РЕШЕНИЕ
№ 959
гр. Пловдив, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330112409 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Б. Л. Ч., ЕГН ********** против „Вивус.БГ“
ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна квалификация
по чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 10а ЗПК.
Ищецът твърди подписване на договор за кредит от 27.04.2022 г., с
предоставена сума от 300 лева, фиксиран лихвен процент 40,96 и ГПР – 49,60 % и
уговорена такса за бързо разглеждане на документи от 62,28 лева. Уговорката за
дължимостта й била нищожна, като накърняваща добрите нрави, правата на
потребителя и заобикаляща закона, с нея се целяло неоснователно обогатяване на
кредитора, без реално извършване на конкретна услуга, представлявала скрит разход,
като с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тя не била
включена и в ГПР, като била и недължима, съгл. чл. 10а ЗПК. Моли се за признаване
недължимостта й в отношенията между страните. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор /инкорпориран в насрещен
иск, отделен за разглеждане в самостоятелно производство/, с който оспорва иска.
Клаузата била действителна и уговорена съобразно ЗПК. Нямала отношение към
сключване на договора, усвояване на кредита и конкретните му параметри, не била и
задължително условие за получаването му. Представлявала възнаграждение, дължимо
за самостоятелна услуга, която се предоставяла на кредитополучателя преди
1
сключването на договора, като нямала и задължителен характер, а зависела от негово
искане. Не била част от общите разходи по кредита, нито следвало да бъде включена в
ГПР. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за кредит от 27.04.2022 г., по който уговорената такса за бързо
разглеждане на документи от 62,28 лева не е платена от ищеца /вж. Опр. 140 ГПК
12759/21.11.2022 г. – л.38-39/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
В чл. 4.1 от ОУ към договора е посочено, че за извършената от кредитора
допълнителна незадължителна услуга по бързо разглеждане на искането за отпускане
на кредит /15 мин./, кредитополучателят дължи такса, чийто размер се изчислява
спрямо сумата по кредита и срока на договора. В случая, същият е 62,28 лева.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
Съдът намира, че таксата за бързо разглеждане на искането за отпускане на
кредита, представлява установено задължение на кредитополучателя, свързано именно
с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е
уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна
норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване
и управление на кредита.
С предвиждането на тази такса реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК и се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение,
вземайки предвид сегашния му размер /49,60 %/ и съотношението между главницата,
таксата и възнаградителната лихва. Ето защо, посоченият в договора ГПР не отговаря
на действителния. Това от своя страна представлява невярна информация и следва да
2
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020
г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г.
по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019
г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение №
1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. №
2344/2019 г. на ПОС и др.
Освен горното, клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави.
Дължимата сума представлява 20,76 % от предоставения кредит /(62,28/300)*100/.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост.
Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със
значителен размер спрямо главницата, което е в контраст с разумните граници на
добрите нрави и не се толерира от закона, а е и изцяло във вреда на потребителя.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на оспорената клауза. У него лежат
и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.
Същевременно и въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК – ответникът не доказа
твърденията си да е осъществил реално престацията по бързо разглеждане на заявката
за кредита в рамките на 15 минути. Тоест реално извършване на конкретната услуга не
се установява, за да се дължи предвидената сума за такса /която принципно е
недължима, съгл. посочената норма на ЗПК/.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част същият не е
пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на
задължение по нея – при споделяне на тези мотиви по сходен казус със същия
ответник – Решение № 1668/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 2594/2022 г. на ПОС.
Предвид изложеното, съдът приема иска за основателен, при което следва да
бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80
ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – ДТ.
3
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ /преди изм./, възлиза на минимума от 300 лева, който
следва да се присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б. Л. Ч.,
ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 62,28
лева - такса за бързо разглеждане на искане за отпускане на кредит по сключен договор
за кредит № ********** от 27.04.2022 г.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 да плати на Б. Л. Ч., ЕГН
**********, с адрес: ************************, сумата от 50 лева /петдесет лева/ -
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, на основание чл. 38, ал.2,
вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат М. В. М., с адрес: ************************,
сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Б. Л. Ч. в производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4