РЕШЕНРР•
гр. София, ……………… г.
Р’ РМЕТО РќРђ НАРОДА
РЎРћР¤РЙСКРГРАДСКРСЪД, Гражданско отделение, III „В” състав РІ публично заседание РЅР° шести февруари през РґРІРµ хиляди Рё деветнадесета РіРѕРґРёРЅР°, РІ състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РќРКОЛАЙ Р”РРњРћР’
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛРРќРђ ПЕЙЧРРќРћР’Рђ
РјР». СЃСЉРґРёСЏ: Р‘РЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Коева гр. д. № 11006/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
             Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 382071/11.04.2017
г., постановено по гр. дело № 41078/2017 г. по описа на СРС, ІII ГО, 148
състав, е са уважени предявените от ищеца А.В. С.срещу ответника “Р.и к.” АД
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, като е отменено
уволнението на ищеца изършено със Заповед № 28/28.04.2017 г. на изпълнителния директор
и ищецът е възстановен на длъжността “видеомонтажист” при ответника. С
решението е частично уважен предявеният от ищеца иск с правно осование чл. 344,
ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, като е осъдено ответното дружество да
заплати на ищеца сумата от 4165,32 лв., представляваща обезщетение за оставане
без работа, поради незаконно уволнение за периода 01.05 до 01.11.2017 г., ведно
със законната лихва върху сумата 1230,66 лв зза времето от 26.06.2017 г. до
окончателното й изплащане, а върху обезщетението за всеки следващ ден след
25.06.2017 г. – от изтичането му до окончателното изплащане, като искът е
отхвърлен за горницата над 4165,32 лв. до пълния предявен размер от 7200 лв.
 Решението на СРС в частта, с която е
отхвърлен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за
горницата над 4165,32 лв. до пълния предявен размер от 7200 лв.  е обжалвано от ищеца А.В.С.. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност и нобоснованост на изводите на съда.
Поддържа се, че още с исковата молба претенцията за обезщетението е
конкретизирана в размер на 7 200 лв., като било направено искане ответникът да
представи, като доказателство по делото удостоверение за брутното трудово
възнагражденине на ищеца, а с молба от 25.09.2017 г. ищецът е уточнил размера
на последното трудово възнаграждение и едва тогава ответнникът е приложил
платежна ведомост. Поддържа се, че от платежната ведомост е видно, че
последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за м. Април е в размер на
1273,41 лв., от които 30,64 лв. допълнително възнаграждение за празничен труд.
Рзлагат СЃРµ РґРѕРІРѕРґРё, че РѕС‚ същата ведомост става СЏСЃРЅРѕ, че ответникът Рµ приел, че
текущото материално стимулиране има постоянен характер и го е включил в размера
на брутното трудово възнаграждение изплатено на основание чл. 220 КТ, както и
РіРѕ Рµ включвал РІСЉРІ всички предишни плащания. Рскането РєСЉРј СЃСЉРґР° Рµ РґР° отмени
решението на СРС в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока за отговор е постъпила
насрещна въззивна жалба, в която се излагат съображения за правилност на
решението на СРС в обжалваната от ищеца част. С насрещната въззвина жалба се
обжалва решението в частта, с която е уважен предявения от ищеца иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за сумата над 3048, 69 лв. до
размера от 4 165, 32 лв. Поддържа се, че присъдената в полза на ищеца сума
следва да бъда намалена с размера на изплатеното му обезщетение по чл. 222, ал.
1 РљРў РІ размер РЅР° 1116,56 лв. Рзлагат СЃРµ съображения, че РїРѕ делото ответникът Рµ
представил писмени доказателства за изплащане на обезщетението, както и че
ищецът не е оспорвал, че му е изплатено обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ,
което Рµ следвало РґР° Р±СЉРґРµ съобразено РѕС‚ РЎР РЎ. РСЃРєР° СЃРµ отмяна РЅР° решението РІ
обжалваната част и отхвърляне на иска за посочената сума.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от страна на ищеца, с който
последната СЃРµ РѕСЃРїРѕСЂРІР°. Рзлагат СЃРµ идентични РЅР° въведените СЃ въззивната жалба
доводи, поддържа се, че обезщетенията по чл. 222, ал. 1 и чл. 225 КТ се дължат
независимо едно от друго.
В останалата част, с която са
уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 – за сумата от 3048, 69
лв. решението на СРС е влязло в сила.
          Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл. 269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
           Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо.    Съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР№ 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
            При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение в обжалваиите части, въззивният съд намира следното:
            Предмет на въззивното производство и проверка за правилност е решението само в частта по иска за плащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, вр. чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. Спорен пред въззивния съд е само размера на дължимото от работодателя-ответник обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ.
            Спорът въведен с въззивната жалба на ищеца се съсредоточава върху въпроса сумата за текущо материално стимулиране има ли постоянен характер и следва ли да бъде взета предвид при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.
            Натоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника – ищец относно размера на обезщетението, поради следните съображения:
            Съгласно представения по делото трудов договор, ищецът работи при основно трудово възнаграждение от 647 лв., допълнително възнаграждение за ТСПО от 16,18 лв. като в договора са предвидени следните допълнителни възнаграждения: за трудов стаж и професионален опит; други начисления, в т.ч. текущо материално стимулиране при постигнати резултати. В забележка е посочено, че допълнителното трдуово възнаграждение е с непостоянен характер и зависи изцяло от постигнатите индивидуални трудови резултати от работника/служителя, както и от текущите финансови и стопански резултати на предприятието на работодателя.
           Размерът на пропуснатите месечни възнаграждения се определя на база брутна месечна заплата, включваща основно месечно възнаграждение и постоянните допълнителни възнаграждения. Допълнителните възнаграждения, получавани от служителите за постигнати резултати (т. н. материално стимулиране) нямат характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение. Допълнителното възнаграждение за материално стимулиране зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Преценката за личния принос на служителя и проявения от него професионализъм при изпълнение на работата му може да бъде извършена само при реално положен труд, поради което допълнително възнаграждение за постигнати резултати не е дължимо за времето, когато работникът/служителят не е бил на работа, независимо от причините за това, тъй като преценка за личния му принос, основана на реални факти не може да бъде извършена, поради което не му се дължи допълнително възнаграждение за материално стимулиране. В този смисъл Решение № 227 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 718 от 21.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 67/2010 г., III г. о., ГК.
           В този смисъл и не могат да бъдат споделени доводите на въззивника-ищец, че като е начислил суми за текущо материално стимулиране при всички предишни плащания към брутното трудово възнаграждение е приел, че то има постоянен характер, доколкото съобразно сключения между страните договор, заплащането на това допълнително възнаграждение е обвързано с преценката на работодателя и това, че въз основа на това той е преценил, че са налице прдпоставките за заплащането му, а именно постигнати идивидулани трудови разултати за предходен период, не означава, че е приел, че същто е с постоянен харакер. Обстоятелството, че при определяне размера на обезщетението по чл. 220 КТ работодателят е включил и суми за текущо материално стимулиране не променя характера на последното като постоянно възнаграждение.
           По отношение насрещната въззивна жалба подадена от ответника:
           Настоящият състав намира за неоснователни доводите на ответника, че присъдената сума на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ следва да бъда намалена с платена от ответника на основание чл. 222, ал. 1 КТ сума в размер на 1116,64 лв., поради следни съображения:
           Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ, вр. чл. 228, ал. 1 КТ на ищеца следва да се изплати обезщетение в размер на полученото от него брутно трудово възнаграждение за месеца предхождащ уволнението за времето, през което е останал без работа поради незаконно уволнение, за не повече от шест месеца. Ответникът не е правил възражение за прихващане на тази сума с негово вземане - изплатено на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, поради което дори и да се приеме, че ищецът не е оспорил заплащането на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, последното не е било предмет на производството пред първоинстанционния съд и доколкото не е било включено при изчисляване на размера на последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение, не е налице законово основание с него да бъде редуцирано дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Следва да се отбележи, че чрез възражението за прихващане ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него, респ. лишават ищеца от правото. То е правопогасяващо и чрез него ответникът цели да се отхвърли иска, да се уважи частично или да се обуслови осъждането му от удовлетворяване на негово насрещно вземане спрямо ищеца. Затова възражението за прихващане следва да бъде упражнено от ответника и не може да се прилага служебно от съда. Така Решение № 61 от 26.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 904/2012 г., III г. о., ГК.
          Съобразно изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции решението в обжалваната част следва да се потвърди.
           По разноските:
           Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция и неоснователността на двете въззивни жалби, разноските следва да останат за страните, така както са ги сторили.
            Воден от горното съдът
Р Р• РЁ
Р:
            ПОТВЪРЖДАВА Решение № 382071/11.04.2017 г., постановено по гр. дело № 41078/2017 г. по описа на СРС, ІII ГО, 148 състав в обжалваната част.
            В останалата необжалвана част решението е влязло в сила.
            Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:
1.В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В 2.
В В В В В В В В