Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 08. 12. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. дело № 10303 по описа на
Софийския градски съд за 2020 г., за
да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство А.К.П., ЕГН **********, действаща в
качеството си на ЕТ „Ф. – А.П.“ с ЕИК*********, съдебен адрес ***, офис 3
(въззивница), чрез упълномощения представител адвокат В.К. срещу решение № 153874, постановено на 20. 07. 2020 г. от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 46396 по описа за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло
заведения иск за признаване за установено, че задълженията на въззивницата-ищца
по изпълнително дело № 20187900400486 по описа на частния съдебен изпълнител Р.М.,
рег. № 790 на КЧСИ, са погасени по давност.
Въззивницата твърди, че първата
инстанция неправилно е отхвърлила изцяло предявения отрицателен установителен
иск по чл. 439 ГПК за признаване със сила на пресъдено нещо, че тя не д ължи на
Д.Ц.Т. сума в размер на 9 672 лева и 76 стотинки (представляваща главница,
законна лихва и разноски по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г.) и 490 лева
(по изпълнителен лист от 01. 02. 2011 г.). Оспорва обжалваното решение също
така и като необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалния
закон. Поддържа, че районният съд е обсъдил само едно от трите обстоятелства, с
които е обосновала иска, а именно твърдяната новация по силата на споразумение
от 17. 01. 2012 г. и погасителния ефект на твърдените плащания. Посочва, че
районният съд се е позовал единствено на решение на ВКС, което е постановено в
противоречие с множество други решения на ВКС. Обосновава, че решението на ВКС,
на което се е позовал първоинстанционния съд, противоречи също така на
Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ОСГТК на ВКС и на разпоредбата
на чл. 50, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА), според която
тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се
тълкува. Обосновава, че районният съд е трябвало да приложи тълкуването, дадено
с тълкувателното решение. Без да направи това той е достигнал до грешния извод,
че началото на давността е 26. 06. 2015 г. и че към датата на исковата молба
давността не е изтекла. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да признае за установено, че въззивницата-ищца не дължи претендираните суми в
общ размер от 10 162 лева и 76 стотинки. С отделно писмено изявление
претендира разноските за двете съдебни инстанции. В откритото съдебно заседание
пред въззивния съд прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство Д.Ц.Т., ЕГН **********,
постоянен адрес ***, съдебен адрес ***, кантора 223 (въззиваем) чрез
упълномощения представител адвокат Ц.. Твърди, че обжалваното решение е
правилно, законосъобразно и основателно, кратко, но ясно мотивирано и
постановено в съответствие с актуалната тълкувателна практика. Оспорва в
исковата молба да правени доводи за настъпила обективна новация, по които
първостепенният съд да е трябвало да вземе; твърди, че ищцата е развила доводи
само за разсрочване на плащането въз основа на споразумението. Допълва, че дори
и да са били своевременно въведени подобни аргументи обаче, от споразумението
за разсрочено плащане не може да се изведе намерение за новиране, поради което
не би могла да е налице новация. Заявява, че взискателят е потвърдил
извършените от длъжника плащания до размера на сумата от 4 898 лева и 19
стотинки по споразумението и същите са били отчислени от дълга по делото. Твърди, че разноските по
изпълнението не са част от обективираното в изпълнителния лист материално
право. Оспорва твърденията, че са били заплатени по-големи суми от признатите. Поддържа,
че в изпълнение на споразумението въззивницата-ищца му е заплатила сумата от
2 071 лева и 63 стотинки, а той е депозирал пред ЧСИ Н.М.молба спиране на
изпълнителното дело, като от този момент изпълнителното дело е спряно. Прави
извод, че и срокът на давността, и срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е спрял
да тече. Твърди, че след възобновяването общо изтеклият срок не надхвърля
петгодишния давностен срок. Заявява, че с извършените плащания по
споразумението е бил прекъснат давностният срок, като обосновава, че с тях
ищцата е признала вземанията. Твърди, че дори и да не бяха извършвани плащания,
вземането отново не би могло да се погаси по давност, като се позовава на
Постановление на Пленума на ВС № 3 от 18. 11. 1980 г. Иска от въззивния съд да
отхвърли изцяло въззивната жалба и да
потвърди обжалваното решение. Претендира сторените в настоящото производство
разноски. В откритото съдебно заседание пред въззивния съд прави възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител. Представен е документ за внасянето на държавна такса
в необходимия размер. При това положение жалбата е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд
приема обжалваното решение за валидно. Във връзка с допустимостта и
правилността му приема следното.
Първостепенният съд е бил сезиран иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване, че въззивницата-ищца не
дължи на въззиваемия-ответник (взискател по изпълнителното дело) сумата в общ
размер 10 162 лева и 76 стотинки, която предвид направеното във въззивното
производство уточнение на исковата молба обема: 2 958 лева и 24 стотинки –
главница по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г.; 6 096 лева и 19 стотинки
– законна лихва върху главницата за периода от 21. 03. 2018 г. до 25. 06. 2018
г. по същия изпълнителен лист; 368 лева и 33 стотинки деловодни разноски по
същия изпълнителен лист; 490 лева разноски в полза на взискателя, посочени в
поканата за доброволно изпълнение с изходящ номер от 24. 04. 2018 г.; и 250
лева разноски по производството по изпълнителен лист от 01. 02. 2011 г.
В тежест на въззивницата-ищца е да
докаже наличието на правен интерес за предявяването на отрицателния
установителен иск, както и сключването на споразумение с въззиваемия-ответник и
направени плащания. В тежест на
въззиваемия-ответник е да докаже основания за спиране и/или прекъсване на
течението на погасителната давност.
Предвид обстоятелството, че действително
е налице изпълнително производство, по което въззивницата-ищца е длъжница, а
въззиваемият-ответник е ответник, и страните спорят за задълженията по него,
следва да се приеме, че е доказано наличието на правен интерес за предявяването
на иска.
От данните по делото се установява, че
на 28. 01. 2004 г. в полза на въззиваемия-ответник (в качеството му ЕТ „Д. – Д.Т.“)
бил издаден изпълнителен лист въз основа на решението по гр. дело № 277 по
описа на Софийския районен съд, 67-и състав, за 2001 г. На основание чл. 200 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 318 от Търговския
закон въззивницата-ищца е била осъдена да му заплати сумата от 2 958 лева
и 24 стотинки, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21. 03. 2001
г. до окончателното изплащане, както и сумата 368 лева и 33 стотинки
съдебноделоводни разноски.
Със споразумение, датирано към 12. 03.
2004 г., в което изрично се посочва изпълнителният лист от 28. 01. 2004 г.,
въззивницата-ищца и въззиваемият-ответник са се съгласили въззивницата ищца да
заплати сума в размер на 3 326 лева, която настоящият съд констатира, че
съответства на сбора от главницата и разноските и не обхваща каквато и да е
лихва за забава. Сумата трябвало да бъде окончателно изплатена не по-късно от
30. 06. 2004 г.
При воденето на преговори за доброволно
изпълнение въззиваемият-ответник е изгубил първообразния изпълнителен лист,
поради което с определение от 08. 03. 2005 г. на същия състав на Софийския
районен съд по същото гр. дело първообразният изпълнителен лист е бил обезсилен
и въззивницата-ищца отново е била осъдена да заплати същите суми. Единствената
разлика е била в размера на присъдената главница. Поради констатирано частично
плащане на основание чл. 248, ал. 3 ГПК (отм.) съдът е присъдил 2 632 лева
и 24 стотинки вместо първоначалните 2 958 лева и 24 стотинки.
При това положение въз основа на
определението бил издаден дубликат на изпълнителния лист от 10. 05. 2005 г.
С искова молба от 21. 10. 2005 г.
въззивницата-ищца е поискала да се признае за установено спрямо по отношение на
въззиваемия-ответник, че тя не му дължи сумата по влязлото в сила решение по
гр. дело № 277 от 2001 г., новирано чрез сключеното на 12. 03. 2004 г.
споразумение поради плащане, евентуално на основание чл. 55, ал. 1, предл.
трето ЗЗД да ѝ бъде заплатена сумата от 3 326 лева като платена на
отпаднало основание. С определение № 814 от 03. 12. 2010 г. на ВКС, I т. о., по т. дело № 491 по описа за 2010 г. не е
било допуснато до касационно обжалване решение № 189 от 07. 05. 2008 г.,
постановено по гр. дело № 141 по описа на Софийския градски съд, ВК, IV-Д отделение, за 2008 г. С цитираното въззивно
решение е било оставено в сила първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете
(решение без дата на Софийския районен съд, 44-ти състав, постановено по гр.
дело № 9523 по описа за 2005 г.), защото възраженията на въззивницата-ищца за
плащане на дълга чрез две вноски (РКО № 43/12. 03. 2004 г. и РКО № 53/ 22. 03.
2004 г.) са били преклудирани поради пропуска да бъдат направени в
производството по издаването на дубликата на изпълнителния лист.
На
01. 02. 2011 г. в полза на въззиваемия-ответник е бил издаден изпълнителен лист
от Софийския районен съд, 44-ти състав, по гр. дело № 9523 по описа за 2005 г.,
за дължима от въззивницата-ищца сума в размер на 250 лева разноски по делото.
Няма данни въззивницата-ищца да е водила отрицателен установителен иск за тази
сума.
Въз основа на молба на
въззиваемия-ответник от 17. 05. 2005 г. и дубликата на изпълнителния лист от
28. 01. 2004 г. е било образувано изпълнително дело № 1083 по описа на
Софийския районен съд, I отд., 7-и
участък, за 2005 г. Призовката за доброволно изпълнение, в която е била
посочена и законната лихва, е била връчена на въззивницата-ишца на 15. 06. 2005
г. Във връзка с предявения отрицателен установителен иск от въззивницата-ищца
на 21. 10. 2005 г. е била издадена обезпечителна заповед от 08. 02. 2006 г.,
въз основа на която е било спряно изпълнението. След отхвърлянето на
отрицателния установителен иск със сила на пресъдено нещо на 13. 06. 2011 г.
държавният съдебен изпълнител е възобновила изпълнителното дело. По молба на
въззиваемия-ответник на същата дата това изпълнително дело е било прекратено на
основание пар. 3 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) и е било
преобразувано като изпълнително дело № 20117830400422 по описа на частния
съдебен изпълнител И.Ч., рег. № 783, район на действие Софийския градски съд.
Въз основа на молба на въззиваемия-ответник с ръкописен акт от 13. 10. 2011 г.
изпълнителното дело е било прехвърлено на частния съдебен изпълнител Н.М., рег.
№ 841, район на действие Софийския градски съд, който с разпореждане от 17. 10.
2011 г. го преобразувал под № 20118410408197.
С молба на въззиваемия-ответник от 19.
12. 2011 г. бил представен и изпълнителният лист от 01. 02. 2011 г. с искане да
бъде присъединен към изпълнителното дело. Частният съдебен изпълнител присъединил
като взискател за тези суми въззиваемия-ответник с постановление от 03. 01.
2012 г. Поканата за доброволно изпълнение е била връчена на въззивницата-ищца
на 07. 01. 2012 г.
На 23. 01. 2012 г. въззиваемият-ответник
е подал молба за спиране на изпълнителното производство поради постигнато
споразумение с въззивницата-ищца. Към молбата е било представено споразумение
между страните, датирано към 17. 01. 2012 г., а също така и извлечение от
платежна сметка на въззиваемия-ответник, в което са отразен направени плащания
във връзка със споразумението. Частният съдебен изпълнител е спрял
изпълнителното производство на основание чл. 432, т. 2 ГПК с постановление на
23. 01. 2012 г.
С молба от 06. 12. 2013 г.
въззиваемият-ответник е поискал възобновяване на изпълнителното производство,
като е заявил, че въззивницата-ищца е спряла да погасява задълженията си
съгласно сроковете и по начина, уговорени в споразумението от 17. 01. 2012 г.
Поискал е да бъдат предприети необходимите действия за принудително събиране на
дължимите суми. Няма данни за предприети действия по принудително изпълнение до
подаването на нова молба от 19. 04. 2016 г., с която въззиваемият-ответник е
поискал налагането на запор на банкови сметки на въззивницата-ищца. След това
няма данни за предприети действия по принудително изпълнение до подаването на
нова молба от 28. 02. 2017 г. Няма данни за предприети действия по принудително
изпълнение до 03. 04. 2017 г., на която дата частният съдебен изпълнител е
издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На 08. 12. 2017 г. двата изпълнителни листа били
предадени на въззиваемия-ответник.
След това на 04. 04. 2018 г.
въззиваемият-ответник подал молба за образуване на изпълнително производство
въз основа на двата изпълнителни листа. С ръкописен акт от същата дата е било
образувано изпълнително дело № 20187900400486 по описа на частния съдебен
изпълнител Р.М., рег. № 790 на КЧСИ. Поканата за доброволно изпълнение е била
връчена на въззивницата-ищца на 21. 06. 2018 г. С молба от 27. 06. 2018 г.
въззивницата-ищца е представила данни за направени плащания. С молба от 02. 07.
2018 г. въззиваемият-ответник е заявил, че въззивницата-ищца е погасила общо
4 898 лева и 19 стотинки и е помолил съдебния изпълнител да приспадне тази
сума от общото задължение, като е представил извлечение от банкова сметка.
***ви следните правни изводи.
Макар и между същите страни вече да е
бил воден отрицателен установителен иск за сумата от 2 958 лева и 24 стотинки
и за сумата от 368 лева и 33 стотинки, настоящият отрицателен установителен иск
следва да се приеме за допустим. Това е така, защото силата на пресъдено нещо
за съществуването на въпросните вземания се е формирала към по-ранен момент
(03. 12. 2010 г.), след който въззивницата-ищца прави твърдения за
новонастъпили факти, водещи до погасяването на вземанията (плащания и
погасителна давност). Останалите вземания, чието съществуване се оспорва, няма
данни да са били предмет на предходен спор между страните. По тези съображения
въззивният съд приема обжалваното решение за изцяло допустимо.
Във връзка с доводите за погасяване чрез
направени плащания, въззивният съд приема следното. По делото са представени доказателства за направени плащания от
въззивницата-ищца след 03. 12. 2010 г. На 27. 10. 2011 г. въззивницата-ищца е
заплатила сумата по запор сумата от 235 лева и 60 стотинки с изрично посочване,
че плаща частично пропорционална такса. След това има данни за правени нови плащания
във връзка със сключеното споразумението от 17. 01. 2012 г. При тълкуване му се
установява, че плащанията са направени за следните задължения: главница в
размер на 2 632 лева и 24 стотинки, законна лихва в размер на 3 654
лева и 87 стотинки, съдебни разноски в размер на 250 лева и разноски по
изпълнителното дело в размер на 368 лева и 33 стотинки. Страните са се
споразумели за погасяване на общата стойност без да уговарят поредност при
погасяването на отделните вземания. Така в изпълнение на споразумението
въззивницата-ищца е заплатила на 21. 01. 2012 г. сумата от 2 071 лева и 63
стотинки; на 14. 02. 2012 г. е заплатила сумата от 454 лева и 94 стотинки; на
20. 03. 2012 е заплатила 690 лева и 54 стотинки; на 26. 04. 2012 г. е заплатила
690 лева и 54 стотинки; на 14. 08. 2012 г. е заплатила 500 лева; на 14. 09.
2012 г. е заплатила 290 лева и 54 стотинки; и на 05. 07. 2013 г. е заплатила
100 лева. Така чрез плащанията по споразумението са били погасени общо
4 698 лева и 19 стотинки. След като страните не са уговорили изрично в
какво поредност се погасяват вземанията, то важат правилата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. При това положение следва да се приеме, че вземанията за разноски са били
изцяло погасени (съдебните разноски в размер на 250 лева и присъдените в полза
на взискателя до този момент разноски по изпълнителното дело в размер на 368
лева и 33 стотинки); изцяло е била погасена и законната лихва (към този момент
в размер на 3 654 лева и 87 стотинки); частично е била погасена
главницата, като въззивницата-ищца е продължила да дължи 1 871 лева и 65
стотинки от нея.
При това
положение се вижда, че въззивницата-ищца е изпълнила частично сключеното на 12.
01. 2012 г. споразумение, поради което задълженията ѝ не са се погасили изцяло.
Следва да се приеме, че след изтичането на срока на изпълнение на
споразумението тя отново е изпаднала в забава за остатъка от главницата и
отново е започнала да се начислява законна лихва върху този остатък. Размерът
на законната лихва върху остатъка от главницата от своевременно плащане по
споразумението до поканата за доброволно изпълнение от 11. 06. 2018 г. е
1 103 лева и 63 стотинки (изчислена чрез лихвения калкулатор на НАП).
Във връзка с доводите за настъпила
перемпция и изтекла погасителна давност за непогасените чрез плащане вземания
въззивният съд приема следното. От образуването на първото изпълнително дело (изпълнително
дело № 1083 по описа на Софийския районен съд, I отд.,
7-и участък, за 2005 г.) на 26. 05. 2005 г. до спирането на изпълнението по
него с обезпечителна заповед на 08. 02. 2006 г. не е изтекъл двугодишният срок
по чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.). След като изпълнителното производство
не е било спряно по волята на взискателя (въззиваемия-ответник), то следва да
се приеме, че този срок е спрял да тече до възобновяването на изпълнителното
производство на 07. 06. 2011 г. След това възобновяване и прехвърлянето на
изпълнителното дело на частния съдебен изпълнител И.Ч. двугодишният срок (чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК) е бил прекъснат с направено искане на взискателя
(въззиваемия-ответник) за налагане на запор на банкови сметки на 16. 08. 2011
г. Взискателят отново е прекъснал течението на двугодишния срок на 19. 09. 2011
г. с искане за проучване на длъжниковото имущество и за запориране на стоката,
с която търгува. След прехвърлянето на изпълнителното дело на частния съдебен
изпълнител Н.М.взискателят отново е прекъснал двугодишния срок с искане от 21.
10. 2011 г. за запориране на банкови сметки и на моторно превозно средство.
След това с молба от 14. 11. 2011 г. взискателят е поискал да бъде извършен
опис на моторно превозно средство, съответно опис на стока, при което отново е
прекъснал двугодишния срок.
След като новото вземане за разноски по
изпълнителния лист от 2011 г. е било присъединено за изпълнение (03. 01. 2012
г.), на 23. 01. 2012 г. взискателят е поискал спиране на изпълнителното
производство поради постигнато споразумение и частични плащания. След това по
приложеното копие от изпълнителното дело са представени три броя молби на
взискателя от 06. 12. 2013 г., 19. 04. 2016 г. и 28. 02. 2017 г.
Въззивницата-ищца се противопостави на приемането на тези три броя молби като
доказателства по настоящия исков процес. Въззивният съд дължи да изложи мотиви
във връзка с доказателственото им значение.
Върху всяка от трите молби е поставен
печат от канцеларията на съдебния изпълнител с дата и входящ номер. Тези
отбелязвания са направени в съответствие със закона (чл. 22, ал. 2, т. 1 ЗЧСИ)
от служител на частния съдебен изпълнител, поради което съдът е длъжен да
приеме, че молбите са постъпили в канцеларията му на съответните дати. Действително,
както посочва и въззивницата-ищца, въпреки съдържанието на тези три молби
(първата съдържа твърдения, че въззивницата-ищца е спряла плащанията по
споразумението, и се иска предприемане на действия за принудително изпълнение;
втората и третата молба съдържат искания за запориране на банкови сметки) по
делото липсват данни за предприети съответни действия от съдебния изпълнител до
постановлението за прекратяването на изпълнителното производство на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От това обаче следва само извод, че съдебният
изпълнител е бездействал и не е предприел каквито и да е действия във връзка с
молбите до постановлението за прекратяване на изпълнителното дело. Не се
наблюдава твърдяното от въззивницата-ищца противоречие с удостоверението от
съдебния изпълнител, приложено към исковата молба. Въпросното удостоверение не
съдържа данни за всяко едно искане на въззиваемия-ответник в качеството му на
взискател, а удостоверява, че след спирането на изпълнителното производство
„няма изрична молба за възобновяването му“, което е вярно. Първата от
въпросните три молби съдържа твърдение за спиране на плащанията по
споразумението между страните и искане за „предприемане на необходимите
действия за принудително събиране“, което не е изрично искане за възобновяване.
Макар и въззивният съд да възприема
данните от приложените три молби, които по начало са годни да прекъснат
течението на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, защото меродавно е
бездействието на взискателя, а не това на съдебния изпълнител, в настоящия
случай изпълнителното производство все пак е било перимирано. Това е така,
защото при спирането на изпълнителното производство по волята на взискателя (на
основание чл. 432, ал. 2, т. 2 ГПК) двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК продължава да тече. В тази хипотеза не е налице правна невъзможност за
действие, а избор на взискателя да не иска възобновяване на изпълнителното
производство и предприемането на изпълнителни действия за удовлетворяването на
вземането си (решение № 261845 от 18. 03. 2021 г. на СГС по в. гр. д. № 118/2021 г.).
При това положение двугодишният срок е изтекъл на 14. 11. 2013 г., тоест преди
подаването на първата от обсъдените три молби. Изпълнителното производство за
вземанията по дубликата на изпълнителен лист от 10. 05. 2005 г. (непогасената
чрез плащане главница) е било перимирано две години след искането за опис на
моторно превозно средство и стока: на 14. 01. 2013 г. Що се отнася до вземането
по изпълнителния лист от 2011 г., доколкото вземането за разноски е било изцяло
погасено чрез плащане, безпредметно е да се изследва течението на двугодишния
срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК относно него.
След
настъпилата перемпция с молба на 04. 04. 2018 г. въззиваемият-ищец е образувал
изпълнително дело при частния съдебен изпълнител Р.М., като е поискал
запориране на сметки и възбраняване на имоти. Отново на 02. 05. 2019 г.
въззиваемият-ответник е поискал запориране на банкови сметки.
Във връзка с доводите
за изтекла погасителна давност съдът приема следното. Непогасените чрез плащане
вземания са вземането за главница в размер на 1 871 лева и 65 стотинки, което
се погасява с общата петгодишна погасителна давност, и вземането за законна
лихва в размер на 1 103 лева и 63 стотинки, което се погасява със
специалната тригодишна погасителна давност.
Съдебната
практика на ВКС по конкретни дела, свързани със спирането на течението на
погасителната давност в изпълнителни производства, образувани преди
Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК,
е противоречива. Според едни състави новото тълкуване има обратно действие,
тоест погасителната давност не се спира от факта на самото образуване на
изпълнителното дело (решение № 45 от 30. 03. 2017 г. на ВКС по гр. д. №
61273/2016 г., IV г. о.). Според други състави новото тълкуване има действие
занапред, тоест погасителната давност е спряла да тече по образуваните
изпълнителни производство до влизането в сила на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, след което отново е започнала
да тече. Във връзка с тази противоречива съдебна е образувано тълкувателно дело
№ 3 по описа на ОСГТК на ВКС за 2020 г., по което към настоящия момент няма
постановено тълкувателно решение.
Течението на
погасителната давност не се прекъсва единствено чрез предприемането на действия
по принудително изпълнение. То се прекъсва също така и с признаването на
вземането от длъжника (чл. 116, б. „а“ ЗЗД). В разглеждания случай със
сключеното на 17. 01. 2012 г. споразумение длъжницата (въззивницата-ищца) е
признала вземанията и погасителната давност се е прекъснала. Нещо повече: след
като направените в изпълнение на споразумението плащания изрично препращат към
него (в платежните като основание е вписано въпросното споразумение), то с
всяко едно плащане въззивницата-ищца отново е признала вземанията, предмет на споразумението.
Така погасителната давност периодично е била прекъсвана, като последното
прекъсване поради признание, изразено чрез плащане, е било на 05. 07. 2013 г.
След това с трите молби от 06. 12. 2013 г., 19. 04. 2016 г. и 28. 02. 2017 г.,
с които въззиваемият-ищец е поискал прилагането на изпълнителни способи, а
съдебният изпълнител е бездействал, течението на давността не е било
прекъснато. Това е така, защото изпълнителното дело за непогасената чрез
плащане главница е било перимирано на 14. 01. 2013 г. При това положение
взискателят не е можел да предприеме валидни изпълнителни действия по
перимираното изпълнително дело с посочените три броя молби, годни да прекъснат
течението на давността.
Следователно
петгодишната погасителна давност за непогасената чрез плащане част от
главницата е започнала да тече от 05. 07. 2013 г. Преди тя да изтече обаче с
молба от 04. 04. 2018 г. въззиваемият-ответник е поискал образуването на ново
изпълнително дело при частния съдебен изпълнител Р.М.. Молбата съдържа искане
за налагане на запор и възбраняване на имоти на въззивницата-ищца. Това искане
е валидно направено по изпълнително дело, което не е перимирано, поради което с
него успешно е било прекъснато течението на давността. От друга страна,
начислената в периода от 05. 07. 2013 г. до 03. 04. 2015 г. част от законната
лихва върху тази главница е била погасена поради изтичането на специалната
тригодишна давност. Въззивният съд констатира, че така погасената по давност
законна лихва е в размер на 332 лева и 39 стотинки. Така за претендирания от
въззивницата-ищца период тя дължи лихва в размер на общо 771 лева и 24
стотинки, която не е погасена (нито чрез плащане, нито по давност).
За пълнота
следва да се отбележи, че твърденията за погасяване поради новация са направени
за пръв път с въззивната жалба, поради което са преклудирани. Освен това те са
и по същество неоснователни, защото от текста на споразумението от 17. 01. 2012
г. не може да се извлече намерение за новиране.
При това положение въззивният съд
приема, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да
бъде частично отменено. Предявеният отрицателен установителен иск, на свой ред,
следва да бъде частично уважен.
Спорът е за задължения на едноличен
търговец, поради което настоящото решение не подлежи на касационен контрол.
Разноски. В настоящия
случай следва да се приеме, че въззиваемият-ответник не е дал повод за
образуването на исковото производство в частта за вземанията, които са погасени
чрез плащане. Това е така, защото след образуването на последното изпълнително
дело въззиваемият-ответник е поискал на 02. 07. 2018 г. от съдебния изпълнител
да приспадне частично заплатените суми, а също така е признал с отговора на
исковата молба действително направените плащания. От друга страна, с отговора
на исковата молба въззиваемият-ответник е оспорил изтичането на погасителната
давност. Следователно той дължи разноски съразмерно на погасеното по давност
вземане за лихва, защото е оспорил иска с твърдения, че давността не е изтекла (определение
№ 95 от 22. 02. 2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., ГК).
Пред първата инстанция ищцата е сторила
разноски за държавна такса по исковата молба в размер на 436 лева и 91 стотинки,
държавна такса за издаването на обезпечителна заповед размер на 5 лева и разноски
за адвокатско възнаграждение (уговорено и заплатено) в размер на 450 лева, или
общо 891 лева и 91 стотинки. Пропорционално на основателната част от иска, за
която ответникът е дал повод, той трябва да бъде осъден да ѝ заплати 29
лева и 17 стотинки.
Ответникът е сторил разноски за
адвокатско възнаграждение (уговорено и заплатено) в размер на 370 лева.
Пропорционално на неоснователната част от иска, за която не е дал повод, следва
да му бъдат заплатени 261 лева и 68 стотинки.
Във въззивното производство въззивницата
е сторила разноски за държавна такса в размер на 218 лева и 46 стотинки и
адвокатско възнаграждение (уговорено и заплатено) в размер на 470 лева.
Направеното от въззиваемия възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно,
защото размерът на адвокатското възнаграждение не превишава нормативно
установения минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (Наредбата). Общо разноските са 688 лева и 46
стотинки. Съразмерно на основателната част на жалбата, за която въззиваемият е
дал повод, следва да бъдат заплатени 22 лева и 51 стотинки.
Въззиваемият е сторил разноски за
адвокатско възнаграждение (уговорено и заплатено) в размер на 1 100 лева.
Така уговореното адвокатско възнаграждение превишава нормативно установения
минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата (минимумът с оглед на обжалваемия
интерес е 834 лева и 88 стотинки). Въпреки това въззивният съд приема, че
искането е неоснователно. Делото се характеризира с известна фактическа и
правна сложност предвид воденото от 2005 г. изпълнително производство, броя на
действията, предприети в него, и доводите на въззивницата. По тези съображения
разноските за адвокатско възнаграждение не следва да се редуцират. При това
положение пропорционално на неоснователната част от въззивната жалба, за която
не е дал повод, следва да му бъдат присъдени 777 лева и 96 стотинки.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение № 153874, постановено на 20. 07. 2020 г. от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 46396 по описа за 2018 г., в частта,
в която заведеният иск от А.К.П. с ЕГН ЕГН ********** срещу Д.Ц.Т. с ЕГН **********
за признаване за установено, че задълженията на А.К.П. по изпълнително дело № №
20187900400486 по описа на частния съдебен изпълнител Р.М., рег. № 790 на КЧСИ,
са погасени за сумата от 7 519 лева и 87 стотинки, представляващи сбор от
вземане за главница по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г., издаден по гр.
дело № 277 по описа на Софийския районен съд за 2001 г., в размер на 1 086
лева и 59 стотинки, вземане за законна лихва върху главницата по изпълнителен
лист от 28. 01. 2004 г., издаден по гр. дело № 277 по описа на Софийския
районен съд за 2001 г., в размер на 5 324 лева и 95 стотинки, вземане за
деловодни разноски и заплатен хонорар по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г.,
издаден по гр. дело № 277 по описа на Софийския районен съд за 2001 г., в
размер на 368 лева и 33 стотинки, вземане за присъдени разноски в полза на
взискателя в размер на 490 лева и вземане за разноски в размер на 250 лева по
производството по изпълнителен лист от 01. 02. 2011 г. по гр. дело № 9523 по
описа на Софийския районен съд за 2005 г., като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от А.К.П. с ЕГН ********** срещу Д.Ц.Т. с ЕГН ********** отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 от Гражданския процесуален кодекс,
че А.К.П., действаща в качеството си на ЕТ „Ф. – А.П.“ с ЕИК*********, не дължи
на взискателя по изпълнително дело № 20187900400486 по описа на частния съдебен
изпълнител Р.М., рег. № 790 на КЧСИ – Д.Ц.Т. претендираните суми в общ размер
на 7 519 лева и 87 стотинки, представляващи сбор от част от вземане за
главница по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г., издаден по гр. дело № 277 по
описа на Софийския районен съд за 2001 г., в размер на 1 086 лева и 59
стотинки, част от вземане за законна лихва върху главницата по изпълнителен
лист от 28. 01. 2004 г., издаден по гр. дело № 277 по описа на Софийския
районен съд за 2001 г., в размер на 5 324 лева и 95 стотинки, вземане за
деловодни разноски и заплатен хонорар по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г.,
издаден по гр. дело № 277 по описа на Софийския районен съд за 2001 г., в
размер на 368 лева и 33 стотинки, вземане за присъдени разноски в полза на
взискателя в размер на 490 лева и вземане за разноски в размер на 250 лева по
производството по изпълнителен лист от 01. 02. 2011 г. по гр. дело № 9523 по
описа на Софийския районен съд за 2005 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 153874, постановено на 20. 07. 2020 г. от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. №**** по описа за 2018 г., в частта,
в която заведеният иск от А.К.П. с ЕГН ЕГН ********** срещу Д.Ц.Т. с ЕГН **********
за признаване за установено, че задълженията на А.К.П. по изпълнително дело № №
20187900400486 по описа на частния съдебен изпълнител Р.М., рег. № 790 на КЧСИ,
са погасени за разликата от 7 519 лева и 87 стотинки до пълния претендиран
размер от 10 162 лева и 76 стотинки, която разлика представлява сбор от част
от вземане за главница по изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г., издаден по гр.
дело № 277 по описа на Софийския районен съд за 2001 г., в размер на 1 871
лева и 65 стотинки, и част от вземане за законна лихва върху главницата по
изпълнителен лист от 28. 01. 2004 г., издаден по гр. дело № 277 по описа на
Софийския районен съд за 2001 г., в размер на 771 лева и 24 стотинки.
ОТМЕНЯВА
решение № 153874, постановено на 20. 07. 2020 г. от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 46396 по описа за 2018 г., в частта за разноските, в която А.К.П. с ЕГН **********
е осъдена да заплати на Д.Ц.Т. с ЕГН ********** разликата от 261 лева и 68
стотинки до присъдените 370 лева – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
Д.Ц.Т.
с ЕГН ********** да заплати в полза на А.К.П. с ЕГН ********** сумата от 29
лева и 17 стотинки – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
Д.Ц.Т.
с ЕГН ********** да заплати в полза на А.К.П. с ЕГН ********** сумата от 22
лева и 51 стотинки – разноски в въззивното производство.
ОСЪЖДА
А.К.П.
с ЕГН ********** да заплати в полза на Д.Ц.Т. с ЕГН ********** сумата от 777
лева и 96 стотинки – разноски в въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.