Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер………………………10.12.2019 година……….………..Град
Гълъбово
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГЪЛЪБОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД………...……..…Гражданско отделение
На………единадесети ноември...….………..…...…….……..……..Година 2019
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар Белослава К...………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско дело номер 454…по описа за…………….….…………2019 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, чл. 430 ТЗ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 7231,67 лв., представляваща неплатена главница по
договор за кредит за текущо потребление от 01.12.2009 г., за сумата от 5488,58
лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 07.03.2014 г. – 25.04.2019
г., за сумата от 1114,87 лв. лихвена надбавка за забава за периода 07.04.2014
г. – 25.04.2019 г., сумата от 186,70 лв. обезщетение за забава за периода
25.04.2019 г. – 27.06.2019 г. и 160,00 лв. такси, ведно със законната лихва
върху главницата считано от 01.07.2019 г.
Ищецът твърди, че на 01.07.2019 г. подал до Гълъбовски
районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
длъжника В.Й.Н. и поръчителя М.Т.Г., като било образувано ч.гр.д. № 360/2019 г.
и била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
222/02.07.2019 г. Срещу така издадената заповед постъпило възражение от
длъжника М.Г. и поради това били предявени настоящите установителни искове. По
отношение на другия длъжник – Владимир Колев заповедта влязла в сила.
Ищецът изяснява, че на 01.12.2009 г. е сключил договор за кредит за текущо
потребление с кредитополучателката за сума в размер на 10 000 лв. със срок
на издължаване 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Кредитът
бил усвоен на 02.12.2009 г. чрез разплащателна сметка на кредитополучателката Д.В.Н.№
*** и се отчитал по кредитна сметка № 17906158. За предоставения кредит
кредитополучателката се задължила да заплаща лихва в размер на 12,95% съгласно
чл. 8 от договора. За обезпечаване на вземанията на банката от кредитополучателката
по договора за кредит бил сключен договор за поръчителство между ищеца и
ответника М.Т.Г. - поръчител.
Ищецът сочи, че кредитополучателката Д.В.Н.починала на
19.12.2010 г. и е оставила за наследници Й.К.Н.-съпруг и В.Й.Н. – син, като на
01.01.2014 г. починал съпругът Й.К.Н., като същият е оставил за единствен
наследник В.Й.Н. - син. По този начин длъжник по договора за кредит бил В.Й.Н..
Кредитът бил погасяван редовно от наследниците на починалата кредитополучателка
до 07.04.2014г., когато била допусната първата забава в изплащането на месечна
вноска по кредита. Длъжникът В.Й.Н. допуснал забава в погасяването на
задълженията си по кредита, като не е погасил следните месечни вноски по лихва
и/или главница до датата на отнасяне на кредита в предсрочна изискуемост от
ищеца, както следва: на 07.04.2014г. - 115,87лв и за периода 07.05.2014г. - 07.04.2019г.
– 60 месечни вноски по 158,37лв. След 07.04.2019г. също не били извършени
плащания.
Ищецът с покана - уведомление с изх.№2230/21.09.2018г.
отправена до длъжника В.Й.Н. и получена лично от него на 02.10.2018г. го уведомил
за размера на дължимата сума по кредита и за допусната забава, като е отправил
покана към лицето да погаси задължението в 7-дневен срок. След изтичане на
7-дневния срок, без постъпили плащания по кредита, и поради допусната забава от
В.Й.Н. в следващите 90 дни от поканата, и на основание чл.19.2 от Общите
условия по договор за кредит за текущо потребление от 01.12.2009г. - „При
допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък
от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие“, ищецът е
изпратил до длъжника В.Й.Н. уведомление за обявяване на кредита в предсрочно
изискуем с изх.№0141/18.01.2019г., получено лично от длъжника на 22.01.2019 г.
Поради акцесорния характер на отговорността на поръчителя отвентник М.Т.Г., с
настъпване на предсрочната изискуемост на задължението на кредитополучателя,
настъпвала изискуемост на задълженията и на поръчителя М.Т.Г..
За да обоснове отговорността на ответника, ищецът се
позовава на договора за поръчителство от 01.12.2009 г., съгласно който М.Т.Г.
се е задължил да отговаря за неизпълнение на задълженията на
кредитополучателката Д.В.Н.по договор за кредит за текущо потребление от
01.12.2009г. солидарно с нея. Поръчителството било поето за пълния размер на
задължението, за същия срок и при същите условия, при които се е задължила
кредитополучателката по договора за кредит. Предметът на договорът за
поръчителство бил в достатъчна степен определен и се покривал с предмета на
главното задължение на кредитополучателката по размер, срок, договорна лихва на
главното задължение, посочен бил източникът на главното задължение - договор за
кредит за текущо потребление от 01.12.2009 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Д.В.Н..
Ищецът сочи още, че правоприемниците на починалата
кредитополучателка Д.В.Н., са знаели за наличието на задължение по сключения договор
за кредит за текущо потребление от 01.12.2009г., за месечните падежни дати и
размерът на вноските, поради което са изпълнявали доброволно в пълен размер
задълженията си към „Банка ДСК“ ЕАД по договора до 07.04.2014г.
Предсрочната изискуемост на остатъка от главницата по
кредита била настъпила на 22.01.2019 г. - датата на получаване на уведомлението
от В.Й.Н.. Заявлението за издаване на заповед по реда на чл.410 ГПК било
подадено след настъпилата изискуемост. Отговорността на поръчителя не била
погасена поради изтичане на преклузивния срок по 147, ал.1 ЗЗД, тъй като от
настъпването на предсрочната изискуемост на 22.01.2019 г. до подаване на
заявлението за издаване на Заповед по чл.410 ГПК на 01.07.2019 г. не бил
изтекъл 6-месечния срок, поради което отговорността на поръчителя не била
погасена.
Моли съда да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 7231,67 лв., представляваща неплатена главница по договор за
кредит за текущо потребление от 01.12.2009 г., за сумата от 5488,58 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 07.03.2014 г. – 25.04.2019 г.,
за сумата от 1114,87 лв. лихвена надбавка за забава за периода 07.04.2014 г. –
25.04.2019 г., сумата от 186,70 лв. обезщетение за забава за периода 25.04.2019
г. – 27.06.2019 г. и 160,00 лв. такси, ведно със законната лихва върху
главницата считано от 01.07.2019 г. Претендира и направените в заповедното и
исковото производство разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор от ответника, като в него се признава, че действително е налице сключен между страните по делото
договор за поръчителство за обезпечение на сключен между„Банка ДСК“ ЕАД и Д.В.Н.договор
за потребителски кредит, както и настъпилите правоприемства по договора. Не се
оспорват размерите на претендираните от ищеца суми, но се оспорва основанието
за възникване на претенцията като се прави единствено възражение за неспазен
срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на предявяването на вземанията на ищеца
към поръчителя-ответник. В тази връзка се излага, че кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на
07.04.2014 г., тъй като след тази дата съгласно Общите условия на банката, на
основание чл. 19.2 от същите по договор за кредит за текущо потребление от
01.12.2009 г. “При допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90
дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие”. Към дата 07.07.2014 г., а именно 90 дни след 07.04.2014 г целият
остатък от кредита ставал предсрочно изискуем. Поканите от 2018 г. и 2019 г. до
наследника на кредитополучателката била изпратена четири години след
възникналата предсрочна изискуемост на кредита, както и заявлението за издаване
на заповед за изпълнение било подадено на 01.07.2019 г.
Ответникът сочи, че в конкретния казус намира
приложение чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като поръчителят остава задължен след падежа
на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение
на шест месеца. В установения от закона срок от шест месеца от датата на
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а именно от 2014 г. до 2019 г., на
която дата е подадено заявлението по чл. 410 ГПК, не бил предявен иск за
неиздължената сума от страна на ищеца против длъжника. Неправилно било да се
приеме, че кредитът ставал предсрочно изискуем на 22.01.2019 г., предсрочната
изискуемост настъпила на 07.07.2014 г.
Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.
Съдът, след като взе
предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
За основателността на
претенцията в тежест на ищеца е да установи, че между страните е налице валидно
облигационно отношение, по договор за поръчителство, сключен за обезпечение на
договор за кредит, предоставянето на сумата по кредита на кредитополучателката,
обявената надлежно предсрочна изискуемост на кредита и спазването на срока по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителя.
С доклада по делото на
основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК са обявени за безспорни между страните
по делото правнорелевантните обстоятелства, че между ищеца и Динка Нейкова е
бил налице сключен договор за текущо потребление от 01.12.2009 г., като за
обезпечение на посочения договор ищецът и ответникът сключили договор за
поръчителство от същата дата така и договор за текущо потребление, общи условия
към него и погасителен план/. Също, че по размер дължимите суми по договора за
кредит отговарят на претендираните в исковата молба, както и че уведомлението
за предсрочна изискуемост е било получено на 22.01.2019 г. от длъжника, а
поръчителят не е бил канен изрично.
От становищата на страните по делото е ясно, че те не
спорят и по отношение на настъпилите универсални правоприемства в задълженията
по договора за потребителски кредит поради смъртта на Динка Нейкова, а
впоследствие и на Йовчо Нейков,, че от 07.04.2014 г. плащания по кредита не са
постъпили /така и платежните извлечения/, както и че на 22.01.2019 г. ищецът с
писмо обявил предсрочната изискуемост на кредита /така покана уведомление/.
От приложеното ч.гр.д. № 360/2019 г. по описа на
Гълъбовски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Банка ДСК“ ЕАД
срещу Владимир Колев и М.Г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за сумите: 7231,67 лв., представляваща неплатена главница по договор за
кредит за текущо потребление от 01.12.2009 г., за сумата от 5488,58 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 07.03.2014 г. – 25.04.2019 г.,
за сумата от 1114,87 лв. лихвена надбавка за забава за периода 07.04.2014 г. –
25.04.2019 г., сумата от 186,70 лв. обезщетение за забава за периода 25.04.2019
г. – 27.06.2019 г. и 160,00 лв. такси, ведно със законната лихва върху
главницата считано от 01.07.2019 г. Тъй като поръчителят възразил по издадената
заповед за изпълнение заявителят е предявил настоящия иск за установяване на
вземането по заповедта.
При така установената
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По делото се установи, че „Банка ДСК“ ЕАД и ответникът
са били в договорни правоотношения възникнали от договор за поръчителство във
връзка с договор за потребителски кредит от 01.12.2009 г., като кредитна заемната
сума е била предоставена на кредитополучателката. Същата е починала на
19.12.2010 г. и длъжник по договора за кредит е нейният син Владимир Колев
/първоначално с неговия баща Йовчо Колев – също починал на 01.01.2014 г./. След
датата 07.04.2014 г. плащания по договора за кредит не са били извършвани, а
ищецът е обявил предсрочна изискуемост на задълженията по кредита на 22.01.2019
г. спрямо длъжника.
Спорът по настоящото дело е изцяло правен и се
свежда до това от кой момент тече преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и
дали същият е изтекъл към момента на обявяването на предсрочната изискуемост на
кредита и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
1/ По иска за присъждане на главница и договорна
лихва:
По отношение на предсрочната изискуемост на
претендираната главница /7231,67 лв./ и договорна лихва /5488,58 лв. за периода
07.03.2014 г. – 25.04.2019 г./ следва да се посочи, че предсрочната изискуемост
на договора за текущо потребление от 01.12.2009 г. е настъпила на 22.01.2019 г. /а не както
счита ответникът на 07.07.2014 г./, тъй като според разясненията в т. 18 ТР
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако
кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В
мотивите на посоченото Тълкувателно решение е дадено разрешение, че
предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника -
кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за загубване
преимуществото на срока. От този
момент неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на
кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя /така решение №
208/09.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 394/2017 г., I т. о./. Затова предсрочната
изискуемост е била обявена на 22.01.2019 г. с достигането до уведомлението до
длъжника Владимир Колев, като от този момент неплатеният остатък от кредита е
станал предсрочно изискуем и по отношение на ответника. Не е необходимо
поръчителят да бъде уведомен отделно от главния длъжник за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита /така решение № 149/19.12.2016 г. на ВКС по
т. д. № 2142/2015 г., I т. о. и сочената в него съдебна практика на ВКС, решение № 40/17.06.2015
г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., решение № 23/24.03.2015 г. на ВКС по
т. д. № 1717/2013 г., I т. о., решение № 81/08.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013
г., I т. о/.
Въпреки горното съдът намира претенциите за главница и
договорна лихва за частично основателни по следните съображения:
В случая погасяването на задълженията по договора за
текущо потребление от 01.12.2009 г. е следвало да бъде извършено от
кредитополучателката съгласно погасителен план, т.е. издължаването на кредита е
било предвидено да се случи чрез погасителни вноски. При това положение се
поставя въпроса от кой момент тече преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД от
момента на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита или от момента на
падежа на всяка погасителна вноска. По
този въпрос е образувано тълкувателно дело № 5/2019 г. на ВКС, като
поставеният въпрос по това тълкувателно дело е следният: „При уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на
падежа за всяка вноска или от настъпване
на изискуемостта на
целия дълг, вкл.
в хипотеза на предсрочна изискуемост?“
Към момента няма произнасяне от върховната съдебна
инстанция като настоящият съд изцяло споделя становището изразено в решение №
83/26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г.о. и решение № 44/05.06.2017
г. на ВКС по гр. д. № 60073/2016 г., III г.о. /които са и по-новата практика
на ВКС/, че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство
задължение към кредитора /главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 ЗЗД/
ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи,
то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на
съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена
/чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок, дата/, от този
момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу
главния длъжник за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът,
че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок
по чл. 147, ал. 1 ЗЗД /който е преклузивен, прекратява поръчителството и за
него съдът следи служебно - т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС/, и
ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на
този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за
плащането на същата вноска, т. е. - преклудира се отговорността му за
съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че
не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ. -
не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече
шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на
предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили. Действително в решение
№ 345/12.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 481/2012 г., III г.о., решение №
58/15.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 584/2008 г., II т.о., решение №
130/27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 139/2009 г., I т.о., решение №
23/24.03.2015 г. на ВКС по т.д. № 1717/2013 г., I т.о. съставите на ВКС са
процедирали по различен начин, на практика приемайки, че срокът по чл. 147, ал.
1 ЗЗД тече от момента на предсрочната изискуемост, но при решаването на
конкретните казуси и без да се прави разграничение на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж, както напр. се прави в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС
по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, което ще бъде обсъдено по-долу. Противна на
изложената теза също не е обоснована в тези съдебни актове, нито е допуснато
касационно обжалване по такъв въпрос.
Отделно от това към настоящия момент вече в т. 1 и 2
на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК е
признато самостоятелното значение на отделните погасителни вноски в договора за
банков кредит, т.е. прави се разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил
падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост, при наличие на вече
падежирани вноски към настъпване на предсрочната изискуемост, явяващи се
основание за обявяването й – нещо което втората група цитирани решения в
предходния абзац не прави в противоречие с по-новото тълкувателно решение. Прието е, че вземането произтича от
договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са
намерили отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежът на всяка
вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е
необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на
точно изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан
от страните за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде
съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна
изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за
онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от
страните /затова и поръчителят дължи изпълнение на тази вземания от
момента на падежа на всяка вноска и от този момент би следвало да тече срока по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД – бел. съдията докладчик/. Дори когато в производството
не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради
предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече
съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно
установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече
падежираните вноски.
Затова настоящият съд счита, че при тълкуване на
разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД също както и при Тълкувателно решение №
8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК следва да се прави
разграничение между вноски с настъпил и ненастъпил падеж, което е тенденцията в
тълкувателната практика на ВКС и в единство в разбирането изразено в решение №
83/26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г.о. и решение №
44/05.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60073/2016 г., III г.о., които се споделят
напълно от настоящия съд.
При обсъждане на посочената практика на ВКС и
тълкувателното решение настоящият съд съобрази и волята на страните
обективирана в т. 2 от договора за поръчителство от 01.12.2009 г., а именно, че
поръчителят отговаря за неизпълнение на кредитополучателя по договора за
кредит, т.е. поръчителят ще отговаря за всяка погасителна вноска от момента на
настъпване на падежа за нейното погасяване. При това положение щом банката
ищец би могла да иска изпълнение от поръчителя както от главния длъжник от
момента на падежа на всяка незаплатена вноска /за съда също съществува
задължение на основание чл. 235, ал. 2 ГПК да присъжда вноски с настъпил към
момента на приключване на съдебното дирене падеж/ няма правна логика срокът по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД да тече от друг момент, а не от падежа на всяка просрочена
вноска.
Освен това ВКС приема в горепосоченото тълкувателно решение, че
поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на
вече падежираните към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято
изискуемост не е настъпила, което също води до извода, че не може началото на
срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД да се приложи автоматично към момента на обявяване
на предсрочната изискуемост.
В допълнение на
защитаваната правна теза може да се посочи още, че разпоредбата на чл. 147, ал.
1 ЗЗД е защитна спрямо поръчителя, който не е длъжник и урежда краен и
преклузивен срок, а преклузивните срокове не могат да бъдат удължавани. От
фактите по делото личи, че при евентуално приемане за начало на срока по чл.
147, ал. 1 ЗЗД датата 22.01.2019 г. – момента на обявяване на предсрочната
изискуемост, то преклузивният срок за погасяване на отговорността на поръчителя
по отношение на първите погасителни вноски в просрочие ще бъде удължен до близо
пет години, което се доближава дори
до общата петгодишна погасителна давност, което едва ли е идеята на законодателя,
въвеждайки специална защита по чл. 147, ал. 1 ЗЗД изхождайки от идеята, че
поръчителят не е длъжник.
Поради изложените
съображения следва да се приеме по отношение на претендираната главница по
договора за кредит от 01.12.2009 г., че ответникът поръчител дължи заплащането
на падежиралите вноски единствено за шест месеца преди обявяването на
предсрочната изискуемост през м. януари 2019 г. – както се посочи срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка отделна
вноска до обявяване на предсрочната изискумост и е шестмесечен – следователно
само за шест погасителни вноски преди обявяването на предсрочната изискуемост
преклузивният срок не е изтекъл,
т.е. съгласно погасителния план това са вноски от № 104 до вноска № 109 вкл. и
непадежиралите вноски за които е била обявена предсрочна изискуемост – от № 110
до № 120 вкл. или сума в общ размер на 1917,44 лв.
Относно претендираната
договорна лихва следва да се процедира по същия начин с уточнението, че съгласно
приетото в т. 2 на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. на ВКС по тълк.д. №
3/2017 г. на ОСГТК, длъжникът не дължи възнаграждение за ползването на заетата
сума след датата на настъпване на предсрочната изискуемост, защото кредиторът
вече е поискал връщането й преди срока. По тази причина договорна лихва се
дължи само за периода от 07.07.2018 г. до 07.01.2019 г. включително /вноски №
104 до № 110 вкл./ или сума в общ размер на 125,15 лв.
Поради изложението
съображения исковете за главница следва да бъде уважен за сумата от 1917,44
лв., а за договорна лихва за периода 07.07.2018 г. – 07.01.2019 г. за сумата от
125,15 лв., като до пълния им предявен размер бъдат отхвърлени.
2/ По исковете за
присъждане на лихвена надбавка за забава в размер на 1114,87 лв. и 160,00 лв. такси за несъдебни разноски за
събиране на кредита съдът намира, че същите са недължими поради следните
съображения:
Като потребител
ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на
националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните
клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №
384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение №
751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. Но дори и без
наличието на специалната потребителска закрила съдът е длъжен и служебно да
изследва този въпрос, когато данните по делото индицират наличието на порок на
клаузите - вж. в този смисъл решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т.д. №
2945/2013 г., II т.о., както и мотивите към Тълкувателно решение № 1/
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1 от 2009 г. на ОСТК. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора.
Основанията за
начисляване и на двете суми /лихвена надбавка за забава и такси за извънсъдебно
събиране на кредита/ произтичат от договорни клаузи, които директно
противоречат на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Според цитираната разпоредба, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата /чл. 33, ал. 1 ЗПК/, а съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва.
По отношение на лихвената надбавка за забава е явно,
че тя многократно надвишава по размер законната лихва за забава, тъй като съгласно
чл. 19, т. 1 от ОУ към договора се формира като към договорната лихва /в случая
12,95 – така т. 8 от индивидуалния договор за кредит от 01.12.2009 г./ се
добавят десет процентни пункта, т.е. общия размер възлиза на 22,95 % - много
повече от законната лихва. Освен това е налице сериозно заобикаляне на ЗПК и
поради обстоятелството, че кредиторът начислява скрито обезщетение за забава /увеличавайки
на практика договорната лихва на основание забавата на длъжника/ без да е
обявил предсрочната изискуемост на кредита и по този начин получава договорна
лихва и обезщетение за забава, които надвишават многократно законната лихва за
забава на която би имал право съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК. Заобикаля и приетото
в т. 2 на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС - длъжникът не дължи възнаграждение за ползването на заетата сума
след датата на настъпване на предсрочната изискуемост, защото кредиторът вече е
поискал връщането й преди срока, тъй като необявявайки предсрочна изискуемост
на договора за кредит продължава да начислява договорна лихва /която иначе би
загубил/, а същевременно се ползва от забавата на длъжника начислявайки скрито
обезщетение за забава.
По отношение на таксата разходи за извънсъдебно
събиране преценени с оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, води до
извод за тяхната нищожност. Освен това конкретните уговорки противоречат и на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която също е с императивен характер. От изложеното в
исковата молба не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и
действието, за което се събират такси да са ясно и точно определени в договора
за потребителски кредит. Кредиторът може да събира само такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит /чл. 10а, ал.
1 ЗПК/. Таксите и разноските са основани на забавата на длъжника, която е
последица от договорно неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. При това става ясно, че това не е никаква такса,
защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива
истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата.
Поради това тези искове бъдат отхвърлени, като бъде
уважен единствено иска за 186,70 лв. обезщетение за забава за периода 25.04.2019
г. – 27.06.2019 г. изчислена и от съда на основание чл. 162 ГПК, при
съобразяване на погасителния план, уговорения в договора начин за изчисляване
на обезщетението и Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения.
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото
производство. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на
страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е
предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно
предявен срещу нея иск. Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги
се дължат от страната, която неоснователно е предизвикала делото, без значение
от неговия изход, като задължението за заплащането им е задължение за плащане
на понесените от съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната
нейната правна сфера. В предвид частичното уважаване/отхвърляне на исковете
разноски дължат и двете страни. На ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 52,44 лв. за исковото производство и още 52,44 лв. за заповедното
производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съразмерно на
уважената част от исковете /общо 104,88 лв./, а на ответника /при база за
изчисляване 955,43 лв. поради направеното възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение от ищеца/ разноски в размер на 805,25 лв.
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Гълъбовски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на М.Т.Г. с ЕГН: ********** и адрес: ***,
съществуването на вземането на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление ***, за сумата от 1917,44
лв. /хиляда деветстотин и седемнадесет лева и четиридесет и четири стотинки/,
представляваща неизпълнено задължение за главница по договор за поръчителство
към договор за кредит за текущо потребление от 01.12.2009 г., сумата от 125,15 лв. /сто двадесет и пет лева и петнадесет
стотинки/ неплатено парично задължение за договорна лихва за периода от
07.07.2018 г. до 07.01.2019 г., както и сумата от 186,70 лв. /сто осемдесет и шест лева и седемдесет стотинки/ лихва
за забава за периода от 25.04.2019 г. до 27.06.2019 г., заедно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
01.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
222/02.07.2019 г. по ч.гр.д. № 360/2019 г. по описа на Гълъбовски районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 430 ТЗ както следва: 1/ за
сумата над 1917,44 лв. до пълния
предявен размер от 7231,67 лв. -
главница по договор за поръчителство към договор за кредит за текущо
потребление от 01.12.2009 г., 2/ за сумата над 125,15 лв. до пълния предявен размер от 5488,58 лв. - възнаградителна лихва за периода 07.03.2014 г. –
25.04.2019 г. 3/ за сумата от 1114,87
лв. представляваща лихвена надбавка за забава за периода 07.04.2014 г. до
25.04.2019 г. и 4/ за сумата от 160,00
лв. представляваща такси и разходи за извънсъдебно събиране на кредита, като неоснователни.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Т.Г. с
ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление *** сума в общ размер на 104,88 лв. /сто и четири лева и осемдесет и осем стотинки/,
представляваща направените в исковото производство съдебни разноски и
направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 360/2019 г. по описа на Гълъбовски
районен съд съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление *** да заплати на М.Т.Г. с ЕГН: ********** и адрес: *** сума в размер на
805,25 лв. /осемстотин и пет лева и
двадесет и пет стотинки/ представляваща направените от ответника разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: