Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 08.04.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми март през
2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7840 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 348404 от 27.02.2018 г., постановено
по гр.д. № 62879/2017 г. на СРС, 124 състав, е отхвърлен предявеният от Н.В.Ф., срещу „Т.С.” ЕАД, иск с правна
квалификация чл.422 от ГПК, вр.чл.55 от ЗЗД - за признаване за установено между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
985,59
лв., събрана по изп.д.№
20108380405231 на ЧСИ рег.№ 838, ведно със законна лихва за периода от
19.1.2017 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за
изпълнение п очл.410 от ГПК по гр.д.№ 3473/2017г. на СРС, I ГО, 124 състав. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
разноските, като е осъдил ищеца да заплати на ответника 100 лева
разноски по делото, и е отхвърлил молбите поотделно на ищеца за
присъждане на разноски както в заповедното, така и в исковото производства, и на адв.Красимира Игнатова Билева от РАК, за присъждане на
разноски по чл.38, ал.2 от ЗА.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца чрез адв.С.К., с
оплаквания за неправилност, с довода, че извода на СРС, че давността е била
прекъсната с налагането на запор на дата 05.06.2013 г. е неправилен, тъй като
изпълнителното дело вече е било прекратено поради настъпила перепмпция на
01.11.2012 г. този запор не е действие,
което да прекъсва давността, и ЧСИ е продължил незаконосъобразно изпълнението
по старото изп.дело, при настъпила перемпция, и събраното след прекратяване на
делото е без основание.Моли да се отмени решението, претендира иразноските за
двете инстанции и за заповедното производство, вкл. и пълномощника претендира
адв.възнаграждение от ответника по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
Въззиваемата
страна-ответник „Т.С.” ЕАД не са дала писмен отговор по
въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1
от ГПК. С писмена молба за откритото съдебно заседание пред въззивния съд,
ответникът е поискал жалбата да не се уважава, претендира
разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство :
Първоинстанционното решение
е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявениата с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, съобразени с указанията по ТР № 2/2015 г. по
т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, които констатации и правни изводи въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционното решение изцяло, без да е нужно да
ги преповтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд не е допуснал нарушение нито на материалния, нито на процесуални закон, и
правилно е приложил към доказателствата по делото и разясненията по ТР № 2/2015
г. по т.д.№ 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Не е било спорно по делото, че изп.дело № 20108380405231
на ЧСИ М.Бъзински, по издаден изп.лист в полза на ответника „Т.С.” ЕАД срещу настоящия ищец Н.В.Ф. за парични суми, е било образувано на 13.10.2010 г. по
молба на взискателя „Т.С.”
ЕАД и по това
изп.дело е наложен запор върху банкова сметка ***.11.2010 г. като последно
действие с правно значение за висящност на изпълнението, и след това, до дата
05.06.2013 г. по изп.дело не са били предприемани други изпълнителни
действия-нито са били поискани такива от взискателя, нито ЧСИ е извършвал
такива. На 05.05.2013 г. е бил наложен нов запор върху пенсията на длъжника.
Тези факти се признават от ищеца-длъжник в изпълнението, и поради липсата на
друти твърдения или доказателства, които да ги оборват, съдът ги приема като
случили се така, доколкото са и признание за факти от длъжника. Видно от у-ние
от 27.06.2016 г. по изп.дело, постъплението на суми по него от длъжника е
започнало на 21.06.2013 г. с 328,53 лв., на 16.07.2013 г. със същата сума и на
16.08.2013 г. със същата сума, до тук общо постъпили от длъжника 985,59 лв.,
която сума е и предмет на настоящия иск по чл.422 от ГПК. След 16.08.2013 г.
също са постъпвали суми, в общ размер всичко 13 486,78 лв. към 09.01.2017
г., от които 11 843,25 лв. са били преведени на взискателя, съгласно у-ние
по изп.дело от 09.01.2017 г. ЧСИ бъзински е отказал да прекрати изпълнението на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК съгласно съобщение до длъжника от 25.07.2016
г. Към тази датат длъжникът няма законовата възможност да обжалва този отказ,
тъй като такава възможност получава с изм.на чл.435, ал.2 от ГПК с ДВ, бр.86/в
сила от 31.10.2017 г.
В случая, след като между първия и втория запор е изминал
период повече от 2 години, е налице основанието за прекратяване на изп.дело по
силата на закона- чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, което е настъпило на 01.11.2012 г.,
и извършваните от съдебния изпълнител действия след тази датат не са годни да
прекъснат давността за вземането, т.е. втория запор от 05.06.2013 г. не
прекъсва давността. Новата погасителна давност в случая тече от последното
валидно изп.действие, т.е. от 01.11.2010 г. , и изтича на 01.11.2013 г., като
наложеният втори запор на 05.06.2013 г. не я прекъсва. Но пък събраните в
резултат на втория запор суми на
21.06.2013 г., на 16.07.2013 г. и на 16.08.2013 г. в размер на 3х 328,53
лв., общо 985,59 лв., не са недължими от длъжника, тъй като са в давностния
срок, т.е. събрани са от него преди да изтече 3-годишната погасителна давност
на вземането, изтичаща на 01.11.2013 г., както правилно е приел и
първоинстанционният съд. Следователно получаването им от взискателя не е без
основание, тъй като те са част от задължението и са платени /макар и не
доброволно/ преди изтичане на давностния срок по чл.111 от ГПК, поради което
искът се явява неоснователен. В този смисъл е налично и произнасяне по в.гр.д.№
1271/2018 г. на СГС, ГО, ІІ-А въззивен състав-че всички изпълнителни действия,
последващи изтичане на 3 год. от последното валидно изпълнително действие, са
се осъществили след като правото на принудително зипълнение е било погасено по
давност. Дали действията на съдебният изпълнител
по извършване на действия по удовлетворяване на дълга след настъпване на
премепцията на изпълнителното дело, са законосъобразни или не, има значение за
отговорността на съдебния изпълнител при жалба по чл.435 от ГПК, или
отговорността му за вреди към длъжника по чл.441 от ГПК, но не и към настоящия
иск. От значение в настоящия случай е само факта, че такива действия,
извършвани след срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК не могат да прекъснат
давността на вземането като действия по изпълнението, и не могат да се
приравнят на доброволно плащане на дълга от длъжника по смисъла на ч.116, б.“а“
и б.“в“ от ГПК. Относно последващите суми, събирани по изпълнението след
16.08.2013 г., същите не са предмет на иска и въззиният съд няма задължение да
се произнася дали те са събрани преди/след изтичане на давностния срок на вземането.
Поради съпвадане
изводите на двете инстанции относно неоснователността на предявения искове,
обжалваното решението следва да се потвърди изцяло.
По разноските:
Съобразно изхода на спора,
направените от въззивницата-ищец разноски по въззивното производсво остават в
неяна тежест, тъй като жалбата не се уважава. Съгласно чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ответник би имала право на разноски
пред въззивната инстанция, съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба,
който размер е определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно
характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на
въззиваемото дружество-ответник, не следва да се присъжда претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния
процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за
отговор по въззивната жалба, с която се иска жалбата да се отхвърли и възлагане
на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се
дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ответника не може да
се уважи за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 348404 от 27.02.2018 г., постановено по гр.д. № 62879/2017 г. на СРС, 124 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на страните за разноски за възината инстанция,, вкл. и на
пълномощника на ищеца адв.Св.К. за възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.