№ 592
гр. Варна, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Радостин Г. Петров
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело
№ 20223100500613 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №261365/02.02.2022г. по описа на
ВРС, на М. ЛЮБЧ. К., ЕГН **********, от гр. Варна, срещу решение
№260031/14.01.2022г. на Варненски районен съд, 10-ти състав, постановено
по гр.д. №16326/2020г. по описа на ВРС.
С обжалваното решение е прието за установено, че жалбоподателят М.
ЛЮБЧ. К. – ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца
„Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр. София,
сумите 350 лева – дължима главница; 64,95 лева - дължими лихви за забава
за периода от 23.11.2018 до 20.09.2020г.; законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.09.2020г. до
окончателното й плащане, които вземания произтичат от договор за кредит №
********** от 30.12.2015г., сключен с „4финанс” ЕООД, ЕИК *********,
прехвърлено на ищеца „Кредитреформ България” ЕООД с договор за
прехвърляне на вземания от 23.11.2018г., за които суми по ч.гр.д.
№11942/2020г. на ВРС, по реда на чл.410 от ГПК е била издадена заповед за
1
изпълнение №260380/25.09.2020г., като ответникът е осъден да репарира на
ищеца сторените от него разноски за производството по делото (заповедно и
исково) в общ размер на 550 лева.
С обжалваното решение е прието за установено, че жалбоподателят М.
ЛЮБЧ. К. – ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца
„Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр. София,
сумите 350 лева – дължима главница; 64,95 лева - дължими лихви за забава
за периода от 23.11.2018 до 20.09.2020г.; законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.09.2020г. до
окончателното й плащане, които вземания произтичат от договор за кредит №
********** от 30.12.2015г., сключен с „4финанс” ЕООД, ЕИК *********,
прехвърлено на ищеца „Кредитреформ България” ЕООД с договор за
прехвърляне на вземания от 23.11.2018г., за които суми по ч.гр.д.
№11942/2020г. на ВРС, по реда на чл.410 от ГПК е била издадена заповед за
изпълнение №260380/25.09.2020г., като ответникът е осъден да репарира на
ищеца сторените от него разноски за производството по делото (заповедно и
исково) в общ размер на 550 лева.
В подадения отговор на въззивната жалба насрещната страна - ищецът
„Кредитреформ България” ЕООД, гр. София, излага аргументи за нейната
неоснователност и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание
въззивникът М.К. чрез процесуален представител адвокат З.С., ВАК, заявява,
че поддържа подадената въззивна жалба, изложените в нея основания и
искания, и моли за нейното уважаване. Представя списък по чл.80 ГПК на
претендираните разноски.
Въззиваемата страна „Кредитреформ България” ЕООД не е взела
участие – лично или чрез процесуален представител. В молба, подадена
преди съдебното заседание от пълномощника на страната адвокат адвокат
Н.Ш., САК, заявява, че поддържа подадения отговор на въззивната жалба и
изложеното в него становище за нейната неоснователност. Претендира и
присъждане на разноски.
За да се произнесе по същество на предявените въззивни жалби,
съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството пред районния съд е образувано по исковата молба на
2
„Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК *********, гр. София, с която се
претендира установяване на вземанията му спрямо ответника М. ЛЮБЧ. К.,
ЕГН **********, от гр. Варна, за които е била издадена заповед за
изпълнение по твърдения на кредитора (чл.410 ГПК), своевременно оспорени
от длъжника по реда на чл.415 от ГПК.
Като основание на вземането, заявено в заповедното производство
(т.12 от заявлението), ищецът е посочил, че между „4финанс” ЕООД,
опериращо на пазара на финансови услуги под търговската марка
„Вивус”, от една страна, и М. ЛЮБЧ. К. от друга, на 30.12.2015г. по реда
на чл. 6 ЗПФУР е бил сключен договор за кредит № по реда на чл. 6
ЗПФУР, по силата на който на кредитополучателя е бил предоставен
паричен заем в размер на 300 лева, срещу насрещното задължение на
заемателя да върне заетата сума в срок 29.01.2016г. Сумата е била
предоставена чрез паричен превод в „Изипей”. С настъпване на падежа
по договора кредитополучателят се е възползвал от възможностите по
т.11 и т.8.1. от приложимите към договора Общи условия (ОУ) за
удължаване на крайния падеж и отпускане на допълнителен кредит от 50
лв. Последният е бил предоставен на 10.02.2016г. отново чрез „Изипей”.
Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задължението си да върне
заемната сума в общ размер на 350 лева на предоговорената крайна
падежна дата 28.02.2016г. и е изпаднал в забава.
С договор от 23.11.2018г. кредиторът „4финанс” ЕООД прехвърлил
на „4финанс” ЕООД изискуемото си вземане спрямо длъжника, за което
последният бил уведомен по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД.
Твърди се, че към датата на подаване на заявлението – 24.09.2020г.,
общият размер на вземането е 414,95 лева, включващо дължимата
главница (350 лв.), мораторна лихва за периода от 23.11.2018г. до
20.09.2020г. (64,95 лв.), като се дължи и законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното плащане на дължимата
главница.
Именно по този начин са индивидуализирани вземанията и в
издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение
№260380/25.09.2020г. Тези твърдения са изложени и в иницииралата
настоящото исково производство искова молба.
3
Ответникът М. ЛЮБЧ. К. е депозирал отговор на исковата молба
по реда и в срока на чл.131 от ГПК, в който, като обосновава възражения
по валидността на договора за прехвърляне на вземания от 23.11.2018г. и
като твърди, че не е бил надлежно уведомен за извършената цесия,
оспорва активната материалноправна легитимация на ищцовото
дружество като носител на претендираните вземания. Оспорва бланкетно
и кредитния договор като твърди, че липсват доказателства за спазването
на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните
системи, Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Обосновани са и възражения срещу основанието за начисляване на
наказателни лихви (неустойка) и такси, които са извън предмета на
спора, тъй като вземания нито се претендират, нито се твърди, че са
заплащани от длъжника.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно само по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а проверката относно законосъобразността и
правилността на обжалваното решение е ограничена от посоченото във
въззивната жалба.
По наведените в жалбата на въззивника – ответник в
първоинстанционното производство доводи за недействителност на
цесионното правоотношение, то същите следва да бъдат отхвърлени на
основание чл.21, ал.1, във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД. По силата на тези законови
разпоредби, цедираният длъжник не може да основава защитата си срещу
цедираното вземане на възражения, отнасящи се до цесионното
правоотношение между цедента и цесионера. Последиците от цесията
възникват за цедирания длъжник по силата на самото му уведомяване от
цедента, в което цесионера е посочен като лице, към което цедирания
длъжник дължи да извърши плащането на прехвърлените вземания. В този
смисъл въпросите дали цесията е възмездна или не, съответно за формата на
цесионното съгласие между цедента и цесионера, са ирелевантни за защитата
на цедирания длъжник. Що се отнася до спазване на привилото на чл.99, ал.3
ЗЗД, трябва да се отбележи следното. Първо, изискването на закона за
4
уведомяване на цедирания длъжник за извършеното от неговия кредитор
прехвърляне на вземането е то да е адресирано от последния. Доколкото става
дума за разпоредителното правомощие на цедента, то чл.99, ал.3 ЗЗД не
допуска заместването на цедента от страна на цесионера. Второ,
представените в заповедното производство доказателства показват, че
въззиваемата страна, в качеството й на цесионер, е била упълномощена от
цедента да извърши уведомяването на въззивника, в качеството му на цедиран
длъжник по процесното заемно правоотношение, за дължимото от него
плащане в полза на цесионера, което е било сторено. В този ред,
първоинстанционният съд обосновано е приел, че в случая са изпълнени
изискванията на чл.99, ал.3 ЗЗД.
На следващо място, недоказани са доводите на въззивника, че от
събраните в първоинстационното производство доказазателства не може да се
установи съгласие за ползване на процесните услуги и за условията на самото
заемно правоотношение. Процесното заемното правоотношение е
инициирано от въззивника по електронен път на електронната платформа на
заемодателя, създадена и функционираща съгласно утвърдените за това
нормативи. Нещо повече, въззивникът се е възползвал от възможността да
увеличи размера на първоначалния заем като повторно е ползвал услугите на
заемодателя за допълнителни 50 лева към първоначално заетите 300 лева.
Счетоводните регистри на изплащащата средствата по заема организация
Изипей АД потвърждават взетите за това платежни операции в полза на
въззивника по изплатените му на два пъти заемни средства, предоставени от
въззиваемата страна. Редовността на записите в електронната платформа на
заемодателя и на записите в счетоводните регистри на изплащащата
организация относно процесното заемно правоотношение не е опровергана по
реда на ГПК, проверена е и е потвърдена от представените експертни
заключения по назначените в първоинстанционното дело съдебно –
техническа и счетоводна експертизи. Изложените в тази връзка мотиви в
първоинстанционното решение се споделят напълно от настоящия въззивен
състав, като съгласно правилото на чл.272 ГПК съдът препраща към тях.
С оглед на това и като съобразява, че по изричната разпоредба на чл.269
от ГПК въпросите относно основанието на претендираните с иска вземания,
тяхната ликвидност и изискуемост не са предмет на въззивен контрол, съдът
заключава, че подадената въззивна жалба е неоснователна. Като
5
законосъобразно и правилно обжалваното решение на първоинстанционния
съд следва да бъде потвърдено.
С оглед на това и на основание чл.81, във вр. с чл.78, ал.1 и 8, от ГПК
като основателно се цени искането на ищеца – въззиваема страна за осъждане
на ответника да му репарира разноските, сторени за въззивното производство.
Същите, видно от списъка по чл.80 от ГПК, съставляват юрисконсулско
възнаграждение, претендирано в размер на 300 лева. Съдът намира, че
дължимото юрисконсулско възнаграждение следва да се определи в
минималния размер по чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, а именно 100 лева.
Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260031/14.01.2022г. на Варненски
районен съд, 10-ти състав, постановено по гр.д. №16326/2020г. по описа на
ВРС.
ОСЪЖДА М. ЛЮБЧ. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Варна,
ул. „Елин Пелин” 11, да заплати на „Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София 1606, район
„Красно село”, ул. „Шандор Петьофи” №10, сумата 100 лева (сто лева),
представляваща сторени разноски за въззивното производство, на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6