно с иск за връщане на 1238,34 лева възнаградителна лихва, заедно
със законната лихва върху нея от исковата молба и против „Файненшъл България“ ЕООД иск
за признаване нищожността на договора за поръчителство, заедно с иск за връщане на
сумата 6137,76 лева – платено възнаграждение, заедно със законната лихва върху нея от
исковата молба
Ответното дружество Изи Асет Мениджмънт” АД , получило препис от исковата
молба, в срока по чл.131 ГПК , е подало отговор на исковата молба, с която счита
установителният иск за недопустим, предявен при злоупотреба с процесуални права / СРС
намира доводите за относими към евентуалното възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца/, и неоснователен, като сочи, че договорът е действителен. Сочи се,
че клаузите съответстват на цитираните разпоредби от ищеца на чл.10,ал.1, чл.11,ал.1, т 7-12
и 20, ал.2 ЗПК, като ГПР е посочен, посочена е общодължима сума от ищцата, както и
допусканията, изчислени съответно на Приложение 1 към ЗПК, като разликата в
стойностите на ГЛП се формират на разликата на определяне на ГЛП и ГПР. Сочи се, че
съгласно чл.19,ал.5 ЗПК, надвишаването на законовия процент ГПР не води до
недействителност на целия договор. Ответникът счита, че възнаграждението на поръчителя,
като поръчителството не е условие за предоставяне на сумата, не следва да се включва в общ
разход по кредита,респективно – в ГПР, като твърди, че сключването на договор за
предоставяне на поръчителство не е необходимо условие за сключване на договора за
кредит, възнаграждението за преодставяне на поръчителство, не е безусловно дължимо, а е
от значение дали гаранцията ще бъде активирана или не. Доколкото същото се дължи на
трето лице, не следва да се включи в ГПР.
Твърди се, че единственият разход е лихвата. Оспорва се твърдението за нищожност
на разпоредбите за възнаградителна лихва, защото се сочи,че ограничението за размера й е
чл.19,ал.1 ЗПК, като се оспорва доводът за относимост на законната лихва.
Ответното дружество„Файненшъл България“ ЕООД, в срока за отговор, е оспорило
исковете, с доводи, подобни на ответника – кредитор, както и че е дружество, което
осъществява поръчителство по занятие, няма интерес от безвъзмездни сделки, като
разпоредбите на ЗПК са неотносиим към поръчителството, а свързаността на двете
дружества не променя този извод.
Предявени са обективно съединени: установителен иск с правно основание
чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, заобикаляне на
закона, противоречие със закона - на чл.10,ал.1, чл.11,ал.1, т 7-12 и 20, ал.2 ЗПК, чл.143,ал.1
и ал.2, т.12 ЗЗП , съединен с осъдителен иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД.
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, съдът е отделил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване, следните обстоятелства: сключването на договора
за кредит, договора за поръчителство, твърдението, че ищцата е заплатила изцяло
2
задълженията си по договора за заем и поръчителство, че аритметично, ако сумата 6137,76
лева се включи в ГПР 40,84 %, същият ГПР ще надвишава 50 %, както и че към сключването
на договора, законната лихва възлиза на 10 %.
От представения договор за заем е видно, че /чл.4/ в тридневен срок от сключването,
ищцата – потребител е длъжна да предостави на заемателя едно от следните обезпечения :
поръчител, или банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки; на същата дата между ищеца и ответното дружество е
сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който ответникът се е задължил
да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на кредитора,
с цел гарантиране за изпълнението на всяко от задълженията на ищцата по договора за
кредит. Видно от публичната страница на ТР в интернет, едноличен собственик на
капитала на ответното дружество„Файненшъл България“ ЕООД към датата на сключване на
двата договора, е „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както че вписаният предмет на дейност на
ответното дружество„Файненшъл България“ ЕООД в ТР е „Гаранционни сделки,
придобИ.не на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг
и други), отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства (след вписване в регистъра на БНБ съгласно чл.3
и чл.3а от ЗКИ), търговско представителство и посредничество, консултантска и
проучвателна дейност, както и всякакви други дейности, незабранени със закон.“.
Договорът за кредит и договорът за поръчителство са сключени при действието на
ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило
заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има
качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, със сключване на
договора за кредит и договора за поръчителство, се заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24
ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП.
Неизпълнението на задължението на потребителя да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора по договора за заем
да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход
по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
3
В договора за кредит не е посочено, че възнаграждението за услугата „гарант“ се
включва както в общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя,
по смисъла на посочените легални дефиниции на ЗПК.
Ответникът„Файненшъл България“ ЕООД, обезпечава точното изпълнение, от
страна на длъжника-ищец, на задълженията му за плащане на вноските по кредита,
следователно задължението на ответника „Файненшъл България“ ЕООД е задължение на
поръчител. Обезпечението се изразява в следното. Ответникът следва да заплати цялото
неплатено от ищцата задължение. Страните не са формирали спор, че възнаграждението по
договора за поръчителство е платимо от длъжника разсрочено, на вноски, с падежи,
съвпадащи с падежите на вноските по договора за кредит. Така е и плащано самото
възнаграждение, видно от справките, приложени от ответника - поръчител.
С оглед изложеното, съдът намира, че договорът за гаранция е „пряко свързан“ с
договора за кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга
„гарант“ потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на
гаранта, за обезпечаване на задължението за плащане. Нещо повече, предвид краткия срок,
през който потребителят следва да предостави обезпечение /тридневен, от сключването на
договора/, на потребителя не е оставен реален, информиран избор.
Същевременно, от публичната страница на Търговския регистър е видно, че
едноличен собственик на капитала на ответното дружество – гарант, към датата на
сключване на двата договора, е кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Съдът намира, че уговореното в договора за гаранция възнаграждение заобикаля
закона, поради което и разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати
възнаграждение по него, е нищожна, на основание чл.26,ал.1 ЗЗД във връзка с чл.22,ал.1
ЗПК. Заобикалянето на закона съставлява постигане на забранен от правото резултат с
разрешени средства. Безспорно, разрешено от закона е едно дружество да е едноличен
собственик на капитала на друго – дружеството, предоставящо кредит и гарант. Няма
забрана в закона договорът за потребителски кредит да е обезпечен с поръчителство или със
солидарност. Няма пречка, също така, за поръчителството да се уговори заплащането на
възнаграждение.
Заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че ищцата дължи
възнаграждението на гаранта, независимо от плащанията / не го дължи единствено ако
предсрочно погаси заетата сума, и тогава дължи частично възнаграждение/. Следователно,
възнаграждението за гаранта, съставлява „общ разход по кредита“ за потребителя.
Същевременно, тъй като възнаграждението е свързано с договора за кредит пряко, то
съставлява „косвен разход“ по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. От договора за кредит, обаче, е
видно първо, че не е посочено какво включва ГПР, както и дали това възнаграждение е
включено.От договора за гаранция е видно, че погасителните вноски са платими на
ответника - поръчител, а не на кредитора, следователно се налага извод, че 40,84% ГПР,
посочен в договора за кредит, не включва и възнаграждението по договора за гаранция.
Легалната дефиниция на „годишен процент на разходите“ в чл.19,ал.1 ЗПК предвижда, че в
4
него следва да се включи и това възнаграждение за гаранта, тъй като попада под хипотезата
„възнаграждение от всякакъв вид“ – в частност - за обезпечение на изпълнението по
договора за кредит. А заобикаляне на закона е налице, защото, за да се избегне да се
превиши ГПР, в размера, посочен в чл.19,ал.4 ЗПК, е уговорено, че ищцата ще дължи
възнаграждението на гаранта.
Изчислено математически, ако възнаграждението на гаранта се включи като „общ
разход по договора за кредит“, то и ГПР по договора за кредит надвишава 50 %.
Следователно, на основание чл.19,ал.5 ЗПК, клаузата на договора за гаранция, в
частта, предвиждаща възнаграждение за гаранта, е нищожна. До нищожност на целия
договор за поръчителство се стига и тъй като е нарушена разпоредбата на чл.143,ал.1 ЗЗП.
Договорът, сключен със свързано лице, при заобикаляне на закона, при това, без да се
предвижда насрещна престация на заплащането на възнаграждението / което е в размер на
отпуснатата главница в заем/, е сключен при нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по него, поради което
накърнява правата на потребителя, а съдът намира, че тъй като ответникът няма интерес от
договора, без предвиденото в него възнаграждение, то и по аргумент от разпоредбата на
чл.146,ал.5 ЗЗП, целият договор е нищожен.
На основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, даденото въз основа нищожен договор, следва да
се върне изцяло на ищеца и искът против поръчителя е основателен изцяло.
По иска против кредитора. Съгласно разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.11, т.7-12 ЗПК, договорът е нищожен. Общото между всички
цитирани основания за нищожност на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези
задължения по договора в него следва да липса информация, така че при сключването на
договора както и при неговото изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на
първо време, каква част от месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част
за погасяване на вземането по главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други
разходи, такси по договора, те следва да са посочени в него. Поради възмездният характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на
яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на
интересие им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се
извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в
съответствие с първоначално определените срокове.
В договора е посочено единствено, че погасителната вноска е 343,26 лева,
посочени са падежи, но неясно е каква част от посочените в погасителния план вноски
5
погасява главница, каква лихва.
Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на
разходите по кредита, общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима
от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съответно, за потребителя е неясно какви са
разходите му кредита, и по какъв начин заплащането на месечната вноска от 343,26 лева ще
се отрази на главницата, на възнаградителната лихва.
И това основание е достатъчно да се посочи, че на основание чл.22 ЗПК, договорът е
нищожен, поради непосочването на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Освен че липсва подобна
регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК, прави договора недействителен.
Предвид така изложеното на основание разпоредбата на чл. 23 от ЗПК , съгласно която при
обявяване на недействителност на договора, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, искът за връщане на платената
възнаградителна лихва е основателен изцяло.
По разноските. На двамата ответница следва да се раздели платената държавна такса
от 456 лева, поравно както и претендираното, платено адвокатско възнаграждение от
1500лева. Съдът не обсъжда наведения от ответника Файненшъл България ЕООД довод, че
липсват основания за присъждане на възнаграждение по чл.38,ал.1 ЗАДв – претендираното
възнаграждение е реално платено.
По възражението на другия ответник за прекомерност на адвокатското
възнаграждение – ищцата е заплатила сумата общо 1500лева за защита по исковете против
двамата ответници. Разпоредбата на чл.7,ал.2 НМРАВ предвижда минимални размери на
адвокатските възнаграждения, съразмерими с интереса по делото. Минималните размери за
неоценяем иск / за нищожност на договора/, съгласно чл.7,ал.1,т.4 НМРАВ, възлиза на
1000лева. По делото са предявени и оценяеми искове, като минималните им размери са
съответно, по 423,83 лева по иска, предявен против кредитора, и 913,78 лева по иска против
поръчителя, тоест, възнаграждение за цялостното представителство по делото, в размер на
1500 лева, не е прекомерно, с оглед фактическата и правна сложност на същото.
СРС намира, че възнаграждението следва да се раздели поравно на ответниците, а да
не се съобразява по – ниския размер на осъдителния иск против кредитора, тъй като, както
се посочи по – горе, възнаграждението е платено цялостно от ищеца, за защита против
двамата ответници, защитата по осъдителните искове,осъществена от страна на ищеца,
както и от страна на двамата ответници, е една и съща, поради което би било неоправдано
възлагане на по – голяма част от възнаграждението на поръчителя, единствено защото
осъдителният иск против него е на по – висока стойност. Водещо в случая е
6
обстоятелството, че защитата е идентична.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от И. С. М. ЕГН ********** с адрес ***,
против „Изи Асет Мениджмънт „ АД ЕИК ********* иск, че договор за паричен заем №
4780591/8.8.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт „ АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление град София, ж.к.Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, етаж 2 е
недействителен, на основание чл.22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт „ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град София, ж.к.Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, етаж 2 да върне на
И. С. М. ЕГН ********** с адрес *** на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД сумата от 1238,34лв
заплатена възнаградителна лихва по договор за паричен заем № 4780591/8.8.2023г., заедно
със законната лихва от предявяване на иска - 09.10.2024г. до плащането, и сторените
разноски от 978 лева.
ПРИЗНАВА за установено по предявения от И. С. М. ЕГН ********** с адрес ***,
против „Файненшъл България” ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, ж.к.Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ап.40-46 иск, че договор за
гаранция № 4870591/8.8.2023г., сключен между И. С. М. и „Файненшъл България” ЕООД е
недействителен.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град София, ж.к.Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ап.40-46, да върне на
И. С. М. ЕГН ********** с адрес ***на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД сумата от 6137,76
лева – заплатено от ищцата на ответника възнаграждение по договор за гаранция №
4870591/8.8.2023г., заедно със законната лихва от предявяване на иска 9.10.2024г. до
плащането, и сторените разноски от 978 лева.
На основание чл.127,ал.4 ГПК, ищцата е посочила начин на плащане в молба №
340470/25.10.2024г.—на място, в работен ден от 14-16 часа, на адреса на адвокатска кантора
„Милованови“ град София, улица Хан Аспарух № 60,етаж 3.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7