№ 337
гр. П., 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20221230100606 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.
Ищцата В. А. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П., ЕГН **********, твърди, че
между нея (като кредитополучател) и ответника (като кредитодател) е бил сключен
Договор за потребителски кредит с № 449260/21.12.2021 г. Сочи, че в чл. 5.6 от този
договор е предвидено да заплати на кредитодателя неустойка от 148,50 лв., защото не
му е предоставила обезпечение. Счита, че цитираната уговорка е нищожна, понеже
противоречи както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл. 143, ал. 1 във вр. с
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което не дължи визираното вземане. Иска недължимостта му
да бъде призната за установена. Желае в полза на адвоката, който й е предоставил
безплатна правна помощ в настоящото производство, да бъде определено съответно
възнаграждение.
Ответникът „А. Т. Е. Г.“ АД , със седалище и адрес на управление в гр. С., ул.
„С.“ № 16, ЕИК ***, оспорва ищцовата претенция, настоява за нейното отхвърляне и за
присъждане на съдебно-деловодните разходи, които е сторил.
Съдът приема следното:
1. Фактически и правни изводи по съществото на делото:
Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява
всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат
1
юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с
разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма,
доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж.
по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща
част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).
В практически аспект е възможно една сделка (или клауза от нея) едновременно
да страда от няколко порока, всеки от които да обуславя нищожността й, и всички те да
са заявени от ищеца по съдебен път. Тогава ще става въпрос за първоначално
обективно съединяване на искове (чл. 210, ал. 1 ГПК), понеже всяко различно
основание за нищожност, обуславящо недължимост на вземането, до което се отнася
нищожната клауза, ще представлява основание на отделен иск.
В една такава ситуация кумулативното разглеждане на исковете ще е допустимо,
ако с уважаването на всеки от тях ще се постигнат различни правни последици за
страните. В случай, че подобен правен интерес не е обоснован от ищеца, обективното
съединяване на исковете за недължимост на вземането ще е от евентуален тип, при
което уважаването на един от тях (т. е. на едно от изтъкнатите основания) ще изключи
необходимостта от произнасянето по останалите. Логиката е, че така ще се постигне
резултатът, търсен от ищцовата страна, и съответно няма да съществува
правнолегитимен интерес от разглеждането и на другите причини за недължимост,
поради други пороци, водещи за нищожност, доколкото ефектът от нищожността
поначало е еднакъв при всичките й основания (чл. 34, ал. 1 ЗЗД).
Тъй като определянето на основанието на предявения иск и на юридическата
квалификация на правата и на възраженията, заявени от страните, е в прерогативите на
съда, сезиран със спора (чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), той разполага и с правомощието
да извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените
искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца в тази връзка (вж. Решение №
527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г., ІV г. о. на ВКС).
Страните по делото не спорят, че са сключили помежду си процесния договор,
включително в частта му за неустоечната клауза, както и че според тази уговорка,
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитодателя неустойка от 148,50 лв., ако
не му предостави обезпечение, чрез поръчителство или посредством банкова гаранция.
От съдържанието на анекса към кредитния договор, на двете приложения към
този анекс и на самия погасителен план, копия от които са приобщени към
доказателствения материал, се изясняват и останалите базисни параметри на кредита, а
именно:
- главница – 500 лв.;
- годишен процент на разходите – 49 %;
- годишен лихвен процент – 40,54 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
2
лихва – 516,66 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 16,66 лв.;
- срок – 2 месеца;
- погасяване – чрез 1 вноска, разписана в погасителния план, с падеж
20.01.2022 г.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по
тълк. д. № 1/09 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, формирана след
неговото приемане (вж. например Решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/16 г.,
III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се прави във всяка отделна хипотеза
към момента на сключване на договора. Семантичната конструкция, върху която се
базира обсъжданото разрешение, се извежда от обстоятелството, че автономията на
волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят
свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като
общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. Решение № 776/05.01.2011 г.
по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС).
Конкретните критерии, от които е детерминирана преценката дали дадена
неустоечна уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се
основават на: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойката; вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя; начина
на определянето й (като глобална сума или процент от главницата); базата за нейното
начисляване (съотношение между задължението и предварително определеното
обезщетение за вредите); наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на
размера на неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието
на други правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за
неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. отново
цитираното вече Решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС, а
също и Решение № 228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/11 г., II т. о. на ВКС, Решение №
74/21.06.2011 г. по гр. д. № 541/10 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142/12.03.2011 г. по т.
д. № 336/10 г., II т. о. на ВКС и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/08 г., I т. о.
на ВКС).
В сегашната хипотеза уговорената неустойка е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното му задължение да
предостави обезпечение на кредитодателя. Задължението за обезпечаване на основното
задължение (за главницата и договорната лихва) има вторичен характер и неговото
неизпълнение не рефлектира пряко върху последното. На тази плоскост и доколкото
неустойката е свързана с неизпълнението на вторично задължение, липсва адекватен
критерий за преценка дали и как размерът й ще надхвърли вредите от неизпълнението.
3
Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено (основно) задължение не
води до претърпяването на някакви конкретни вреди. Размерът на самата неустойка
(148,50 лв.) представлява 29,7 % от главницата, и то заради непредоставяне на
обезпечение, след като сделката вече е била сключена. Кредитополучателят е
физическо лице, встъпило в договора с цел удовлетворяване на лични потребности от
парични средства, а кредитодателят – търговско дружество, предоставящо
потребителски кредити по занятие. В този смисъл кредиторът, въпреки че е имал
възможността предварително да прецени участието си в договора, се е съгласил да
предостави кредита без обезпечение. Затова и санкционирането на длъжника само
поради последващо непредоставяне на обезпечение, с начисляването на неустойка,
която е близо 1/3 от кредитната сума, явно не кореспондира с риска, който
кредитодателят носи.
Очертаните характеристики на неустойката, съотнесени към принципните
критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че неустоечната клауза е
натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и
обезщетителен ефект. Тя пряко нарушава принципа на справедливостта и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя, за сметка на
кредитополучателя, което противоречи на добрите нрави и я прави нищожна по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Ето защо и неустоечното вземане не се дължи.
В обобщение на казаното се налага финалната констатация, че първата от
обективно евентуално съединените ищцови претенции за недължимост на отричаното
вземане е основателна, поради което не подлежи на разглеждане по същество втората
такава, която е ориентирана към идентичен процесуален резултат, но на друго
основание – за недължимост на вземането, заради нищожността на уреждаща го
договорна клауза, предизвикана и от противоречието й със закона (чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД).
2. По съдебните разноски и държавната такса за производството:
Изходът от спора предоставя право на съдени разноски само на ищцовата страна
(чл. 78, ал. 1 ГПК).
Ищцата не е ангажирала доказателства за реалното извършване на съдебно-
деловодни разходи, но е получила безплатна правна помощ в производството пред
настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д. В. М. от Адвокатска
колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П. ш.“ № 81, ет. 3, ап. Б, трябва да
бъде присъдено възнаграждение (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.). То е 300 лв. и е определено,
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на Висшия адвокатски съвет (в редакцията й към бр. 68/31.07.2020 г., действала към
момента на сключването на договора за правна защита и съдействие).
4
Предвид освобождаването на ищеца от задължението за внасяне на държавни
такси и на разноски по производството, ответникът следва да заплати в полза на съда
дължимата такса (чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК), която е 50 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В. А. В., с
постоянен адрес в с. Б., общ. П., ЕГН **********, не дължи на „А. Т. Е. Г.“ АД , със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ЕИК ***, сумата от 148,50 лв.,
представляваща неустойка по чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит с №
449260/21.12.2021 г., сключен между първата (като кредитополучател) и последното
(като кредитодател), с оглед нищожността на договорната клауза, уреждаща тази
неустойка, заради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „А. Т. Е. Г.“ АД , със седалище и
адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ЕИК ***, да заплати на адвокат Д. В. М.
от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П. ш.“ № 81, ет. 3,
ап. Б, сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатната правна
помощ, която последният е оказал на ищцовата страна по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК, „А. Т. Е. Г.“
АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ЕИК ***, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по бюджетната сметка на Районен съд – гр. П.,
сумата от 50 лв., представляваща дължимата държавна такса за производството по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр. Б., в
2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба, която се подава
чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5