РЕШЕНИЕ
№ 9642
гр. София, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:......................
при участието на секретаря ....................
като разгледа докладваното от ...................... Гражданско дело №
20241110151754 по описа за 2024 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК
кумулативно обективно съединени главен установителен иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 99 ЗЗД и акцесорен установителен иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на ..................... срещу
........................, с която са предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.
1, т. 1 ГПК кумулативно обективно съединени главен установителен иск с
правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 1793,79 лв., представляваща
незаплатен остатък от дължимо застрахователно обезщетение след приспадане
на платеното от ........................ обезщетение по щета № ...................., за
имуществени вреди на МПС марка .............................., собственост на
.........................., настъпили в резултат на ПТП от ........................... в гр.
....................., виновно причинено от водач на автомобил, застрахован при
ответника, което вземане е прехвърлено от .......................... в полза на ищеца
по силата на договор за цесия от ........................., ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело
№ 17289/2023 г. по описа на СРС, 119 състав – ..................... до окончателното
плащане и акцесорен установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 101,15 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
............................, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 17289/2023
1
г. по описа на СРС, 119 състав.
Ищецът твърди, че на ........................... в гр. ....................., е настъпило
ПТП, при което водачът на автомобил със сключена застраховка ....................
при ответното дружество ударил отзад спрелия на светофара л.а. марка
.............................., управляван от ........................... В резултат на ПТП
настъпили следните увреждания по МПС марка ..............................: увредена
задна броня, увредена външна ламарина-заден капак, увредена бленда-заден
капак, увредена ключалка за заден капак, щета по греда на задна броня,
външна задна стена, външен десен стоп, които увреждания били подробно
описани в опис-заключение по щета № ..................... Ищецът сочи, че на
02.08.2022 г. .......................... е предявила застрахователна претенция срещу
ответното дружество, вследствие на което била образувана процесната щета
№ ...................., като предявената за плащане застрахователна претенция била
уважена частично, като на ......................... .......................... получила плащане в
размер на 1068,51 лв. Твърди, че ремонтът на всички причинени от
процесното ПТП щети възлиза на поне 2862,30 лв. (с вкл. ДДС). Посочва, че
на ......................... ..................... е придобило вземането срещу ответника,
произтичащо от претенция за обезщетение по щета № .................... в пълния
му размер, заедно с всички принадлежности, вкл. законната лихва, считано от
датата на увреждането на застрахованото МПС до окончателното изплащане
на цялата сума, въз основа на договор за цесия, за което ответникът бил
уведомен на ...................... С оглед гореизложеното, моли за установяване на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
частно гражданско дело № 17289/2023 г. по описа на СРС, 119 състав.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника – ........................,
с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни.
Излага съображения, че договорът за цесия е недействителен поради липса на
предмет и липса на основание. Липсвало и писмено потвърждение, поради
което цесията била с незавършен фактически състав. Не оспорва наличието на
действащ към датата на процесното ПТП договор за застраховка
........................... механизма на процесното ПТП, причинените вреди в
причинна връзка с ПТП. Счита, че е изпълнил в цялост задълженията си
спрямо .........................., произлизащи от претенция за изплащане на
обезщетение за обезвреда за уврежданията, настъпили по л.а. марка
.............................., вследствие на процесното ПТП. Посочва, че съгласно
уведомление за настъпило застрахователно събитие, изрично е изявено
желание застрахователно обезщетение да бъде определено по експертна
оценка, съгласно която било определено застрахователно обезщетение в
размер 1068,51 лв., което било платено на собственика на автомобила –
........................... Плащането било прието без възражения. Излага, че в случай
че се установи, че уврежданията представляват „тотална щета“, предвид
липсата на представени доказателства за прекратяване на регистрацията на
МПС, обезщетение не се дължи. С оглед гореизложеното моли за отхвърляне
на исковете като неоснователни, а в условията на евентуалност - за
намаляване размера на обезщетението. Претендира разноски.
2
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна
връзка с противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към
датата на деянието е застрахована при ответника, .......................... е претърпяла
вреди и техния размер, както и че вземанията на .......................... са му били
прехвърлени по силата на валиден договор за цесия, за което ответникът е
уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
С доклада по делото, приет без възражения на страните, съдът е обявил за
безспорни и с това ненуждаещи се от доказване в настоящото производство на
основание чл. 146, ал. 1, т. 4 вр. чл. 153 ГПК следните обстоятелства:
наличието на застрахователно правоотношение по застраховка ....................
между ответника и водача на ......................... механизма на процесното ПТП,
причинените вреди в причинна връзка с ПТП, както и че ответникът е
заплатил на ......................... на .......................... сума в размер на 1068,51 лв.,
представляваща обезщетение за причинените на МПС марка ..............................
вреди.
Спорът между страните се съсредоточава върху обстоятелството какъв е
размерът на причинените имуществени вреди при настъпване на процесното
застрахователно събитие, породено от виновното противоправно поведение на
делинквента, чиято гражданска отговорност е била обезпечена през
релевантния период от застрахователното дружество – ответник, както и
относно действителността на договора за цесия.
Неоснователно е възражението на ответника, че предявените искове са
недопустими, тъй като договорът за цесия е нищожен. Твърдението на
ответника е релевантно за материалноправната легитимация на ищеца, а за
допустимостта на исковете е достатъчно твърдението на ищеца за наличие на
вземане към ответника.
Относно материалноправната легитимация на ищеца да претендира
исковите суми като доказателство по делото е представен договор за цесия,
сключен между .......................... и ..................... на ........................., с който
.......................... е прехвърлила на ..................... вземането си за застрахователно
обезщетение по щета № .................... в пълния му размер, заедно с всички
принадлежности, вкл. законната лихва, считано от датата на увреждането на
застрахованото МПС до окончателното изплащане на цялата сума от
застрахователната претенция за МПС марка .............................., което вземане
цедентът има към ........................, като договорът е действителен и е подписан
от двете страни. Представено е уведомително писмо от .......................... до
ответника ........................ от ........................., получено от ответника на
......................, с което същият е уведомен за извършената цесия. В случая е
налице съществуващо вземане, което собственикът на увредения автомобил –
.......................... е имал към застрахователя, което произтича от друго правно
основание, а именно – отговорността на застрахователя да обезщети
увреденото от делинквента лице, вследствие на настъпилото на
........................... ПТП. Неоснователно е възражението на ответника, че цесията
3
няма предмет. В договора вземането е индивидуализирано в достатъчна
степен, за да бъде прехвърлено, а при сключването на договора за цесия са
налице валидни волеизявления, определящи вземането, което застрахователят
дължи. Следва да се посочи, че вземането възниква към момента на
настъпване на ПТП – ..........................., като спорът относно неговия конкретен
размер не се отразява на действителността на цесията (така решение №
6558/20.12.2023 г. по в. гр. д. № 7866/2022 г. на СГС, IV - Д въззивен състав).
Когато предмета на договора за цесия е вземане, което не е конкретизирано с
неговите съществени юридически белези, то в този случай се поставя
въпросът за липса на съгласие на страните относно това кое е конкретното
вземане, предмет на цесията. В настоящият случай съдът намира, че вземането
прехвърлено с договора за цесия, с оглед на конкретната ситуацията, е
индивидуализирано в достатъчна степен за да бъде прехвърлено. Към датата
на прехвърляне на вземането цедентът е имал съществуващо вземане към
ответника, тъй като то възниква към момента на настъпване на ПТП. Предмет
на договора е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към
момента на сключването му и да е прехвърлимо (каквито по принцип са
имуществените права). Следователно, за да премине вземането върху
цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и
досегашния му носител, като със самото прехвърляне, договорът се счита за
изпълнен поради изчерпване на предмета му.
Неоснователно е възражението на ответника, че цесията не е породила
целеният в разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД материалноправен ефект.
Договорът за прехвърляне на вземане - цесия поражда действие и става
перфектен в отношенията между цедента и цесионера от момента на
постигане на съгласие между тях. Това е двустранен договор, който не е
формален, тъй като представлява продажба на вземане, но тук следва да се
има предвид разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД ( в този смисъл - Решение №
1279 от 12.11.1996 г., V г. о.). Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД при перфектно
сключен договор за цесия, прехвърлянето има действие спрямо длъжника от
деня, когато му е съобщено от предишния кредитор. Разпоредбата на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД не съдържат изискване за срок за съобщаване и форма за
съобщаване. Няма значение и начинът, по който цесията ще се съобщи от
цедента на длъжника. Смисълът на съобщението е да се пресече възможността
длъжникът да престира на лице, което не е кредитор, като се доведе до
знанието му станалата цесия и е без значение формата на извършеното
съобщение, защото тя не е условие за валидност (в този смисъл- Решение от
5.03.2007 г. на ВКС по т. д. № 889/2006 г., ТК, II т. о.). Изходящото от цедента
уведомление, е постъпило при застрахователното дружество длъжник на
......................, и представлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.
99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането е породило действие
за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомлението изхожда от стария
кредитор, каквото е изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдържа всички данни,
необходими за индивидуализиране на прехвърленото вземане и на личността
на новия кредитор, достигнало е до знанието на ответника – длъжник.
Уведомлението е връчено като приложение към исковата молба на новия
4
кредитор и е приобщено като доказателство към делото по предвидения за
това процесуален ред (в този смисъл - Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. 01711/2013
на I ТО на ВКС).
Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът не притежава
качество на ползвател на застрахователни услуги, тъй като в настоящия
случай последният основава своята легитимация на договора за цесия, с който
му е прехвърлено вземането, а не на разпоредбата на чл. 338, ал. 1 КЗ.
С оглед гореизложеното съдът приема, че вземанията са прехвърлени
надлежно на ищеца.
За установяване размера на подлежащите на репариране имуществени
вреди е прието заключение на САТЕ, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено. Според заключението
стойността за възстановяване на автомобила, определена по средни пазарни
цени към датата на ПТП възлиза на 2614,62 лв. От заключението се
установява, че действителната стойност на увредения автомобил към датата
на ПТП е 7040 лв. според първия вариант, предложен от експерта и 6900 лв.,
според втория предложен вариант на изчисление. Независими коя от двете
суми съдът приеме за действителната стойност на автомобила и при двата
варианта, предложени от вещото лице се установява, че стойността,
необходима за възстановяване на МПС, изчислена на база средни пазарни
цени към датата на ПТП – 2614,62 лв., не надхвърля 70% от действителната
стойност на самото МПС към датата на ПТП – 7040 лв. или 6900 лв., поради
което и при съобразяване с разпоредбата на чл. 390, ал. 2 КЗ, съдът приема, че
не е налице тотална щета на МПС, което се установява и от заключението на
САТЕ.
Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното
обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на
вредоносните последици, което обстоятелство обуславя наличието на
застрахователния интерес. Следователно, от съществено значение е размерът
на действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно
обстоятелството дали причинените вреди действително са били отстранени
чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав
константна практика на ВКС (Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. №
469/2012 г., ІІ ТО на ВКС, Решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на
ВКС, ТО, Решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г., ІІ ТО на ВКС)
при съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 г. Обезщетението
също така не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или
възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото
имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго от същия вид и качество (чл. 400, ал. 1 КЗ), съответно
5
стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия
вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 400, ал. 2 КЗ).
Застрахователното обезщетение не може да надвишава действителната
стойност на имуществото към момента на застрахователното събитие, а от
своя страна действителната стойност не може да надвишава пазарната му
стойност.
Делинквентът/застрахователят на неговата отговорност следва да заплати
обезщетение, което да постави увредения в положение от преди реализирания
деликт. При имуществените застраховки, стойността на дължимото
застрахователно обезщетение се определя, както следва: ако автомобилът е
бил пуснат в експлоатация преди не повече от три години и е бил
отремонтиран в официален сервиз на марката (официален фирмен сервиз),
дължимата застрахователна сума е тази, по която е бил отремонтиран
автомобилът в официалния фирмен сервиз и която е отразена в издадените от
фирмения сервиз във връзка с ремонта фактури. При липса на посочените две
условия, т. е. ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди повече от
три години или отремонтирането е станало не в официален сервиз на марката,
дължимата застрахователна сума се определя на база средната пазарна цена, т.
е. изхожда се от възстановителната стойност на имуществото. Ето защо, ако
увреденият автомобил е бил в гаранционен срок, обезщетението следва да се
определи по цени за ремонт, каквито е необходимо да се заплатят в официален
фирмен сервиз, щом това е условие за заплащане на гаранцията. В този случай
се приема, че с оглед периода на експлоатация, считано от годината на
производство на автомобила (3 или 5 години в зависимост от конкретно
определения от продавача или производителя гаранционен срок), този
автомобил обективно има характеристиките на нов, както и всички негови
съставни части са нови и оригинални. При таза хипотеза, при настъпване на
застрахователно събитие, увреденото лице ще бъде изцяло удовлетворено, в
случай че изцяло бъдат заместени повредените автодетайли с нови оригинални
авточасти. Ако обаче няма причина автомобилът да се ремонтира в сервиз с
цени над средните (с оглед запазване на гаранцията на автомобила),
дължимото от ответника обезщетение не може да надхвърля средните пазарни
цени за труд и за нови авточасти и детайли. Тежестта за доказване на размера
на дължимото обезщетение е на ищеца. В случая ищецът нито твърди, нито
доказва ремонтирането на автомобила в оторизиран сервиз, нито се твърди,
нито се установява да е бил в гаранционен срок. Поради изложеното
обезщетението следва да се определи съобразно дадената от вещото лице по
автотехническата експертиза рекапитулация по средни пазарни цени за труд и
за стойност на нови авточасти и детайли, но от алтернативни доставчици
(нови неоригинални сертифицирани – т. нар. алтернативни авточасти), която
възлиза на сумата от общо 2614,62 лева. Тази стойност съответства на
действителната стойност на вредата, съгласно чл. 499, ал. 2 от КЗ. Ето защо
съдът приема, че дължимото обезщетение трябва да съответства на това, което
увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането
състояние по средни пазарни цени т. е. да се приведе увреденото МПС в
6
предишното му техническо състояние, поради което обезщетението следва да
бъде равно на паричната сума, необходима за постигането на тази цел (в този
смисъл Решение № 5712 от 26.07.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 2867/2019 г.,
Решение № 442 от 18.01.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 1053/2018 г., ІІ-Д с-в,
Решение № 469 от 22.01.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 11675/2017 г., IV-Г с-в,
Решение № 3145 от 18.04.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 11658/2015 г. IV-Г с-в,
Решение № 1308 от 12.02.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 9781/2015 г. ІІ-г с-в,
Решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение №
209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II ТО, Определение №
156/27.03.2015 г. по т. д. № 1667/2014 г. на ВКС, II т. о. и други).
Не се спори между страните, че ответното дружество по повод
настъпилото застрахователно събитие е изплатило по щетата обезщетение в
размер на 1068,51 лв., при което се получава остатък на дължимото
обезщетение от 1546,11 лв. или претенцията следва да се уважи до размер от
1546,11 лв. като основателна и доказана, като за сумата над 1546,11 лв. до
пълния предявен размер от 1793,79 лв., следва да бъде отхвърлена.
Съобразявайки посочената практика, съдът приема за неоснователно
възражението на ответника, че застрахователното обезщетение правилно е
определено по експертна оценка на застрахователя, съответно за приоритет на
посочения в уведомлението за щета начин на определяне на обезщетението
(по оценка на застрахователя) пред нормите на КЗ. Методиката на
застрахователя следва да бъде съобразена като минимална долна граница в
случаите, когато между страните не е налице спор относно размера на
дължимото застрахователно обезщетение, но при съдебно предявена
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи същото съобразно предвидените императивни законови правила. В
разглеждания казус приложимите съгласно методиката параметри за
определяне на размера на обезщетението не отразяват действителната
стойност на причинените вреди, тъй като не отчитат средната пазарна
стойност, достатъчна към момента на увреждането за закупуване на ново
имущество от същия вид, респективно пазарната стойност на ремонта за
отстраняване настъпилите вреди. Именно средните пазарни цени са
действително претърпените и доказани по размер вреди. Искането за
заплащане по експертна оценка е относимо към доброволно платеното от
застрахователя. Доколкото обаче ищецът претендира, а и доказва при
условията на пълно и главно доказване, че претърпените от настъпилото
застрахователно събитие вреди са в по-висок размер, разликата в размера е
незаплатен остатък по дължимо застрахователно обезщетение и следва да
бъде присъден. С оглед гореизложеното настоящият състав приема, че
въпреки избора на застрахования за обезщетение „по оценка на
застрахователя“, това неговото действие не го лишава от възможността да
търси обезщетение за действителните вреди при неточно определена оценка
на същите.
Като законна последица от частичното уважаване на иска за главница в
размер 1546,11 лв., следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – ........................... до окончателното изплащане
7
на вземането.
Предвид частичното уважаване на главния иск следва да бъде разгледан
акцесорният иск за мораторна лихва. Ищецът претендира такава от датата,
последваща извършеното от ответника плащане – ............................ и при
липса на доброволно плащане на застрахователното обезщетение в пълен
размер, съдът приема, че ответникът е в забава от ..................... Изчислен по
реда на чл. 162 ГПК размерът на мораторната лихва за посочения период
върху сумата от 1546,11 лв. е 92,61 лв., поради което претенцията следва да се
уважи до размер от 92,61 лв. като основателна и доказана, като за сумата над
92,61 лв. до пълния предявен размер от 101,15 лв., следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът, съобразно уважената част от исковете, които за
производството по частно гражданско дело № 17289/2023 г. по описа на СРС,
119 състав, са в размер 465,25 лв., представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение и платена държавна такса. В настоящото
производство ищецът е сторил разноски в размер на 83,75 лв. – държавна
такса, 200 лв. – депозит за САТЕ и 700 лв. – уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение. Процесуалният представител на ответника е възразил за
прекомерност единствено на адвокатското възнаграждение, платено за
исковото производство (видно от протокол от о.с.з. от ...........................
Във връзка със своевременно направеното от ответника възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК относно платеното адвокатско възнаграждение за исковото
производство, съдът съобрази следното:
Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат
задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които
насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат
възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се
ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход.
С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските
страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с
твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат.
Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е
определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка
на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското
възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.
Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по
уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в
договор между други (чл. 20а ЗЗД), като тази възможност не е налице и за
съда. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите
на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр.
1 ЗЗД), като критерият е обективен.
С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно
8
действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното
дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен
еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че
от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и
квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката,
оценяващ най-ниско труда си.
В случай, че установи, че възнаграждението, към момента на сключване на
договора, е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от този
пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до
обичайния и разумен размер.
Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки
национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine
ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено
надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната,
предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е
положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест (в
този смисъл и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за
2024 г. на ВКС, IV г.о.).
В конкретния случай, съдът намира, че с оглед фактическата и правна
сложност на повдигнатия съдебен спор, неговата продължителност, реално
осъществената от упълномощения адвокат процесуална дейност, цената на
иска, договореният размер на адвокатското възнаграждение от 700 лева се
явява прекомерен.
С оглед на това, съдът намира, че следва да намали претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение за исковото производство до размер на
сумата от 500 лева, която се явява съразмерна, както на цената на иска, така и
на действителната сложност на делото.
С оглед на гореизложеното, на ищеца се дължат разноски за исковото
производство, съобразно уважената част от исковете, в общ размер на 677,77
лв.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ответникът има право на разноски,
съобразно с отхвърлената част от исковете, в размер на 40,56 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда
на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, и депозит за САТЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК от ....................., ЕИК .................... срещу ........................, ЕИК
........................... установителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл.
9
99 ЗЗД, че „........................, ЕИК ........................... дължи на ....................., ЕИК
...................., сумата от 1546,11 лв., представляваща незаплатен остатък от
дължимо застрахователно обезщетение по щета № ...................., за
имуществени вреди на МПС марка .............................., собственост на
.........................., настъпили в резултат на ПТП от ........................... в гр.
....................., което вземане е прехвърлено от .......................... в полза на ищеца
по силата на договор за цесия от ........................., ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело
№ 17289/2023 г. по описа на СРС, 119 състав – ..................... до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 1546,11 лв. до пълния
предявен размер от 1793,79 лв., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 17289/2023 г. по
описа на СРС, 119 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК от ....................., ЕИК .................... срещу ........................, ЕИК
........................... установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
99 ЗЗД, че „........................, ЕИК ........................... дължи на ....................., ЕИК
...................., сумата от 92,61 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от ............................, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 92,61 лв. до пълния
предявен размер от 101,15 лв., за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 17289/2023 г. по описа на СРС,
119 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ........................, ЕИК
........................... да заплати на ....................., ЕИК .................... сумата от 465,25
лв., представляваща разноски по частно гражданско дело № 17289/2023 г. по
описа на СРС, 119 състав и сумата от 677,77 лв., представляваща разноски в
исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ....................., ЕИК ....................
да заплати на ........................, ЕИК ........................... сумата от 40,56 лв.
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10