№ 13504
гр. София, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20221110102784 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е от С. Д. Х. против [фирма] отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника сума в общ размер от 211,79 лева, включваща сумата от 146,79 лева,
представляваща стойност на предоставени далекосъобщителни услуги по договор №
******** от 04.05.2001 г., сумата от 25 лева, представляваща разноски по делото за
държавна такса и сумата от 40 лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение, за които суми по ч. гр. дело № 58290/2011 г. по описа на Софийски
районен съд, 40 състав, е издаден изпълнителен лист от 12.06.2012 г., поради новонастъпило
обстоятелство – погасяване на вземанията по давност в период след издаване на
изпълнителния лист до образуване на настоящия процес.
С влязло в законна сила (като необжалвано от ищеца) разпореждане, обективирано в
определение от 17.05.2022 г. на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на С. Д. Х.
в частта, с която е предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, основан на твърдение за липса на
облигационно правоотношение между страните.
Ищецът С. Д. Х. твърди, че срещу него и в полза на ответника [фирма] в хода на
производството по ч. гр. дело № 58290/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 40
състав, е издаден изпълнителен лист от 12.06.2012 г. за сумата от 146,79 лева,
представляваща стойност на предоставени далекосъобщителни услуги по договор №
******** от 04.05.2001 г., както и за разноските по делото в размер от 25 лева за държавна
такса и в размер от 40 лева за юрисконсултско възнаграждение. За събиране на
удостоверените в него вземания и по молба на ответника на 02.08.2012 г. било образувано
изпълнително дело № ************** по описа на [ЧСИ] с рег. № *** и с район на действие
Софийски градски съд. С постановление от 14.09.2021 г. съдебният изпълнител прекратил
производството по делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК Ищецът навежда твърдения,
че вземанията, за които е издаден изпълнителният лист, са погасени по давност, започнала
да тече след издаването на изпълнителния лист и изтека към момента на образуване на
1
настоящото производството, съответно, че правото на принудително изпълнение също е
погасено. Посочва, че в хода на изпълнителния процес не са извършвани същински
изпълнителни действия от естество да прекъснат давностния срок, като нямат такъв
характер образуването на изпълнителното дело и връчването на поканата за доброволно
изпълнение. Намира, че въпреки прекратяване на производството по изп. дело №
2012860403171 по описа на [ЧСИ], доколкото [фирма] разполага с изпълнителен титул, въз
основа на който във всеки един момент може да инициира ново изпълнително дело, тъй като
перемпцията не изключва принудителното изпълнение, то за ищеца е налице правен интерес
от търсената установителна защита. С тези съображения С. Х. обосновава правния си
интерес от предявяване на исковата претенция и отправя искане за уважаването и, чрез
постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че не дължи на [фирма]
сумите по процесния изпълнителен лист. Претендира разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма]
признава иска, както и, че вземанията, за които е издаден процесният изпълнителен лист, са
погасени по давност. Не оспорва, че изпълнителният процес, образуван въз основа на листа,
е перемиран на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – поради липсва на поискани от взискателя
изпълнителни действия в продължение на две години. Сочи, че след изтичането на
давностния срок не е предприемал действия, с които да даде повод за завеждане на
настоящия процес, поради което разноските по делото следва да се възложат на ищеца.
Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл.
124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът в изпълнителния процес може
да оспорва чрез иск изпълнението. По своята правна същност този отрицателен
установителен иск е проявна форма на защита на длъжника в производството по
индивидуално принудително изпълнение срещу материалноправната му
незаконосъобразност. Последният има за предмет оспорване на вземането, материализирано
в изпълнителния лист и може да бъде основан единствено на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя
или на отговорността на длъжника – арг. ал. 2 на същия законов текст.
От изложеното следва, че в хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи правния си интерес от търсената
искова защита – наличието на спор между страните относно съществуването на вземането, а
в тежест на ответника е да установи реалното му възникване.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определението на съда от 17.05.2022 г. и
обявен за окончателен такъв, предвид липсата на проведено оспорване от страните, като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че срещу С. Д. Х. и в
полза на [фирма] е издаден изпълнителен лист от 12.06.2012 г. по ч. гр. дело № 58290/2011
г. по описа на Софийски районен съд, 40 състав; че въз основа на него е образувано
изпълнително дело № **************, по описа на [ЧСИ]; че същото е перемирано на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, което е установено с постановление на съдебния
изпълнител от 14.09.2021 г.; както и, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по
давност.
По делото не се твърди и не се установява процесните суми да са били изплатени
изцяло от длъжника, с влязъл в сила съдебен акт да е била призната тяхната недължимост,
нито изпълнителният лист да е бил обезсилен.
2
Предвид горното, съдът намира, че исковата претенция е предявена при наличието на
съществуващ правен интерес за ищеца от търсената защита, поради което се явява и
процесуално допустима.
Съществуването на годен изпълнителен титул в полза на ответното дружество дава
възможност на същото, като кредитор, във всеки един момент да инициира ново
изпълнително производство за принудително събиране на сумите, което от своя страна
обуславя интереса на задълженото лице – ищецът С. Х. да оспори съществуването им въз
основа на твърдяното от него обстоятелство – погасяване на притезанията по давност,
започнала да тече след издаването на изпълнителния лист и изтекла към момента на
образуване на настоящото производство (в този см. Определение № 410 от 20.09.2018 г. по
ч. гр. дело № 3172/2018 г., IV-то г. о. ВКС).
Между страните не се спори, а и от приобщените по делото писмени доказателства се
установява, че процесният изпълнителен лист от 12.06.2012 г. е издаден по реда на чл. 416
ГПК – въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.
дело № 58290/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 40 състав.
В настоящия случай ищецът С. Х. оспорва вземанията с твърдението за погасяването
им по давност, започнала да тече след издаване на процесния изпълнителен лист и изтекла
към момента на образуване на настоящото производство.
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва изводът,
че погасителната давност е законоустановен период от време, през който носителят на едно
вземане бездейства и с изтичането на който последният губи възможността да получи
защита на правото си чрез средствата на държавната принуда.
Уредено като строго формално заповедното производство по чл. 410 и сл. ГПК има за
цел да установи дали едно парично вземане е спорно и в случаите, при които е останало
неоспорено от длъжника да даде по-бърза защита на кредитора чрез издаване на
изпълнително основание – заповед за изпълнение /арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК/, която да
послужи да принудително изпълнение на притезанието по реда на чл. 442 и сл. ГПК.
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 423, чл. 424 и чл. 439 ГПК следва
изводът, че влязлата в сила по реда на чл. 416 ГПК – като неоспорена в срок от длъжника
заповед за изпълнение на парично задължение има правни последици, аналогични на
влязлото в законна сила съдебно решение. Безспорно същата се ползва с изпълнителната
сила, присъща на осъдителните решения и представлява съдебно изпълнително основание за
удостоверените в нея парични вземания. Същевременно, заповедта за изпълнение има
установително действие в отношенията между страните, като влизането в сила препятства
оспорването на вземанията въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били
известни на длъжника и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на
срока за възражение – арг. чл. 424 ГПК.
Вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение, може да бъде оспорено
единствено по реда на чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, които по характера си представляват
извънредни хипотези, с ограничено във времето приложение. Същевременно и в
заповедното производство, в хода на което е издадено изпълнителното основание,
допустима форма на защита е искът по чл. 439 ГПК, който обаче може да се основава само
на факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение – арг. чл. 439, ал. 2
ГПК.
Всичко изложено дотук дава основание на съда да приеме, че влязлата в сила заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК има присъщото на съдебните решения
установително действие в отношенията между страните, поради което спрямо
удостоверените в същата вземания от влизането в сила става приложим петгодишният
давностен срок съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ГПК. В този смисъл са и мотивите,
3
изложени в Определение № 214 от 15.05.2018 г. по гр. дело 1528/2018 г. по описа на ВКС,
IV гр. о., постановено в производство по реда на чл. 288 ГПК, в които е отразено, че
влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение, в който смисъл са и Определение № 443 от 30.07.2015 г. по ч. търг.
дело № 1366/2015 г., II т. о., ТК на ВКС, така също и Определение № 576 от 16.09.2015 г. по
ч. гр. дело № 4647/2015 г., IV г. о., ГК на ВКС.
Следователно, спрямо процесните, оспорени от ищеца вземания, за които по ч. гр. дело
№ 58290/2011 г. по описа на Софийски районен съд е издадена заповед за изпълнение на
парични задължения по чл. 410 ГПК, влязла в законна сила на основание чл. 416, ал. 1 ГПК,
е приложим петгодишният давностен срок – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД, започнал да тече от
момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение – в случай от 12.06.2012 г. – датата на
издаване на изпълнителния лист, предвид липсата на данни относно момента на връчване на
заповедта на длъжника.
По делото не се спори, а с отговора на исковата молба ответникът [фирма] изрично
признава, че давностният срок за процесните вземания е изтекъл към момента на образуване
на настоящото дело по искова молба от 20.01.2022 г. Това обстоятелство се подкрепя и от
представените писмени материали, сочещи единствено, че за събиране на вземанията по
изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № ************** по описа на
[ЧСИ] с рег. № *** на КЧСИ и с район на действие Софийски градски съд, както и, че
последното е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, за което е съставено
постановление от 14.09.2021 г. на ЧСИ.
Предвид изложеното и при съобразяване на настъпилото спиране на давностния срок
за вземанията с подаването на молбата на взискателя за образуване на изпълнителното дело
от месец август 2012 г. на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД (с оглед разясненията, дадени
в Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС), съдът приема, че нова давност за
процесните вземания е започнала да тече от момента на отмяната на тълкуването на
правната норма, дадено с това постановление на ВС, извършена с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно от
26.06.2015 г. От този момент действието на спирането е преустановено, а петгодишният
давностен срок е продължил да тече и поначало е изтекъл към месец юли 2020 г.
По делото от страна на ответника не се твърди и не се установява извършването на
конкретни изпълнителни способи, които да са довели до прекъсване на давността или
наличието на други основания за спирането и – нещо повече, ответникът признава, че е не са
извършвани изпълнителни действия, което е довело до прекратяване на изпълнителното
дело на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Съгласно посочената разпоредба едно от основанията за прекратяване на
изпълнителното производство е бездействието на взискателя, изразяващо се в това, че в
продължение на две години същият не е поискал извършването на изпълнителни действия и
водещо до осуетяване реализацията на правата му. Процесното прекратително основание
настъпва ex lege – по силата на закона, считано от момента на изтичане на две години от
последното действие, в който смисъл са и задължителните за съда разяснения, дадени в т. 10
от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
без значение дали съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и в кой момент е сторил това /в случая на 14.09.2021 г./, тъй
като с постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото
прекратяване. Издаването на постановлението за прекратяване, предвидено изрично в
разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо за прогласяване на действието му и за
прилагане на някои от последиците му – арг. чл. 433, ал. 3 ГПК, но не и за настъпване на
самата перемпция.
4
С оглед всичко изложено дотук и предвид съвпадащите твърдения на страните, съдът
приема, че приложимият към вземанията петгодишен давностен срок е изтекъл към
момента на образуване на настоящото производство по искова молба от 20.01.2022 г.,
поради което и предявената искова претенция, основана на твърдението на ищеца за
недължимост на вземанията за главница и разноски поради погасяването им по давност, се
явява основателна и като такава следва да бъде уважена.
По отговорността за разноски:
В настоящия случай, въпреки основателността на предявения иск, съдът намира за
основателно твърдението на ответното дружество за приложимост на изключението,
регламентирано в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, предвиждаща присъждане в полза на
ответника на сторените от него разноски когато същият признае иска и с поведението си не
е дал повод за завеждане на делото. Прилагането на хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК изисква
да са изпълнени и двете предпоставки, визирани от законодателя, в условията на
кумулативност – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да
признае иска. В случая, съдът счита, че са налице и двете предпоставки, поради което
отговорността между страните за направените разноски следва да се разпредели съгласно
правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК. Ответното дружество е признало иска. В отговора на
исковата молба и в проведеното открито съдебно заседание [фирма], чрез процесуалния си
представител, признава, че давността е изтекла и, че вземанията са погасени по давност,
считайки, че по този начин притезанията не престават да съществуват, а се погасява
единствено възможността за принудителното им събиране. Съдът, преценявайки цялостното
поведение на ответника в процеса (в т. см. Определение № 163 от 25.05.2011 г. на ВКС по
гр. дело № 1070/2009 г., I г. о., ГК) – изразеното в писмения отговор становище с изрично
заявено признание на иска, поддържано и в съдебно заседание, счита, че по същество от
страна на ответника е налице признание на исковата претенция. Действително, наред с
признанието са посочени правните последици, които ответникът свързва с постановяване на
решение, с което искът ще бъде уважен, но това не опровергава извода за извършено по
същество признание на последния. В тази връзка съдът съобрази приетото в съдебната
практика, че с предявяването на отрицателен установителен иск за недълживост на вземания
поради погасяването им по давност длъжникът цели да осуети възможността за
принудително изпълнение по вземането, защото погасителната давност е изтекла, както и,
че решението, с което искът е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че
кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу
длъжника, но задължителната сила на влязлото в сила решение не рефлектира върху
предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК (арг. от чл. 298, ал. 1 ГПК). Ето защо, ответникът има
право на разноски и при уважаване на този отрицателен установителен иск, ако не е дал
повод за завеждането на делото и ако го е признал – в този см. Определение №
300/20.04.2012 г. по ч. гр. дело № 245/2012 г. ВКС, ГК, IV-то ГО и Определение №
75/21.04.2017 г. по ч. гр. дело № 1371/2017 г. ВКС, ГК, I-во ГО.
В хода на делото не са представени доказателства, от които по безспорен начин да се
установи, че с извънпроцесуалното си поведение [фирма] е станало причина ищецът да
потърси искова защита чрез отричане дължимостта на процесните вземания. Приетите
писмени материали сочат, че образуваното въз основа на процесния изпълнителен лист
изпълнително дело № ************** по описа на [ЧСИ] с рег. № *** и с район на действие
Софийски градски съд е било прекратено с постановление на съдебния изпълнител от
14.09.2021 г. Няма данни и дори твърдения след този момент по инициатива на ответното
дружество да е образуван нов изпълнителен процес, вземанията да са отразени като
дължими в счетоводната система на [фирма] или същото да е осъществило конкретни
действия, насочени към претендирането им от ищеца.
Ето защо, в случая са налице и двете предпоставки, установени в разпоредбата на чл.
5
78, ал. 2 ГПК, поради което в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение в поискания размер от 100 лева, който е
съобразно минимума, предвиден в чл. 37 от ЗПрП, вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПрП, към чието
прилагане препраща разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК /изм. ДВ бр. 8/2017 г./.
Съдът намира, че в полза на ответника не следва да бъдат присъждани поисканите от
процесуалния му представител разноски за юрисконсултско възнаграждение според
върнатата искова претенция на ищеца, доколкото искането е заявено едва в хода на устните
състезания пред настоящата инстанция, а с това и извън срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. В тази
връзка съдът съобрази, че препис от определението от 17.05.2022 г., обективиращо
разпореждането на съда за връщане на исковата молба на ищеца в частта, с която е предявен
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, основан на твърдение за липса на облигационно правоотношение
между страните, е получен от ответника на 31.05.2022 г. (видно от разписката на гърба на
съобщението, удостоверяваща получаването му – л. 24 от делото), но в едноседмичния срок
от страна на ответното дружество не е направено искане за присъждане на посочените
разноски.
Сторените от ищеца разноски следва да останат за негова сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Д. Х., с ЕГН: **********, с
адрес: [адрес] против [фирма], с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
[адрес], отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1
ГПК, че С. Д. Х. не дължи на [фирма] сума в общ размер от 211,79 лева, включваща сумата
от 146,79 лева, представляваща стойност на предоставени далекосъобщителни услуги по
договор № ******** от 04.05.2001 г., сумата от 25 лева, представляваща разноски по делото
за държавна такса и сумата от 40 лева, представляваща разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение, за които суми по ч. гр. дело № 58290/2011 г. по описа на
Софийски районен съд, 40 състав, е издаден изпълнителен лист от 12.06.2012 г., поради
новонастъпило обстоятелство – погасяване по давност на вземанията в период след издаване
на изпълнителния лист до образуване на настоящия процес.
ОСЪЖДА С. Д. Х., с ЕГН: **********, с адрес: [адрес], на основание чл. 78, ал. 8, вр.
ал. 2 ГПК, да заплати на [фирма], с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
[адрес] сумата от 100 лева, представляваща сторени разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6