Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 18.03.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 3457 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 282076 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 66822/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 66-ти състав, е уважил частично предявените от ЗАД „ДЗИ-Общо З.“ ЕАД срещу ответника З. „О.“ АД искове по чл. 411 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 4412,41 лева, представляващи регресна претенция за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско+“ за нанесени вреди на лек автомобил марка „Дачия“, модел „Лоджи“ с рег. № *****, собственост на „П.А.К.“, причинени при ПТП, настъпило на 12.09.2016 г., в гр. Добрич, по вина на водача на МПС марка „Мерцедес“, с рег. № ****, застрахован по застраховка „ГО“ при ответника, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от 17.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 614,06 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 04.06.2017 г. до 17.10.2018 г., като е отхвърлил предявения иск по чл. 411 от КЗ за разликата над уважения размер от 4412,41 лева до пълния предявен размер от 7354,01 лева, и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 614,06 лева до пълния предявен размер от 1023,43 лв.

С оглед изхода на спора, ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 895,06 лева – разноски по делото, а ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 140 лева – разноски по делото.

В законоустановения срок срещу решението, в частта, с която предявените искове са отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ЗАД „ДЗИ-Общо З.“ ЕАД чрез адв. Т.М., в която се правят оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като съдът погрешно е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат, основавайки изводите си на показанията на разпитания свидетел - виновния водач М.В.И., които не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, тъй като не се установява водачът Д.И.да е управлявал превозно средство с неработещи светлини. Освен това прави оплакване, че заключението на СТЕ, че водачът отзад не би възприел маневрата за намаляване на скоростта, ако светлините на движещия се отпред автомобил не работят, почиват на хипотеза, че това е било така, което не се установява по делото, тъй като в протокола за ПТП не е констатирано нарушение относно светлините  на ремаркето. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълния предявен размер. Претендира разноски за двете инстанции в пълен размер. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от въззиваемата страна З. „О.“ АД чрез юрск. И.К., като в него се излагат подробни аргументи в подкрепа на правилността на първоинстанционното решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, настоящият състав на въззивния съд счита, че същото е неправилно в обжалваната част по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 411 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ и направени ликвидационни разноски от 15 лева, за нанесени вследствие на ПТП, станало на 12.09.2016 г. в гр. Добрич, по Околовръстен път II-97, причинено от застрахован при ответника по застраховка „Гражданско отговорност на автомобилиста“, вреди на МПС – лек автомобил марка „Мерцедес“, с рег. № ****, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от 04.06.2017 г. до датата на предявяване на исковата молба – 17.10.2018 г., както и от исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Съгласно разпоредбата на чл. 411 от КЗ, застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. За възникване на регресното вземане е необходимо ищецът при условията на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК да установи, съществуването на договор за имуществено З., в срока на застрахователното покритие на който, и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС или при наличие на някоя от хипотезите за ангажиране на безвиновната отговорност на застрахования по чл. 493, ал. 2 т. 3 до 7 от КЗ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което застрахователят носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.

При така очертаната правна рамка, с оглед установената от първата съдебна инстанция фактическа обстановка и предвид оплакванията във въззивната жалба, настоящият състав намира, че сочените предпоставки са безспорно установени.

Спорен по делото е единствено въпросът налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на застрахования при ищеца автомобил марка „Дачия“, който го е управлявал с прикачено ремарке без включени светлини или светлоотразители.

Настоящият състав на въззивния съд намира наведеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат за неоснователно, доколкото по делото не се установи без съмнение, по начин покриващ стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че застрахованият при ищцовото дружество автомобил е бил без светлини на прикаченото ремарке. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което то обективно да е способствало за настъпването на вредите /Решение 99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; Решение 98/24.06.2013 г. по т.д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО/, доказване на каквито в настоящия случай не е налице.

Видно от удостоверяването в протокола за ПТП местопроизшествието е било посетено от служител на СДВР. Протоколът за ПТП представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК и обвързва съда да приеме, че на конкретната дата и час, на мястото на произшествието са се намирали описаните в протокола леки автомобили, с описаните видими щети и в описаното от органите на реда техническо състояние. Тъй като от компетенциите на органите на реда е да установят тези обстоятелства при посещение на ПТП, съставеният от тях протокол се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Според чл. 24, ал. 2, предл. първо от ЗДвП, преди да намали значително скоростта на движение на управляваното от него пътно превозно средство, водачът е длъжен да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да затрудни излишно тяхното движение. Водачът на пътно превозно средство, което няма стоп - светлини или те са повредени, подава своевременно сигнал с ръка. При липса на констатация на нарушение на чл. 24, ал. 2 от ЗДвП в графата причини и условя за ПТП на констативния протокол за ПТП от страна на водача на лекия автомобил модел „Дачия“, застрахован при ищеца, както и на установяване извършването на посоченото нарушение в рамките на развилото се администгративнонаказателно производство срещу двамата водачи и писмени възражения на посочения като виновен водач в този смисъл, възражението за съпричиняване на вредоносния резултат не е доказано без съмнение.

Същевременно заключението на АТЕ, макар и обективно изготвено и безпристрастно, основава изводите и отговора на поставените задачи на изходните данни, съдържащи се в изявленията на водача на МПС, посочен като виновен за произшествието и обективирани в писмени „обяснения“, дадени пред застрахователя, в който смисъл се явява производно и макар да установява възможна причинна връзка между удара и липсата на светлини на ремаркето, не може да установи, че осъществяването на произшествието се дължи именно на тази причина. Този извод не се променя и от показанията на разпитания по делегация свидетел М.В.И., които  макар и последователни и логични, не кореспондират с констатациите на органите на реда, в частта относно извършените от водачите нарушения, в частност - относно липсата или неизправността на стоп-светлини на тегленото ремарке.

Освен това с оглед твърдението в исковата молба, че размерът на причинената имуществената вреда е 14708,02 лева, който размер кореспондира и с посочения в заключението на изслушаната и приета по делото САТЕ, изготвена от вещото лице инж. Й.Й., а се претендират само 7354,01 лева, макар и чрез отчитане на погасяване на част от дължимата сума чрез прихващане, евентуалното наличие на съпричиняване, ако такова се установява, следва да се отчете към целия дължим размер, тъй като при прилагането на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания (така и Решение № 63 от 08.07.2019 г. по т.д. № 2013/2018 г. на I ГО на ВКС).

Обемът и съдържанието на суброгационното вземане на застрахователя по имуществената застраховка спрямо прекия причинител на вредите, респ. срещу неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност", са изрично определени в чл. 411 от КЗ, според който застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на увреденото застраховано лице до размер на платеното застрахователно обезщетение и обичайните разходи за определянето му. Размерът на застрахователното обезщетение по имуществената застраховка се определя в съответствие с клаузите на договора и то трябва да бъде равно на размера на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието /чл. 386, ал. 2 от КЗ/ и се дължи от застрахователя в границите на уговорената в договора застрахователна сума, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество - чл. 400, ал. 1 от КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка - чл. 400, ал. 2 КЗ. Ето защо ответното дружество дължи на ищцовото действителната стойност на увреденото имущество, която е в размер на цената за възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка, но до размера на изплатеното обезщетение.

От констатациите на приетата по делото САТЕ, се установява, че уврежданията по лек автомобил марка „Дачия“, модел „Лоджи“ са в пряка причинно-следствена връзка с ПТП и стойността, необходима за тяхното възстановяване е 14708,02 лева, от които по делото се претендират само 7354,01. Ето защо предявеният иск за сумата от 7354,01 лева с включени ликвидационни разходи в размер на 15 лева ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от дата на подаване на исковата молба в съда – 17.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането е основателен, а решението в обжалваната част, с която претенцията е отхвърлена за сумата над 4412,41 лева до 7354,01 лева следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен изцяло.

С оглед основателността на главния иск следва да бъде уважена и заявената акцесорна претенция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху пълния претендиран размер от главницата, от деня следващ този, на който е изтекъл срока по чл. 412, ал. 3, т. 1 от КЗ, на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, който предвид, че поканата за плащане е получена на 04.05.2017 г., е 04.06.2017 г. Дължимата сума върху цялата главница за посочения период от 04.06.2017 г. до 17.10.2018 г., изчислена с помощта на калкулатор за законна лихва по реда на чл. 162 от ГПК, е в размер на 1023,43 лева, до която сума претенцията е основателна, поради което решението, в обжалваната част, с която искът за лихва е отхвърлен за сумата над 614,06 лева до предявения размер от 1023,43 лева следва да се отмени.

Поради изложеното, въззивната жалба е основателна, а решението в обжалваната част е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

 

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец има право на разноските както в първа, така и във въззивна инстанция в пълния претендиран размер.

В първоинстанционното производство ищецът е сторил съгласно списъка по чл. 80 от ГПК и представените доказателства за плащане на описаните суми, разноски за държавна такса в размер на 344,16 лева, за депозит за САТЕ в размер на 200 лева, 50 лева за призоваване на свидетел и 897,60 лева за адвокатско възнаграждение – общо 1491,76 лева. С решението на ищеца са присъдени 895,06 лева, поради което следва да му се присъдят още 596,70 лева.

Във въззивното производство страната е заплатила 105,52 лева държавна такса и 607,20 лева за адвокатско възнаграждение съгласно фактура № **********/16.12.2019 г., представена с молба от 15.02.2021 г., подадена по електронен адрес преди съдебното заседание по делото, която макар и да не е докладвана в ОСЗ, следва да бъде взета предвид, тъй като е своевременно постъпила в съда, но докладвана на съдията-докладчик след обявяване на делото за решаване поради деловоден пропуск.

Възражението на процесуалния представител на въззиваемата страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция съдът намира за неоснователно, тъй като претенцията от 607,20 лева с вкл. ДДС не надвишава необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ето защо на въззивника ищец следва да бъдат присъдени общо за двете инстанции още 1309,42 лева – разноски.

На въззиваемия-ответник разноски не се дължат както в първата, така и във въззивната инстанция, поради което решението на първата инстанция, с която такива са присъдени, следва да се отмени.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

                                                                   Р Е Ш И:                                    

 

ОТМЕНЯ решение № 282076 от 21.11.2019 г., постановено по гр. дело № 66822/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 66-ти състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 411 от КЗ за разликата над 4412,41 лева до пълния предявен размер от 7354,01 лева, по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 614,06 лева до пълния предявен размер от 1023,43 лв., както и в частта за разноските на ответника за сумата от 140 лева, и вместо него постановява:

ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК – З.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „ДЗИ - ОБЩО З.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, на основание на чл. 411 от КЗ, сумата от още 2941,60 лева (разлика между пълния предявен размер от 7354,01 лева и уважения с първоинстанционното решение размер от 4412,41 лева), представляващи регресна претенция за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско+“ за нанесени вреди на лек автомобил марка „Дачия“, модел „Лоджи“ с рег. № *****, собственост на „П.А.К.“, причинени при ПТП, настъпило на 12.09.2016 г., в гр. Добрич, по вина на водача на МПС марка „Мерцедес“, с рег. № ****, застрахован по застраховка „ГО“ при ответника, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от 17.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от още 409,37 лева (разлика между пълния предявен размер от 1023,43 лева и уважения с първоинстанционното решение размер от 614,06 лева), представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 04.06.2017 г. до 17.10.2018 г.

ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК – З.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „ДЗИ - ОБЩО З.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, на основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от още 1309,42 лева – разноски за двете инстанции.

Решението е влязло в сила в частта, с която предявените искове по чл. 411 от КЗ за сумата от 4412,41 лева и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 614,06 лева, са уважени.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.