РЕШЕНИЕ
№ 78
гр. Пазарджик, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мира Мирчева
при участието на секретаря И. Панчева
като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №
20205220102729 по описа за 2020 година
взе предвид:
Производството е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124
от ГПК, предявен от Е. Т. Б. от гр. В. срещу Д. Л. И., Р. Л. П. и Л. И. К., всички от гр. В., за
признаване за установено, че трите ответници не са собственици на поземлен имот с
идентификатор 10450.502.309 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. В., с
площ 153 кв.м.,с предходен номер ІХ-3112 в парцел 126. В първоначалната искова молба е
било формулирано и искане да се отмени нотариален акт за поправка на доброволна делба
между ответниците, което искане обаче след дадени указания за поправяне на нередовности
на исковата молба ищцата е заявила, че не поддържа.
Ищцата твърди, че тя е единствен собственик на процесния имот и на построената в него
полумасивна жилищна сграда, като е придобила 1/2 идеална част по дарение от майка си и
другата 1/2 ид.част – чрез покупка от своя първи братовчед Л.Я. Твърди, че през 1955 г.
нейните баба и дядо са купили от трето лице сградата заедно със 7/23 ид. части от поземлен
имот, целият с площ 367 кв.м. Наследодателят на ответниците Л.П.в притежавал къща до
тази на Г. – сключено застрояване и около 1957 г. всички те поставили „ограда между двете
дворни места“ и оттогава П. владеел „североизточната част от големия имот“, а Г. –
северозападната, като къщата на всеки от собствениците се намирала във владяната от него
част от имота. Двете къщи със съответните им дворни места имали различни
административни адреси – ул. „В.Г.в“ № ** за имот 309 и № 39 за имот 310. С годините
имотът претърпял изменения по градския кадастър, но нямало промяна по дворните места и
1
къщите. Оградата, която според ищцата се явявала вътрешна регулационна линия между
имотите, била и до момента такава, каквато е била и при поставянето си. До пролетта на
2018 г., когато започнало оцифряването на имотите по кадастъра, между собствениците на
двата имота не било имало никакви спорове, процесният имот бил записан в разписната
книга на семейството на Б. и само те плащали данъците за него, като никога не били владели
имота си като съсобствен с П.и. В този момент обаче ответниците видели възможност да
разширят имота си и започнали да предявяват претенции да им се предостави достъп и до
имота на Б., заявявали, че имат пълни права и върху него, че им е нужно място да строят
магазин, обвинявали ищцата, че е „крадла на имоти“, заплашвали нейната възрастна майка,
която единствено живеела в имота, заканвали се, че ще съборят части от сградата им, защото
били незаконни, изпратили до ищцата нотариална покана да си направи входна врата към
своята сграда откъм другата улица и да им предостави двора, защото бил техен. През 2018 г.
ответниците завели дело пред съда срещу Б., но то било прекратено, без да и бъде връчен
препис от исковата молба. През септември 2018 г. ищцата, която пребивавала в чужбина,
пристигнала в страната и поискала да и бъде издадена скица на имота, при което
установила, че в скицата е вписана и Л. К. като собственик на 16/23 идеални части от
нейния имот на основание нотариален акт от 2018 г. Оказало се, че през 2010 г. между
ответниците е извършвана доброволна делба, с която е уредена собствеността върху тяхната
собствена къща и 16/23 ид. части поземлен имот ІХ-3113 от кв. 126, със сегашен
идентификатор 10450.502.310, в който тя се намира. През 2018 г. ответниците отишли при
друг нотариус, който изготвил нотариален акт за поправка на нотариалния акт за делбата, с
което им възложил при делбата и 16/23 ид. части от имот ІХ-3112 – този на ищцата, с което
на практика била заграбена голяма част от него, докато в действителност при съставянето на
предходния нотариален акт да нямало грешка. След предявяването на първоначалната
искова молба и преди уточненията в нея ответниците със сила премахнали оградата между
двата имота.
С отговора на исковата молба ответниците оспорват иска, като заявяват, че две от тях – Л. К.
и Р. П., са собственици общо на 16/23 идеални части от поземления имот. Процесният имот
е съсобствен при квоти 7/23 ид. части за В. и П. Г. и 16/23 за Л.П.в и никога не е разделян с
доброволна или съдебна делба. През цялото време от 1957 г. до момента той винаги е владян
като съсобствен парцел. Страните са имали самостоятелни сгради, но дворното място е било
винаги общо и е ползвало изцяло свободно от ответниците, без някой да се противопоставя.
Към момента в него няма никаква ограда, а когато е имало, тя никога не е била цяла,
представлявала е телена ограда само в частта между къщите и останалата част от двора се е
ползвала свободно. През 1975 г. Л.П.в започнал да отглежда животни и поставил в
свободната част от двора преместваема телена ограда, която при необходимост е можела да
се откачва от единия край, за да се преминава. Така достъпът до целия двор останал
свободен за ответниците, при нужда те ползвали частта от него откъм къщата на ищцата и
никога не бил поставян въпрос за това ползване или за собствеността. Към момента оградата
била премахната, защото в двора вече нямало животни и не била необходима, а ищцата
никога не се била противопоставяла на премахването и. Едва наскоро ответниците разбрали,
2
че ищцата има претенции да е единствен собственик на имот 309, като черпи правата си от
нотариален акт от 1992 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка , с който П. и В.
Г. са признати за собственици по давност. Излагат се доводи, че нотариалният акт е издаден
в противоречие с чл. 59 от ЗТСУ, забраняващ придобиване по давност или със сделки на
реални части от имоти. Самият УПИ 3112 (сегашен 309) не отговаря на изискванията на
площ и лице към улица, за да бъде самостоятелен имот. На свой ред и владение на
идеалните части на П.и от Г. не е осъществявано, защото те не само не са пречели на
ответниците да ползват целия имот, т.е. Фактическата власт е упражнявана съвместно, но
дори оградата да не беше преместваема, съдебната практика е категорична, че всеки
съсобственик се счита за владелец на собствената си идеална част и владелец на тази на
останалите съсобственици. На следващо място, ответниците изобщо не знаели кога и как е
разделен на две общият парцел Те никога не били искали неговото разделяне, не били
уведомявани за процедура по разделянето и не били питали дали са съгласни. Разбрали това
случайно преди няколко години при делбата на сградата си и останали много изненадани,
тъй като знаели, че имотът е неподеляем – не отговаря на изискванията по чл. 54 от
ППЗТСУ, които са поне 300 кв. м. площ и 14 метра лице, а за курортно населено място като
В. – 500 кв.м. площ и 18 м. лице. По тази причина считат, че извършената процедура по
разделянето е абсолютно недействителна и не може да породи правно действие поради
противоречие с императивна правна норма.
Предявен е насрещен положителен установителен иск от Л. К. и Р. П., с правно основание
също чл. 124 от ГПК, за признаване за установено, че те са собственици общо на 16/23
идеални части от процесния имот по съображения, съвпадащи с вече изложените, на
основание сделки – дарения и делба, описани подробно в насрещната искова молба. Прави
се искане за отмяна на нотариалния акт от 1992 г., с който праводателите (дядото и бабата)
на ищцата са признати за собственици на целия поземлен имот по давност. Като част от
пороците на нотариалния акт сочат и това, че той е съставен при наличие на съсобственици
в нарушение на правата им въпреки наличието на техен нотариален акт за 16/23 части от
имота, в нарушение на чл. 59 от ЗТСУ, при липса на данни за свидетели, сгрешено име на
съсобственик, упоменат като съсед – ЛЛ.Х.П. вместо П., и липса на реквизити, от което
следват във времето редица порочни актове. В по-късни молби за отвод на всички съдии по
делото се заявява, че Н.Д., съдия във В.ския районен съд, е съставила както констативния
нотариален акт, така и последващия за дарение, което поставя под съмнение
безпристрастността на всички съдии.
С отговор на насрещната искова молба Е. Б. излага доводи за нейната неоснователност, като
освен вече изложеното в исковата молба относно своите права посочва, че с регулационен
план на гр. В. от 13.10.1983 г. от големия имот с площ 380 кв.м. са образувани два
самостоятелни парцела с различни планоснимачни номера. Този план е влязъл в сила и
вътрешните регулационни линии съвпадат с оградата и с границите, в които имотите и
преди разделянето са се ползвали. Неотносимо е възражението, че не могат да се придобиват
по давност реални части от имоти, поради факта, че към 1992 г., когато е издаден
3
нотариалният акт по обстоятелствена проверка, имотите са вече два и са владени близо 10
години след разделянето им. Твърдението за незаконност на плана поради маломерност на
парцелите също не издържа – почти цялата централна част на В. е с маломерни парцели,
планът е напълно законен, същите са границите по кадастралния план, одобрен през 2002 г.,
и по плана на гр. В. от 2004 г., обнародван в Държавен вестник. Плановете са устойчиви
актове и не може всеки новопоявил се собственик да претендира, че са незаконни, нито
може да се бутат къщите, за да се образуват парцели от 500 кв.м. Твърдението на Р. и Л., че
не са знаели за разделянето на парцелите, също е невярно – в някои от документите им от
2001 г. имотите са индивидуализирани като отделни, а се предполага, че Л.П.в е знаел за
разделянето от началото, освен това незнанието не оправдава незнаещия. П.и са и
предлагали споразумение, с което от нейния имот да се откъснат 43 кв.м. и да се придадат
към техния имот, което уж отговаряло на техните права, но всъщност ако те притежават
идеална част от нейния имот, Б. също притежава идеална част от техния.
В хода на делото страните поддържат тези позиции.
Ответната страна многократно е искала отвод на всеки съдия докладчик по делото,
мотивирайки се с възможност за „колегиална намеса“ в полза на Н.Д., която според тях е
извършила редица нарушения при съставянето на нотариалните актове, както и поради
обвинения от страна на ответниците лично към съдиите докладчици в нарушения на закона
по настоящото дело. По тези причини се е отвел целият състав на В.ския и Пещерския
районен съд и делото е изпратено за разглеждане на Пазарджишкия районен съд, където
също неколкократно е искан отвод на съдията докладчик отново с мотив „колегиална
помощ“ към Д. и лично извършени процесуални нарушения, но исканията са оставени без
уважение.
От събраните доказателства – писмени, свидетелски показания и две заключения на
експертизи – се установява следната фактическа обстановка:
Процесният имот 309 и съседният му имот 310 към 1929 г. са представлявали един общ
имот, по документи с площ 316 кв.м., който е бил собственост на Д.Н.Х.П., притежаващ
нотариален акт за собственост по давност от същата година. В имота е имало двуетажна
къща със застроена площ 96 кв.м. В нотариалния акт не се сочи номер на имота, а само
стари и нови съседи, от които новите са: от две страни И.Г. и от две страни – път.
След неговата смърт в резултат на различни сделки между неговите наследници 7/23
идеални части от имота заедно с построена в имота паянтова къща се оказали собственост на
дъщеря му Й. С.. На 15.04.1955 г. тя продала на дядото и бабата на ищцата П. и В. Г.
едноетажната паянтова къща с площ 48 кв.м. заедно със 7/23 ид. части от поземления имот, в
който тя била построена, целият от 367 кв.м., към този момент индивидуализиращ се като
имот № 307, парцел І, квартал 56 по плана на кв. Л., при съседи от две страни път и братя С.
и В.Г. (стар съсед И.Г.).
Останалите 16/23 идеални части от поземления имот заедно с другата намираща се в имота
къща като индивидуална собственост след други сделки между наследниците на Х.П. се
4
оказали собственост на един от тях – Л.З. П., баща на първите две ответници по делото и
дядо на третата. През 1970 г. той се снабдил с нотариален акт за този дял от имота на
основание наследство, делба и давност за собствеността на 16/23 ид.ч. от имот с площ 380
кв.м., индивидуализиран към момента като имот пл. № 10**, парцел ІІІ в кв. 26 по плана на
кв. Л., както и на двуетажна къща със застроена площ 96 кв.м.
Не е спорно, че всичко описано дотук представлява един и същ имот, чиито
индивидуализиращи данни (номер) и измерена площ са търпели промени.
На 10.04.1992 г. П. и В. Г. се снабдяват с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка за придобиване по давност на дворно място с площ 142 кв.м., съставляващо имот
планоснимачен номер 3112 в квартал 104 по плана на В., кв. Л. По това време ролята на
нотариус във В. се изпълнява от съдиите в районния съд и нотариалният акт е съставен от
Е.П. съдия в този съд. На 17.04.1992 г. даряват дворното място заедно с къщата при равни
дялове на дъщеря си К. Б. – майка на ищцата, и на внука си Л.Я.– братовчед на ищцата.
Сделката за дарението е изповядана от Н.Д., също съдия в РС – В. тогава и към момента на
завеждането на иска през 2018 г., по-късно напуснала длъжността поради навършване на
възраст 65 години и пенсиониране. През 2000 г. К. Б. дарява своя дял от имота на дъщеря си
Е., а през 2002 г. Л.Я.продава на братовчедка си Е. и собствения си дял. Първата от тези две
сделки е извършена от съдия по вписванията, а втората – от нотариус.
През 1975 г. Л.П.в и съпругата му дарили на дъщерите си Д. и Р. (първите две ответници)
първия етаж от къщата. През 2001 г. Д. дарила на дъщеря си Л. (третата ответница) своята
1/2 идеална част от първия етаж със запазване на право на ползване.
На 10.02.2010 г. между Д. И., Р. П. и Л. К. бил сключен във формата на нотариален акт
договор за доброволна делба на имот, представляващ двуетажна масивна жилищна сграда,
построена в УПИ пл. № 3113, парцел Х, кв. 126 по кадастралния план на гр. В., който имот е
идентичен с част от УПИ 10**, 10**а по обезсиления план на гр. В. от 1966 г., целият с
площ 380 кв.м., от който имот съделителите притежават 16/23 идеални части. В нотариалния
акт се посочвало, че в общ дял на Л. К. и Р. П. се поставят 16/23 ид.ч. от „гореописания
недвижим имот“ с номер 3113.
На 19.06.2018 г. друг нотариус съставил нотариален акт за поправка на нотариалния акт от
10.02.2010 г., като постановил вместо думите: „16/23 идеални части от гореописания
недвижим имот“ да се чете: „16/23 идеални части от УПИ № Х-3113, отреден за жилищно
застрояване в квартал 126 […] и толкова идеални части от УПИ № Х-3112 в квартал 126“.
На 15.08.2018 г. пред същия нотариус било извършено дарение от Р. П. и Д. И. към Л. К. на
дяловете на дарителките от общо 16/23 ид.ч. в имот 10450.502.309 (стар номер 3112), а на
24.08.2018 г. Л. К. дарила обратно на леля си Р. П. 1/2 от тези 16/23 ид. части.
През есента на 2018 г. Л. К. предприела действия по сигнализиране на държавни органи за
налично незаконно строителство в имот 309 (преустройство на съществуващата сграда и
пристройки).
Приети са две заключения на вещи лица за проследяването на промените в номерата и
5
границите на имота – след изслушването на едно вещо лице е била поискана и повторна
експертиза от три вещи лица. От двете заключения се установява следното:
В кадастралната основа на регулационния план на гр. В., одобрен със заповеди от 1955 и
1957 г., „бившият парцел І-306 в кв. 56 (образуван от имот пл. № 306 и пл. № 307) е заснет
като имот пл. № 10**, за който е отреден парцел ІІІ-10**, кв. 126“.
През 1968 г. е одобрено изменение на дворищната регулация в частта за външните граници
на парцел ІІІ-10** с парцели ІІ-1036 и ІV-1034. Към този момент парцел ІІІ-10** е отразен
като съставен от само един поземлен имот (общия голям имот, съсобствен между П.и и Г.).
В периода между 1968 и 1978 г., когато е одобрен планът на централната градска част на В.,
кадастралната основа е променена, като в границите на имот 10** е обособен нов имот
10**а. В архива на СГКК и общината няма данни за образувана преписка за попълване на
кадастъра и издадена заповед. След промяната имот 10** е с площ около 257 кв.м., а 10**а –
с площ около 1** кв.м. – и двете площи измерени графично по плана. В имот 10** има
сграда с площ около 90 кв.м., а в имот 10**а – сграда с площ около 50 кв.м., навес и
стопанска постройка. За имот 10**а няма запис на собствеността в разписната книга, а за
имот 10** са записани първоначално Д.Н. П., а след това – Л.З. П. и В. и П. Г..
Според заключението на вещото лице Б. Г. със заповед от 08.09.1978 г. е одобрен нов
кадастрален и регулационен план само на централната градска част на В., с който от имот с
пл. № 10** по плана от 1957 г. се образуват два нови имота с планоснимачни номера 3112 с
площ 153 кв.м. и 3113 с площ 218 кв.м.
Според заключението на тройната експертиза кадастрален, застроителен и регулационен
план на ЦГЧ на В. е одобрен със заповед от 07.07.1978 г. и в неговата кадастрална основа е
нанесен имот с планоснимачен номер 10** с площ 341 кв.м., с две жилищни сгради, навес и
стопанска постройка, с отреден за него парцел ІІІ-10**, кв. 26, проектиран по границите на
имота. Според това заключение имотите с номера 3112 и 3113 се появяват за пръв път през
1983 г., като това са планоснимачните им номера по кадастралната основа на плана от 1983
г.
В регулационните планове от 1978 г. според Г. и от 1983 г. според тройната експертиза на
мястото на имоти 3112 и 3113 е било предвидено застрояване с проектирана улица и
площад/паркинг на северната им част, а южната – да попадне в нов, общ парцел за
комплексно застрояване с жилищни сгради и магазини, но предвиждането не е осъществено
и тази регулация не е приложена.
И според двете заключения със заповед от 13.10.1983 г. е одобрен следващият регулационен
и кадастрален план на града. В кадастралния план на това място са заснети имоти с
планоснимачни номера 3112 и 3113 – първият от тях с площ 153 кв.м. и със сграда от 50
кв.м. и навес, а вторият – с площ 218 кв.м. и със сграда от 100 кв.м.
Според изложеното от вещите лица по тройната експертиза при изслушването им в съдебно
заседание, „тези два имота са отразени направо в кадастралния план в 83 г.“ и „данните в
кадастралния план са взети от заснемане на място“, „колегите геодезисти заснемат, както се
6
ползва“.
В следващия кадастрален план от 2002 г. двата имота са заснети отново като имоти с
планоснимачни номера 3112 и 3113, без промяна на границите спрямо предходния план от
1983 г. Със заповед от 16.04.2004 г. е одобрен регулационен план, с който за всеки от
имотите 3112 и 3113 е отреден самостоятелен УПИ със същия номер.
В кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени през 2018 г., имот 3112 е отразен
с идентификатор 10450.502.309 и площ 153 кв.м., а имот 3113 – с идентификатор
10450.502.310 и площ 218 кв.м.
По делото е представена служебна бележка, издадена на 24.01.1992 г. от отдел „ТСУ“ при
Община В., с което се удостоверява, че „от парцел І-307 в кв. 56 по плана на В. в сила до
1957 г. по сега действуващия регулационен план на града са образувани два имота, а
именно: пл. № 3112, собственост на В. К. Г. и П. З.Г., отразен в скица № 8 от 6.І.1992 г., и
имот пл. № 3113, собственост на друго лице“. Бележката е издадена, за да послужи пред
съда във връзка снабдяването на Г. с констативен нотариален акт от съдия при РС – В..
По делото са разпитани свидетели относно владението на имота. Представени са били и
фотоснимки с цел да се докаже наличието на ограда между процесния имот и имот 310,
които не са приети като доказателство от състав на Пещерския районен съд. Свидетелите М.
Д. и Г. Ц. Г. обаче с показанията си установяват наличието на неподвижна ограда през целия
период до 2018 г. и ползването на двете дворни места като два имота само от собствениците
на съответната сграда. Показанията им се подкрепят от данните в постановлението на
прокурора към Районна прокуратура – В. от 30.11.2018 г., с което той е отказал да образува
наказателно производство по сигнал на Е. Б. за престъпление по чл. 323 от НК, като е счел,
че е налице само гражданскоправен спор, но в мотивите си е установил, че между дворните
места е имало оградна мрежа, която е премахната от Л. К. и след това възстановена след
отправено предупреждение; без значение са възраженията на К. по отношение на
установената от прокурора фактическа обстановка, отправени вероятно именно с оглед вече
заведеното производство по настоящия иск пред РС – В. и позицията и по него.
Твърдението за наличие на ограда през годините назад съответства и на данните на вещите
лица, че вероятно през 1983 г. кадастралният план е направен със заснемане на място,
„както се ползва“. Изводът за самостоятелно и несмущавано владение на цялото дворно
място, представляващо в момента имот 10450.502.309 по действащата кадастрална карта, от
страна на праводателите на Е. Б. и от самата нея с явно демонстрирано намерение за своене
на цялото място, продължило от около 1957 г. до началото на спора се подкрепя от
представените доказателства за заплащане на данъци от семейството на Е. Б. за имот на ул.
„В.Г.в“ № ** и от това на ответниците – за друг имот на ул. „В.Г.“ № 39, както и до
определена степен – от снабдяването още на нейните баба и дядо с нотариалния акт за
придобиване на собственост по давност от 1992 г., независимо, че за този нотариален акт
сам по себе си е възможно и да не е станало известно на семейството на Л.П.в. Независимо
от извода дали и кога някогашният единствен съсобствен имот вече е бил надлежно
разделен на два имота, е явно, че не става дума за държане на дяловете на Л. П. и неговите
7
правоприемници за тях, а за демонстрирано намерение за владение само от П. и В. Г.,
съответно К. и Е. Б. изцяло като собственици на мястото с днешен идентификатор
10450.502.309, като при това те не са се считали за собственици на никаква част от имот с
днешен идентификатор 10450.502.310. По въпроса дали владяното от тях място е
представлявало реално обособена част от по-голям имот, или вече отделен, обособен имот, и
какви са правните последици от това ще се вземе становище по-нататък в решението, но от
фактическа страна съдът приема за установени фактическата власт и несъмнено
обективираното пред всички, включително пред Л. П. и неговото семейство, намерение за
своенето на площта от около 150 кв.м., в която се намира къщата им, изцяло от Е. Б. и
праводателите и. Не следва да се кредитират показанията на свидетеля Я.Д., доведен от
ответната страна, тъй като те противоречат на всички останали данни по делото.
При така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Както и да са се променяли границите на имота на Д. Х.П. от 1929 г. до 1955 г., между двете
страни не е спорно, че след сделките от 1955-1970 г. двете страни по делото или техните
праводатели са притежавали съответно 7/23 и 16/23 идеални части от един общ поземлен
имот, обхващащ територията на днешните имоти 10450.502.309 (процесния) и
10450.502.310, в двата края на който общ имот е имало две жилищни сгради, всяка от които
– индивидуална собственост на съответната страна. Л.П.в е притежавал 16/23 идеални части
от поземления имот заедно с цялата двуетажна жилищна сграда в североизточния край на
имота, а сем. Г. – 7/23 ид. части от поземления имот и цялата едноетажна (тогава) сграда в
северозападния край на имота.
Не е спорно, че делба на дворното място – съдебна или доброволна – между тези две групи
собственици не е извършвана.
Следва да се реши най-напред въпросът дали и в кой момент този единствен поземлен имот
се е превърнал в два отделни имота.
По делото няма данни при действието на ЗТСУ имотът да е бил реално поделен на два
отделни имота с нов регулационен план или изменение на действащия. За застроителен и
регулационен план се споменава единствено в служебната бележка от 1992 г., но посоченото
в нея се опровергава от заключенията на вещите лица – те говорят за нанасяне на два имота
само в кадастралните планове. За пръв път на това място в плановете се срещат два отделни
имота в периода между 1968 г. и 1978 г., като е очертан имот пл. № 10**а, без данни за
образувана преписка и заповед за попълване на кадастъра. В по-късните кадастрални
планове този имот е с планоснимачен номер 3112, а остатъкът от общия имот 10** – с
планоснимачен номер 3113. Отразяването в кадастралния план само по себе си обаче не
създава, а би трябвало да следва имотните промени, като само отразява действителното
положение на границите и собствеността. Само приложената регулация би имала някакво
вещноправно действие, като съобразно чл. 33 от ЗТСУ границите по нея се превръщат в
имотни граници. Дори при делба на съсобствен урегулиран имот чрез реалното му поделяне
до изменението на чл. 61 от ЗТСУ през 2000 г. е било необходимо най-напред да се
удостовери, че двата реални дяла са обособени по застроителния и регулационен план в
8
самостоятелни парцели. Доколкото по делото няма доказателства за изменение на
застроителния и регулационен план при действието на ЗТСУ, нанасянето на два имота
вместо един би следвало да представлява допусната грешка в кадастралната основа,
породена от заснемане на границите на дворните места по оградата на място. Такава грешка
сама по себе си не променя границите на имотите, а подлежи на поправяне, а след
поправката и както при действието на ЗТСУ, така и на ЗУТ подлежи на изменение и
регулационният / подробният устройствен план. При действието на ЗУТ след 2001 г.
границите на поземлени имоти изобщо могат да се променят с план за регулация само със
съгласието на собствениците, каквото съгласие за регулационния план от 2004 г. не е
давано.
Дори имотите да бяха разделени по надлежния ред на два обособени парцела, собствеността
върху всеки от тях, разбира се, отново би била обща при същите квоти, докато не бъде
извършена делба или прехвърлителна сделка, или не бъде придобита собственост върху
чуждите идеални части по давност.
В настоящия случай делба или сделка не е имало, Е. Б. се позовава на давност, изтекла за
чуждите идеални части според нея преди издаването на нотариалния акт от 1992 г., докато
насрещната страна счита, че владение няма, защото се предполага държане на идеалните
части на съсобственика за него, но и да е имало владение, е владяна реално обособена част
от парцел, която поради забраната на чл. 59 от ЗТСУ не може да се придобие по давност, а
не може и да бъде обособена като самостоятелен парцел поради липса на нужната площ и
лице към улица.
В настоящия случай се установи непрекъснато, явно и несмущавано владение на цялата
площ на процесния имот от страна на Е. Б. и нейните праводатели от около 1957 г. до 2018
г., като при излагането на фактическата обстановка се изложиха доводи защо съдът счита, че
не се предполага държане на идеалните части на съсобствениците в размер 16/23 идеални
части.
Ако се приеме, че от общия имот не са били образувани валидно два отделни имота преди
1992 г., то и придобиване по давност към този момент наистина не би могло да има поради
забраната в чл. 59 от ЗТСУ за придобиване на реално определени части от поземлени имоти
в границите на населените места със сделки или по давност.
Пълната забрана на чл. 59, ал. 1 от ЗТСУ съществува в този вид само до 2000 г. След
изменението от 2000 г. придобиване на реални части по давност е възможно, ако те
„отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с правилника
за прилагане на закона“. Аналогичен е текстът на чл. 200, ал. 1 от ЗУТ, като условието е „ако
са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19“. Реално обособената част,
владяна от Е. Б., наистина няма площ поне 500 или 300 квадратни метра, каквато се изисква
съответно за курортните населени места и за градовете. Тъй като В. е едновременно град и
курортно населено място, за него важи изискването на т. 2 за минимална повърхност от 500
кв.м., т.е. на минималните изисквания по чл. 19, ал. 1 не би отговарял и целият общ имот
9
(имоти 309 и 310 заедно), който би имал обща площ, по-малка от 500 кв.м. ЗУТ, както и
ППЗТСУ преди него, обаче допуска изключения, едно от които е при урегулиране за ниско
свързано застрояване в повече от два имота – тогава размерите на имотите се определят със
самия подробен устройствен план, без да се спазват нормите по ал. 1. В конкретния случай
става дума именно за такова ниско свързано застрояване в повече от два имота. Това е явно
и причината в регулационния план, одобрен през 2004 г., за този имот да е отреден
самостоятелен УПИ ІХ-3112 – при такова застрояване не се прилагат никакви изисквания за
минимална площ и лице.
Ако се счита, че устройственият план от 2004 г. валидно създава два обособени УПИ и два
отделни имота, то не би имало никаква пречка за придобиването на единия от тях по давност
от съсобственика, който го владее изцяло – в случая Е. Б., подобно на всяко придобиване по
давност, от съсобственик или трето лице. Времето от 2004 г. до 2014 г. е достатъчно за
изтичане на такава давност, при положение, че владението на Б. е нарушено и оспорено едва
през 2018 г.
Ако се счита, че устройственият план от 2014 г. не може да има правопроменящо действие и
валидно да създаде два отделни имота, тъй като предвижданията му са основани на стара
грешка в кадастралната карта, съответно няма спазена процедура от чл. 15 от ЗУТ или
извършена делба, тогава се поставя въпросът дали владението на Б. и нейните праводатели е
довело до придобиване на собственост върху реална част от общия имот по давност.
След 2000 г. с изменението на чл. 59 от ЗТСУ (бр. 34 на ДВ) и замяната му малко по-късно с
чл. 200, ал. 1 от ЗУТ отпада пълната невъзможност за придобиване на реални части от
имоти. Владението върху такива реални части до изменението на закона не би следвало да
се зачита за броенето на давността, но от началото на 2001 г. придобивна давност върху
такива реални части тече. Изясни се, че в случая не е нужно имотът да има площта и лицето
по чл. 19, ал. 1 от ЗУТ, тъй като отговаря на условието на чл. 19, ал. 6. Във връзка с ал. 6
определение № 50424/03.11.2022 г. по гр.д. 1274/2022 г. на ІІ ГО на ВКС сочи, че не се
открива съдебна практика за предпоставките на придобиването по давност по чл. 200, ал. 1
във връзка с чл. 19, ал. 6 от ЗУТ – „необходимо ли е да е изработен ПУП, който да докаже
наличието на горните законови изисквания, или преценката се прави по действащия план“;
по това дело става дума за имот за нежилищно застрояване и решението на ВКС още не е
постановено. Независимо обаче как би се произнесъл ВКС, в конкретния случай би следвало
да няма съмнение, че не само чл. 200, ал. 1 от ЗУТ може да се приложи във връзка с чл. 19,
ал. 6, а не само с ал. 1, но и предпоставките на ал. 6 са налице: вече съществува подробен
устройствен план, този от 2004 г., който предвижда ниско свързано застрояване в процесния
имот и очертава границите му така, както се владеят (и както са нанесени и в кадастъра).
Така придобивната давност в полза на Е. Б. е изтекла за целия имот 10450.502.309 най-късно
на 01.01.2011 г. Без значение е това, че тя счита, че давността е изтекла много преди това,
още преди съставянето на констативния нотариален акт от 1992 г. – достатъчно е общото
позоваване на придобивна давност по настоящото дело, за да се приложи тя от съда и
имотът да бъде счетен за придобит от нея по давност, съответно отрицателният
10
установителен иск, предявен от нея, да бъде уважен, а насрещният – отхвърлен, като
разноските по делото се възложат на Р. П. и Л. К.. В конкретния случай не подлежи на
отмяна на основание чл. 5**, ал. 2 от ГПК нотариалният акт, издаден въз основа на
обстоятелствена проверка, макар съдът да приема в мотивите си, че към момента на
издаването му удостовереното право не е било придобито, тъй като не е налице условието за
уважаване на иска на ответниците срещу ищцата.
По отношение на Д. Л. И. съдът счита, че производството следва да бъде прекратено поради
липса на правен интерес от иска срещу нея. Нито в исковата молба се излагат твърдения, че
към настоящия момент или към момента на предявяването на иска тя претендира да е
собственица на дял от процесния имот, нито в отговора се съдържат такива твърдения, нито
от фактическа страна се установява И. да претендира по какъвто и да било начин дял от
имота за себе си. При делбата, извършена през 2010 г. и поправена с нотариалния акт от
2018 г., наистина тя и другите две съделителки (другите ответници) са приели, че до този
момент тя наред със сестра си е притежавала идеална част от имота. Това обаче не е
достатъчно да обоснове правния интерес от първоначалния иск, предявен и срещу нея, след
като към момента тя не извършва никакви действия, с които да претендира собственост
върху имота.
Прекратяването на производството срещу И. не би следвало да е свързано с присъждане на
разноски за нея, тъй като нейното участие като ответница по делото не е свързано с никакви
допълнителни разноски като заплащане на увеличено възнаграждение на адвокат или
държавни такси в сравнение с онова, което би било заплатено само от другите две
ответници (които единствени са и ищци по насрещния иск) и няма данни някои от
разноските да са заплатени само от нея.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
По иска на Е. Т. Б., ЕГН **********, от гр. В., ул. "В.Г.в" № **, срещу Л. И. К., ЕГН
**********, от гр. В., ул. ”С.” № ***, и Р. Л. П., ЕГН **********, от гр. В., ул. "В.А." № *,
вх. *, ет. *, ап. **, признава за установено, че ответниците Л. И. К. и Р. Л. П. не са
собственици на поземлен имот с идентификатор 10450.502.309 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. В., одобрени със заповед РД-18-1214/06.06.2018 г., с площ 153
кв.м., с административен адрес: В., ул. "В.Г.в" **, при съседи - имоти с идентификатори:
10450.502.308, 10450.502.307, 10450.502.3021, 10450.502.310, 10450.502.3026, с номер по
предходен план: 3112, кв. 126, парцел ІХ.
Отхвърля иска на Л. И. К. и Р. Л. П. срещу Е. Т. Б. за признаване за установено, че ищците
са собственици на 16/23 идеални части от описания по-горе поземлен имот с идентификатор
10450.502.309 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. В..
Прекратява производството по отношение на Д. Л. И., ЕГН **********, от гр. В., ул. "В.Г.в"
№**.
11
Осъжда Л. И. К. и Р. Л. П. да заплатят на Е. Т. Б. сумата 770 лв., представляваща направени
от нея разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12