№ 372
гр. Ямбол, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XV СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Марина Хр. Христова Иванова
при участието на секретаря Т. С. К.
като разгледа докладваното от Марина Хр. Христова Иванова Гражданско
дело № 20242330100657 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Р. Г. П. против „Юте Кредит
България“ЕООД с искане за прогласяване на нищожност на договорна клауза по договор за
кредит от 14.05.2023 год. - за заплащане “такса разглеждане” в размер на 1188, 48 лв.
поради противоречие с добрите нрави и закона - разпоредби на ЗПК, кумулативно съединен
с иск по чл. 55,ал.1,предл. 1 от ЗЗД за сумата от 29 лв./след допуснато изменение на иска/.
В исковата молба се твърди, че на 14.05.2023 год. между страните бил сключен
договор за кредит при посочени условия. В същия било предвидено заплащане на такса
разглеждане в размер на 1188,48 лв.Ищцата счита, че посочената клауза в договора е
нищожна поради противоречието с добрите нрави, както и предвид неспазване на нормите
на чл. 10а, чл.21,ал.1 и чл. 33 от ЗПК, както и чл. 143,ал.1 и чл. 146 от ЗЗП, за което се
изтъкват подробни доводи и съображения. Освен това посочва, че при погасяване на
договора за кредит заплатила по него сумата от 50 лв.- такса за разглеждане. В този смисъл
се твърди, че сумата от 50 лв. е получена от ответното дружество недължимо ,по
недействителна клауза съдържаща се в договора и предвиждаща заплащане на такса за
разглеждане, поради което претендира да бъде осъдено да й я заплати.
Претендира се уважаване на претенциите , както и присъждането на направените по
делото разноски.
В депозирания в срок отговор ответното дружество оспорва исковете, като
недопустими и неоснователни. Твърди, че предявения иск бил недопустим, поради липса на
правен интерес, като кредитополучателя получил сумата по кредита от дружеството и в 14-
дневен срок не бил упражнил правото си на отказ, като ползвал кредита и нямал
възражения, относно договорните отношения. По основателността на исковете се посочва,
че същите са изцяло неоснователни, като се излагат подробни съображения в тази насока.
Описва се начинът на сключване на договора за кредит на 14.05.2023 г., чрез заявка онлайн
на интернет страницата, като ищцата била представила личните си данни, посочила е
размера на желания кредит, срока на кредита, наименованията на кредитния продукт и
условията при които желае да ползва кредита. Договорът бил сключен при спазване на
1
условията ЗПФУР със средства за комуникация от разстояние, по електронен път. Таксата за
разглеждане била за предварително разглеждане на документи на кандидат-
кредитополучателя, като между страните все още нямало сключен договор за кредит, било
налице преддоговорно взаимоотношение между тях, поради което кандидат-
кредотополучателя, все още нямал качеството на потребител, за да се ползвал от изричната
законова закрила. Таксата за разглеждане била включена в ГПР, като ГПР съгласно чл.19
ЗПК не надвишавало императивно определената от законодателя граница. Отделно от това
се твърди, че клаузата, уреждаща такса за разглеждане била индивидуално уговорена.
Твърди се, че таксата за разглеждане не била такса по усвояване, като с оглед размера на
предоставения кредит, срока за връщане на сумата, липсата на предоставени обезпечения и
при съпоставка с размера на законната лихва, възражението за нищожност та тази клаузи
било неоснователно. В случай, че предявеният иск бил допустим, ответникът заявява
съгласието си за сключване на съдебна спогодба.
Претендира се отхвърляне на исковете, както и присъждане на разноски в
производството.
В с.з. ищцата редовно уведомена, не се явява и не се представлява.
Ответното дружество, редовно уведомено, не изпраща представител.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, че между страните е бил сключен договор за кредит от
14.05.2023 год. по реда на ЗПФУР. По силата на договора заемодателят се задължава
да предаде на заемополучателя сумата от 4000 лв . Уговорено е сумата да бъде
върната на 24 месечни погасителни вноски по погасителен план, също приложен, в
които са включени част от дължимата главница, лихва и такси експресно разглеждане,
или общ размер на всички плащания 6170, 38 лв. Определен е фиксиран годишен
лихвен процент – 22 % и ГПР – 56,41 %. С договора е предвидено още, че заемателят
дължи на заемодателя такса за разглеждане в размер на 1188, 48 лв., която се дължи в
деня на подписване на индивидуалния договор от клиент , като същата бива
възстановена от клиента с дължимите месечни погасителни вноски по погасителен
план, размерът на таксата за разглеждане е посочен в индивидуалния договор за
кредит; за да се избегнат всички съмнения, таксата за разглеждане се дължи изцяло,
както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно
прекратяване на договора по каквато и да е причина.
Ответникът е представил още Рамково споразумение за потребителските
кредити, което представлява ОУ към договора, СЕФ, декларация по чл.42,ал.2,т.2 от
ЗМИП.
От представеното платежно нареждане от 26.05.2023 год. се установява, че на
посочената дата ищцата е превела по сметка на ответното дружество сумата от 4029 лв.
с основание – Отказ от кредит договор 322639.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са обективно съединени искове по чл.26, ал.1 предл.1 и предл. 3 от
ЗЗД и чл. 55,ал.1, предл. 1 ЗЗД.
Уважаването на предявения иск по чл. 26 от ЗЗД следва от наличие на следните
предпоставки: наличие на сключен между ищеца и ответника договор за кредит при
описаните в исковата молба параметри и наличие на релевираните с исковата молба
основания и обстоятелствата, от които произтича нищожността на клаузата за
2
заплащане на такса за разглеждане в размер на 1188, 48 лв.
В случая страните не спорят, че между тях е съществувало валидно облигационно
правоотношение по процесния договор за кредит от 14.05.2023 год. Не се спори, а и се
установи в хода на процеса, че на 26.05.2023 год., ищцата е заплатила по сметка на
ответника сумата от 4029 лв., като при плащането го е уведомила, че упражнява
правото си на отказ от договора. Именно поради този факт ответникът оспорва
допустимостта на този иск.
ЯРС намира иска за допустим по следните съображения: Действително правният
интерес е положителна процесуална предпоставка за допустимостта на установителния
иск по чл. 26 ЗЗД. Действително в случая се установи, че ищцата в качеството си на
потребител е упражнила правото си на отказ от договора в предвидения в закона 14-
дневен срок, вкл. писмено е уведомила кредитодателя за това, посочвайки го изрично
като основание в документа, посредством който е заплатила сумата от 4029 лв.
Съгласно чл. 29 от ЗПК - Потребителят има право, без да дължи обезщетение или
неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор за
потребителски кредит в срок 14 дни, считано от датата на сключване на договора за
кредит. Според ал. 4 - Когато потребителят упражни правото си на отказ от договора за
кредит, той връща на кредитора главницата и заплаща лихвата, начислена за периода
от датата на усвояване на средства по кредита до датата на връщане на главницата, без
неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращането на
уведомлението до кредитора за упражняване правото на отказ. В ал. 5 е предвидено,
че отказът на потребителя от сключения договор за кредит влиза в сила и договорът се
прекратява, ако уведомлението е направено в срока и по реда на ал. 2 и 3 и е изпълнено
условието по ал. 4. По смисъла на чл. 6 и 7 - При упражняване правото на отказ от
сключения договор за кредит кредиторът няма право да изисква и събира от
потребителя обезщетение, с изключение на обезщетението за направените от него
разходи към публични административни органи, които не подлежат на възстановяване,
както и потребителят не е обвързан от допълнителните услуги, свързани с договора за
кредит, които се предоставят от кредитора или от трето лице въз основа на
споразумение между третото лице и кредитора. Аналогични са разпоредбите
установяващи правото на отказ от договора по ЗПФУР.
Същевременно съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези,
които са ги сключили и затова те могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или
отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в
закона. Така в действащата нормативна уредба изрично е предвидено прекратяване на
договорната връзка при упражняване от страна на потребител на правото му на отказ
от договора, което е различно от разваляне на същия договор. В процесния случай
съдът приема, че интересът от установяване нищожност на договорна клауза ,
независимо от прекратяване на договора произтича от самият текст на клаузата в
договора, който както се посочи има силата на закон за сключилите го страни и по -
специално предвидената дължимост на таксата за разглеждане, и в случай на
предсрочно „прекратяване на договора по каквато и да е причина“.
Разгледан по същество искът е основателен. Съдът констатира нарушение
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Посочената в договора такса представлява такава, която е
свързана с усвояването на кредита, което се забранява с цитираната разпоредба.
Преценката за действителност на заявената като нищожна-клауза за "таксата за
разглеждане", следва да бъде обсъдена съвкупно с разпоредбите на ЗПК. Сумата ,
която е във фиксиран размер на 1188, 48 лв. или в размер на над ¼ от размера на
3
получения заем, е дължима в деня на подписване на договора, като същата бива
възстановявана от клиента с дължимите месечни погасителни вноски. Следователно
същата има отношение към разглеждането и изплащането на кредита. В този смисъл
въпросната услуга се отнася за действия, които са присъщи при отпускането на всеки
един кредит – разглеждане на искането и изплащане на съответната сума и доколкото
те са част от дейността по кредитиране, разходите за тях следва да са включени в
цената на самата финансова услуга. Това навежда извод за повторно заплащане от
клиента на предоставената му услуга и сочи единствено неоснователно обогатяване за
кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до
нарушаване и на принципа за добросъвестност при сключване на договорите, което е в
нарушение и на добрите нрави.
Съдът не споделя твърденията на ответника, че таксата е за разглеждане на
кредита, тъй като предшества отпускането му, а не е за неговото усвояване. Дори и при
това превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, разглеждането на
молбата за отпускане на кредит е неотменима част от отпускането и усвояването на
потребителския кредит.
В тази връзка клаузата, предвиждаща дължимост на такса за разглеждане се
явява нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави.
Съгласно чл.55 ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В процесния случай се
претендира връщане на даденото при липса на основание, поради нищожност на клауза
в договор. С оглед констатираната по-горе нищожност на клауза предвиждаща
дължимост на такса за разглеждане , дължима независимо от причината за
прекратяване на договора, е реализирана хипотезата на чл. 55 ал.1 от ЗЗД, възникнало
е правото на ищцата да иска връщане на претендираната сума от 29 лв. Тук съдът
намира за необходимо да посочи, че ответникът, на който с доклада по делото е
указано, че следва да установи, че полученото от него имуществено благо не е лишено
от основание не е ангажирал в процеса годни доказателства установяващи основание,
различно от твърдяното от ищцата за дължимост и съответно заплащане на сумата от
29 лв.
По разноските:
По правилата на процеса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът по иска
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски по делото в размер
на 100 лв. платена държавна такса.
Следва и да заплати на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Преобладаващата съдебна практика е, че когато с една
молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно
съединени искове /като в настоящия случай/, интересът върху който следва да се
определи минималния размер на адвокатското възнаграждение е сборът на цената на
всички искове /Определение № 29/20.01.2020 г. по ч.т.д. № 2982/2019 г. II т.о. ВКС/. От
друга страна съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на Съда на ЕС,
съдът при определяне на адвокатско възнаграждение не е длъжен да се съобрази с
минимално определените размери на адвокатските възнаграждения, определени в
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така в
случая, съобразно цената на исковете, и като взе предвид фактическата и правна
сложност на делото, приключило с едно открито съдебно заседание, в което лично
участие не е взел пълномощник адвоката на ищцовата страна, съдът намира, че следва
4
да определи възнаграждение на минимума, предвиден в Наредбата, в размер на 502
лв. с ДДС. Следва да се има предвид, че според практиката на на ВКС, изразена в
определения по чл. 274, ал. 3 ГПК, наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв.
не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски,
като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално
представителство по реда на този текст е достатъчна за доказване на материалната
затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на
преценката на самия адвокат / в този см. Определение № 643/07.12.2022 г. на ВКС по ч.
т. д. № 2370/2022 г., I т. о. и др./.
Така мотивиран , ЯРС
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на Р. Г. П., ЕГН **********
против „Юте Кредит България“ЕООД, ЕИК ********* , със седалище и адрес на
управление гр.София, че клаузата на Договор за заем № *****/14.05.2023 год.,
предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 1188, 48 лв. е нищожна
поради противоречие със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55,ал.1, предл. 1 ЗЗД „Юте Кредит България“ЕООД, ЕИК
********* да заплати на Р. Г. П., ЕГН ********** сумата от 29 лв. –представляваща
заплатена част от такса за разглеждане по недействителната клауза от договор за
кредит № *****/14.05.2023 г., в едно със законната лихва от датата на исковата молба –
29.02.2024 год. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Юте Кредит България“ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Р. Г. П.,
ЕГН ********** сумата от 100 лв. – разноски за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА „Юте Кредит България“ЕООД, ЕИК ********* да заплати на
адвокат М. В. М. от АК – П., с адрес гр. П. *** , на основание чл.38, ал.2 ЗА
адвокатско възнаграждение в размер на 502 лв. с ДДС за процесуално
представителство на ищцата по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
5