Р Е Ш Е Н И Е
№
…………. / ……………..
2018 г.
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети юни през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА МАКАРИЕВА
СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
при секретар Галина Славова,
като разгледа докладваното от съдия Бажлекова
въззивно гражданско дело №
1210 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.307, ал.3 ГПК, във вр. чл.258-чл.273 ГПК.
Настоящото
разглеждане на делото е след постановено решение № 138/22.05.2018г. по т.д.№ 371/2018
г. по описа на ВКС - ТО, с което е отменено на основание чл.303, ал. 1, т. 1 от ГПК определение № 1673 от 20.05.2015 г., постановено по гр.д.№ 1093/2015 г. на
Варненски окръжен съд, с което е обезсилено на основание чл. 233 от ГПК поради
направен пред въззивния съд отказ от иска, въз основа на който е било
образувано гр.д.№ 11251/2014 г. по описа на ВРС – 9-ти състав, решение № 709 от
13.02.2015 г., и е прекратено производството по гр.д.№ 11251/2014 /2014 г. по
описа на ВРС и по в.гр.д.№ 1093/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Причината за отменителното решение на ВКС е вписването на несъществуващо
обстоятелство, което формално е обусловило процесуално представителство от
лице, нямащо интерес да го твърди, поради което и решението по иска с правно
основание чл. 29 от ЗТР е доказателство за същото. В този смисъл е налице
новооткрито обстоятелство за процесуалното правоотношение между страните и
съда, настъпило по време на висящността на производството.
Въззивното производство е образувано по жалба
от „Енерго-про продажби” АД - Варна срещу решение № 709 от 13.02.2015 г.,
постановено по гр.д.№ 11251 по описа за 2014г. по описа на Районен съд – Варна,
девети състав, с което е осъден въззивника да заплати на „КНМ груп” ЕООД – Варна сумата от 111,31 лева, представляваща платена
от праводателя му Н.Т.К.по договор за цесия от 12.05.2014г., при първоначална
липса на основание стойност на начислена за периода от 15.12.2012 г. до 02.06.2013
г. електроенергия, след извършена корекция на сметка за обект на потребление,
находящ се в град Варна, к.к.“Св.Св.Константин и Елена”, УПШ11, бл.1167,
ап.83605, с абонатен номер № ********** и клиентски № **********, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата
молба в съда /03.09.2014 г./ до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД,
както и е осъден въззивника да заплати на „КНМ груп“ ЕООД сумата от 507 лева,
представляваща разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Твърди
се във въззивната жалба, че решението е неправилно, поради което следва да бъде
отменено и на въззивникът да бъдат присъдени направените по делото разноски.
Излага се становище, че процедурата по корекция на сметките няма характера на
санкция към потребителя, тъй като задължението на последния произтича от
договора за доставка и продажба на електроенергия и уредбата на чл. 38, ал. 3
от Общите условия на договора за пренос на електроенергия по електропреносната
мрежа /ОУ на ДПЕЕМ/. Това не е отговорност за обезщетение на вреди от
неизпълнение на договора, а е механизъм за разпределение между страните по
договора на негативните последици при неточно измерване чрез средство за
търговско измерване /СТИ/ на потребяваната електроенергия. По тази причина се
поддържа, че клаузата на чл. 38 от ОУ на ДПЕЕМ не е неравноправна по смисъла на
чл. 143 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като при отчитане на
СТИ на повече от потребената електроенергия, то отново тази клауза на общите
условия урежда механизъм за компенсация на потребителя.
Въззиваемата
страна е депозирала писмен отговор, в който е изразила становище за
неоснователност на въззивната жалба и за законосъобразност на обжалваното
решение. Претендира се неговото потвърждаване, както и направените по делото
разноски.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – трети състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, както и становищата на страните и по
вътрешно убеждение, съобразно чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс, счита
за установено от фактическа и правна страна следното:
При новото разглеждане на делото въззивникът е
направил възражение по допустимостта на производството, като е изложил, че с
молба от 19.05.2015 г. ищецът е направил отказ от иска, което изявление е
неоттегляемо и десезира съда по правния спор.
Няма спор между страните, че на посочената дата е
постъпила молба от „КНМ груп“ ООД, представлявана от управителя Катерина
Диденко, в която молба е направено изрично изявление за отказ от иска на
основание чл. 233 от ГПК.
С влязло в сила решение № 764 от 25.10.2016 г.,
постановено по т.д.№ 762 по описа за 2015 г. на Окръжен съд – Варна е прието за
установено по иска на П.Н.К. с правно основание
чл. 29, ал. 1, предложение трето от ЗТР срещу „КНМ груп” ЕООД, представлявано
от Катерина Диденко, че вписаните обстоятелства в търговски регистър със
заявление 020150511170328, вписано под № 20150515113446 на АВп, по партидата на
„КНМ груп” ЕООД относно увеличаване
капитала на дружеството, приемане като нов съдружник на Катерина Диденко;
приемане на нов дружествен договор; вписване на Катерина Диденко като управител
и заличаване на П.Н.К. като управител, въз основа на протокол от общо събрание
на съдружниците от 08.05.2015 г., са несъществуващи. С оглед на така изложеното
отказът от иска се явява направен от лице, което не е разполагало с представителна
власт по отношение на дружеството съобразно разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 141, ал. 2 от Търговския закон. Съгласно чл.101, ал.1 ГПК
съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия на
страните, като при установена нередовност е длъжен да я укаже на страната, да
посочи начина на отстраняването и да определи срок за поправката. В съдебно заседание, проведено на
19.06.2018г., изрично е заявено от страна на ищеца, че не поддържа депозирания
отказ от иска. С оглед на така изложеното следва да се приеме, че нередовността
на обективирания в молбата отказ от иск не е отстранена, поради което и
настъпват предвидените в чл.101, ал.3 ГПК неблагоприятни последици -
процесуалното действие се смята за неизвършено. Отделно от
това - с оглед влязлото в сила решение по иска с правно основание чл. 29 от ЗТР
Диденко не е разполагала с надлежна представителна власт и направеното от нея
волеизявление за отказ от иска не е могло да обвърже с правни последици
дружеството-молител.
Наведеният
довод, че вписаното несъществуващо обстоятелство е имало и има действие по
отношение на третите добросъвестни лица, каквото се явява и ответното
дружество, от вписването до заличаването му, е неоснователен. Уредбата в чл.
141, ал. 6 от ТЗ относно действието на вписването на управител в търговския
регистър за трети добросъвестни лица е неприложима, тъй като същата се прилага
в материалноправните отношения – предмет на регулиране в ТЗ – и има за цел
гарантиране сигурността на търговския оборот, но е неотносима към липсата на
надлежно представителство при извършване на процесуални действия пред съд,
което правоотношение има публичноправен характер. С оглед влязлото в сила
решение по иска с правно основание чл. 29 от ЗТР Диденко не е разполагала с
надлежна представителна власт и направеното от нея волеизявление за отказ от
иска не е могло да обвърже с правни последици дружеството-молител. В този
смисъл е и практиката на ВКС - решение № 103 от 15.05.2018 г., постановено по
т.д.№ 146 по описа за 2018 г. на второ ТО; решение № 46 от 21.05.2018 г.,
постановено по т.д.№ 222 по описа за 2018 г. на второ търговско отделение;
решение № 100 от 01.06.2018 г., постановено по т.д.№ 349 по описа за 2018 г. на
второ търговско отделение.
В
исковата молба ищецът твърди, че праводателят Н.Т.К., която му е прехвърлила
вземането си по договор за цесия от 12.05.2014 г., е потребител на
електроенергия на посочения адрес, където ответникът претендира, че е
констатирано неточно отчитане от СТИ и е начислил процесната корекция. В
резултат на това К.е заплатила цялата дължима сума. Счита се, че тя поначало не
дължи сумата, като се оспорва извършената проверка от служителите на „Е.ОН
България Мрежи” АД, справката за извършената корекция. Поради това, с
получаването й ответникът се е обогатил за сметка на праводателя на ищеца без
правно основание.
Ответникът
е депозирал в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, в който
оспорва основателността на исковете. Твърди, че е извършена проверка от
служители на „Е.ОН България Мрежи” АД, които са констатирали неточно измерване
на консумираната електроенергия от СТИ в обекта, което е в резултат на неправомерно
въздействие. Поради това и съгласно чл. 38, ал. 3, т. 2 от ОУ на ДПЕЕЕМ е
извършена корекция на потребената електроенергия за периода. Ответникът твърди,
че начислената корекция не е санкция срещу потребителя, а доставка. Също така
се навеждат доводи за нищожност на извършената цесия, както и за ненадлежното й
съобщаване на ответника.
На
първо място настоящият състав на съда намира, че следва да разгледа направените
от въззивното дружество възражения по договора за цесия.
Предмет на договор за
цесия може да бъде всякакво вземане – парично или не, произтичащо както от
договорен, така и от извъндоговорен източник. Предмет на прехвърляне могат да
бъдат включително бъдещи и неизискуеми вземания, както и такива, погасени по
давност или спорни. Достатъчно е вземането да е прехвърлимо, каквото процесното
е. В този смисъл вземането, произтичащо от правилата за неоснователно
обогатяване е годен предмет на договор за цесия. При твърдяна първоначална
липса на основание вземането по чл. 55, ал. 1, изр. първо от ЗЗД е изискуемо
от момента на престацията, като от този момент възниква и е определено
основанието за връщане на даденото, както и размера на сумата, идентична на
даденото. Поради това и настоящият състав приема, че към датата на прехвърляне
на вземането /12.05.2014 г./ цедентът е имал съществуващо вземане към ответника.
Цесията
е съобщена надлежно на въззивника
/ответник/
съобразно изискванията на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД. Съобщаването
следва да бъде извършено от цедента /предишния кредитор/, като в настоящият случай е сторено
от пълномощник на цедента по силата на изрично упълномощаване и тъй като не
се касае до лично и незаместимо действие,
няма пречка същото да се осъществи от пълномощник. Следва да се отбележи, че съобщаването
на цесията няма конститутивно действие, а само за противопоставимост.
При това положение следва да се приеме, че ищецът към датата на подаване на исковата
молба е носител
на процесното вземане, произтичащо от неоснователното
обогатяване на ответника, по силата на сключен договор за цесия.
Не
се спори между страните, че Н.Т.К.е потребител на електрическа енергия за
посочения обект, като заплащането на доставената енергия се дължи на ответника.
От
представения по делото заверен препис от констативен протокол от 02.06.2013 г.,
съставен от служители на ”Енерго-про мрежи ” АД и подписан от свидетел, че на
посочената дата е извършена проверка на посочения адрес, при която е
констатирано, че СТИ отчита с грешка консумираната електроенергия
Видно
от представените по делото писмени доказателства е, че на ищеца е начислена
корекция на потребената електроенергия за периода 15.12.2012 г. до 02.06.2013
г. на обща стойност 1111,31лева,
последното съгласно дебитно известие от 20.06.2013г.
Не
се спори между страните, а и се доказва от събраните по делото писмени
доказателства, че процесната сума е заплатена от ищеца на ответника.
От
заключението по назначената съдебна експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно дадено, се установява, че посоченото в констативния
протокол количество електроенергия е технически възможно да бъде доставено на
абоната; СТИ не отчита правилно преминаващата през него електроенергия, като
причина за това е външно неправомерно вмешателство в схемата на
устройството. Приложена е точна методика
по ОУ ДПЕЕЕМ, а електроенергията е изчислена математически точно.
Предявеният
иск е с правно основание чл.55, ал.1 от Закона за задълженията и договорите
/ЗЗД/.
В
процесния случай съдът намира за безспорно установено, че ищецът се явява
потребител на продаваната от ответното дружество електроенергия, както и че му
е начислена процесната сума като корекция. Спорен в отношенията между страните
е въпроса доколко са били налице предпоставките за едностранно извършената
корекция на стойността на потребената електроенергия за релевирания период.
Регламентацията
на договорните отношения между страните се съдържа в Общите условия на
договорите за продажба на електрическа енергия на „Е.ОН България продажби” АД
/тогава, сега преименувано на „Енерго-про продажби”/, издадени на основание
член 98б от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и одобрени от ДКЕВР с решение от
07.11.2007г., действащи към датата на извършване на проверката. Съгласно цитираната
разпоредба от ЗЕ публикуваните общи условия влизат в сила за потребителите,
които купуват електрическа енергия от крайния снабдител без изрично писмено
приемане. Посочената специална норма дерогира общото правило на чл. 298, ал. 1,
т. 1 от Търговския закон, поради което следва да се приеме, че ищецът е
обвързан от съдържащата се в тях регламентация.
Съобразно
предвиденото в чл. 24 от ОУ на ДПЕЕ на „Е.ОН България продажби” АД, ответникът
по делото е оправомощен да извършва изчисляване и коригиране на сметките за
използвана от потребителите електроенергия за изминал период. Тези действия на
ответника се извършват въз основа на представени от „Е.ОН България мрежи” АД
констативни протоколи и справки за начислена енергия. Следователно единственото
основание за корекцията и за фактурирането на процесната сума представлява
цитираният протокол от проведената проверка.
В
ДВ, бр.98/12.11.2013г. са обнародвани Правила за измерване на количеството
електроенергия, които представляват подзаконов нормативен акт и са източник на
правото. Влизането в сила на ПИКЕЕ обосновава принципна възможност за
коригиране на сметката на абоната за минал период. Посочените правила имат действие за напред, поради което и
предвид въведения в настоящия случай корекционен период, същите не следва да се
вземат предвид.
Протоколът
за извършена проверка представлява частен документ, който не се ползва с
материална доказателствена сила, поради което обективираните в него констатации
не са обвързващи за съда. Изключение е налице единствено в хипотезите, в които
констативният протокол е подписан от адресата си /титуляра на абонатния номер/
или от упълномощен представител. В тези случаи с подписа си потребителят
удостоверява неизгодния за себе си факт – разминаването в потребената и
отчетената електроенергия. В настоящия
случай протоколът за проверката не е подписан от потребителя.
Дори
при осъществена по реда на ОУ на ДПЕЕЕМ корекционна процедура обаче,
възможността да бъде едностранно коригирана сметката на потребителя за минал
период не може да породи правни последици. Причина за това е обстоятелството,
че по своя характер, разпоредбата на чл. 38 от Общите условия предвижда ред за
санкциониране на потребителя, без да се изисква доказване на виновно поведение
на последния, с което по същество се въвежда обективна отговорност за абоната.
Този тип дълг е изключение, тъй като ангажира отговорността на едно лице,
независимо от неговото поведение, поради което нейното предвиждане е правомощие
единствено на законодателя. Нито в ЗЕ, нито в Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за
присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към
преносната и разпределителните електрически мрежи, нито в Наредбата за
лицензиране на дейностите в енергетиката е предвидена възможност и методика за
извършване на едностранни корекции на подадената електрическа енергия и на
сметките за минал период. Подобна хипотеза не е уредена и в Правилата за
търговия с електрическа енергия и в Правилата за измерване на количеството
електрическа енергия. Ето защо въвеждането на обективна отговорност по взаимно
съгласие между страните влиза в колизия с пределите на договорната автономия по
чл. 9 от ЗЗД, а именно – императивните правила на закона. Обсъжданите правила
на ОУ на ДПЕЕЕМ противоречат и на разпоредбата на чл. 82 от ЗЗД, която урежда
пределите на имуществената отговорност при неизпълнение на договорно
задължение, която отговорност е винаги виновна и е в границите, посочени в
цитирания текст. Поради изложеното и на основание чл. 26, ал. 1, изречение
първо от ЗЗД клаузите на ОУ ДПЕЕЕМ, уреждащи едностранната корекционна
процедура се явяват нищожни и не могат да произведат правно действие. В този
смисъл са решенията на Върховен касационен съд, постановени по реда на чл. 290
от ГПК и имащи задължителна сила за съдилищата, които съдът следва да съобрази
при постановяване на съдебния акт. Решенията са постановени след допускане до
касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос дали едностранната
корекция на сметки е допустима и дали клаузата е нищожна, поради което разрешението,
дадено от ВКС е задължително за съда.
Също
така следва да се отбележи, че в тежест на ответника е да установи
основателността на така претендираната от ищеца парична сума – че същата
представлява точния размер на дължимото обезщетение на вредите от виновното
неизпълнение на задълженията на потребителя на електроенергия, свързани с
необходимото съдействие за точно изпълнение на задълженията на доставчика на
стоката, включително и чрез надлежното търговско мерене на количеството на
потребяваната електроенергия. Както се посочи и по - горе, едностранното
определяне от ответника на срока за корекция при липсата на точен момент на
предходна проверка за този имот на ищеца, се явява произволно, а това пък
предопределя и невъзможността за установяване на точния размер на вредите от
неточното изпълнение на задълженията от страна на потребителя. Нарушава се и
цитираната преди разпоредба на чл. 82 от ЗЗД, че обезщетението на вредите от
виновното неизпълнение на договорните задължения следва да съответства на обема
на тези вреди – дори и при недобросъвестност на длъжника. Последното определя и
извода за основателност на предявения иск.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете инстанции решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По
разноските: С оглед изхода на спора и съобразно разпоредбата на
чл. 78, ал. 1 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на ответното
дружество направените пред настоящата инстанция разноски, както и тези сторени
пред ВКС на основание чл. 294, ал. 2 във връзка с чл. 308 от ГПК, съгласно
която норма при новото разглеждане на делото, решението по което е отменено, се
прилагат общите правила.
Ищецът /въззиваем/ е сторил следните разноски: 507,79
лева пред първата инстанция, от които 307,79 лева юрисконсултско възнаграждение,
150 лв. депозит за възнаграждение за вещо лице и 50 лева заплатени държавни
такси, като съгласно списъка по чл. 80 от ГПК, представен при настоящото
разглеждане на делото се претендира сумата от 832,79 лева; 25 лева пред ВКС и 300 лева за настоящото разглеждане на
делото, като сумата представлява заплатено адвокатско възнаграждение.
Доколкото за първата инстанция се претендира
адвокатско възнаграждение в размер на минималното такова, изчислено съобразно
нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, то съдът намира, че не следва да се произнася по
своевременно направеното възражение по чл.78, ал. 5 от ГПК. Основателно обаче
се явява възражението на ответното дружество, че размерът на дължимото
юрисконсултско възнаграждение следва да се определи по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК. За осъщественото от юрисконсулта на ищцовото дружество нея процесуално
представителство в производството пред районния съд следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение, съобразно своевременно направеното искане. При
определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение следва да се
съобрази обаче действащата към настоящия момент уредба, а не Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съобразявайки Закона за
правната помощ, към който препраща чл. 78, ал.
8 от ГПК/ в редакция след изменеието й с „Държавен вестник“ брой 8 от 2017 г. и
чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащане на правната помощ претендираното
възнаграждение следва да се определи в размер на 100 лева.
В отменителното решение на ВКС изрично е посочено,
че спрямо дължимостта на тези разноски следва да се приложи точка 4 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г., като същите се
присъдят с постановяването на решението, с което спорът се разглежда по
същество. Доводите, наведени на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК във връзка с
това, че ответното дружество не е станало причина за разглеждане на спора във
ВКС, поради което и не дължи разноски за тази инстанция са неприложими в
конкретния случай.
Като резултат въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сума в размер на 632,79 лева.
По
изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, настоящият състав
на въззивния съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 709 от
13.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 11251 по описа за 2014 г. по описа на
Районен съд – Варна, девети състав.
ОСЪЖДА „Енерго-про продажби” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в град Варна – бул. Владислав
Варненчик № 258, Варна тауърс - Г да заплати на „КНМ груп“ ЕООД ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в град Варна – ул. Бук № 1 ет.5 ап.10,
представлявано от управителя П.Н.К., сумата от 632,79 лева, представляваща
сторени в производството по делото разноски на основание чл. 78 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване на
основание член 280, алинея 2, точка 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.