Р Е Ш Е Н И Е
№………./07.08.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЕДИНАДЕСЕТИ СЪСТАВ в открито съдебно заседание, проведено на тридесети юли през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: РАЛИЦА
КОСТАДИНОВА
при секретар Нина Иванова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 607 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на
Глава ХХVIII от ГПК – „Поставяне под запрещение“. Образувано е по искова молба
с правно основание чл. 5 от ЗЛС, подадена
от М.Х.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу
С.М.Д., ЕГН
**********, с адрес: ***, за поставяне на ответницата под пълно запрещение.
ИЩЦАТА твърди, че ответницата е нейна
внучка. Твърди, че ответницата не разбира действията си и не може да ръководи
постъпките си, поради заболяването й. Поставена й била диагноза „олигофрения“.
Налице било болестно състояние, което засягало интелекта, психиката и волята,
като това болестно състояние се било отразило върху възможността на лицето да
осъзнава действията и волеизявленията си. Счита, че са налице предпоставките за
поставяне под пълно запрещение на ответницата. Моли съда да постави ответницата под пълно запрещение.
В срок по чл.131
от ГПК, по делото от ОТВЕТНИЦАТА не
е депозиран отговор на исковата молба.
В открито съдебно заседание,
контролиращата страна Окръжна прокуратура Варна изразява становище за допустимост
и основателност на исковата молба за поставяне под пълно запрещение.
След изпълнение на
процедурата по чл.337 ал. 1 от ГПК /личен разпит на лицето, чието запрещение се
иска/ и след съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
При изслушването на
ответницата С.М.Д., по
реда на чл. 337 ал.1 от ГПК, съдът констатира, че същата игнорира зададения към нея въпрос, а именно дали може да каже имената си, издава
нечленоразделни звуци, докато играе с телефона си и не може да говори.
От приетата медицинска документация се
установява, че ответницата е с поставена диагноза: „олигофрения“.
Относно преценката за
наличието на първия критерий за основателността на предявения иск, а именно
наличието на слабоумие или душевна болест е изслушано заключение
на вещо лице д-р К.К., което не е оспорено от страните и което съдът
кредитира като компетентно и безпристрастно дадено. От заключението се установява, че ответницата страда от дълбоко
умствено увреждане на главния мозък, довело до двигателен и психически дефицит.
Въз основа на
изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът
достигна до следните правни изводи:
Исковата молба за
поставяне под запрещение е подадена от процесуално-легитимирано лице, съобразно
разпоредбата на чл. 336 ал. 1 от ГПК и отправеното до съда искане, отговаря на
останалите процесуални предпоставки за допустимост.
Съобразно
разпоредбата на чл. 5 от Закона за лицата и семейството, непълнолетните и
пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за
своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни.
Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат
поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение. В този смисъл, при
отправено до съда искане за поставяне под запрещение за съда е налице
задължение да прецени дали са налице двете кумулативно въведени с посочената
разпоредба предпоставки – наличието на медицинския /определеното в закона
заболяване/ и юридическия критерий /невъзможността на лицето да се грижи за
собствените работи/, както и дали това състояние при неговото наличие е
толкова тежко, че да обуслови поставянето под пълно запрещение или е такова,
което да води до по-леко ограничаване на правната сфера на лицето.
Настоящият състав
намира, че следва да се съобрази и с разрешението, дадено с решение на ВКС,
постановено по реда на чл.290 от ГПК - Решение No 226 /31.10.2016г.,
постановено по гр.д. 4922/ 2015г. по описа на ВКС, IV го. Цитираното решение е
прието във връзка с констатираните противоречия на институтът на запрещението
по българското право и основните принципите на европейското право, въведени с Конвенция
за правата на хората с увреждания /ратифицирана със закон, приет от 41-ото НС
на 26.01.2012 г. - ДВ, бр. 12 от 10.02.2012 г., издадена от Министерството на
труда и социалната политика, обн., ДВ, бр. 37 от 15.05.2012 г., в сила от
21.04.2012 г., като още с решение на
Съвета на ЕС 210/48/ЕС от 26.11.2009 г., Конвенцията е ратифицирана от
Европейския съюз. Разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията /КПХУ/ установява
равнопоставеност като правни субекти на хората с увреждания, притежаващи пълна
правоспособност и дееспособност наравно с всички останали хора във всички сфери
на живота и тяхно право да упражняват правата си чрез лични действия.
Конвенцията предвижда намесата на държавата в ограничаване на тези права да е
силно ограничена само до осигуряване на мерки за защита и мерки за подкрепа,
чрез които да се осигурява личен избор на лицето
според неговите желания и предпочитания.
С препоръка Комитетът на министрите на Съвета на Европа прeпоръчва на
държавите – членки, в т.ч. и България да приемат в законодателството си всички
необходими мерки за запазване в максимална степен на дееспособността на лицата,
като ограничаването на дееспособността да се извършва само в случаи, в които е
необходимо за защита на интересите на лицето. Именно във връзка с
констатираното противоречие и ВКС се произнася с решението си, че чл. 5 от
Закона за лицата и семейството е приложим дори и при действието на КПХУ, но
правилата му следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който
изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на
хората с психически увреждания., т.е. съдът следва да прилага чл. 5 от ЗЛС до
приемане на нова законодателна вътрешна уредба, като съобразява доколкото е
възможно основните принципи, установени с КПХУ.
В този смисъл и освен
преценката за наличието на медицински и юридически критерии, съдът следва да
прецени и дали с прилагането на чл. 5 от ЗЛС ще се изпълни изискването да се
даде засилена защита на правата на хората с психическо увреждане при действието
на КПХУ.
В процесния случай,
безспорно от събраните в рамките на настоящото производство доказателства се
установява наличието на медицинския критерий- лицето страда от дълбока умствена изостаналост, с поставена диагноза „олигофрения“,
която засяга интелекта, психиката и волята, като болестното състояние се е
отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и волеизявленията
си. Това заболяване се констатира безспорно от медицинската документация,
събрана по делото като писмени доказателства, както и от
заключението на вещото лице, а при проведения личен разпит съдът констатира,
че лицето не е в състояние да отговори на зададения въпрос.
По отношение на юридическия
критерий, съдът намира, че е налице и тази втора предпоставка спрямо ответницата С.Д.. За
да може да се грижи за своите работи, лицето следва да се ориентира в
социалната среда и да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците
от тях, да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението
си с тях, да може да се съобразява с установения в обществото ред и да се съобразява с него. След придобитите лични впечатления от
съда по реда на чл. 337 ал.1 от ГПК, съдът приема, че лицето не се ориентира в
обкръжаващата обстановка, не разбира въпросите,
което го поставя
в невъзможност да съобразява поведението си с обкръжаващата среда, още по-малко
с правни норми. Ответницата е в невъзможност да прави правилна преценка на
абстрактни житейски ситуации, да се ориентира в конкретна обстановка, в която
се изисква абстрактно мислене и да взема правилни решения.
С оглед на
гореизложеното, съдът прави извод за кумулативното наличие на двете предпоставки
за поставяне под запрещение. Състоянието на ответницата
и необходимостта от нейното подпомагане и охраняване на
интересите й
налага прилагането именно на чл. 5 от Закона за
лицата и семейството и ограничаването на гражданската дееспособност на ответницата.
Ограничаването на
дееспособността на лицето не противоречи на принципите на КПХУ до влизането в сила на нова, различна вътрешна законодателна
уредба. /в този смисъл е и посоченото по –горе решение на ВКС/. С приетия нов Закон за хората с увреждания / Обн. - ДВ, бр. 105
от 18.12.2018 г., в сила от 01.01.2019 г.; изм. и доп., бр. 24 от 22.03.2019 г./ се въвеждат в чл. 65 и чл. 66 редица мерки за подкрепа при достъп до
правосъдие и правна защита, но тези мерки не изключват приложението на
института на поставянето под запрещение.
В
допълнение, настоящият състав счита, че доколкото към настоящия момент липсват
други механизми, които да определят конкретни мерки за защита и подкрепа на
хората с увреждания, за тях съществува риск при отхвърляне на искането за
поставяне на едно лице под запрещение да не се даде изобщо защита на правата на
такова лице, което също не отговаря на основните принципи, заложение в
КПХУ.
Водим от горното, и
на осн. 338, ал.1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОСТАВЯ ПОД ПЪЛНО
ЗАПРЕЩЕНИЕ С.М.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 5,
ал. 1 от ЗЛС.
Решението може да се
обжалва с въззивна жалба пред Апелативен съд - Варна в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
След влизане в сила
на решението, на основание чл. 338, ал. 3 от ГПК, препис от същото да се
изпрати на органа по настойничеството и попечителството при Община Варна,
който по реда на чл. 156 от СК да назначи настойнически съвет на поставения
под пълно запрещение
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: