Решение по дело №67/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 31 от 01.10.2015 г., постановено по гр.д. № 1260/2014 г., К.йският районен съд е признал за установено по отношение на М. М. Ю. и Н. М. Ю., и двамата с постоянен адрес в гр.Х., правото на собственост на А. Б. Р. и Р. М. Р., и двамата от с.К., общ. Ч., обл.К., върху недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот с площ от 1200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К., общ.Ч., обл.К., ведно с построените в него двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м., състояща се от две стаи и коридор на всеки един от етажите, и паянтова стопанска сграда със застроена площ от 34 кв.м., при посочени граници и е отменил Нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 89 том 2, рег.№4371, дело № 268/2007 на н. Д. Г. № 251 на Нотариалната камара, с който М. М. Ю. е признат за собственик по давностно владение на неурегулиран поземлен имот с площ 1200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К., общ.Ч., обл.К., ведно с построените върху него двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ 60 кв.м., състояща се от две стаи и коридор на всеки от етажите и паянтова стопанска сграда със застроена площ 34 кв.м., при посочени граници. С решението съдът е осъдил М. М. Ю. и Н. М. Ю. да заплатят солидарно на А. Б. Р. и Р. М. Р. разноски по делото в размер на 966.90 лева, представляващи заплатени такси, депозити и адвокатско възнаграждение, както и е осъдил Н. М. Ю. да заплати на А. Б. Р. и Р. М. Р. разноски в размер на 474.82 лева, представляващи внесен депозит за особен представител.

Решението е обжалвано от адв.В. Я. от АК – К., в качеството му на особен представител на Н. М. Ю., който счита същото за неправилно. Твърди, че изводът на съда, че ищците са придобили собствеността върху процесния недвижим имот по силата на продължило повече от десет години недобросъвестно владение не се подкрепя от доказателствата по делото. Излага съображения, че ищците са били допуснати в процесния имот само и единствено да го ползват, тъй като не са имали къде да живеят и то не от неговите собственици, а от техния син, поради което същите са упражнявали и продължават да упражняват фактическа власт върху имота, който не държат като свой, т.е. налице било държане по смисъла на чл.68, ал.2, което не можело да ги направи собственици. Моли съда да отмени решението и да отхвърли предявените искове като неоснователни, като осъди ищците да заплатят направените пред двете инстанции разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал и въззивникът М. М. Ю., който чрез своя представител по пълномощие, го обжалва в срок като неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано – постановено в противорчеие на събраните по делото доказателства. Твърди, че решението е постановено в противоречие на чл.68 от ЗС, като в тази насока излага съображения, че ищците са установили фактическа власт върху имота през 1996 г., но като държатели, ползващи имота срещу задължението да се грижат за неговата цялост и да го поддържат във вид, годен за ползване. Сочи също, че ищците били допуснати в имота като наематели по силата на спогодба за ползване възмездно на имота, като насрещната престация се изразявала в извършване на разходите по поддържката му и заплащането на дължимите данъци. Излага съображения, че по делото не се установява намерение у ищците да своят имота като свой собствен. В жалбата се поддържа също, че решението е постановено в нарушение на чл.79, ал.1 от ЗС, тъй като по делото не се доказало непрекъснато владение в продължение на 10 и повече от 10 години, т.е. установяване на фактическа власт и манифестиране на намерение да се свои имота. Освен това решението било необосновано, тъй като противоречало на събраните по делото доказателства и установените от тях факти. При преценка на гласните доказателства съдът пренебрегнал фактът за родствената връзка между свидетеля Тафик и ищците и кредитирал дадените от свидетелката показания без да я отчете. По същият начин били кредитирани безрезервно и показанията на свидетеля М. А., без да се отчете близостта му с ищеца. Съдът игнорирал показанията на свидетелите на ответника,като ги цитирал откъслечно, извън контекста и избирателно. Поради изложеното моли съда да отмени атакуваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК отговор на жалбите от въззиваемите А. Б. Р. и Р. М. Р. не е постъпил. В съдебно заседание, процесуалният представител на същите, моли съда да потвърди атакуваното решение на К.йския районен съд, като излага съборажения за това. Претендира разноски.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, констатира следното:

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

По делото е предявен от А. Б. Р. и Р. М. Р. (въззиваеми) против М. М. Ю. и Н. М. Ю. (въззивници) установителен иск за собственост, основан на давностно владение, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване право на собственост върху недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот с площ от 1200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К., общ.Ч., обл.К., ведно с построените в него двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроенÓ площ от 60 кв.м., състояща се от две стаи и коридор на всеки един от етажите, и паянтова стопанска сграда със застроена площ от 34 кв.м., при посочени граници, както и иск по чл.537, ал.2 от ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 89 том 2, рег.№ 4371, дело № 268/2007 на н. Д. Г. № 251 на Нотариалната камара, с който М. М. Ю. е признат за собственик по давностно владение на посочения по – горе поземлен имот.

Установено е по делото, че ищците А. Б. Р. и Р. М. Р. (въззиваеми в това производство) живеят и ползват процесният недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот с площ от 1200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К., общ. Ч., обл. К., ведно с построените в него двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застроена площ от 34 кв.м., от 1996 година и понастоящем. Това обстоятелство се признава изрично от въззивника М. М. Ю., който във въззивната си жалба приема за безспорно по делото, че фактическата власт върху имота е установена от ищците през 1996 година, като навежда твърдение, че това е станало с разрешение на предишните собственици. В подкрепа на установената от ищците фактическа власт върху процесния имот от 1996 година са и показанията на разпитаните по делото свидетели Ш. Х., М. А., Х. М. (син на въззивниците М. М. Ю. и Н. М. Ю.), Б. Т. (брат на ищеца А. Р.).

Не е спорно по делото, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот № 89 том 2, рег. № 4371 дело № 268/2007 г. на нотариус с рег.№ 251 на Нотариалната камара, въззивникът М. М. Ю. (ответник по делото) е бил признат за собственик по давностно владение на процесния неурегулиран поземлен имот с площ 1200 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.К., общ.Ч., обл.К. ведно с построените върху него двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ 60 кв.м. състояща се от две стаи и коридор на всеки от етажите и паянтова стопанска сграда със застроена площ 34 кв.м. Не е спорно също така, че с влязло в сила съдебно решение № 31 от 20.03.2014 г. по гр.дело № 1972/2013 г. на К.йския районен съд е отхвърлен предявеният от М. М. Ю. и Н. М. Ю. против А. Б. Р. и Р. М. Р. иск, с правно основание чл.108 от ЗС, за предаване владението на процесния недвижим имот. Видно от мотивите на цитираното съдебно решение, за да отхвърли ревандикационния иск за собственост, съдът е приел, че А. Б. Р. и Р. М. Р. са придобили по давност процесния недвижим имот.

Във връзка с изложеното и предвид твърденията в исковата молба и отговора по чл.131 от ГПК от ответника М. М. Ю., както и с оглед доводите във въззивните жалби, спорно по делото е придобили ли са ищците по давност процесния недвижим имот.

От показанията на разпитания по делото свидетел Х. М. (син на въззивниците М. М. Ю. и Н. М. Ю.) се установява, че родителите му са заминали да живеят в Република Турция през 1989 г. В тази насока са и показанията на св.Х. Т. (кметица на с.К.), Х. М., както и твърденията на самите въззивници, релевирани в исковата молба по гр.д.№ 1972/2013 г. на К.йския районен съд, в която сочат, че след 1989 г. М. М. Ю. заедно със семейството си са се преместили да живеят в Р. Т. В тази връзка от приложените по делото справки за постоянен и настоящ адрес се установява, че и понастоящем въззивниците са с постоянен адрес в Р. Т.

Установява се по делото, че през 1996 г. въззивниците са допуснали в процесния недвижим имот въззиваемите А. Б. Р. и Р. М. Р.. Това обстоятелство изрично се признава от въззивника М. М. Ю. във въззивната му жалба и се установява от показанията на свидетелите Х. Т., М. А., Х. М.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Ш. Х., Х. Т. и М. А. се установява, че откакто ищците са заживели в процесната къща през 1996 г. ответниците не са идвали в нея и не са преспивали там. Така свидетелят Ш. Х. сочи: „Предишните собственици не са идвали в къщата, откакто там е Аптилязис”, св.Х. Т. (кметица на с.К.): „Не съм чула М. и съпругата му да са идвали и да са изразявали претенции към къщата...От 1989 г., когато се изсели в Р. Т., не съм виждала М. да идва в къщата...Когато М. идва в с.К. не съм виждала да посещава къщата, но в кметството е идвал да получава документи...От 1997 г. (М.) не е стъпвал в къщата”, св.М. А.: „За тези 20 години (М.) не съм го виждал, не знам да е идвал да спик в къщата”. Впрочем, обстоятелството, че след 1996 г. въззивниците не са преспивали в къщата се установява и от показанията на техния син Х. М., който сочи: „След 1996 г. майка ми и баща ми са идвали в Б., посещават имота и остават при сестрите на майка ми. Не са преспивали в с.К....Нито аз, нито родителите ми сме преспивали в този дом от 1996 г. до 2006 г., когато аз бях със семейството си”.

Показанията на свидетелите в тази им част са убедителни, еднопосочни и опровергават показанията на свидетелите Х. М. и Б. Тефик, които са неубедителни и противоречиви. Така св.Х. М. твърди, че през периода 1996 г. – 2013 г. при всяко идване М. посещавал къщата, като след това изрично заявява, че не е виждал М. да влиза вътре в къщата, като го е „карал до завоя”. Що се касае до показанията на св.Б. Т. (брат на ищеца), който твърди, че много пъти от 1996 г. виждал М. и жена му да идват и да отсядат в къщата, то същите се опровергават по един несъмнен начин от останалите гласни доказателства, в това число и от показанията на самия син на въззивниците. Впрочем, правилно в тази връзка, първоинстанционният съд не ги е кредитирал, като взаимно противоречиви, изолирани и не кореспондиращи с останалите доказателства по делото, като е отчел пристрастието на св.Б. Т., предвид лошите отношения с неговия брат – ищеца по делото, в това число – водени помежду им съдебни производства.

Разпитаните по делото свидетели Ш. Х., Х. Т. и М. А. установяват, че първоначално къщата била в окаяно състояние, както и че ищецът А. и съпругата му са извършили значителен ремонт на същата преди да се заживеят в нея, като поставили врати и прозорци, ремонтирали покрива и направили външна мазилка, а впоследствие изградили балкон и навес. Така св.Х. Т. сочи: „Дълго време в къщата не живееше никой, беше пред срутване, нямаше врати и прозорци. Без да направят ремонт (ищците) не можеха да влезнат и когато я ремонтираха, тогава влезнаха. А. монтира вратите, направи си балкон, навес. Вратите и прозорците ги направи преди да започнат да живеят в къщата. Измазаха къщата...А. и семейството му обработват дворното място, сееха тютюн”, св.М. А. сочи: „Сега (А.) направи ограда (на двора), преди нямаше...Присъствал съм на 80% от ремонтите на къщата. Първоначално къщата беше в окаяно състояние, беше превърната в обор, с разбити врати, пълно с животинска тор, електромера беше разбит. Всички ремонти на къщата – покрив, прозорци, врати, обшивки, стълбище, вода и ток ги направи А....В момента А. живее там, обработва двора, сее тютюн”, св.Ш. Х.: ”А. направи ремонт на покрива”.

Горните свидетели установяват също така, че ищците са упражнявали фактическата власт върху процесния недвижим имот като свой собствен. Така освен извършените ремонти и преустройства, св. Ш. Х. сочи: „Знам, че А. закупи къщата...Всички в селото знаем, че това е неговата къща”, св.Х. Т.: „Знам, че къщата е купена от М. (ответника)...Между тях (ищеца и ответника) е имало разбирателство и са я закупили. Преди да се настанят в къщата се разбират помежду си и се настаняват там...Ние в селото знаем, че тази къща е собственост на А. Не съм чула М. и съпругата му да са идвали и да са изразявали претенции за къщата. М. казваше, че се разбрали с А. за къщата. Доколкото знам М. е казал, че са се разбрали между тях и са заплатили някаква сума, но каква е сумата и как са се разбрали, не знам...Чувала съм от М....М. предяви претенции към къщата в последните няколко години...За мен и съседите в селото този имот е на А.”, св.М. А.: „За мен къщата е собственост на А. Проблемът за къщата сега го чувам. Преди не съм чул между тях да е имало караници”.

С оглед гореизложеното, съдът приема за доказано по делото, че А. Б. Р. и Р. М. Р. са придобили собствеността върху процесния недвижим имот по силата на продължило повече от 10 години владение. Така, от събраните по делото и обсъдени доказателства се установява, че ищците са осъществявали това владение от 1996 година непрекъснато и спокойно, несмущавано. В тази връзка, доказва се, че през този период те не само са упражнявали фактическа власдт върху имота, но и че явно, чрез конкретни действия са демонстрирали намерението си да бъдат негови собственици пред всички жители на с.К., за които не е имало съмнение, че те са собственици на поземления имот и построените в него сгради. В тази насока са извършените от тях ремонти и преустройства, които далеч надхвърлят необходимите ремонти – поставяне на врати и прозорци, подмяна на покривната конструкция, изграждане на външно стълбище и ограда на имота, възстановяване на електрификацията (по делото е представено удостоверение, че процесният имот е присъединен към електроразпределителната мрежа, като партидата на имота, открита от ищеца, съществува от м.януари 1998 г.), както и обработване и ползване на дворното място по предназначение.

Във връзка с гореизложеното, не следва да се кредитират показанията на свидетелите Х. М., Х. М. и Б. Т. относно упражняваната от ищците фактическа власт – извършени ремонти и преустройства на къщата, и намерението им за своене, тъй като същите в тази им част са взаимно противоречиви, изолирани и некореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства. Правилно в тази насока е отчетена от първоинстанционния съд заинтересоваността на свидетелите Х. М. и Б. Т., пъввият от които е син на ответниците, а вторият е в лоши отношения с ищеца А., с когото е имал съдебни производства. В тази връзка, неоснователни са доводите както във въззивната жалба на М. М. Ю., така и във въззивната жалба на адв.В. Я., в качеството му на особен представител на Н. М. Ю., че ищците не са владяли процесния имот, а са го държали, тъй като липсвало намерение за своене от тяхна страна. Обстоятелството, че ищците са владяли процесният имот, респективно – че са упражнявали фактическа власт върху него като свой, се установява и от факта, че откакто ищците са заживели в процесната къща през 1996 г. ответниците, когато са идвали в Р. Б., не са идвали в къщата и не са преспивали там. Последното сочи, че за самите ответници не е имало съмнение, че процесният имот е собствен именно на ищците. Впрочем, видно от решение № 31 от 20.03.2014 г. по гр.д.№ 1972/2013 г. на К.йския районен съд, предявеният от М. М. Ю. и Н. М. Ю. против А. Б. Р. и Р. М. Р. ревандикационен иск за собственост на процесния имот е бил отхвърлен именно поради обстоятелството, че ответниците по настоящото дело М. М. Ю. и Н. М. Ю. не са собственици на процесния имот, а същият е бил придобит по давност от ищците А. Б. Р. и Р. М. Р..

Що се касае до доводите във въззивната жалба на М. М. Ю., че ищците по делото били държатели на имота, тъй като ползвали имота с разрешение на въззивниците срещу задължението да се грижат за неговата цялост и да го поддържат във вид, годен за ползване, както и че били допуснати до имота като наематели, предвид сключена спогодба за ползване възмездно на имота срещу поемане на разходите по поддръжката на имота и заплащане на дължимите данъци, то следва да се посочи, че такива доводи не са релевирани с отговора на исковата молба, поради което за същите е налице преклузия и съдът не следва да ги обсъжда. Налице е преклузия и по отношение на развитите във въззивната жалба на адв.В. Я., в качеството му на особен представител на Н. М. Ю., доводи, доколкото в отговора на исковата молба липсват каквито възражения, респективно – доводи за неоснователност на предявения иск.

Впрочем, настоящият състав изцяло възприема мотивите на първоинстанционния съд, които са подробни и дават законосъобразен отговор на поставения въпрос, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Ето защо, като е приел, че ищците са собственици по давност на процесния имот и е уважил предявения иск по чл.124, ал.1 от ГПК, както и съединения с него иск по чл.537, ал.2 от ГПК за отмяна на нотариален акт № 89/10.05.2007 г. на нотариус с рег.№ 251, с който М. М. Ю. е бил признат за собственик по давностно владение на имота, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което като такова следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото следва да се осъдят въззивниците да заплатят на въззиваемите направените по делото разноски за адвокат в размер на 650 лева, съгласно представения списък на разноските.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 във връзка с чл.272 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 31 от 01.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 1260/2014 г. по описа на К.йския районен съд.

ОСЪЖДА М. М. Ю. с постоянен адрес в гр. Х., ул. “З. С.“ № *, с ЕГН *, със съдебен адрес: гр. К., бул. “Б.“ № *, комплекс „О.“, офис № *, чрез адв. И. Б., и Н. М. Ю. с постоянен адрес в гр. Х., ул. “Д.“ № *, с ЕГН *, да заплатят на А. Б. Р., с ЕГН * и Р. М. Р., с ЕГН *, и двамата от с.К., общ.Ч., обл.К., със съдебен адрес: гр. К., бул.“Б.“, бл.“А.“, ет.1, вх.“Б“, ап.19, направените по делото разноски в размер на 650 лева.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщението му на страните.

Председател : Членове : 1. 2.