РЕШЕНИЕ
№ 7755
гр. София, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20231110166924 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба с вх. № 104511/20.08.2019 г. /на СГС – л. 3
– гр.д. 10935/2019 по описа на СГС/, подадена от Л. П. П. и уточнена с последващи
молби /срещу Софийски районен съд, Софийски градски съд, Върховен касационен
съд и Народното събрание на Република България, с която първоначално са предявени
субективно и обективно съединени осъдителни искове за осъждането на всеки от
ответниците да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди от нарушаване
на правото на Европейския съюз в размер на 5 016, 49 лв. от първите трима и в размер
на 5016 лв. от Народното събрание, както и за осъждане на ответниците да му заплатят
обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на
Европейския съюз в размер на от по 15 050 лв. от всеки ответник.
На основание чл. 23, ал. 3 ГПК с определение № 1493/08.06.2021 г. делото е
изпратено за разглеждане на Софийски окръжен съд.
С определение № 405/14.12.2021 г., постановено по гр.д. № 452/2021 г. по описа
на СОС, VI с-в производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК. С
определение № 1740/07.07.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 998/2022 г. по описа на
Софийски апелативен съд е потвърдено определението №405/14.12.2021 г. по гр.д. №
452/2021 г. по описа на СОС. С определение № 4406/20.12.2022 г., постановено по
ч.гр.д. № 4239/2022 г. по описа на ВКС, III г.о., е допуснато касационно обжалване на
1
определение № 1740/07.07.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 998/2022 г. по описа на
Софийски апелативен съд и е оставено в сила въззивното определение в частта, с
която производството по делото е прекратено по исковете, предявени от Л. П. П. за
заплащане на обезщетение за причинени на ищеца вреди от Софийски районен съд по
ч.гр.д. № 40364/2013 г. и гр.д. № 9137/2014 г. от нарушение на правото на ЕС във
връзка с приложението на чл. 417 ГПК и с приложението на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, както и за причинени на ищеца вреди от Софийски районен съд по ч.гр.д. №
40364/2013 г. и гр.д. № 9137/2014 г., от Софийски градски съд по гр.д. № 3145/2017 г. и
ч.гр.д. № 5719/2014 г. и от Върховен касационен съд по т.д. № 1185/2018 г. и ч.т.д. №
23/2019 г., поради нарушение на националното законодателство. Отменено е
въззивното определение в останалата част и делото върнато на Софийски окръжен съд
за продължаване на съдопроизводствените действия.
С определение № 795/20.10.2023 г, постановено по гр.д. 452/2021 г. по описа на
СОС, VI с-в производството по делото е прекратено на основание 118, ал. 2 вр. чл. 104,
т. 4 и чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ и делото е изпратено по подсъдност на Софийски районен
съд, пред когото е образувано настоящото гр.д. № 66924/2023 г. по описа на 88 с-в/
По делото са постъпили молби /молба с вх. № 299257/24.09.2024 г. – л. 98/, в
които ищецът е поискал ответниците да бъдат осъдени да му заплатят търсените суми
при условията на солидарност. В открито съдебно заседание, проведено на 01.12.2024
г., съдът е счел, че направеното искане представлява изменение на исковете и е приел
за разглеждане исковете за осъждане при условията на солидарност на Софийски
градски съд, Върховен касационен съд и Народно събрание на Република България за
заплащане на сумата от 15 050 лв. – имуществени вреди и за заплащане на сумата от
15 050 лв. – неимуществени вреди, претърпени от нарушението на Правото на
Европейския съюз.
В исковата молба се твърди, че по ч.гр.д. № 40364/2013 год. Софийски районен
съд издал заповед за незабавно изпълнение срещу ищеца на основание чл. 417 от ГПК
по заявление на „Юробанк България“ АД за вземания въз основа на договор за
издаване на кредитна карта от 28.07.2006 год. и извлечение от сметка за задълженията
по договора към 06.09.2013 год., като това е станало преди започване на исковото
производство и преди да бъдат изчерпани всички средства за защита, т.е. преди делото
да е приключило на три инстанции на 19.02.2019 год. /с определение на ВКС за
недопускане до касационно обжалване на решение по гр.д. № 3145/2017 год. на СГС,
постановено в исковото производство по чл. 422 от ГПК/. Ищецът сочи, че с
определение № 8970 по ч.гр.д. № 5719/2014 год. на СГС е оставена без уважение
частната му жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. С тези актове
ответниците СРС и СГС са нарушили основополагащи норми на общностното право.
2
Според ищеца действията на съда в заповедното производство били в нарушение на
чл. 47 от ХОПЕС, тъй като с тях се давала възможност да се пристъпва към
принудително изпълнение срещу имуществото на длъжник, преди той да е изчерпал
всички свои средства за защита, т.е. преди делото да е приключило пред всички
съдебни инстанции. Освен това СРС и СГС, в нарушение на практиката на СЕС, не
изпълнили задължението си да преценят служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, след като Директива 93/13/ЕИО предвиждала директни права за
потребителите, уредени по императивен начин. Според твърденията на ищеца, ВКС
приложил приетия в нарушение на правото на съюза от законодателя праг на
допустимост на делото за касационно обжалване и не допуснал до разглеждане
касационната му жалба, като по този начин нарушил правото му на справедлив процес
/установено в чл.47 ХОПЕС/. Твърденията на ищеца за нарушения на законодателния
орган са, че е приел законодателство, което предвижда възможност съдът да издаде
заповед за изпълнение срещу потребител, без да извърши служебна проверка за
наличието на неравноправни клаузи в договора, от който произтича вземането в
нарушение на Директива 93/13/ЕИО; в нарушение на чл. 47 от ХОПЕС поставя, чрез
процесуални норми в ГПК едно едностранно производство – заповедното,
първостепенно положение спрямо двуинстанционното исково производство и с това се
възпрепятства правото на длъжника на защита и се разрешава принудително
изпълнение преди длъжника да изчерпи всички свои права на защита, в т.ч. преди
приключване на исковото производство с влязло в сила решение; предвижда
уведомяване на длъжника за издадената заповед за незабавно изпълнение от съдебния
изпълнител в производството по принудително изпълнение, а не в по-ранен момент; не
предвижда ефективен съдебен контрол върху актовете на съдебните изпълнители и др.
В резултат на действията на ответниците ищецът претърпял имуществени и
неимуществени вреди. Претендира ответниците да му заплатят при условията на
солидарност сумата, която той е бил осъден да заплати по проведените съдебни
производства в общ размер от 15 050 лв. Твърди, че в резултат от водените съдебни
дела претърпял и неимуществени вреди, представляващи стрес, безпокойство,
тревожност, че е бил принуден да се защитава сам, нарушаване на авторитета му в
обществото вследствие на водените срещу него съдебни производства и
разгласяването им, като претендира ответниците да бъдат осъдени в условията на
солидарност да му заплатят сумата от 15 050 лв.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба с вх. №
2278/22.10.2021 г. /на СОС – л. 47/, подаден от Софийски градски съд чрез
пълномощника Д. Д.. Оспорва исковата молба като нередовна и неоснователна. Според
ответника липсва нарушаване на общностното право при разглеждане на съдебното
производство пред СГС, а освен това не се доказват нито претърпени вреди –
имуществени и неимуществени от ищеца, нито причинно-следствена връзка между
3
поведението на ответника и тях. Прави възражение за погасяване по давност на
претендираните вземания. Моли за прекратяване на производството, респективно за
отхвърляне на исковите претенции спрямо него. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба с вх. №
2341/26.10.2021 г. /на СОС – л. 52/, подаден от Върховен касационен съд чрез
пълномощника З. С.. В отговора исковите претенции се оспорват кат недопустими и
неоснователни. Поддържа се, че ищецът не сочи конкретни норми на правото на ЕС,
които са нарушени при преценка на достъпа до касация, както и че не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на правораздавателния орган за
нарушение на правото на ЕС. Моли за прекратяване на делото срещу него като
недопустимо, а при условията на евентуалност за отхвърляне на исковете като
неоснователни. Претендира разноски
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба с вх. №
2817/19.11.2021 г. /на СОС – л. 65/, подаден от Народното събрание чрез
пълномощниците А. С. и М. Г.. Според ответника същият не е надлежна страна по
предявените искове, поради което и те са недопустими спрямо него. Счита, че
нормотворческата дейност на законодателния орган не подлежи на съдебен контрол от
общите съдилища. Освен това отговорността в случая по чл. 4, § 3 от ДЕС е на
държавата, а не на нейния законодателен орган. Оспорва основателността на
предявените претенции. Поддържа, че не е налице твърдяното нарушение на правото
на ЕС от страна на ищеца, но дори и да се установи такова не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на законодателния орган за вреди,
доколкото нарушението не е съществено. Счита, че претенциите на ищеца са
недоказани. Не се установява да е налице причинно-следствена връзка, нито се
установяват конкретни претърпени имуществени или неимуществени вреди. Моли за
прекратяване на производството спрямо него като недопустимо, евентуално за
отхвърляне на предявените искове като неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
На 28.07.2006г. Л. П. П. сключил с „Юробанк България“ АД /със старо
наименование „Българска пощенска банка“ АД/ договор за издаване на златна
кредитна карта „American Express”. Поради просрочие на две последователни месечни
вноски кредитната институция е извършила изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, обективирано в уведомление с изх. № 624/03.09.2013г., като
съгласно известие за доставяне с ИД PS 1000 029V7 Y същото е получено от адресата
на 05.09.2013г. Въз основа на заявление на кредитора по чл. 417, т. 2 ГПК е образувано
ч.гр. д. № 40364/2013 г. по описа на СРС и е издадена заповед за незабавно изпълнение
от 04.10.2013 г. срещу ищеца за сумите от: 8 945, 33 лева – главница, ведно със
4
законната лихва, считано от 26.09.2013г. до окончателното плащане, 747, 50 лева –
договорна лихва за периода от 28.07.2006г. до 06.09.2013г., 710, 08 лева – разноски по
делото. В законоустановения срок срещу издаденото изпълнително основание е
подадено възражение по чл. 414 ГПК, с което е оспорена дължимостта и размера на
претендираните суми, като са релевирани и възражения срещу действителността на
клаузи от договора, тъй като предоставяли възможност кредитната институция
едностранно да променя условията, лихвените проценти и таксите по договора.
На 20.02.2014 г. банката е депозирала искова молба, с която е предявен
установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване на претендираните вземания. С
решение № 9006 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 9137/2014 г. на СРС исковата претенция е
уважена с изложени мотиви за съществуването на заемно правоотношение между
страните, тъй като в процесното заявление се съдържала достатъчна
индивидуализация на страните, сделката била сключена при общи условия, с които
заемателят се е запознал и съгласил, удостоверявайки тези обстоятелства с подписа си,
и паричните средства били предадени на заемателя. Обсъдени са и доводите за
нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като същите са отхвърлени с
аргументи, че всъщност кредитната институция е прилагала и начислявала по-нисък
процент от уговорения.
Установява се, че на основание подадена въззивна жалба от Л. П. срещу
постановеното решение е образувано гр. д. № 3145/2017 г. по описа на СГС. С решение
№ 7853 от 23.11.2017 г. съдът е потвърдил първоинстанционното решение с мотиви, че
между страните е постигнато съгласие за сключване на договор за кредит, като
неговото съществено съдържание се извеждало както от подаденото до банката
заявление, така и от общите условия. Възражението за неравноправност на уговорките
от сделката е прието за неоснователно с аргументи, че размерът на лихвения процент
бил обвързан от размера на базовия лихвен процент, чиято стойност зависи от
обективни фактори извън контрола на банката, а стойността на нелихвените разходи
била законоустановена. В мотивната част са изложени и съображения за
неоснователността на доводите за нередовност на документите по чл. 417, т. 2 ГПК с
изброяване на данните, които следва да се съдържат в счетоводните книги. Обсъдени
са и доводите за изтекла погасителна давност с отбелязване на началния момент, от
който започва да тече.
Срещу постановеното въззивно решение ищецът е депозирал касационна жалба,
съдържаща искане за прогласяване на неговата нищожност и отмяната му като
неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено процесуално
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и е образувано т. д. №
1185/2018г. по описа на ВКС. С определение № 238 от 07.11.2018 г. касационната
инстанция е оставила без разглеждане жалбата, тъй като сделката между страните била
5
търговска, а процесното парично вземане било с цена на иска по-малка от 20 000 лева.
Цитираното определение е обжалвано от ищеца с доводи, че има качеството
потребител, поради което спорът се явявал граждански. С определение № 88 от
19.02.2019 г. по ч.т.д. № 23/2019г. на ВКС горепосоченото определение е потвърдено,
като са изложени мотиви, че търговският характер на делото следва от
обстоятелството, че процесните вземания произтичат от абсолютна търговска сделка –
договор за кредит.
От събраните писмени доказателства е видно, че ищецът е депозирал и частна
жалба по чл. 419 ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение, оспорвайки
валидността на документите, послужили за издаването на процесната заповед за
изпълнение, като неотговарящи на нормативните изисквания, и настъпването на
предсрочна изискуемост на банковия кредит. С определение № 8970 от 07.05.2014г. по
гр. д. № 5719/2014 г. по описа на СГС частната жалба е оставена без уважение с
мотиви, че представеното извлечение съдържа сведения за номера на кредитната
сметка, индивидуализация на страните и вземането, периода на лихвите, за
просрочените месечни вноски с техния период и падеж, както и датата, от която
неплатеният остатък от главницата е станал изцяло изискуем, както и че към самото
извлечение е представена и процесната сделка.
Установява се, че междувременно по молба на банката с вх. №
312148/26.11.2013 г. и въз основа на изпълнителен лист от 04.10.2013 г. и заповед за
незабавно изпълнение от 04.10.2013 г., издадени по ч.гр. д. № 40364/2013 г. на СРС, е
образувано изп. д. № 20138410411799 по описа на ЧСИ Н. М.. За удовлетворяване на
паричното притезание взискателят е поискал принудителното изпълнение да се насочи
върху недвижими имоти, собственост на длъжника – представляващи поземлени
имоти, както и върху притежаваните от него дружествени дялове в „Аеропак
Инженеринг“ ООД. Писмени доказателства, удостоверяващи наложени обезпечителни
мерки върху имуществото на ищеца не са представени, нито са направени
доказателствени искания за събирането на такива. Подобни сведения не се извеждат и
от приобщената по делото покана за доброволно изпълнение, връчена на длъжника на
05.12.2013 г. чрез неговата съпруга. Доказателства, установяващи извършени
плащания в погашение на задължението, също не са ангажирани.
При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до
следните правни изводи:
С оглед наведените от ответниците възражения по допустимостта на исковото
производство, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви за
неоснователността на тези правни доводи и допустимостта на настоящото дело:
Процесуалната легитимация на страните представлява абсолютна процесуална
предпоставка за съществуването и валидното упражняване на правото на иск, поради
6
което съдът следи служебно за нейното наличие. Отговорността на държавата за вреди
произтича от принципа за лоялно сътрудничество на държавите членки в ЕС. Нейното
формулиране и развитие като принцип на общностното право е осъществено
посредством практиката на Общностния съд, според която отговорността на държавата
за вреди, причинени на гражданите, може да бъде ангажирана независимо от това кой
е публичният орган, извършил нарушението, съответно независимо от вида на
нарушението – неправилно транспонирана директива или поддържане в сила на
национална правна норма, която е в противоречие с общностното право или пък
решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция в
разрез с него /в този смисъл Решения на СЕС по дело С-6/90, дело № С-9/90, дело С-
46/93, дело С-48/93, дело С-5/94, дело С-224/01, дело №-160/14, дело С-173/03/.
Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за
вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове,
действия и бездействия са причинени вредите. В исковата молба ищецът се позовава
на противоправни действия от страна на магистрати, правораздаващи в Софийски
градски съд и Върховния касационен съд, постановили актове като последна съдебна
инстанция в нарушение на правото на Европейския съюз, поради което последните се
явяват пасивно процесуално легитимирани. Аргумент в тази насока може да бъде
изведен и от логическото и систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 2в
ЗОДОВ, от които е видно, че законодателят не е ограничил кръга на държавните
органи, които биха могли да отговарят по предявените искове. Нещо повече, в ал. 2 и
ал. 3 на посочения член изрично е предвидена и възможността страна по делото да
бъде именно съд. По отношение на исковете, предявени срещу Народното събрание,
допустимостта се обуславя от качеството му на законодателен орган, на който с чл. 4,
ал. 5 КРБ е възложена отговорността за съответствието на законодателните актове с
правото на Европейския съюз и другите международни договори, обнародвани и
влезли в сила, станали част от вътрешното право. /в този смисъл Определение № 50410
от 18.11.2022г. по ч.гр. д. № 3500/2022г. на ВКС, III г.о., Определение № 199 от
26.04.2021г. по ч.т.д. № 50/2020г. на ВКС, II т.о., Определение № 60364 от
19.10.2021г. по ч.т.д. № 1909/2021г. на ВКС, II т.о., Решение № 14 от 15.02.2021г. по
гр. д. № 5165/2016г. на ВКС/. Отделно от това, по допустимостта е налице произнасяне
на ВКС, вкл. определение № 4406/20.12.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 4239/2022 г.
по описа на ВКС, III г.о.
По същество предявените осъдителни искове намират правната си
квалификация в чл. 2в ЗОДОВ, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС. Отговорността на държавата
за вреди, причинени на граждани от нарушение на правото на Европейския съюз,
представлява специална деликтна отговорност, която обхваща всички преки и
непосредствени вреди, независимо от това дали са причинени виновно.
Основателността на исковата претенция срещу Софийски градски съд е
7
обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните
обстоятелства: нарушение на норма от правото на Европейския съюз, която предоставя
права на частноправни субекти – нарушение от страна на съда да прецени служебно
неравноправния характер на договорните клаузи по процесния договор съгласно
Директива 93/13/ЕИО, нарушението да е достатъчно съществено, да са настъпили
имуществени и неимуществени вреди за ищеца и техния размер, причинно-следствена
връзка между нарушението и причинените на ищеца вреди. При преценката следва да
се съобрази и практиката на СЕС, обективирана в решениe по дело С-224/01 Gerhard
Köbler, с която се възприема, че отговорността на държавата за вреди от
действия/бездействия на национална юрисдикция може да бъде ангажирана само в
изключителен случай, когато съдията явно е пренебрегнал приложимото съюзно
право. Предвид многобройните доводи на ищеца за неправилност на определението,
постановено по частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и
на решението по установителния иск с правно основание чл. 422 ГПК, следва да се
има предвид следното: Принципът за отговорност на държавата изисква
поправяне на вредите, а не ревизиране на съдебното решение, което ги е
причинило, те. силата на присъдено нещо не може да се поставя под въпрос /в този
смисъл Решение на СЕС по дело С-126/97 Eco Swiss, дело С-224/01 Gerhard Köbler,
дело С-173/03 Traghetti del Mediterraneo, дело С-168/15 Milena Tomášová/.
От приобщените по делото писмени доказателства, в частност гр. д. №
5719/2014г. по описа на СГС, се установява, че ищецът е упражнил процесуалното си
право да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение с доводи, че счетоводните
книги на банката, въз основа на които е издадена процесната заповед за изпълнение, са
нередовни, както и че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията,
произтичащи от договора за банков кредит. Видно е от постановеното определение, че
ответникът е изложил подробни мотиви защо счита за неоснователни релевираните
възражения, като при разрешаването на повдигнатия въпрос се е ръководил
изключително от правомощията си, очертани с разпоредбата на чл. 417 ГПК. При
действащата към този момент редакция на процесуалния закон заповедният съд е
разполагал с правомощие да провери единствено дали извлечението от счетоводните
книги е редовно от външна страна. Данни за извършена проверка дали са налице
неравноправни клаузи в процесната сделка не са налице. Нещо повече, в
определението се съдържа изрично посочване, че проверката не може да включва
изследване на материалното правоотношение. Съгласно съдебната практика на СЕС,
обективирана в Решения по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat
Editores – С-244/98, дело Mostaza Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco
Espanol de Credito SA – C-618/01/ не се допуска съществуването на национално
производство, което не позволява издаването на заповед за изпълнение, когато съдът,
сезиран с подобно заявление, не е компетентен да провери евентуално неравноправния
8
характер на клаузите на съответните договор, тъй като правилата за упражняване на
правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането
на правата, които потребителят черпи от Директива 93/13/ЕИО. Предвид
обстоятелството, че съдебната практика на общностния съд представлява източник на
правото, то същата има задължителна сила за националните юрисдикции. Цитираните
актове представляват константна съдебна практика на Съюза, включваща голям брой
съдебни актове в този смисъл, които са постановени на относително ранен етап преди
периода, в който е издадена заповедта за изпълнение, и по същество представляват
тълкуване на общностното право. Съобразявайки това, обстоятелството, че с
цитираната директива се предоставят ясни директни права в защита на
потребителите, както и че неприлагането им не може да се определи като
извинителна грешка, доколкото съществува вътрешен механизъм, обезпечаващ
примата на правото на ЕС – чл. 5, ал. 3 КРБ, 15 ЗНА, то може да се направи
обоснован извод, че е налице явно нарушение на общностното право.
От събраните писмени доказателства, в частност гр. д. № 3145/2017 г. на СГС,
се установява, че при упражняване на правото на въззивно обжалване срещу
решението по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, ищецът изрично е
релевирал възражения за съществуването на неравноправни клаузи в договора за
кредит. С акта си по съществото на спора ответникът е изложил подробни мотиви
защо оспорените уговорки се явяват валидни, като противно на твърденията в исковата
молба съдът се е произнесъл по всички възражения. Нещо повече, установява се, че
във въззивната си жалба Л. П. за първи път във въззивното производство е оспорил
редовността на счетоводните книги, послужили за издаването на заповедта по чл. 417
ГПК. Независимо от обстоятелството, че възражението е преклудирано по силата на
чл. 266, ал. 1 ГПК и за въззивната инстанция не възниква задължение да се произнесе
по същество по него, същата го е обсъдила и мотивирала, като е посочила и
необходимите реквизити на документите по чл. 417, т. 2 ГПК. При това положение,
неоснователни се явяват доводите за допуснато от съда съществено нарушение на
общностното право, доколкото проверка за наличието на нищожни клаузи е
извършена, макар и не като резултат от служебното начало. От събраните
доказателства се установява, че пред Софийски градски съд е проведено справедливо
производство по смисъла на чл. 47 ХОПЕС, тъй като на насрещните страни е
предоставена възможност да вземат ефективно участие в него, да поддържат своята
теза при равни условия и условия на състезателност, а съдът е взел предвид и е
обсъдил всички събрани доказателства, и е изложил свои мотиви за основателността
на исковата претенция с правна квалификация чл. 422 ГПК. Поради изложените
съображения, настоящият състав намира, че в това производство не е допуснато
нарушение на общностното право.
По отношение на предявените искове срещу Върховния касационен съд тяхната
9
основателност е обусловена от установяването в условията на пълно и главно
доказване на следните обстоятелства: нарушение на норма от правото на Европейския
съюз, която предоставя права на частноправни субекти – нарушение на ефективни
правни средства за защита и справедлив процес, нарушението да е достатъчно
съществено, да са настъпили имуществени и неимуществени вреди за ищеца и техния
размер, причинно-следствена връзка между нарушението и причинените на ищеца
вреди.
В чл. 47 ХОПЕС е регламентирано правото на гражданите на ЕС, чиито права и
свободи, гарантирани от общностното право, са били нарушени, на ефективни правни
средства за защита пред съд. Посочената разпоредба обаче не създава задължения
за държавите членки, насочени към инстанционността на националния исков
процес, поради което последните запазват пълната си компетентност да
регламентират по своя преценка броя на съдебните инстанции, в рамките на
които ще се гарантира защитата на субективните права, в това число за
правната възможност за касационно обжалване на въззивните решения, както и
модела на касационно обжалване. Единствените ограничения на тази процесуална
автономия са принципите за равностойност и ефективност, които повеляват, че
процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да предоставят
защита на правата, произтичащи от правото на Европейския съюз, не трябва да бъдат
по-неблагоприятни от тези, които са регламентирани за вътрешните национални
производства, и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на права, които правните субекти черпят от общностното право.
Съюзното право не е пречка за държавите членки да ограничат или поставят условия
във връзка с основанията за допустимост до касационно производство, при положение
че не се нарушават тези две ръководни начала /в този смисъл Решение на СЕС по дело
С-497/20 Randstad/. В тази връзка неоснователни се явяват доводите на ищеца, че
Върховният касационен съд неправилно е оставил без разглеждане неговата
касационна жалба, тъй като правилно е приложена разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК,
която на общо основание е приложима както за права, гарантирани от вътрешното
право, така и на тези, произтичащи от правото на ЕС, поради което не може да
определено, че е в разрез с правото на Европейския съюз. В допълнение следва да се
отбележи, че правото му на справедливи и ефективни правни средства е било
обезпечено и с развилото се пред друг тричленен състав на съда в производството по
чл. 286, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, в пределите на което е извършена
повторна проверка за допустимостта.
Следва да се посочи още, че видът на делото, с оглед на неговия предмет, и
цената на иска, са законодателно въведени като критерии за допустимост на
касационно обжалване. Съгласно сега деистващата редакция на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и решенията по
10
въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. не подлежат на касационно
обжалване, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права
върху недвижими имоти и съединените с тях обуславящи искове. Обективен критерии
при дефиниране необжалваемостта на посочените въззивни решения е паричната
оценка на предмета на съответното дело. В съответствие с този критерии въведеният
имуществен праг за допустимост на касационното обжалване не е обусловен от
изискване за търговско качество и на двете страни по сделката, от която произтича
правния спор. До приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК – ДВ
бр.100 от 20.12.2019 г., не са предвидени изключения, при които, качеството на лицето
- страна по търговска сделка, да определя процесуалния ред за разглеждане на делото.
Качеството на потребител на едната страна по правоотношението не променя
характера на делото, нито рефлектира върху обжалваемостта на съдебния акт, тъи като
възможността за касационно обжалване /съгласно националното процесуално право/ е
обусловена единствено от цената на иска, но не и от участието на потребител като
главна страна в исков процес. Едва с приемане на ЗИД ГПК – ДВ бр.100/2019 г.,
националният ни законодател, в съответствие с изискването на чл. 169 ДФЕС, в
разпоредбата на чл. 113, изр.второ ГПК е предвидил допълнителни процесуалноправни
средства за ефикасна защита на правата на потребителите, наред със специалната
задължителна местна подсъдност по искове на и срещу потребители. Изрично е
регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков
процес независимо от родовата подсъдност на делото /в този смисъл мотивите на
Тълкувателно решение № 3/2019 г. от 23.02.2022 г. по тълк.д. № 3 /2019 г. на ОСГТК
на ВКС/.
При съобразяване на изложеното следва да бъде направен изводът, че
касационната инстанция при постановяване на съдебните си разрешения спрямо
действащите към момента процесуални норми на вътрешното право, не е допуснала
нарушение на Правото на Европейския съюз.
Основателността на исковата претенция срещу Народното събрание е
обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните
обстоятелства: нарушена правна норма от Правото на Европейския съюз, нарушената
норма да предоставя права на частноправните субекти, нарушението да е достатъчно
съществено, да са настъпили вреди, между нарушението на държавата чрез нейните
органи и вредите да е налице причинно-следствена връзка /в този смисъл Решения на
СЕС по дело C-46/93 Brasserie du pecheur, дело C-48/93 Factortame, дело C-6/90 Andrea
Francovich, C-9/90 Danila Bonifaci/. За да се квалифицира едно нарушение като тежко, е
необходимо държавата членка да е превишила в значителна степен границите на
своята дискреционна власт. Съгласно цитираната съдебна практика националната
юрисдикция следва да съобрази степента на яснота и прецизност на нарушената
правна норма, както и обхвата на свободата на преценка, която нарушената разпоредба
11
предоставя на държавата членка, умисълът или непредпазливостта при
неизпълнението на задължението, извинимия или неизвинимия характер на евентуална
грешка при прилагане на общностното право, както и обстоятелството, че поведението
на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемането на
национални мерки или практики, които са в противоречие с правото на ЕС. При
всички положения нарушението се явява съществено, когато е продължило въпреки
постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение,
на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на СЕС в
конкретната област.
Наведените в исковата молба доводи за нарушаване на чл. 47 ХОПЕС
поради негарантирането на възможността преди издаването на заповед за
изпълнение да бъде извършена проверка за неравноправни клаузи се явяват
основателни. Наистина за разлика от сегашната, редакцията на ГПК към 2013 г.
/годината, в която е издадена процесната заповед за изпълнение/ не е предвиждала
задължение за заповедния съд служебно да следи за уговорки, уговорени в ущърб на
потребителите. Съобразно чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО държавите членки
осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите съществуват подходящи и
ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в
договори, сключени между потребители, като по аргумент от § 2 на чл. 7 тези мерки
включват норми, даващи възможност да бъде сезиран съд или административен
компетентен орган, който да реши клаузите на договора са неравноправни. Целта,
която заповедното производство е призвано да осъществява, е опростеното,
ефективното и бързото снабдяване на кредитора с изпълнително основание в
хипотезите, при които липсва правен спор относно дължимостта и размера на
претендираното притезание. Дали тези цели ще бъдат постигнати зависи изцяло от
процесуалното поведение на длъжника, пред когото има възможност с бланкетно
необосновано възражение да породи необходимостта от провеждането на исков
процес, в който на общо основание са приложими всички процесуални принципи –
законност, равнопоставеност, състезателност и т.н. В тази връзка при анализа на
действащото тогава законодателство се установява, че на разположение на длъжника
са били следните процесуални механизми: да депозира писмено възражение срещу
връчената заповед за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; да обжалва с частна
жалба по чл. 419 ГПК разпореждането за незабавно изпълнение, да поиска спиране на
изпълнението по чл. 420 ГПК с представяне от длъжника на надлежно обезпечение за
кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД или при наличието на представени
убедителни писмени доказателства; да предяви отрицателен установителен иск по чл.
424, ал. 1 ГПК при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства,
имащи съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни или не
е могъл да се снабди с тях до изтичане на срока за подаване на възражение; да
12
релевира възражение пред въззивния съд по реда на чл. 423 ГПК в случаите, при които
е бил лишен от възможността да оспори вземането.
По въпроса дали въпросните правни средства предоставят достатъчна гаранция
на длъжника е налице и произнасяне на Конституционния съд, обективирано в
Решение № 12 от 02.10.2012г. по к.д. № 4 от 2012 г. Според цитираното решение
предоставените от законодателя средства за защита на длъжника в заповедното
производство отговарят на критериите за ефективни правни средства за защита пред
съд, установени в правото на ЕС, като е преодоляна опасността да бъде реализирано
евентуално принудително изпълнение срещу лице, което обективно не дължи
претендираното в полза на заявителя вземане при задължение, основаващо се на
неравноправна клауза, при погасяване чрез плащане или изтекла погасителна давност.
При преценката дали е налице нарушаване съюзното право настоящият състав
отчита следното:
Възможността да се спре принудителното изпълнение срещу длъжника е била
обусловена или от внасянето на гаранция, която да обезпечи кредитора, която е била
равна по стойност с претендираното вземане, или от представянето на „убедителни
писмени доказателства“, което изискване за убедителност поставя значителни
трудности пред упражняването на правото. Отделно от това, в редакцията си към 2013
г. ГПК е предвиждал двуседмичен срок, който се явява недостатъчен за запознаване с
подадените от банката документи, за информиране с какви процесуални права
разполага длъжника, за вземане на решение за начина, по който да се организира
защитата, за подготовка на съответните документи. При преценката за ефективността
на предоставените правни механизми за защита следва да се държи сметка и за
съдебната практика през процесния период, касаеща произнасянето по искания за
спиране на принудителното изпълнение. При извършен анализ се установява, че в
резултат на законовото ограничение съдът да не следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи, подобни искания, подкрепени с аргументи за нищожност на
отделни клаузи, са оставяни без уважение /в този смисъл Определение № 15112 от
12.08.2013г. по ч.гр. д. № 8085/2013г. на СГС, Определение № 9278 от 07.05.2014г. по
ч.гр. д. № 5707/2014г., Определение № 12937 от 23.06.2014г. по ч.гр. д. № 8435/2014г.
на СГС, Определение № 25510 от 11.12.2014г. по ч.гр. д. № 14361/2014г. на СГС,
Определение № 25736 от 17.12.2014г. по ч.гр. д. № 17346/2014г. на СГС, Определение
№ 26031 от 19.12.2014г. по ч.гр. д. № 10998/2014г. на СГС/. Обстоятелството, че
законодателят е регламентирал механизъм, който да предотвратява
конкуренцията между актовете на общностното право и вътрешните източници –
чл. 15 ЗНА, не го освобождава от отговорността, че е приел и/или поддържа
националния закон в несъответствие с правото на Европейския съюз, нито
държавата – от отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил
13
ефективно и вреди са причинени. Поради изложеното, настоящият състав
приема, че вътрешното право, регламентиращо заповедното производство, не е
било в съответствие с установените в правото на ЕС изисквания за ефективни
правни средства на защита правата на длъжника.
В допълнение, съгласно съдебната практика на СЕС, обективирана в Решения по
дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98, дело Salvat Editores – С-244/98, дело Mostaza
Claro – C-168/05, Pannon GSM – C-243/08, Banco Espanol de Credito SA – C-618/1/ не се
допуска съществуването на национално производство, което не позволява издаването
на заповед за изпълнение, когато съдът, сезиран с подобно заявление, не е компетентен
да провери евентуално неравноправния характер на клаузите на съответните договор,
тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не
позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от
Директива 93/13/ ЕИО. Цитираните актове представляват константна съдебна практика
на Съюза, която е постановена на ранен етап преди издаването на процесната заповед
за изпълнение. Съобразявайки това обстоятелство, директните права, които
директивата поражда за потребителите, следва да се приеме, че чрез
нетранспонирането на директивата в тази сфера представлява съществено нарушение
от страна на Народното събрание.
Несъстоятелна обаче се явява тезата на ищеца, че със самата уредба на
едностранно съдебно производство като заповедното, длъжникът бил възпрепятстван
да упражни правото си на защита, тъй като се допускало предварително изпълнение
преди приключване на производството по установяването на вземането с влязло в сила
решение. Липсват изложени аргументи как точно съществуването на такова
производство възпрепятства длъжника да упражни процесуалните си права. Както вече
беше изложено, възможността този едностранен процес да прерасне в исков, в който
да се проявяват всички основните ръководни начала по чл. 3 и сл. ГПК, е предоставена
изцяло на волята и процесуалното поведение на длъжника чрез депозиране на
бланкетно необосновано възражение. Отделно от това, следва да се държи сметка и за
обстоятелството, че процесуалното законодателство регламентира и други хипотези,
при които се допуска предварително изпълнение, въпреки че спорът все още не е
разрешен със СПН – чл. 242 ГПК, чл. 404, предл. 2 във вр. с чл. 282, ал. 1 ГПК. На тази
плоскост се явяват неоснователни и доводите, че уведомяването на длъжника за
издадената заповед за изпълнение от съдебния изпълнител едва при вече образувано
производство по принудително изпълнение, а не в по-ранен етап, е в разрез с
общностното право. С членството си в Европейския съюз от 01.01.2007г. Република
България е обвързана от разпоредбите, съдържащи се в първичното и вторичното
общностно право. В тази връзка, регламентирането на заповедното производство и
допускането да се пристъпи към принудително изпълнение преди да е налице влязло в
сила решение, не само не противоречи на Правото на Европейския съюз, но именно
14
европейското законодателство, и в частност Регламент № 1896/2006г. на ЕП и Съвета
са първопричината за създаването на това факултативно производство. Както беше
посочено вече, фундаменталната цел на този процес е свързана с ефективното и бързо
събиране на изискуеми задължения, по които между страните не съществува правен
спор. Срещу тази ускорена процедура за снабдяване с изпълнително основание стои
насрещната възможност на длъжника чрез възражение да превърне едностранно
производство в исково.
По отношение на твърдяното нарушение, че през процесния период не е
съществувал ефективен съдебен контрол върху действията на изпълнителния орган,
съдът счита наведените доводи за неоснователни. Аргумент в тази насока е
разпоредбата на чл. 435, ал. 2 ГПК /с измененията от 2010г./, която е регламентирала
право на длъжника срещу следните действия на съдебния изпълнител:
постановлението за налагане на глоба, насочване на принудителното изпълнение върху
имущество, което счита за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или
отстраняването му от имот поради това, че не е надлежно уведомен, разноските по
изпълнението. От приобщените по делото писмени доказателства не се установяват
допуснати незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, които да са били
извън обхвата на цитираната разпоредба, и по този начин да са възпрепятствали ищеца
ефективно да упражни своето право на защита. При преценката дали е налице
ефективен съдебен контрол върху действията на изпълнителния орган все пак следва и
да се държи сметка, че последният дължи подчинение на издадения изпълнителен лист
и че в изпълнителното производство не може и не би следвало да се разрешават
каквито и да било материалноправни въпроси, каквито по същество са въведени с
исковата молба. В допълнение, следва да се отбележи, че процесуалното
законодателство е регламентирало и допълнително средство за защита в полза на
длъжника при допусната процесуална незаконосъобразност в производството по
принудително изпълнение – а именно деликтната отговорност на изпълнителния орган
по чл. 441 ГПК.
Настоящият състав счита за неоснователни и доводите на ищеца, че с
регламентирането на таксите по ТДТССГПК, в частност с таксата по чл. 1, се
създавали затруднения за упражняването на правото на защита, поради което били в
разрез с общностното право. При преценката дали дадена вътрешна норма прави
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на права, предоставени от правото
на ЕС, трябва да се анализира мястото на тази разпоредба в цялото производство за
протичането на това производство. За целта следва да се определи дали плащането на
такса е условие за предявяването на иск и дали съществуват възможности за
освобождаване от нея, да се отчете нейния размер, дали представлява пречка за
достъпа до правосъдие, както и дали е преодолима, или не /в този смисъл Решение на
СЕС по дело С571/16 Кантарев/. С разпоредбата на чл. 83 ГПК е предвидена
15
възможност физическите лица, които не разполагат с достатъчно средства за
заплащането на държавните такси, да бъдат освободени от тяхното плащане, като по
аргумент по ал. 2, изр. 2 съдът следва да бъде сезиран с изрична молба в тази насока.
Предвид систематичното място на нормата в общата част на ГПК нейната
приложимост във всички съдебни инстанции е безспорна. От приобщения по делото
доказателствен материал е видно, че в инициираните от него съдебни производства
ищецът е изпълнявал указанията на съда и е заплащал съответните държавни такси,
като не се е възползвал от предоставеното процесуално право. При това положение не
може да се възприеме, че правото му на защита е било ограничено. Тези съображения
са меродавни и по отношение на доводите, че подобна пречка създавали и размерите
на адвокатските възнаграждения. На първо място, с чл. 94 и сл. ГПК е регламентирано
предоставянето на безплатна правна помощ, което отново се осъществява по молба на
страната. Установява се, че и тази процесуална възможност не е използвана. Що се
касае до самия размер на адвокатските възнаграждения, повдигнатият въпрос касае
частноправни отношения, които са предмет на уговорка между довереник и доверител.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че с чл. 38 ЗА също се
регламентира възможност за предоставяне на безплатна правна помощ и от адвокат за
лица в затруднено финансово състояние. Следователно, националното законодателство
предвижда достатъчно гаранции, за да бъде осигурен достъпът на гражданите до
правосъдие що се отнася до разноските, които ще направят за защита на правата си.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди от нарушения на
общностното право, в обективната действителност следва да се проявили
имуществени и/или неимуществени вреди. Имуществените вреди представляват
неблагоприятни последици, които настъпват в патримониума на увреденото лице и
могат да приемат формата на претърпени загуби и пропуснати ползи, като в
настоящия казус се претендират такива от първия вид. Претърпените загуби се
изразяват или в намаляване актива, или в увеличаване на пасива, като преценката за
техния вид се извършва от съда на базата на въведените в исковата молба фактически
обстоятелства, а не от дадената от ищеца правна квалификация. От събраните по
делото доказателства не се установява паричните задължения, обективирани в
заповедта за незабавно изпълнение и за събирането на които е образувано
изпълнително производство, да са погасени доброволно или принудително, което
изключва възможността да се касае за намаляване на актива. Същевременно, като се
вземе предвид стабилитета на издаденото изпълнително основание, то безспорно е
доказано, че неговият пасив се е увеличил с размера на сумите, за които изпълняемото
право на кредитната институция е съдебно потвърдено.
Неимуществените вреди пък представляват негативни последици, засягащи
нематериални блага на увредения, които не подлежат на имуществена оценка. Следва
да се държи сметка, че когато ищецът претендира обезщетение за обичайните
16
неимуществени вреди от деликт, при доказани увреждащи действия, искът е установен
в своето основание и съдът на основание чл. 162 ГПК е длъжен да определи неговия
размер / Решение № 270 от 16.02.2018г. по гр. д. № 284/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение
№ 18 от 20.02.2014г. по гр. д. № 2721/2013г. на ВКС, IV г.о., Решение № 427 от
16.06.2010г. по гр. д. № 273/2009г. на ВКС, III г.о., Решение № 457 от 25.06.2010г. по
гр. д. № 1506/2009г. на ВКС, IV г.о./. В този смисъл е и съдебната практика на ЕСПЧ,
обективирана в жалба № 41211/98 г. срещу България, с която е възприето, „че имайки
предвид предмета на иска, този подход – да се изискват отделни доказателства за
неимуществените вреди, изглежда необосновано формалистичен и позволяващ голям
брой искове, където фактите не могат да бъдат обективно външно доказани, да бъдат
отхвърляни като неоснователни". В подобни хипотези размерът на обезщетението се
определя според стандарта на живот, за да не се превърне обезщетението в източник
на обогатяване. Когато се претендират обаче вреди над обичайните, които се основат
на конкретни специфични обстоятелства, то на общо основание същите следва да
бъдат доказани. В разглежданата хипотеза като неимуществени вреди са описани стрес
и страдания за ищеца и неговото семейство, необходимост да се защитава сам и
нарушаване на публичния имидж. Последните две неблагоприятни последици следва
да се определят като вреди над обичайните, поради което на основание чл. 154, ал. 1
ГПК за тях ищецът носи доказателствената тежест. Не се установиха данни да е
възникнала необходимост Л. П. да се защитава сам, в частност да са били налице
предпоставките за предоставяне на правна помощ и такава незаконосъобразно да му е
била отказана. Не се ангажираха и доказателства, че доброто му име в обществото е
било компрометирано чрез водените срещу него съдебни производства. Що се касае
до стреса и страданията, които били изпитани и от семейството на ищеца, следва да се
има предвид, че по аргумент от чл. 26, ал. 2 ГПК не е допустимо тяхното разглеждане
в настоящото производство, доколкото се касае за предявяване на чужди права пред
съд, без да е налице предвидено в закона изключение. По отношение на
неимуществени вреди, изразяващи се стрес и страдания за самия ищец, поради
гореизложените съображения съдът ги счита за доказани по основание, тъй като се
явяват обичайни вреди - до момента, в който е осъществена проверка за наличието на
неравноправни клаузи, същият е търпял стрес и страдания дали ще получи защита на
правата си като потребител, предоставени му от съюзното право. При преценката за
техния справедлив размер по чл. 52 ЗЗД следва да се отчете продължителността, през
която страната е била лишена от възможността да има предварителна яснота относно
съществуването на неравноправни клаузи в сключения от нея договор за кредит, която
обхваща момента от получаването на заповедта за незабавно изпълнение – 05.12.2013г.
до образуването на исковото производство по чл. 422 ГПК пред СРС – 20.02.2014г.
/тримесечен/, в рамките на което ищецът е релевирал съответните възражения.
Определящо значение имат и фактите, че въпреки липсата на нормативна уредба,
17
която да задължава съдилищата служебно да следят за интереса на потребителя, все
пак страната е упражнила правата си и такава проверка е извършена, изходът на спора
в производството по предявения иск по чл. 422 ГПК. Предвид изложеното и
икономическата конюнктура през процесния период, настоящият състав намира, че
справедливият размер на обезщетението възлиза на 1 000 лева. Размерът на
обезщетение съдът съобразява, както с установените по делото неимуществени вреди,
претърпени вследствие на стрес и безпокойство, така и при съобразяване на
икономическиет условия в страната. Действително период, в който правата на ищецът
не са могли да бъдат упражени ефективно, не е прекомерно дълъг, но не следва да се
пренебрегва неговите сериозни неоправдани очаквания от неспазването на Правото на
Европейския съюз, което се ползва с примат и директен ефект, въпреки пълноправното
членство на Република България в Европейския съюз.
Като обективен елемент от фактическия състав по 2в ЗОДОВ във вр. с чл. 4, § 3
ДЕС причинно-следствената връзка подлежи на установяване в условията на пълно и
главно доказване. Наличието на причинно-следствена връзка между нарушението и
вредите се определя чрез прилагането на теорията на равноценността и на адекватната
теория. За да бъде ангажирана специалната деликтна отговорност на държавата е
необходимо настъпилите вреди да са типична, закономерна, нормално настъпваща,
необходима последица от нарушението. Нарушението е необходимо условие за
настъпване на вредата тогава, ако при мисленото изключване на поведението на
ответниците, тя не би се проявила. Този причинен процес обаче е ограничен до
неговото традиционно развитие, като при случайни и необичайни вреди причинно-
следствената връзка и не възниква право на обезщетяване. Пренесено на плоскостта на
специалната деликтна отговорност на държавата, следва да се приеме, че причинният
процес започва от приемането или поддържането в националното законодателство на
правна норма, която противоречи на общностното право и преминава без прекъсване
до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. От
своя страна, поведението на съответните държавни органи в този причинен процес има
значение единствено за процесуалната им легитимация / в този смисъл Решение № 14
от 15.02.2021г. по гр. д. № 5165/2016г. на ВКС, IV г.о./. Този извод се подкрепя както
от създаденото с практиката на СЕС задължение за националната юрисдикция
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи, така и от общото им
задължение да съобразяват йерархията на източниците на правото, в това число да
зачитат примата на общностното право над вътрешното.
При съвкупната преценка на събраните доказателства съдът намира, че
твърдените от ищеца имуществени вреди, представляващи претърпени загуби, не
се явяват закономерно и обичайно следствие нито от неправилно транспониране
на Директива 93/13/ ЕИО, нито от неизпълнение на задължението на съда да
следи служебно за неравноправни клаузи. След като в настоящото производство се
18
установи, че е извършена проверка за нищожността на оспорените от ищеца уговорки
и тяхната валидност е потвърдена от две съдебни инстанции по предявения иск по чл.
422 ГПК, то дори да съществуваше национална разпоредба в подобен смисъл,
неблагоприятните последици отново биха се проявили. По отношение на
определението, постановено в производството по чл. 419 ГПК, следва да се има
предвид, че при този изход на спора по чл. 422 ГПК евентуалната отмяна на
разпореждането за незабавно изпълнение или спиране на изпълнението, които нямат за
своя окончателна последица обезсилване на процесната заповед, само биха отложили,
но не и отрекли правото на принудително изпълнение на банката. Следователно,
увеличаването на длъжниковия пасив със сумите, за които е издадена процесната
заповед и за принудителното изпълнение на които е образувано изп. д. №
20138410411799 по описа на ЧСИ Н. М., се явява не резултат от съществуването на
неравноправни клаузи в договора за кредит, които не са били констатирани от съда, а
следствие от неизпълнението на насрещните задължения по сделката, което обуславя
липсата на причинно-следствена връзка между поведението на ответниците и
твърдените вреди.
По отношение на исковете за неимуществени вреди настоящият състав
възприема, че претърпените от ищеца неблагоприятни последици под формата на
стрес и страдания са пряко следствие от бездействията на Народно събрание, което
неправилно е транспонирало Директива 93/13/ЕИО и на СГС, който в производството
по чл. 419 ГПК не е извършил служебна проверка за наличието на неравноправни
клаузи в договора за кредит. Вредите, изразяващи се в необходимостта да се защита
сам, не се явяват резултат от нарушаването на съюзното право, а са породени от
собственото процесуално поведение на ищеца, който не е упражнил предоставените
му от ГПК права. За пълнота на изложението, съдът счита за необходимо да посочи, че
липсва причинно-следствена връзка между твърдяното засягане на публичния имидж
и разлепянето на уведомление по чл. 47 ГПК, доколкото това действие представлява
начин за връчване на призовки и съобщение и по същество се явява гаранция за
безпрепятственото развитие на гражданския процес и неговото съществуване е в
синхрон с правото на Европейския съюз.
Обективно и субективно съединените искове са предявени срещу ответниците
при условията на солидарност. Пасивната солидарност представлява вид лично
обезпечение, при което няколко длъжници дължат една и съща престация, като
кредиторът може да иска изпълнението от всеки един от длъжниците, но точното
изпълнение на един съдлъжник освобождава останалите. Принцип в гражданското
право е разделността на задълженията, като по аргумент от чл. 121 ЗЗД солидарността
може да възникне или по уговорка между страните, или в случаите, определени в
закон. Възможността вредите да са причинени от няколко държавни органи и между
тях да възникне солидарна отговорност следва от чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ. В тази връзка,
19
следва да се държи сметка, че този институт се характеризира с множество на
задълженията и единство на предмета на престацията. Когато претендираните вреди са
причинени от актовете, действията или бездействията на няколко държавни органи,
искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях при
условията на солидарност, тъй като се касае до отговорност на един и същи правен
субект – държавата. В тези хипотези държавата не придобива качеството страна по
делото, а участва чрез процесуален субституент /процесуална суброгация /–
съответния държавен орган, но е обвързана от постановеното съдебно решение /в този
смисъл Определение № 50410 от 18.11.2022г. по ч.гр. д. № 3500/2022г. на ВКС, III г.о.,
Решение № 14 от 15.02.2021г. по гр. д. № 5165/2016г. на ВКС, IV г.о., Решение № 16
от 02.03.2021г. по гр. д. № 1914/2020г. на ВКС, IV г.о., Решение № 72 от 21.04.2020г.
по гр. д. № 2377/2019г. на ВКС, IV г.о. /.
При преценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
настоящият състав намира, че бе установено допуснато съществено нарушение на
общностното право от страна на Народното събрание, изразяващо се в неправилно
транспониране на Директива 93/13/ЕИО и от Софийски градски съд, неизвършил
служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит в
производството по чл. 419 ГПК, което обуславя отговорността на държавата за вреди.
Що се касае до ответника Върховен касационен съд обаче не се установи да е
допуснал нарушение и да е допринесъл за вредите, за да бъде осъден солидарно. При
основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващите я
процесуални субституенти за вредите от допуснатото нарушение на общностното
право, независимо от това дали някой, или никой от тях има, или няма причастност
към нарушението. Качеството на държавните органи като процесуални субституенти и
обстоятелството, че субектът, който отговаря за причинените вреди е единен –
държавата, допуска разрешение, при което конкретен орган, конституиран в това
процесуално качество, може да бъде изключен от кръга пасивно легитимирани
ответници при условията на пасивна солидарност. /в този смисъл Решение № 30 от
07.05.2019г. по гр. д. № 2125/2018г. на ВКС, III г.о., Решение № 50258 от 16.12.2022г.
по гр. д. № 4461/2021г. на ВКС, III г.о., Решение № 50005 от 08.07.2024г. по гр. д. №
70/2022г. на ВКС, IV г.о./. Макар и цитираната съдебна практика да касае исковите
претенции по чл. 2б ЗОДОВ за нарушаване правото за разглеждане на делата в
разумен срок, настоящият състав счита същата за приложимо и в настоящата хипотеза
поради следните съображения: На първо място, както беше посочено, причинният
процес при фактическият състав по чл. 2в ЗОДОВ започва от приемането или
поддържането в националното законодателство на правна норма, която противоречи на
общностното право и преминава без прекъсване до нейното приложение и
осъществяването на съответните негативни последици в обективната действителност,
а поведението на съответните държавни органи в този причинен процес има значение
20
единствено за процесуалната им легитимация. Подобно на разрешените в посочените
решения казуси, и в разглежданата хипотеза се касае за отговорността на един субект
– държавата. На последно място, възприетото разрешение съответства на чл. 4, ал. 2
ЗОДОВ и с него се държи сметка за ефективността на вътрешноправното средство за
защита, чрез което държавата гарантира своята отговорност да обезщети вредите,
причинени на гражданите от допуснати нарушения на общностното право. Чрез
неговото прилагане се обезпечава и правната възможност за пълно обезщетяване на
вредите, тъй като ищецът би получил такова с осъждането дори на един от солидарно
привлечените ответници.
С оглед задължението на съда по чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК да
обсъди всички твърдения и доводи на страните, следва да се вземе отношение и по
релевираното от Софийски градски съд възражение за изтекла погасителна давност.
Доколкото липсва специална разпоредба в друга насока, претенцията срещу държавата
за вреди от незаконни актове, действия и бездействия на държавни органи се погасява
с изтичането на 5-годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент, от
който започва да тече давностният срок, е моментът, в който вземането е станало
изискуемо, а то става изискуемо от момента на причиняването на вредата /в този
смисъл Определение № 5249 от 18.11.2024г. по гр. д. № 411/2024г. на ВКС, III г.о.,
Определение № 3903 от 05.12.2023г. по гр. д. № 1263/2023г. на ВКС, III г.о./. При така
установената по делото фактическа обстановка и събраните писмени доказателства
следва да се приеме, че в разглеждания случай вредите са възникнали за ищеца в
момента, в който ответникът е постановил определение № 8970 по гр. д. № 5719/2014г.
– т.е. 07.05.2014 г. От тази дата до датата на предявяване на исковата молба
давностният срок е изтекъл, поради което основателно се явява възражението на
ответната страна.
Предвид гореизложените съображения, настоящият състав намира, че
предявената искова претенция за неимуществени вреди поради нарушаване на правото
на Европейския съюз следва да бъде частично уважена спрямо Народното събрание, а
по отношение на другите ответници – отхвърлена в цялост.
По разноските:
При този изход на спора съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
възникват в полза и на двете насрещни страни по делото. Ищецът е сторил разноски за
държавна такса в размер на 10 лева, които следва да му бъдат присъдени изцяло на
основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ. Сведения за други извършени разноски от
ищеца не са налице, нито се претендират такива.
С отговора на исковата молба представител на Софийски градски съд, а в
откритото съдебно заседание – представители на Върховния касационен съд и
Народното събрание са депозирали списък с разноски по чл. 80 ГПК. Като взе предвид
21
вида и количеството на предоставената правна помощ и съобразявайки чл. 37, ал. 1
ЗПП във вр. чл. 23 и сл. НЗПП, настоящият състав намира, че се дължи
възнаграждение в размер на 100 лева. Отчитайки уважената част от исковата
претенция, в полза на ответниците СГС и ВКС следва да бъдат присъдени по 100 лева,
а на Народно събрание – 97,00 лева съобразно отхвърлената част от иска.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес:
гр. София, пл. „Народно събрание” да заплати на Л. П. П., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: **************************, на основание чл. 2в ЗОДОВ, във вр. с
чл. 4, § 3 ДЕС сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди – стрес и безпокойство, претърпени от нарушение на Правото на Европейския
съюз във връзка с приложението на чл. 417 ГПК и нетранспонирането на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. по отношение на задължението на съда да
следи за неравноправни клаузи в заповедното производство към момента на издаване
на Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 04.10.2013 г. по ч.гр.д. № 40364/2013 г. по
описа на СРС срещу длъжника Л. П. П., като ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени
вреди срещу НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.
София, пл. „Народно събрание” за разликата над сумата от 1 000 лева до пълния
предявен размер от 15 050 лева, както и исковете с правно основание чл. 2в ЗОДОВ,
във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди– стрес и
безпокойство, претърпени вследствие нарушаване Правото на Европейския съюз във
връзка с издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 04.10.2013 г. по ч.гр.д. №
40364/2013 г. по описа на СРС по отношение на солидарно привлечените
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 и ВЪРХОВЕН
КАСАЦИОНЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. П. П., ЕГН: *************, с постоянен адрес:
**************************, осъдителни искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ,
във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС срещу СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, с адрес: гр. София, бул.
„Витоша” № 2, ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Витоша”
№ 2 и НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.
София, пл. „Народно събрание” за солидарно осъждане на ответницте да му заплатят
сумата от 15 050 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие
на нарушаване на Правото на Европейския съюз във връзка с издадена Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК от 04.10.2013 г. по ч.гр.д. № 40364/2013 г. по описа на СРС
.
ОСЪЖДА НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес:
гр. София, пл. „Народно събрание”, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Л. П.
П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **************************, сумата от 10
22
лева, представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА Л. П. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
**************************, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, пл.
„Народно събрание”, сумата от 97,00 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Л. П. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
**************************, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, сумата от 100
лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Л. П. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
**************************, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, сумата от
100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
23