Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 549 07.10.2019 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 17 септември………………..…………………………….…2019
година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА ЧЛЕНОВЕ:
БОРЯНА
ХРИСТОВА
Секретар ………Катерина Маджова……..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1280….по описа за
2019……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по две въззивни жалби, подадени от С.С.Г.
– Д. *** против решение № 73 от 21.01.2019 г. и решение №437 от 04.04.2019 г.,
двете постановени по гр.д. № 2976/2018 г. на Старозагорския районен съд.
Въззивницата счита, че обжалваното
решение № 73 е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, противоречие на формулираните изводи на материалния закон, а също и
необосновано. Счита, че пред първоинстанционният съд е било доказано, че е
превела в полза на ответника сумата от 6 200 лв. в заем. От ответника не били представени
никакви доказателства, че посочената сума е получена от него не в качеството му
на заемател, а на друго основание. Поради тази причина съдът е следвало да
приеме, че действително сумата е предоставена в заем. Твърденията на ответника,
че сумата била преведена поради други, различни от заемното правоотношение
основания, не били доказани. Твърди, че с превеждането на сумата договорът за
заем бил сключен, тъй като договорът бил реален. Затова ответникът следвало да
й върне тази сума. Съдът неправилно бил приел, че не е доказано основанието, на
което парите били преведени. Счита, че в хода на първоинстанционното
производство неправилно не били допуснати като свидетели посочените от него
лица. Твърди и това, че съдът не бил обърнал никакво внимание на
обстоятелството, че в условията на евентуалност било предявено и искане
посочената сума да бъде присъдена поради неоснователно обогатяване. Такова искане било направено в исковата
молба. Били налице предпоставките да бъде уважено, тъй като било доказано
превеждането на сумата, с която ответникът се бил обогатил, тъй като не бил
представил никакви доказателства за наличието на правно основание, поради което
сумата му е била преведена. Моли, съдът да отмени обжалваното решение и да
уважи изцяло предявените искове.
Във въззивната жалба срещу
решение № 437 от 04.04.2019 г. е релевирано оплакване срещу правния извод на
районния съд за неоснователност на молбата за допълване на решението.
Въззивницата твърди, че за нея, като страна с накърнен имуществен интерес, не
възниква задължението да доказва непременно съществуването на заемно или друго
правоотношение, а само и единствено дължимостта на посочената сума. Твърди, че
в исковата молба и в другите молби, подадени по делото впоследствие, имплицитно
се съдържало искането спрямо ответника да бъде признато съществуването на
вземане в размер на 6 200 лв., които той бил взел в заем, но след
невръщането им в уговорения срок следвало да се направи единствено възможния
извод, че той неоснователно се е обогатил с тях и поради това дължи връщането
им. Към настоящия момент били доказани всички елементи от състава на
неоснователното обогатяване. Съдът не бил обвързан с правната квалификация на спора,
дадена от страните, поради което следвало да се приеме, че исковата молба
съдържала и искане за признаване на съществуването на вземане спрямо ответника,
независимо от правното основание. Моли съдът да отмени и това решение, като
вместо него постанови друго, с което да признае за установено, че ответникът
неоснователно се е обогатил за нейна сметка със посочените в исковата молба
суми, които той следва да й възстанови в пълен размер, заедно с лихвите и
разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
са постъпили отговори на въззивните жалби от ответника производство, с които те
се оспорват. Твърди се, че не било доказано основанието за превеждане на сумата
и че правилно първоинстанционният съд не е допуснал свидетели за установяване
на договора. Твърди се и това, че иск по чл.59 ЗЗД не е бил предявяван.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбите са подадени в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими, но по същество - неоснователни.
Пред районния съд е бил предявен
установителен иск по чл.422 ГПК – за установяване на вземането на ищцата срещу
ответника в размер на 6 200 лв., за което е била издадена заповед за
изпълнение, както и за установяване на мораторно обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД
в размер на 2 205,30 лв. Ищцата С.С.Г.-Д.
(сега въззивница) е твърдяла в исковата си молба, че предоставила на ответника в заем на 30.07.2014 г.
сумата от 6 600 лв., като извършила
банков превод от нейната банкова сметка *** „Първа инвестиционна банка“ АД по
неговата банкова сметка. *** сина й, не подписали договор. При предоставянето
на парите той поел ангажимент да й ги възстанови в 1-месечен срок. Подала заявление
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника за
дължимите от него 6 200 лв., за което било образувано ч.гр.д. № 1008/2017
г. на Старозагорския районен съд и издадена заповед за изпълнение. След
връчването на заповедта за изпълнение ответникът подал възражение, поради което
тя предявила установителния иск. Искала е съдът да признае за установено по отношение на
ответника, че й дължи сумата от 6 200 лв. за главница от невърни пари по устен
договор за заем от 30.07.2014 г., с 2 205,30 лева мораторната лихва от
30.08.2014 г. до 27.02.2018 г.
Ответникът
К.А.И. (сега вззиваем) е оспорил предявения иск и е искал от съда да го
отхвърли.
Районният съд е отхвърлил иска, като е
приел, че ищцата носи тежестта да докаже пълно и главно не само
обстоятелството, че е превела на ответника тази сума от 6 200 лв., но и
обстоятелството, че това е станало в изпълнение на постигнато преди това устен
договор за заем, което тя не е сторила. Приел е също така, че основанието за
извършения превод е спорно и доколкото правните
субекти си предават парични суми на различни основания (погасяване на предходен дълг, плащане на парична
вноска по договор за гражданско дружество, дарение на парични средства и прочие), включително и без основание (чл. 55 ЗЗД), не може да
се презюмира, че всяко плащане на суми става въз основа на сключен между тях
преди това договор за заем.
Въззивната
жалба е неоснователна.
От фактическа страна по делото е
установено, че на 30.07.2014 г. ищцата
(сега въззивница) е превела от банковата си сметка в „Първа инвестиционна
банка“ АД по сметка на ответника (сега въззиваем) К.И. сума в размер на
6 200 лв. Този факт се установява и от заключението на
съдебно-икономическата експертиза. Преди това, на 30.01.2014 г. тя е платила на
ответника и сумата от 16 700 лв. Други доказателства по делото няма
поискани и респ. събрани.
При така приетата фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл.240 ЗЗД с
договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
движими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Договорът за
заем е неформален, но писмената форма е нужна за доказване, когато става дума
за договор на стойност по-голяма от 5 000 лв. – чл.164, ал.1, т.3 ГПК.
Договорът за заем е и реален договор, при който едната страна предоставя на
другата заместими вещи, а последната като получател се задължава да ги върне.
Този договор не предпоставя предходни правни отношения между заемателя и
заемополучателя, за каквито в случая има данни с оглед на представеното по
делото платежно нареждане от м. януари 2014 г. Получаването на заетата сума е
елемент от фактическия състав на договора, но за да се докаже наличие на такъв
договор и да се търсят целените с него правни последици, е необходимо и
доказването на изявление на получателя, че получава сумата със задължение да я
върне (Р-283-2013, ІV г.о.). Това е така, защото не може да се приеме, че всяко
плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за
заем между тях. Правните субекти си предават различни суми на различни
основания. Може предаването да е свързано с погасяването на предходен дълг; да
е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор и пр. Затова, при
наличие на различни хипотези относно факта на плащането, не може от самия факт
на предаване на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните
сключват договор за заем (Р-37-1969, ОСГК; Р-390-2010, ІV г.о.; Р-283-2013, ІV
г.о.).
Както бе посочено по-горе,
договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита за сключен,
когато въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а
заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, като се задължи
да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. В производство по иск с правно основание
чл.240, ал.1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че
произтича от заемен договор, каквото е настоящото, в доказателствената тежест
на ищеца е да установи както обстоятелството, че е дал заемни средства, така и
обстоятелството, че тези средства са предадени въз основа на договор за заем.
Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да
установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание
(Р-192-2014, ІІІ г.о.). Затова въззивницата неправилно счита, че с установяване
на факта да превеждане на сумата трябва да се счита, че е сключен договор за
заем, както и неправилно прехвърля доказателствената тежест на ответника да
доказва друго основание, на което е получил сумата. Вярно е, че при оспорване
на иска ответникът установява възраженията си, че средствата са дадени на друго
основание, но в този случай ищецът не е освободен от задължението да установи
източника, от който произтича задължението с допустимите от закона
доказателствени средства. Ако предаването на сумата е установено, но липсват
други доказателства на какво основание е сторено то, не може да се презумира,
че задължението е възникнало от договор за заем (Р-524-2011 г., IVг.о.). Затова няма никакво значение обстоятелството,
че ответникът не доказва твърдяното от него основание за получаване на парите.
По принцип е вярно, че при
наличие на документ за предаване на сумата за останалите елементи на договора
няма забрана за установяването им със свидетелски показания (Р-253-2014, ІІІ
г.о.; р-524-2011, ІV г.о.; Р-546-2010, ІV г.о.), но възражението на
въззивницата, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила като не е допуснал поисканите свидетели с исковата молба, е некоректно,
тъй като такова искане не е било направено нито в исковата молба, нито в с.з.
след доклада на съда. Така че нарушение на съдопроизводствените правила би било
налице, ако въззивницата е направила своевременно своите искания по
доказателствата по делото, в т.ч. и искане за допускане на свидетели, а съдът
не е уважил това искане.
Неоснователна е и въззивната
жалба, касаеща решение № 437 от 04.04.2019 г., с което първоинстанционният съд
е отхвърлил молбата на въззивницата за допълване на първоинстанционното
решение. Не е вярно твърдението, че при условията на евентуалност е било
предявено искането посочената сума пари да бъде присъдена, защото ответникът
неоснователно се е обогатил с нея. Такъв иск – за неоснователно обогатяване, не
е бил предявен, респ. не е бил докладван по реда на чл.146 ГПК и не е бил
разгледан. Исковете по чл.55-59 ЗЗД са напълно самостоятелни, различни по фактически състав и субсидиарни.
Предявяването им става по реда на ГПК с нарочна искова молба, която трябва да
съдържа предписаните в чл.127 ГПК реквизити. Въобще нито един иск не може да се
подразбира. Затова напълно несъстоятелно е твърдението, че искът по чл.59 ЗЗД (така е квалифициран от
въззивницата) може да съществува имплицитно в исковата молба и в подадените
впоследствие молби.
По
изложените съображения въззивният съд намира, че ищцата не е доказала
твърдението си, че с ответника е в облигационни правоотношения по силата на
договор за заем, поради което искът й е бил отхвърлен правилно.
Неоснователността му води и до неоснователност на иска за установяване на
мораторното обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Поради неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка. чл. 273 ГПК се дължат разноски на въззиваемата страна по
правния спор, но с оглед на липсата на искане и представени доказателства за
реално извършени разноски от нея, то и съдът не следва да присъжда такива за
въззивното производство.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 73 от 21.01.2019 г. и решение № 437 от 04.04.2019 г., двете
постановени по гр.д. № 2976/2018 г. на Старозагорския районен съд.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: