Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София 22.11.2018 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІI-б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на деветнадесети
ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Д. Шулева, като разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр.
дело № 5172 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивният съд е сезиран
с въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД, подадена срещу решението на СРС, ІІ Г.О., 156
състав, постановено на 8.01.2018 г. по гр. дело № 6956/2017 г., с което са
отхвърлени исковете на „Т.С.” ЕАД срещу И.Г.С. за установяване вземанията на дружеството за сумата от 1 848.58 лв. – главница, на основание чл.149 от ЗЕ, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, от която 1 834.78 лв. цена на топлинна енергия и 13.80 лв. услуга за дялово разпределение за периода 1.12.2013 г. - 30.04.2015 г., както и за сумата от 393.02 лв. - обезщетение за забава по
чл.86 от ЗЗД, от която 390.92 лв. върху цена на топлинна енергия и 2.10 лв. върху услуга за дялово разпределение за
периода 31.01.2014 г. - 8.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от
16.11.2016 г. до изплащането, които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр. дело № 65286/2016 г. по описа на СРС, 156 състав.
Жалбоподателят излага, че
първоинстанционният съд не е съобразил, че съгласно чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ
сумите за топлинна енергия се начисляват от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни месечни
вноски, като след края на отоплителния сезон се изготвят изравнителни сметки на
база реален отчет на уредите за дялово разпределение, при което на основание
чл.32, ал.3 от общите условия към договорите с потребителите (ОУ) с начислената
в повече сума (ако е налице такава) се погасяват най-старите незаплатени
задължения на клиента. Сочи, че така извършеното сторниране на най-старите
задължения е в интерес на длъжника, като в случая не може да става дума за отказ
от погасителна давност. Жалбоподателят твърди, че дължимостта на сумите
извън процесния период не е предмет на
спора в настоящото производство, безспорна е и тяхната изискуемост, като се
спори единствено доколко извършеното сторниране е валидно. Навежда доводи за
липсата на данни за извършена рекламация по отчета на уредите и разпределението
на енергията, извършено с изготвените изравнителни сметки. Счита, че именно
съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото, дава отговор на въпроса за
дължимите от ответника суми, начислени на база реалното потребление на топлинна
енергия. Твърди, че отразените в документите стойности на топлинна енергия не
се отличават от реално консумираната такава. Сочи, че ответникът не е ангажирал
никакви доказателства в подкрепа на твърденията си, че имотът е съсобствен
между него и бившата му съпруга, като придобит по време на брака им.
Ответникът счита
въззивната жалба за неоснователна.
Третото лице помагач на
страната на „Т.С.“ ЕАД – „Н.и.“ ООД, не взема становище пред въззивния съд.
Пред СГС не са събрани
нови доказателства.
След преценка
доводите в жалбите и доказателствата по делото, въззивният съд намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният
съд е сезиран от „Т.С.“ ЕАД с установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, пр. първо
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Г.С.: за установяване вземанията на дружеството за сумата от 1 848.58 лв. – главница, на основание чл.149 от ЗЕ, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, от която 1 834.78 лв. цена на топлинна енергия и 13.80 лв. услуга за дялово разпределение за периода 1.12.2013 г. - 30.04.2015 г., както и за сумата от 393.02 лв. - обезщетение за забава по
чл.86 от ЗЗД, от която 390.92 лв. върху цена на топлинна енергия и 2.10 лв. върху услуга за дялово разпределение за
периода 31.01.2014 г. - 8.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от
16.11.2016 г. до изплащането, които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр. дело № 65286/2016 г. по описа на СРС, 156 състав.
В исковата молба
се излага, че И.С. е собственик на топлоснабден имот – апартамент № 45, находящ
се в гр. София, ж.к. „*********, и като такъв е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на пар.190 от ДР на ЗЕ, при действащи между страните
ОУ. Твърди, че съгласно ОУ, приети с решение № ОУ-02/3.02.2014 г. на ДКЕВР, в
сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл.32, ал.1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. В случая ответникът е ползвал топлинна енергия, като
съгласно чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ сумите за топлинна енергия били начислявани от
дружеството-ищец по прогнозни месечни вноски. След края на отоплителния период
били изготвени изравнителни сметки от „Н.и.“ ООД на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение. Съгласно ОУ в случай, че резултатът от
изравнителната сметка е сума за възстановяване, то от нея служебно се приспадат
просрочените задължения, като се започне от най-старото.
Ответникът е
оспорил претенциите с отговора на исковата молба с твърденията, че е собственик
само на 1/2 ид.ч. от имота, като другата 1/2 ид.ч. принадлежи на бившата му
съпруга, както и с твърденията, че в имота не се потребяват топлинна енергия и
топла вода, считано от 14.06.2005 г. И.С. счита и че „Т.С.“ ЕАД няма право да
прихваща от сумите за възстановяване, посочени в изготвените изравнителни
сметки, вземания за предходен период.
Пред СРС като
трето лице помагач на страната на ищеца е конституирано „Н.и.“ ООД, което не
оспорва исковете.
СРС е отхвърлил
изцяло исковете, като е приел, че за процесния период в сградата-етажна
собственост, в която се намира процесният апартамент, е имало топлоснабдяване
само за битово горещо водоснабдяване, като не се дължат суми за отопление на
имоти, общи части и сградна инсталация. Съдът е приел, въз основа на събраните
доказателства, че в имота на ответника не е имало никакво потребление на
топлинна енергия, поради което и претендираните от ищеца суми се явяват
недължими.
Въззивният съд
счита така постановеното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.
Съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК въззивният съд следва да отговори единствено на поставените от
жалбоподателя въпроси.
Съдът счита, че изложените във
въззивната жалба въпроси не кореспондират с мотивите на първоинстанционното
решение, в което СРС въобще не е обсъждал дали е налице валидно погасяване на
задължения за минал период с начислените суми за възстановяване от
изравнителните сметки. По същество жалбоподателят не е изложил доводи срещу
изводите на първоинстанционния съд, че за процесния период ответникът не е
ползвал топлинна енергия за имота, поради което и не дължи суми за такава.
Съдът следва да отбележи и че при определяне стойността на реално
доставената и потребена топлинна енергия за процесния период не следва да се взема предвид
извършено от „Т.С.” ЕАД приспадане от сумите за възстановяване по
изравнителните сметки на просрочени задължения на потребителя за периоди извън
процесния. Това е така, защото въпросното приспадане не е визирано конкретно и
ясно в исковата молба при посочване на претенциите и тяхното основание
(цитирани са единствено клаузи от Общите условия, действащи между страните),
поради което то стои извън предмета на делото, определен от самия ищец с
отразените от него в исковата молба факти. Същевременно, без такава
конкретизация другата страна е лишена от възможността да направи своите
възражения срещу извършеното приспадане, включително възражение за изтекла
погасителна давност за задълженията за периоди, предхождащи процесния. Такова
прихващане няма и своето нормативно основание. Дружеството може да прихваща
единствено по реда на чл.103 от ЗЗД, но в случая тази разпоредба е неприложима,
доколкото потребителят няма вземане срещу „Т.С.” ЕАД, с което дружеството да
направи прихващане. Такова вземане би било налице само при извършено плащане от
ответната страна на определените прогнозни суми, при което би се стигнало до
надплащане на стойността на доставената
топлинна енергия.
Така изложеното обуславя
извода за неоснователност на въззивната жалба. Ето защо въззивният съд следва
да потвърди обжалваното решение.
На пълномощника на ответника
следва да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 от ЗА за втората съдебна
инстанция в размер на 386.91 лв.
Водим от горното,
съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, ІІ Г.О.,
156 състав, постановено на 8.01.2018 г. по гр. дело № 6956 по описа за 2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ***, да заплати на
адвокат К.Х.С.,***, адвокатско възнаграждение в размер на 386.91 лв.
Решението е постановено при участието
на „Н.и.“ ООД – трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.