№ 910
гр. Варна , 12.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в закрито заседание на
дванадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела И. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
като разгледа докладваното от Даниела И. Писарова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500514 по описа за 2021 година
Производството е с правно основание чл.274 ГПК.
Производството е образувано по ЧЖ вх.№265375/25.01.2021г. на КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, София, чрез ю.к.К. срещу определение
№260033/04.01.2021г. на ВРС, 18 състав, постановено по ГД №13252/2020г., с което съдът е
прекратил производството по делото на основание чл.129, ал.3 ГПК.
В жалбата се излага, че постановеното определение е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди се, че предмет на предявената претенция е сума в общ размер от
1000 лева, предоставена на ответника Д. И. С. по договор за кредит №**********, сключен
между ответника и 4финанс ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги като ВИВУС,
по реда на чл.6 от ЗПФУР на 29.02.2016г. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че
исковата молба е нередовна поради липса на доказателства за внесена в пълен размер
дължимата за производството държавна такса, тъй като ищецът бил предявил иск за сума,
дължима на едно основание – посочения договор за кредит. Уговорената в договора за
предоставяне на финансова услуга от разстояние сума била изплатена на няколко транша на
потребителя чрез Изипей, за които плащания били представени разписки с посочено единно
основание – номера на договора за кредит. Според жалбоподателя, цената на иска следва да
се определи по чл.69, т.1 ГПК от търсената сума в размер на 1000 лева. Твърди, че
държавната такса по иска е внесена с исковата молба. Въведени са оплаквания, че съдът
неправилно е приел сключването на три договора за заем и дължимост съответно на
държавна такса по всеки един от исковете, или такса в размер на 150 лева. Претендира
отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените
действия.
При преценка редовността на ЧЖ съдът констатира, че същата е подадена в
преклузивния срок от връчване на препис от определението за прекратяване на делото, от
надлежна страна, чрез пълномощника по делото, при спазване на останалите изисквания
към жалбите.
По същество: Производството пред ВРС е било образувано по искова молба на
КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ ЕООД срещу Д. И. С., за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 1000 лева, дължими въз основа на договор за кредит сключен съгласно
1
чл.6 от ЗПФУР /от разстояние/ Сключеният на 29.02.2016г. договор за кредит по този ред е
четвърти за ответника като средства в размер на 100 лева са отпуснати на името на
кредитополучателя в Изипей АД на същата дата. Твърди се, че на 23.03.2016г. Д.С. е
поискала отпускането на още 500 лева допълнителен кредит ведно със заявка за експресно
разглеждане на искането. Твърди се, че сумата е отпусната чрез изменение на договора,
което е осъществено с подписване на нов договор за кредит при запазване на останалите
условия на първоначалния договор. Крайният срок за връщане на сумата по тези кредити е
удължен до 21.04.2016г. Твърди се, че на следваща дата 07.04.2016г. договорът е изменен
още веднъж с предоставяне на допълнително 400 лева, въз основа на подадена заявка от
кредитополучателя С.. С последното изменение, ответникът се задължава да върне сумата от
1152.86 лева, от които главница в размер на 1000 лева и договорна лихва в размер на 13.51
лева ведно с такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 86.95 лева. Твърди се, че
поради неизпълнението на падежа 21.04.2016г. и след това, кредитодателят е начислил
неустойка от 40.80% върху неизплатената част от дълга. На 23.11.2018г. вземането от С.
ведно с други длъжници е прехвърлено от Вивус на Кредитреформ България ЕООД в размер
на 2 387.26 лева, от които главница в размер на 1000 лева, такса за експр.разгрлеждане от
86.95 лева; договорна лихва от 13.51 лева; неустойка от 1276.80 лева за периода от
22.04.2016г. до 22.11.2018г., такси за събиране -10 лева. Въз основа на изрично
упълномощаване, цесионерът Кредитреформ България е уведомил длъжника за извършената
цесия съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД. С исковата молба, въз основа на изложената фактология, се
претендира сумата от 1000 лева главница по договора за кредит. В условие на евентуалност,
ако не е налице договор за кредит, ищецът претендира връщане на платеното до размера от
1000 лева на основание чл.55 ЗЗД, тъй като ответницата неоснователно се е обогатила със
сумата по извършените три превода – от 29.02.2016г., от 23.03.2016г. и от 07.04.2016г. С
исковата молба е посочена банкова сметка на ищеца както и приложено доказателство за
извършен превод в полза на ВРС в размер на 50 лева с основание „държавна такса
осъдителен иск“.
С разпореждане от 20.10.2020г. съдът е оставил производството без движение с
указания до ищеца да уточни петитума на исковете си, които съобразно реалното
предоставяне на сумата от 1000 лева на три транша, следва да бъдат формулирани като три
отделни осъдителни претенции; да заплати дължима държавна такса от 150 лева по сметка
на ВРС. В срока за изпълнение на 09.11.2020г. - ищецът е въвел твърдения, каквито впрочем
са направени и с исковата молба, че между страните е налице едно правоотношение по
договор за кредит от 29.02.2016г. и анекси към него от следващи дати, поради което се
дължи такса по един иск и тази такса е внесена своевременно върху цената на иска от 1000
лева. С разпореждане от 18.11.2020г. съдът е дал последна възможност на ищеца да внесе
таксата до 150 лева, без посочване срок за това. Страната е уведомена на 02.12.2020г., а с
определение от 04.01.2021г. съдът е прекратил производството на посоченото основание –
чл.129, ал.3 ГПК.
Съдът намира постановеното определение за неправилно, неосъответстващо на
въведените от ищеца, подкрепени от приложените доказателства, твърдения за осъществили
се факти и обстоятелства. От същите е видно, че се твърди сключване на един договор за
кредит и въз основа на изрично предвиждане в ОУ на кредитодателя „4ФИНАНС“ЕООД,
допълнително отпускани суми до предвидения в ОУ лимит от 1000 лева, за което са
подписвани анекси към първоначалния договор – договори с идентични на първоначалния
номер договор, при запазване условията на същия, с изключение на предоставената сума.
При тези твърдения на страната, посочване от страна на съда, че реалното предаване на
сумите на три транша с оглед реалния характер на договора за заем, обуславя наличието на
три правоотношения, е неправилно.
2
Предмет на исковата претенция е изпълнение на задължение по договор за кредит,
сключен по реда на чл.6 от ЗПФУР вр.чл.9 от ЗЕДЕП, съгласно който договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние (без да е
налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя).
Първоначалният договор за кредит, сключен между страните и допълнителните два анекса,
са именно за предоставяне на финансови услуги от разстояние, защото имат за предмет
отпускане на парични средства и са сключени като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние ( в случая – уеб страницата на vivus. bg). Въпреки отпускането
на отделните суми по заявките на различни дати ведно с подписване на допълнителни
договори /анекси/, съдът намира, че се касае за едно правоотношение, регулирано от
клаузите на първоначалния договор от 29.02.2016г. и Общите условия към него. Не на
последно място, съдът съобразява и лимитирането на общо отпусканите средства до 1000
лева с цитираните и представени по делото ОУ на кредитодателя. Касае се за едно
правоотношение, с определена от ищеца цена на иска и внесена върху същата държавна
такса.
Цената на иска съгласно чл.70, ал.1 ГПК се посочва от ищеца /търсената сума с
арг.чл.69, т.1 ГПК/, а държавна такса се събира върху цената на иска. Не са налице
изключенията на чл.70, ал.1 и чл.71, ал.1 ГПК за определяне цената на иска от съда. Въз
основа на горното, въззивният съд констатира, че не са били налице основания за оставане
на производството по делото без движение за довнасяне на държавна такса, съответно
определението за прекратяване като неправилно, следва да бъде отменено.
Поради достигане до различни правни изводи, въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение №260033/04.01.2021г. по ГД №13252/2020г. на 18 състав на
ВРС и
ВРЪЩА делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3