№ 12525
гр. София, 14.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20221110125653 по описа за 2022 година
Предявена е искова молба от Б. С. П., ЕГН: **********, срещу С. К. А., ЕГН
**********, с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: 4500 лв. – част от дължима главница по договор за заем от 25.02.2020 г.,
цялата в размер на 5000 лв., ведно със законната лихва ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 02.12.2021 г., до изплащане на вземането,
както и обезщетение за забава за периода от 03.05.2021 г. до 01.12.2021 г. в размер на 260
лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 69050/2021 г. по описа на СРС, 88 състав.
В исковата молба се поддържа, че на 25.02.2020 г. между ищеца и ответника е
сключен договор за безлихвен заем, съгласно който ищецът, като заемодател е предоставил
на ответника, като заемополучател паричен заем в размер на сумата от 5000 лв. Ищецът
твърди, че ответникът се задължил да върне заетата сума до края на 2020 г. на десет равни
месечни вноски в размер на 500 лв. всяка. Посочва, че сумата по заема била предоставена на
ответника в брой на 25.02.2020 г., но връщане не последвало въпреки настъпването на
уговорения падеж и отправената и получена от длъжника на 17.04.2021 г. покана за
доброволно изпълнение на задължението по договора. Счита, че ответникът е изпаднал в
забава, поради което претендира заплащане и на обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 03.05.2021 г. до 01.12.2021 г. в размер на 260 лв. Моли за
уважаване на исковете. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни и
1
недоказани. Твърди, че не се установява с ищеца да са били страни по валидно възникнало
облигационно правоотношение. Счита, че не е доказано твърдението на ищеца за предаване
на заемната сума на ответника. Оспорва претенцията за заплащане на обезщетение за забава
в размер на законната лихва, като счита, че същата е недоказана по основание и размер.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 69050/2021 г. на СРС, 88 състав, вземанията по
настоящото производство, съобразно петитума на исковата молба и уточнителните молби на
ищеца съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражение за недължимост е
подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Исковете, по които е образуван настоящият процес,
са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Налице е пълна идентичност между
страните и предмета на образуваното заповедно производство и настоящото дело. Не се
споделят възраженията в отговора на исковата молба, касаещи периода на претенцията за
обезщетение за забава. Производството по ч. гр. д. е оставено без движение и на заявителя
са дадени указания с разпореждане от 15.12.2021 г. Указанията са изпълнение с молба с вх.
№ от 12.01.2022 г. /л. 15 от ч. гр. д./, в която ясно е посочен размерът и периодът на
претенцията за забава – 260 лв. за периода 03.05.2021 г. – 01.12.2021 г., който размер и
период отговаря на този по искова молба. Съдът намира така предявените вземания за
достатъчно индивидуализирани, поради което предявените искове са допустими и подлежат
на разглеждане по същество.
Правна квалификация на предявените искове – чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
За да се уважи предявения иск по чл. 240 ЗЗД ищецът следва да докаже възникването
на валидни заемното правоотношение и предаване на процесната сума, настъпила
изискуемост на задължението за връщането им.
Договорът за заем за потребление е неформален, реален и безвъзмезден. Сключването
на договор за заем за потребление, с оглед реалния му характер, обхваща освен съгласие на
страните /две насрещни, препокриващи се по съдържание волеизявления/ и предаване на
паричната сума или на други заместими вещи, предмет на договора, които темпорално се
осъществяват едновременно или в различна последователност.
Представен е по делото разходен касов ордер от 25.02.2022 г. със съдържание договор
за безлихвен заем отпуснат от Б. П. на С. А., взет за авансова вноска за кола – 5 000 лв. В
РКО е положен подпис в графа „получил сумата“, като ищецът твърди, че това е подписът
на ответника.
В законовия срок /в същото о. с. з., в което документът е представен/ представеният
от ищеца частен свидетелстващ документ е оспорен относно истинността му – положения от
ответника подпис. Съдът е открил производство по чл. 193 ГПК и е разпределил
2
доказателствена тежест с протоколно определение от 10.10.2022 г. Назначена е и изслушана
СПЕ, която съдът като компетентно изготвена кредитира изцяло. Вещото лице е посочило,
че подписът, положен на РКО от 25.02.2020 г. е изпълнен от лице различно от С. К. А., като
полагащият е вложил старание за наподобяване на графичната структура на оригинал, от
който е гледал, но при това си действие не е съумял да имитира в цялост писмено-
двигателния навик на имитирания. В заключение вещото лице е посочило, че подписът в
мястото „получил сумата“ на РКО от 25.02.2020 г. за сумата от 5000 лв. – не е изпълнен от
С. К. А..
Съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК оспорване на заключението може да бъде направено от
страната докато трае изслушването на експерта, т. е. в заседанието за приемане на
заключението на вещото лице. Оспорването може да бъде заявено и писмено преди
провеждане на заседанието за приемане на заключението. След изслушването на експерта и
приемането на заключението на вещото лице, правото да се оспори заключението е
преклудирано и не може да бъде зачетено, а приетото по делото заключение следва да бъде
ценено наред с всички доказателства по делото /виж решение № 186/ 09.07.2012 г. по гр. д.
№ 1871/2010 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 79 от 12.05.2015 г. по гр. д. № 322 / 2015 г. на I
г. о. на ВКС/. В съдебно заседание на 13.02.2023 г. не е оспорена СТЕ при приемането й,
поради което и съдът кредитира изцяло същата. В тази връзка съдът намира,
доказателствената сила на частния свидетелстващ документ за оборена. Доказва се по
производството, че ответникът не е подписал представения по делото РКО, тъй като същият
представлява неистински документ, поради което и същият не установява получаването на
процесната сума по твърдяния договор за заем.
Предмет на производството е сключването на договор за заем на стойност равна на
5000 лв., поради което не е приложим чл. 164, ал. 1, ал. 3 ГПК, и е допустимо договорните
правоотношения между страните – съгласието и предаването на паричната сума, да се
установяват от свидетелски показания. Няма пречка със свидетелски показания да се
установяват и постигнатите отделни договорености между страните по договора /виж
решения № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 524 от
28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о. на ВКС и др./
По делото е разпитан свидетелят М. С. А., която е служител на Б. С. П.. Свидетелят
твърди, че познава С. А., която била нейна колежка. Началото на 2020г. С. искала и
помолила за аванс, като Б. П. се съгласил и й дал пари. Б. П. помолил свидетелят да даде
пари на ответника. Свидетелят твърди, че при предаване на сумата разписали РКО.
Доколкото свидетелят знаел, С. и Б. се разбрали тези пари да се връщат месечно от
заплатата, тя да връща някаква сума, около 500лв., като идеята била до края на годината
парите да бъдат върнати. Свидетелят отговарял за касата, лично предоставил парите на С., и
се разписал на документа за предоставяне, като твърди, че С. К. А. пред нея положила
подписа си. Свидетелят излага, че работи на длъжност „Специалист застраховане“ при Б.
П.. В РКО бил подписът на свидетеля, а не на ищеца, защото тогава него го нямало и Б. П. я
помолил по телефона да даде парите, свидетелят твърди, че извадил парите и ги дал на С. К.
3
А..
Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по
вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост
на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен
материал по делото. Макар и в случая да е допустимо сключването на договора за заем и
предаването на процесната сума да се установява със свидетелски показания, то съдът не
кредитира показанията на свидетеля М. А..
Показанията на свидетеля са свързани с представения по делото РКО. Свидетелят
твърди, че е дал парите на ответника, за което С. К. А. пред нея положила подписа си върху
РКО. Свидетелските показания са базирани на документ, за който по делото по категоричен
и безспорен начин се установи, че е неистински. По делото се установява, че С. К. А. не е
подписвала РКО от 25.02.2020 г., поради което показанията на свидетеля противоречат на
останалите неоспорени от страните доказателства по делото. Свидетелят твърди преки
възприятия за обстоятелства, които се установява категорично, че не са се случили, а именно
подписване на документ, за който по делото се установява, че е неистински. Само по себе си
това противоречие е достатъчно съществено и опровергава изцяло показанията на
свидетеля. Освен това се установява, че свидетелят е в близки служебни правоотношение с
ищеца, което е обстоятелството относимо към преценката по чл. 172 ГПК. Не на последно
място, показанията на свидетеля съдържат и други неясноти и противоречия – не се
конкретизира датата или поне месеца, в който сумата е предадена, твърди се, че сумата е
предадена като аванс от трудово възнаграждение и, че уговорката е била да се връща
ежемесечно от получаваната от ответника заплата, които твърдения не кореспондират с
изложеното, че предадените пари са лични средства на ищеца. При всички положение съдът
няма основание да кредитира показания на свидетел, които са в противоречие с останалите
доказателства и се основават на неистински частен документ.
По делото е представена и извадка от електронна кореспонденция. Твърди се от
ищеца, че електронното съобщение на л. 31, изхожда от С. К. А.. В с. з. на 10.10.2022 г. при
представяне на документа изрично е оспорено авторството на същия, както и е оспорено
това да са действителните координати на страните. От СТЕ се установява, че имейлът от
31.03.2021 г. е изпратен от IP адрес: **, като на база наличните метаданни не може да бъде
посочен от какъв физически адрес е изпратен имейлът. Предвид направеното своевременно
оспорване в тежест на ищеца е било да установи, че електронното съобщение е изпратено от
С. К. А.. Въпреки това от представените доказателства не може да се приеме, че това
обстоятелство е установено при условията на пълно и главно доказване. Напротив, видно от
постъпило писмо от *** /л. 101/, телефонният номер, посочен при регистриране на ел. поща,
от която е изпратено електронното съобщение – ****, се води на абонат трето за спора
търговско дружество. Ищецът не е ангажирал доказателства дали преди това този телефонен
номер е бил предоставен на друг абонат и на кой. Неблагоприятните последици от
непроведеното доказване са в тежест на ищеца, поради което и не се установява процесното
ел. съобщение да е изпратено от ответника.
4
На следващо място за пълнота на изложението следва да се посочи и, че посочената в
ел. съобщение информация не е достатъчна, за да установи наличието на процесното заемно
правоотношение.
По иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен
договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването, както на обстоятелството, че
сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем.
Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да
установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е
изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на
сумата – виж решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на IV г. о., решение №
361/ 11.11.2014 г., по гр. д. № 1864/2015 г. IV г. о., решение №192/07.11.2014 г. по гр.д.
№2519/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 67/15.04.2013 г. по гр. д. № 933/2012 г. на III г. о.,
решение №524/28.12.2011 г. по гр.д. №167/2011 год., на ВКС, ІV г. о. Необходимо е да се
установи размер на предоставената в заем сума, дати на предаването сумата, както и срокът
на заемното правоотношение.
В представената по делото извадка от ел. кореспонденция, за която не се установи по
делото авторство - от кое лице изхожда, се съдържат неясни твърдения за сума в размер на
2500 лв. От съдържанието на писмото обаче не се установява кога, на какво основание и при
каква уговорка е предоставяна парична сума от ищеца на ответника, респ. не се установява
размер на същата, доколкото сочената в писмото сума не кореспондира с претендираната по
производство. Твърденията на ищеца са, че договорът за заем е сключен на 25.02.2020 г., но
от представената извадка на хартиен носител от ел. съобщение не се установява дата и/или
месец на получаване на сума от страна на ответника, нито се установяват конкретни
уговорки и основания за евентуалното имуществено разместване. Настоящият съдебен
състав намира, че само по себе си извлечението от електронна кореспонденция при
установения по делото неистински документ – РКО и свидетелски показания, които са в
явно противоречие с останалите доказателства по делото, не е достатъчно за установяване на
валидно заемно правоотношение и предаване на процесната сума.
Предвид недоказването на първия елемент от фактическия състав на претенцията,
същата като неоснователна следва да се отхвърли.
Неоснователността на главния иск обуславя неоснователност и на акцесорния иск 86,
ал. 1 ЗЗД.
Исковете са изцяло неоснователни, поради което ще бъдат отхвърлени.
Предвид изхода на спора разноски се следват на ответника. В срок е постъпило
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът
претендира сумата от 800 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство и сумата от 750 лв. – допълнително, на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата
за минималните адвокатски възнаграждение. Съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредбата - при защита
по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща
5
допълнително по 250 лв. В случая са проведени шест о. с. з. като след второто о. с. з.
процесуалният представител на ответника се е явил в с. з. на 13.02.2023 г., 21.03.2023 г. и
26.06.2023 г. Представен е по делото допълнителен договор за правна защита и съдействие,
в който е предвидено възнаграждение в размер на 750 лв., именно на основание чл. 7, ал. 9
от Наредбата – л. 108 от делото. Доколкото претендираната сума за допълнително
възнаграждение за явяване в с. з. е в минимален размер 750 лв./ 3 о. с. з. след второто по 250
лв./, то същата следва да се присъди на страната. Относно възнаграждението за процесуално
представителство по настоящото дело в размер на 800 лв. Минималното възнаграждение с
оглед размера на претенциите на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата е в размер на 776
лв. Предвид правната и фактическа сложност на спора, множеството събрани доказателства,
вкл. 2 приети експертизи, доводите и възраженията в подадения отговор на исковата молба,
постъпилите от ответника писмени бележки, съдът намира, че адвокатско възнаграждение с
около 3 % /24 лв./ по-високо от минималното такова по Наредба, не се явява прекомерно.
Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. На ответника ще се присъди за разноски
по производството общо сумата от 2020 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение и
депозити за СПЕ и СТЕ.
Водим от горното, СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Б. С. П. с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], искове на
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу С. К. А. с ЕГН:
********** и адрес: [адрес], с които се иска да се признае за установено, че С. К. А. дължи
на Б. С. П. следните суми: сумата от 4 500,00 лева - представляваща частично вземане от
общо вземане в размер на 5000 лв. по договор за заем от 25.02.2020 г., ведно със законна
лихва за период от 02.12.2021 г. до изплащане на вземането и сумата от 260 лв. -
обезщетение за забава за периода от 03.05.2021 г. до 01.12.2021 г, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 69050/2021 г. по описа на СРС, 88
състав.
ОСЪЖДА Б. С. П. с ЕГН: ********** и адрес: [адрес], да заплати на С. К. А. с ЕГН:
********** и адрес: [адрес], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2020 лв. – за разноски
по производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6