Р Е Ш Е
Н И Е
№.......
гр. София, 27.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети януари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 4158 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 189187 от 09.08.2019 г. по гр. д. № 60794/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 26 състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от
К.А.К., ЕГН **********, срещу Д.Ц.Г., ЕГН **********, иск с правно основание
чл. 240 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземане, което
ответницата Д.Ц.Г. дължи на ищцата К.А.К., а именно: сумата 3 350 лв.,
представляваща главница по договор за заем от 15.10.2014 г., както и е осъдена К.А.К. да заплати на Д.Ц.Г. сумата 350
лв. - разноски по делото.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищцата К.А.К., чрез адвокат А.В., с
доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест в
доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК и неправилно е приел, че искът е
неоснователен, независимо от доказания от ищцата факт на сключен между страните
договор за заем - видно от представената в оригинал разписка за дължима сума и
недоказаните твърдения на ответницата, че не е получила процесната сума.
Посочва се, че по материалноправния въпрос за правното значение на предаването
на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем е
налице произнасяне в решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. по
описа на ВКС, IV г. о. Излага се доводи, че фактическият състав на
договора за заем е статичен, т. е. без значение е кой от елементите ще се
осъществи първи /предаването в собственост на паричната сума или съгласието за
връщането ѝ/ и след колко време ще се осъществи другият елемент. Относно
процесуалноправните въпроси за доказателственото значение на разписката за
наличие на заемно правоотношение и за задължението на ищеца да докаже
основанието на предявения иск, независимо от наличието на оспорване, се
посочват решение № 240 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г. по описа на
ВКС, IV г. о. и решение №
119 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. Твърди се, че реалният елемент на договора за заем
- получаването на паричната сума, се удостоверява от заемателя с поемането на
задължение „да изплати“, а не „да даде“ нещо, т. е. в тежест на оспорващия
реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на
неполучаването. В случая ответницата не е оспорила автентичността на разписката.
В тази връзка се посочва, че подписаният частен документ, какъвто е разписката,
се ползва с формална доказателствена сила съгласно чл. 180 ГПК, като съставлява
доказателство, че обективираното в нея изявление изхожда от лицето, подписало
документа. Частният документ има материална доказателствена сила, ако
удостоверява неизгодни за издателя си факти. Подписаната от ответницата разписка
е писмено потвърждение за получаването на процесната сума от 3 350 лв. в
заем, т. е. със задължение за връщане. Поради това неправилен е изводът на
районния съд, че сумата не е била предадена от ищцата на ответницата по силата
на заемно правоотношение. Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на предявения иск.
Претендират се разноски съгласно списък по чл.
80 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от ответницата Д.Ц.Г., чрез адвокат В.К.. В
отговора се поддържа, че постановеното от районния съд решение е правилно и законосъобразно. Посочва се, че оплакванията на въззивника за допуснато съществено
процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно разпределение на
доказателствената тежест по делото, са неоснователни. Излагат се доводи, че в подкрепа на своите твърдения ищцата е привела едно единствено
доказателство - разписка, в която обаче не се съдържа изявление или данни нито
за наличие на сключен договор за заем между страните, нито за факти, свързани с
получаването на парични средства. Разписката не представлява такава по смисъла
на чл. 77 ЗЗД, тъй като в нея не се съдържа изявление за получаване на пари от ответницата.
Във въпросния документ е налице единствено абстрактно изявление за дължимост на
определена парична сума, без посочване на правопораждащия факт, във връзка с
който задължението е възникнало. Посочва се, че използваната дума „изплащам“ се
използва за погасяване на всякакви парични задължения, независимо от
конкретното основание, на което са възникнали. От доказателствата по делото не
се съдържат данни нито за получаване на паричната сума, нито за поемане на
задължение за нейното връщане. Посочва се и съдебна практика на ВКС /решение № 390
от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. №
1285/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 283 от 03.10.2013
г. по гр. д. № 2202/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о./, според която общото абстрактно признание за дължимост на дадена
парична сума не обосновава непременно наличие на заемно правоотношение и не
освобождава ищеца от задължението му да докаже със съответните доказателствени
средства правопораждащите факти, върху които основава претенцията си. Предвид изложеното се моли за оставяне на въззивната
жалба без уважение като неоснователна и за потвърждаване на обжалваното
решение. Не се претендират разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите на страните, както и
събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Предявени за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК са установителни искове
с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата
твърди, че на 15.10.2014 г. е предоставила в заем на ответницата сумата 3 350
лв., със задължение за връщането ѝ до 10.11.2014 г. съгласно
собственоръчно написана разписка от 15.10.2014 г. Въпреки проведените
многобройни разговори между страните, ответницата не върнала /изплатила/
посочената сума. Предвид изложеното ищцата моли за установяване съществуването
на вземането ѝ срещу ответницата в размер на 3 350 лв., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение до окончателното изплащане на вземането.
В постъпилия в
срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ответницата Д.Г. оспорва иска. Излага
твърдения, че страните не са обвързани от договорни правоотношения и в частност
от заемни такива. Оспорва твърдението, че е получила на 15.10.2014 г. сума в
размер на 3 350 лв. от ищцата със задължение да я върне, и че между страните са
водени разговори в тази връзка. Моли за отхвърляне на предявения иск.
Видно от данните по делото по подадено от ищцата
заявление по чл. 410 ГПК е образувано ч. гр. д. № 22027/2017 г. по описа на
СРС, 26 състав, и на 17.05.2017 г. срещу ответницата Д.Г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение за сумата 3 350 лв., ведно със законната лихва
за периода от 06.04.2017 г. до изплащане на вземането, както и 567 лв.,
разноски по делото. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение,
което обуславя правния интерес от предявяване на настоящата искова претенция.
В хода на
първоинстанционното производство от страна на ищцата е ангажирано и прието по
делото едно единствено писмено доказателство, представено и в оригинал -
разписка от 15.10.2014 г., видно от която Д.Г. е декларирала пред К.К., че
ѝ дължи сумата 3 350 лв. и ще ѝ я изплати в срок до 10.11.2014
г.
Други доказателства по делото не са
ангажирани.
При така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по
същество, същата е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
По
правилността на решението и във връзка с доводите във въззивната жалба съдът
намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем
заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество.
Договорът за заем е
сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Договорът
е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в
собственост, а другият елемент - съгласието за
връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият
състав на договора за заем е статичен, т. е. без значение е кой от елементите
ще се осъществи първи и
след колко време ще се осъществи другият елемент. Предаването може да не е било в собственост и може да предхожда съгласието
за връщане. Реалният
елемент - получаването, се удостоверява от заемодателя с поемането на
задължението на заемателя „да върне”, а не „да даде” нещо /в този смисъл решение
№ 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. по описа на ВКС,
IV г. о./.
Фактическият
състав на договора за заем се състои от няколко елемента, които
следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената в заем сума,
респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а именно: 1/
съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на
парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа;
2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените
елементи от фактическия състав на договора за заем, както и
настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от
ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника -
заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Установяването на първото обстоятелство - предаването на сумата, не освобождава ищеца от задължението да
установи второто - че сумата е предадена
въз основа на договор за заем,
доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил
едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на
сумата и пр. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията
си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че
задължението е погасено и други факти,
съобразно характера на въведените възражения срещу иска /така
постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.
290 ГПК - решение
№ 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. по описа на
ВКС, IV г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д.
№ 856/2009 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение
№ 20 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. по описа на
ВКС, ІV г. о., решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д.
№ 1238/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №
524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др./. Ищецът следва да установи предаването не просто на средства, а на „заемни средства“, което предполага установяване на това им качество. Задължението на ответника по иска да установи своите
възражения за недължимост на сумата, по същество не освобождава ищеца от
задължението да докаже основанието на иска си.
С оглед
изложените правни положения за характера на договора за заем и
доказателствената тежест за установяване на съществуването му, въззивният съд
дължи произнасяне по конкретно събраните в хода на производството доказателства
и наведените от страните доводи във въззивната жалба и в отговора на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира доводите на
ищцата (въззивник) за допуснати от районния съд процесуални нарушения при разпределението на доказателствената тежест
с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, за неоснователни. С определение от 20.08.2018
г. СРС е изготвил проект за доклад по делото, като е указал на ищцата, че носи
доказателствената тежест относно фактите: че между страните е
сключен договор за заем, като ответникът е получил посочената сума, което съответства на цитираната съдебна
практика. В открито съдебно заседание на 12.11.2018 г. изготвеният доклад е приет за окончателен, без възражения
от страните, поради което въззивният съд приема, че не е налице твърдяното
процесуално нарушение. Основното спорно обстоятелство между
страните, при така разпределената доказателствена тежест, е дали ищцата
фактически, реално е предоставила на ответницата сумата 3 500 лв. като заем,
съобразно представената по делото разписка.
Единственото доказателство по
делото, представено от ищцата, за установяване на твърденията ѝ за
сключен договор за заем с ответницата е разписката от 15.10.2014 г., издадена от Д.Г.
и съдържаща
изявление, че последната дължи на ищцата сумата 3 350 лв. и ще ѝ я изплати в срок до 10.11.2014 г.
Въззивният съд не споделя
мотивите на първоинстанционния съд, че от
представената по делото разписка не се установява, че страните са обвързани от
заемно правоотношение, по силата на което ответницата се е задължила да върне
на ищцата сумата 3 350 лв. В съдържанието на
документа не е записано изрично, че ищцата е предала в заем на ответницата
сумата 3 350 лв., но издателят на документа Д.Г. недвусмислено и ясно е
посочила, че дължи на ищцата и се задължава да ѝ изплати сумата до
10.11.2014 г. Това волеизявление според съда следва да се тълкува в насока, че
на датата на съставяне на разписката - 15.10.2014 г. ищцата е предала на
ответницата в заем сумата 3 350 лв., която сума ответницата се е задължила да
върне на 10.11.2014 г. Установяването на заемно правоотношение може да се
осъществи не само с договор, но и с писмен документ - разписка, декларация,
изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и
задължението му да я върне. Това произтича от характера на договора за заем -
той е неформален, поради което може да бъде сключен както в писмена, така и в
устна форма. В случая автентичността на разписката не е била
оспорена успешно от ответницата по реда на чл. 193 ГПК (независимо от
оспорването на авторството на разписката, ответницата се е отказала от
допуснатата съдебно - графическа експертиза), поради което документът се ползва с
обвързваща материална доказателствена сила и удостоверява факта, че изявлението
за получаване на процесната сума със задължението за връщането ѝ е
направено от подписалата разписката ответница
по иска, т. е. ответницата е признала неизгодния за нея
факт на получаване на сумата 3 350 лв. и поетото съгласие за връщането ѝ. Действително, както е посочено и в цитираната от въззиваемия (ответник)
съдебна практика не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на
друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти
си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е
свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по
сключен неформален договор и т. н. При наличие на различни хипотези относно
факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на
други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично
е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари.
Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е
освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите
от закона доказателствени средства. В случая обаче няма никакви твърдения и
данни страните да са били обвързани от други правоотношения, за да има
задължение ищцата да доказва основанието на договора с други доказателствени
средства (за разлика от конкретните хипотези в цитираната в отговора на
въззивната жалба съдебна практика). Както е прието и в цитираното от
въззивника решение № 240 от 26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г. по описа на
ВКС, IV г. о. разписката удостоверява получаването на посочената в нея сума, но
не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа
признания за обвързаност от неговите съществени елементи - в
случая разписката съдържа всички съществени елементи
на заемното
правоотношение - предаването на паричната сума,
с поемане на задължение за връщането ѝ. Действително
признанието на неизгоден за страната факт следва да се преценява от съда с
оглед всички събрани по делото доказателства, но както вече се посочи по
делото не се установява, а дори не се твърди от ответницата, че
между страните съществуват други правоотношения, обуславящи даването на исковата сума.
При така установеното съдът приема,
че е налице заемно правоотношение с произтичащото от същото права и задължения
за страните. В изпълнение на доказателствената си
тежест ищцата е доказала постигането на съгласие за сключването
на договор за заем, предаването на заемната сума 3 350 лв. и
настъпването на падежа на задължението на заемателя за връщане на сумата. По
делото няма доказателства за извършени плащания в изпълнение на поетото по
договора задължение за плащане на сумата, поради
което искът е изцяло основателен, съответно
първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно и да се
постанови друго, с което искът да бъде уважен, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 06.04.2017 г. до
окончателното изплащане на задължението. Този изход
обуславя отмяна на решението и в частта, с която в тежест на ищцата са
възложени разноски.
По разноските:
При този изход на делото разноски се дължат на ищцата (въззивник в
настоящото производство). Въззивният съд намира, че за заповедното производство
в полза на ищцата следва да бъде присъдена единствено сумата 67 лв. - внесена
държавна такса, тъй като по делото не са представени
доказателства за реалното изплащане на адвокатския хонорар от 500 лв. - в
договора за правна защита и съдействие не е отбелязано сумата да е платена в
брой, липсват и доказателства за изплащането ѝ по банков път съгласно
задължителните разяснения на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. по
описа на ОСГТК на ВКС, съответно разноските за адвокат следва да останат в
тежест на страната, която твърди да ги е сторила.
За първоинстанционното производство са претендирани
разноски в размер на 67 лв. - внесена държавна такса и 500 лв. - адвокатско
възнаграждение, съгласно списък по чл. 80 ГПК и адвокатско пълномощно, в което
е посочено, че упълномощителят е заплатил на адвоката 500 лв. в брой, което
служи за разписка за изплащане на възнаграждението. Възражението за
прекомерност на адвокатския хонорар е основателно, като с оглед чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (в приложимата към момента на подаване на исковата молба и на упълномощаването
редакция от 23.05.2017 г.) и фактическата и правна сложност на делото възнаграждението
следва да бъде намалено до предвидения в наредбата минимален размер - 465 лв. Ето
защо в тежест на ответницата следва да бъдат възложени разноски за исковото производство
пред СРС в общ размер на 532 лв.
За въззивното производство са
претендирани разноски в размер на 67 лв. - внесена държавна такса и 500 лв. -
адвокатско възнаграждение, съгласно списък по чл. 80 ГПК и адвокатско
пълномощно, в което е посочено, че упълномощителят е заплатил на адвоката 500
лв. в брой, което служи за разписка за изплащане на възнаграждението. Възражението
за прекомерност на адвокатския хонорар е основателно, като с оглед чл. 7, ал.
2, т. 2 и чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в приложимата към момента на подаване на
въззивната жалба редакция от 22.01.2019 г.), фактическата и правна сложност на
делото и извършените от адвокат А.В. процесуални действия същото следва да бъде
намалено до сумата 400 лв. В тежест на ответницата следва да бъдат възложени
разноски за въззивното производство в общ размер на 467 лв.
С оглед на цената на
иска и на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 189187 от 09.08.2019 г. по
гр. д. № 60794/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, I ГО, 26
състав, като вместо това
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, че Д.Ц.Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*********,
дължи на К.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 3 350 лв.,
представляваща главница по договор за заем от 15.10.2014 г., ведно със законната лихва от 06.04.2017 г. - датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното плащане на вземането.
ОСЪЖДА Д.Ц.Г., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж. к. „*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К.А.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 67 лв. /шестдесет и седем лева/ - разноски
за заповедното производство, както и сумата 532 лв. /петстотин тридесет и два
лева/ - разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Д.Ц.Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК да заплати на К.А.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата 467 лв. /четиристотин шестдесет и седем лева/ - разноски за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.