Р Е Ш Е Н И Е
№………./………..2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ВАРНА, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I въззивен съдебен
състав, в открито съдебно заседание, проведено на девети октомври
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
2.
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Христина Атанасова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
възз. търг. дело № 1400 по
описа за 2019 г. на ОС-Варна,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод
въззивна жалба с вх.№ 51577/15.07.2019
г. депозирана от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“
№ 19, ет. 2, действащ чрез процесуалния си представител юрк. Т.Х. - Т., срещу
Решение № 2800/24.06.2019 г., постановено по гр. дело № 16348/2018 г. по описа
на РС-Варна, 39-ти съдебен състав, с
което, на основание чл. 422, ал.
1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
с чл. 49, ал. 1 вр. чл. 45 от ЗЗД, е прието за установено, че въззивникът
дължи на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. Варна, ул.
Одесос № 20, ет. 1, сумата от 550.00 лева, част от парично вземане в общ размер на 1200.00 лева,
представляваща претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено от С.А.С.-
длъжник по изпълнително дело № 20167120400659 по описа на ЧСИ И.С., адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство и защита по изпълнителното дело,
прехвърлено от С.на „Ипон-2002“ ЕООД с договор за цесия от 22.02.2016 г. и с
договор за цесия от 27.04.2018 г. от Ипон-2002“ ЕООД на въззиваемия-„Т.М.
Комерс“ ЕООД, за което вземане по ч. гр. д. № 49078/2018 г.
по описа на РС-София е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК.
Недоволен от горното е останал ответникът
/сега въззивник/ „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Във въззивната жалбата се излагат твърдения за неправилност на
обжалваното решение и
постановяване в противоречие с материалния и процесуален закон, като приетите
за установени фактически положения не съответстват на събрания и приобщен към
делото доказателствен материал. Настоява се за отмяната му в цялост и
постановяване на друго решение по същество на спора, с което се отхвърли
предявеният частичен иск в размер на 550.00 лева, ведно с присъждане на
съдебно-деловодните разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК,
въззиваемата страна не взема становище по наведените оплаквания.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез юрк. Т.Х.-Т.
поддържа въззивната жалба, моли съда да отхвърли предявения иск.
Въззиваемият,
редовно призован, чрез адв. Р.Д. оспорва въззивната жалба, моли съда да
потвърди атакувания съдебен акт и присъди сторените съдебно-деловодни разноски.
Настоящият
съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната
жалба, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе
служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
Районен
съд – Варна е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.
с чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 79 от ГПК. За да
бъде ангажирана деликтната отговорността на ответното дружество /сега
въззивник/ по предявения иск, в тежест на ищеца е да докаже кумулативното
наличие на следните елементи от фактическия състав: юридическият факт, породил
прехвърленото субективното притезателно право на парично вземане – в случая
деликт, с всичките му обективни и субективни признаци а именно – 1.) деяние /действие или бездействие/; 2.) осъществено от лице, при или по повод възложена му от въззивното дружество работа; 3.) противоправност на деянието; 4.) вреда и 5.) нейния размер;
6.) причинна връзка между деянието и настъпилия
вредоносен резултат
и 7.) вината на служителя на дружеството
възложител, като относно субективния елемент е налице оборима презумпция,
разместваща тежестта на доказване - вината на причинителя при или по повод на
възложената работа се предполага до доказване на противното – арг. от чл. 45,
ал. 2 от ЗЗД.
В тежест на ответника е да проведе
насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в отговора,
а – при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е погасил
претендираното обезщетение.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. В същата се навеждат доводи, които условно могат да бъдат
обособени в няколко групи. На първо
място се оспорва фактическият състав на деликтната отговорност, като се
твърди, че не са доказани по несъмнен начин неговите елементи от обективна и
субективна страна, включително, че не е налице валидно извършване на процесното
плащане на сумата в размер от 1200.00 лева, представляваща адвокатски хонорар,
заплатен от първоначалния цедент С.на неговия процесуален представител адв. Р.Д.
в хода на заведеното изпълнително дело № 659 по описа за 2016 г. на ЧСИ И.С.,
вписана в КЧСИ под рег. № 712. На второ
място се поддържа, че договорът за цесия е нищожен поради невъзможен
предмет, доколкото имуществените вреди – платения адвокатски хонорар, са от
личен характер и не могат да бъдат цедирани поради своето естество. На следващо място се оспорва и размера
на претендираното обезщетение за имуществени вреди, доколкото с оглед на
осъществените от процесуалния представител действия за защита интереса на
цедента в хода на процесното изпълнително дело, от една страна, и от друга –
фактическата и правна сложност на производството по индивидуално принудително
изпълнение, дължимото възнаграждение за адвокат следва да се сведе до минимума
по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящият
състав на съда намира, че не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че
по молба с вх. № 5364, депозирана на 15.03.2016 г. от взискателя „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, е образувано изпълнително дело
№ 659 по описа за 2016 г. на ЧСИ И.С.,
вписана в КЧСИ под рег. № 712, с район на действие ОС-Варна, срещу длъжника Стефан Стоянов, на основание изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 4597
по описа за 2011 г. на РС-Варна, 20 съдебен състав, въз основа Заповед за незабавно изпълнение № 3106/28.03.2011 г. по чл. 417 от ГПК,
издадена по същото частно гражданско дело на РС-Варна.
С
Определение № 2453/20.07.2016 г., постановено по в. ч. т. д. № 998 по описа за
2016 г. на ОС-Варна, влязло в сила на 20.07.2016 г., е обезсилен горепосоченият
изпълнителен титул спрямо длъжника Стоянов.
На
03.08.2016 г. в деловодството на ЧСИ е депозирана молба с вх. № 16726 от
длъжника С.чрез адв. Д., с която е поискано прекратяване на изп. дело № 659 по
описа за 2016 г. на ЧСИ И.С., рег. № 712. С постановление от 04.08.2016 г.
изпълнителното дело е прекратено, на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Видно
от представения по делото договор за правна помощ и съдействие от 02.08.2016
г., длъжникът С.е платил в брой на адв. Р.Д. сумата в размер на 1200.00 лева за
оказаната правна помощ по изп. дело № 659/2016 г. по описа на ЧСИ Станчева.
Предвид
изложените факти, установени от приобщените по делото доказателства, въззивният
съд счита, че е извършено деяние под формата на действие – подаване на молба за
образуване на изпълнително дело. Същото е осъществено от служител на
делинквента във връзка с възложената нему работа да удовлетвори вземанията на
дружеството взискател. Противоправността на деянието се извежда от
обстоятелството, че делото е неоснователно заведено, доколкото изпълнителният
лист, удостоверяващ изпълняемото субективно материално притезателно право на
парично вземане, е обезсилен с влязло в сила определение, което е обусловило
преустановяването на висящността на изп. процес.
В
действителност образуването на изпълнително дело е призната и гарантирана от
закона възможност кредиторът принудително да удовлетвори своя интерес – арг. от
чл. 426, ал. 1 от ГПК. Обстоятелството обаче, че към момента на завежда на
изпълнителното дело взискателят е разполагал с изпълнителен титул, не променя
извода на настоящия съдебен състав, доколкото същият е издаден въз основа на
несъдебно изпълнителното основание - заповед по чл. 417 от ГПК, която подлежи
на незабавно изпълнение, което от своя страна предполага полагане на по-голяма
грижа от страна на кредитора досежно правото си на парично вземане преди да го
предяви за изпълнение, доколкото същото не е установено със сила на пресъдено
нещо, а изпълнителният процес е сурогат на доброволното изпълнение и засяга
имуществената сфера на длъжника в изключителна степен с помощта на държавната
принуда. В конкретния случай кредиторът е търговец, чийто предмет на дейност е
изкупуване на вземания на сконтови цени и отпускане на заеми, видно от
вписванията по партидата на дружеството в търговския регистър, което предполага
полагане на по-голяма грижа от обичайната като професионалист при събирането на
своите вземания, а липсата на такава обуславя допускането на небрежност от
същия.
Настъпилата
вреда, като неблагоприятно изменение в патримониума на длъжника, се изразява в
заплащането на възнаграждение за адвокат. Съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила същото. В договора
следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се
представят доказателства за това, а ако е в брой – както е в конкретния случай,
то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е
достатъчно и има характера на разписка – арг. от т. 1 на ТР № 6 по описа за
2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Обстоятелството за извършеното плащане се потвърждава и от гласните доказателствени средства, депозирани
от разпитания в хода на първоинстанционното произовдтсво свид. Стоянов, който
заявява, че е ангажирал адв. Д. да го представлява по процесното изпълнително
дело лятото на 2016 г. – м.май-юни 2016 г., като е имало плащане на стойност
1200.00 лева. Въззивния съд отчита обстоятелството, че от деня на плащането
през 2016 г. до този на разпита в хода на съдебното дирене пред РС-Варна през
2019 г., са изминали около 3 години, което обуславя и липсата на спомени у
свидетеля за конкретната дата на плащане. Показанията на свидетеля са
последователни, логични, пълни, кореспондиращи със съдържанието на договора за правна
помощ и съдействие, поради което съдът ги кредитира.
Плащането
на възнаграждението е станало във връзка с неоснователно предприетото от
служител на дружеството-въззивник индивидуално производство по принудително
изпълнение, което обуславя и наличието на причинно-следтсвена връзка между
противорпавното деяние и настъпилата имуществена вреда.
Ето
защо се налага изводът, че оплакванията на въззивника за неправилност на
атакувания съдебен акт, поради недоказаност на елементите от фактическия състав
на деликтната отговорност, включително липса на извършено плащане на
претендирания адвокатски хонорар, са неоснователни.
Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК,
разноските в изпълнителния процес са за сметка на длъжника, освен в случаите,
когато делото е прекратено на някои от основанията посочени в чл. 433 от ГПК,
какъвто е конкретният случай – поради обезсилване на изпълнителният лист /чл.
433, ал. 1, т. 3 от ГПК/. Но в същото време, в ГПК не е предвидена възможност и право на длъжника, когато
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК да претендира направените в хода на производството разноски, нито се
съдържат разпоредби, уреждащи въпроса за разноските направени от длъжника. Дори
и такива да бъдат присъдени то съдебния изпълнител, с каквито правомощия
поначало последният не разполага, то постановлението за присъждането им не би
било скрепено със
сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила,
нито би могло да послужи на длъжника като изпълнително основание, подлежащо на
принудително изпълнение по смисъла на чл. 404 от ГПК. Липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за
разноски в изпълнителния процес налага извод, че изразходваните средства в хода
на принудителното изпълнение, прекратено в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 3
от ГПК, представляват имуществени вреди за лицето,
привлечено като длъжник по принудително изпълнение, за което не са налице
материални предпоставки и за които вреди взискателят дължи обезщетение по реда на непозволеното увреждане.
Наред с изложеното, своевременно
наведеното възражение за прекомерност, на уговорения в хода на изп. процес
адвокатски хонорар, също следва да бъде обсъдено, доколкото по своята правна
същност представлява оспорване на размера на претендираните имуществени вреди,
а в тежест на ищеца е да докаже както по основание, така и по размер своята
претенция. Видно от представените доказателства, оказаната на длъжника по изп.
дело професионална помощ се свежда единствено до депозиране на молба за
прекратяване на производството по процесното изпълнително дело, като в
обстоятелствената част на молбата адв. Д. излага повече мотиви за това защо ЧСИ
следва да му присъди претендирания адвокатски хонорар в размер на 1200.00 лева,
отколкото основанието за прекратяване на производството. Настоящият съдебен
състав счита, че размерът на дължимото възнаграждение следва да се определи по
правилата на Раздел II от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждение, а именно – “Възнаграждения
за съвет, справки, изготвяне на книжа и договори” – в
частност, съгласно чл. 6, т. 3 и т. 5, предл. последно от цитирания подзаконов
нормативен акт.
Това е така, защото чл. 10, т. 3 от
същата наредба регулира размера на възнаграждения съобразно материалния интерес,
в случай че адвокатът окаже правна помощ и съдействие в хода на изпълнителния
процес като съвкупност от процесуални действия, а не за депозиране на само една
молба за прекратяване и то на основание обезсилване на изпълнителния титул,
имайки предвид, че за последното с Определение № 3171 от 03.10.2016 г.,
постановено по ч. т. д. № 998 по описа за 2016 г. на ОС-Варна, на длъжника са
му присъдени сторените от него разноски във връзка с обезсилването на
изпълнителния титул и в случая разноски се дължат единствено за справка по изп.
дело с даване на мнение – 60.00 лева /чл. 6, т. 3 от Наредбата/ и за изготвяне
на молба за прекратяване – 50.00 лева /чл. 6, т. 5, предл. последно от
Наредбата/.
В този смисъл, претендираното като
имуществена вреда адвокатско възнаграждение, следва да се сведе до минимума,
правнорегламентиран в разпоредбите на чл. 6, т. 3 и т. 5, предл. последно от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г., който е в общ размер на 110.00 лева, което
обуславя заключението за основателност на възражението за прекомерност.
С договор за цесия от 22.02.2018 г.,
на основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът Стефан С.е прехвърлил своето
парично вземане от длъжника „ОТП Факторинг България“ ЕАД на „Ипон-2002“ ЕООД.
За частното правоприемство длъжникът е уведомен на 12.03.2018 г. от цесионера
чрез „АД Д. и Георгиева“, поради което същото има действие спрямо третите лица
– по арг. от чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
На 27.04.2018 г. с нов договор за
цесия, новият кредитор „Ипон-2002“ ЕООД е цедирал вземането си спрямо длъжника
на въззиваемия „Т.М Комерс“ ЕООД. На 17.05.2018 г. е доведено до знанието на
длъжника за новото прехвърляне на процесното вземане, като уведомяването е
надлежно, доколкото е извършено от цесионера чрез „АД Д. и Георгиева“, с което
е спазена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Към 26.07.2018 г. – датата на сезиране
на заповедния съд със заявление по чл. 410 – титуляр на субективното материално
право на вземане е цесионерът „Т.М Комерс“ ЕООД. Вземането на последния е
парично – за обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие платения
адвокатски хонорар в хода на изп. дело, като нито закон, нито договор
забраняват същото да бъде предмет на правопрехвърлителна сделка. Отделно,
паричното вземане за обезщетение за претърпени имуществени вреди не е от такова
естество, че удовлетворяването му да зависи изключително от преценката на
увреденото лице, доколкото размерът на същото е установен с разходно оправдателен документ-договор за правна
защита и съдействие
и не е в зависимост от други относителни критерии, поради което е неоснователно
и възражението на въззивника за нищожност на договора за цесия поради
невъзможен предмет.
Предвид изложеното въззивният съд
счита, че са доказани в тяхната кумулативност елементите от фактическия състав
на деликтната отговорност на ответника-въззивник по чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД,
вр. с чл. 79 от ГПК, като липсват данни дължимата сума по обезщетението,
предмет на установителния иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК, да е
заплатена на ищеца-въззиваем, поради което исковата претенция следва да бъде
уважена до размер на 110.00 лева.
Поради частичното несъвпадане на крайните
изводи на двете инстанции, съдебният акт на районния съд следва да бъде отменен
за разликата над 110.00 лева до 550.00 лева, предявен като частичен иск от
общия в размер на 1200.00 лева, като искът бъде отхвърлен за тази разлика, а в
останалата част решението следва да се потвърди.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото отговорността
за разноски следва да бъде ревизирана, като решението в тази част бъде изцяло
отменено.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на
въззивника-ответник следва да бъде възложена отговорността за разноски,
направени от въззиваемата страна-ищец пред двете инстанции /950.00 лева общо/ съразмерно
с уважената част от иска, а именно – 190.00
лева, включваща разноски за адвокат в заповедното производство, исковото
производство и въззивното производство, ведно със заплатените държавни такси,
като разноските сторени пред РС-София са 65.00 лева по заповедното производство
по ч. гр. д. 49078/2018 г. по описа на РС-София, респективно 65.00 лева по
исковото производство по гр. д. № 16348/2018 г. по описа на РС-Варна, а тези
пред ОС-Варна по настоящото въззивно произовдтсво – 60.00 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 от ГПК,
в тежест на въззиваемия-ищец следва да бъде възложена отговорността за
разноски, сторени от въззивника-ответник пред двете инстанции съразмерно с
отхвърлената част от иска, а именно – 180.00
лева, включваща възнаграждение за юрисконсулт /по 100.00 лева за двете
инстанции с оглед фактическата и правна сложност на делото/, ведно със
заплатената държавна такса като разноските сторени пред РС-Варна са 80.00 лева,
а тези пред ОС-Варна – 100.00 лева.
Воден
от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ Решение №
2800/24.06.2019 г., постановено по гр. дело № 16348/2018 г. по описа на
РС-Варна, 39-ти съдебен състав, в
частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. с чл. 49, ал. 1 вр.
чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 79 от ГПК, е прието за установено, че „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2 дължи на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. Варна, ул.
Одесос № 20, ет. 1, разликата над
110.00 лева до предявения размер от 550.00
лева, част от
парично вземане в общ размер на 1200.00 лева, представляваща претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в заплатено от С.А.С.- длъжник по изпълнително
дело № 20167120400659 по описа на ЧСИ И.С., адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство и защита по изпълнителното дело въз основа на
договор за правна помощ и съдействие от 02.08.2016 г., прехвърлено от С.на
„Ипон-2002“ ЕООД с договор за цесия от 22.02.2016 г. и с договор за цесия от
27.04.2018 г. от Ипон-2002“ ЕООД на въззиваемия-„Т.М. Комерс“ ЕООД, за което
вземане по ч. гр. д. № 49078/2018 г. по описа на
РС-София е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и в частта за разноските
изцяло, като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. Варна, ул. Одесос № 20, ет. 1 против „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Оборище“, бул. „Княз
Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, установителен
иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 49, ал. 1 вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. с
чл. 79 от ГПК, за приемане за установено със сила на пресъдено нещо, че
ответникът дължи на ищеца разликата над 110.00 лева до 550.00 лева,
част от парично вземане в общ размер на 1200.00 лева,
представляваща претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено от С.А.С.-
длъжник по изпълнително дело № 20167120400659 по описа на ЧСИ И.С., адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство и защита по изпълнителното дело
въз основа на договор за правна помощ и съдействие от 02.08.2016 г.,
прехвърлено от С.на „Ипон-2002“ ЕООД с договор за цесия от 22.02.2016 г. и с
договор за цесия от 27.04.2018 г. от Ипон-2002“ ЕООД на въззиваемия-„Т.М.
Комерс“ ЕООД, за което вземане по ч. гр. д. № 49078/2018 г.
по описа на РС-София е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2800/24.06.2019 г., постановено по гр. дело №
16348/2018 г. по описа на РС-Варна, 39-ти съдебен състав, в останалата част, с която на основание чл. 422, ал.
1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
с чл. 49, ал. 1, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 79 от ГПК, е прието за
установено, че „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Оборище“, бул. „Княз
Александър Дондуков“ № 19, ет. 2 дължи
на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Варна, ул. Одесос № 20, ет. 1, сумата
от 110.00 лева, представляваща пълния
дължим размер на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
от С.А.С.- длъжник по изпълнително дело № 20167120400659 по описа на ЧСИ И.С.,
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по
изпълнителното дело въз основа на договор за правна помощ и съдействие от
02.08.2016 г., прехвърлено от С.на „Ипон-2002“ ЕООД с договор за цесия от
22.02.2016 г. и с договор за цесия от 27.04.2018 г. от Ипон-2002“ ЕООД на
въззиваемия-„Т.М. Комерс“ ЕООД, за което вземане по ч. гр. д. № 49078/2018 г.
по описа на РС-София е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Оборище“, бул. „Княз
Александър Дондуков“ № 19, ет. 2, да
заплати на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. Варна, ул. Одесос № 20, ет. 1, сумата в общ размер на 190.00 лева, включваща разноски за
адвокат в заповедното производство, исковото производство и въззивното
производство, ведно със заплатените държавни такси, като разноските сторени
пред РС-София са 65.00 лева по заповедното производство по ч. гр. д. 49078/2018
г. по описа на РС-София, респективно 65.00 лева по исковото производство по гр.
д. № 16348/2018 г. по описа на РС-Варна, а тези пред ОС-Варна по настоящото въззивно
произовдтсво – 60.00 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8
от ГПК, „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Варна, ул. Одесос № 20, ет. 1, да заплати на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19,
ет. 2, сумата в общ размер на 180.00 лева, представляваща сторени
пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски, от които: 80.00 лева –
разноски сторени пред РС-Варна и 100.00 лева – пред ОС-Варна.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.