Р Е Ш
Е Н И Е
№............., град Шумен, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Шуменският административен съд в публичното
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Цветкова
при секретаря Ив. Велчева
като разгледа докладваното от административния съдия
Р. Цветкова адм. д. №51 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по реда на чл.145 и сл. от
Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.172 ал.5 от Закона
за движение по пътищата (ЗДвП), образувано въз основа на жалба от И.И.М., с ЕГН
**********,***, чрез пълномощник адвокат Г. С. при ШАК, против Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/
№22-1729-000098/29.12.2022 г. на Началник РУ Шумен към ОД на МВР Шумен, с която
е прекратена регистрация на ППС с рег.№Н////ВТ,
на основание чл.171 т.2А б.А от ЗДвП, за срок от 6 месеца, считано от 28.12.2022
г.
В жалбата се
навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт по
смисъла на чл.146 т.4 и т.5 от АПК. Жалбоподателят твърди, че не са налице приетите
от административния орган фактически и правни основания за налагане на
принудителна административна мярка по реда на чл.171 т.2А б.А от ЗДвП, тъй като
процесното превозно средство е било управлявано от правоспособен водач. В тази
връзка се сочи, че изтеклият тримесечен срок от пребиваването на водача на
територията на Р България не прави водача неправоспособен, доколкото този
документ само удостоверява правоспособността. По този начин не е налице
управление на МПС от неправоспособен водач, както и от водач, който не
притежава свидетелство за правоуправление, за да бъде приложена процесната ПАМ.
Навеждат се доводи, че наложената ПАМ възпрепятства жалбоподателя да полза
лекият автомобил, който му е необходим с оглед влошеното здравословно състояние.
С това се ограничава правата на жалбоподателя в по-голяма степен от необходимото
и това води до нарушаване на принципа за съразмерност по чл.6 от АПК. На тези
основания жалбоподателят моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени
ЗППАМ №22-1729-000098/29.12.2022 г. на Началник РУ Шумен към ОД на МВР Шумен.
Ответната страна Началник РУ Шумен към ОД на МВР Шумен, редовно
призован, за него се явява гл. юрисконсулт Ив. С., редовно упълномощена, която
оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че административният акт е издаден
от компетентен орган в кръга на правомощията му, при спазване на
материалноправните и процесуално правните изисквания за издаването му. Твърди,
че не са допуснати съществени нарушения в хода на производството пред
административния орган, а заповедта е издадена в съответствие с материалния закон
и с неговата цел. Моли съда да постанови решение, с което жалбата да бъде
отхвърлена и да присъди направените по делото разноски, изразяващи се в
юрисконсултско възнаграждение.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и извършвайки
служебна проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на
всички основания по чл.146 от АПК, съдът установи от фактическа страна
следното:
На първо место
следва да се посочи, че спор по фактите няма между страните. Спорът е по
приложение на материалния закон и неговата цел.
Със ЗППАМ №22-1729-000098/29.12.2022
г. на Началник РУ Шумен към ОД на МВР Шумен на жалбоподателя е наложена
принудителна административна мярка „Прекратяване на регистрация на ППС с рег. №Н////ВТ
за срок от 6 месеца, считано от 28.12.2022 г.”, на основание чл.22 от Закона за
административните нарушения и наказания /ЗАНН/ и чл.171 т.2А б.А от ЗДвП. Като
фактическо основание за издаване на заповедта е посочено обстоятелството, че е
съставен Акт за установяване на административно нарушение №АД/147139 от
28.12.2022 г. против О.Р.И., за това, че на 28.12.2022 г., около 14.40 часа, в град
Шумен, по ул. Софийско шосе, до „Хиподрум“, в посока изхода на град Шумен, управлявал
собствения на жалбоподателя лек автомобил „Тойота Авенсис“ с рег.№Н////ВТ.
Водачът притежава СУМПС №19462 – образец Р Турция, невалидно за територията на
Р България, тъй като не е подменено с българско СУМПС след пребиваване повече
от 3 месеца, а именно от 29.04.2022 г. Това нарушение, видно от приложения Акт
за установяване на административно нарушение от 28.12.2022 г. и издаденото въз
основа на него НП №22-1729-000637/17.01.2023 г. на Началник РУ Шумен, е
квалифицирано по чл.162 ал.1 от ЗДвП. С Акта за установяване на административното
нарушение са отнети 2 броя регистрационни табели с № Н////ВТ и свидетелство за
регистрация на МПС №*********, които са посочени и в процесната заповед.
В хода на
съдебното производство бяха разпитани свидетелите О.Р.И. – водачът на МПС, К.Д.
К. – актосъставител и А. В. В.- очевидец на нарушението и свидетел по акта. От
показанията и на тримата свидетели по категоричен начин се установи, че на
процесната дата свидетелят И. е управлявал процесното МС, собственост на
жалбоподателя, който бил с влошено здравословно състояние и се е наложило
посещение на болнично заведение в град Шумен. Извършена е била проверка от
контролните органи, при която било установено, че водачът на автомобила
притежава СУМПС №19462 – образец Р Турция и към датата на проверката пребивава
на територията на Р България повече от три месеца. Бил съставен АУАН на О.Р.И. и
били снети регистрационните табели на автомобила.
Безспорно се
установява и от приложената по делото справка за пътуване на лице, че О. И.
последно е влязъл на територията на Р България през ГКПП Лесово на 29.04.2022
г. с лек автомобил рег.№Н////ВТ от България, марка Тойота.
Няма спор между
страните, а и от приложената справка от регионална база КАТ Шумен, се установи,
че процесното ППС е собственост на жалбоподателя.
Процесната Заповед
е връчена на адресата на 03.01.2023 г. Заповедта е била атакувана по
административен ред с жалба от 09.01.2023 г. до Директора на ОД на МВР град
Шумен, който с Решение №372з-233 от 23.01.2023 г. е отхвърлил жалбата като
неоснователна. Решението е връчено на процесуалния представител на
жалбоподателя на 27.01.2023 г., а жалбата до АдмС град Шумен е депозирана на 10.02.2023
г., т.е. в законоустановения 14-дневен срок за оспорване на акта, поради което съдът
приема, че е процесуално допустима.
Разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна, поради следните съображения:
Процесната ЗППАМ
съдът приема, че е издадена от компетентен орган. Съгласно разпоредбата на
чл.172 ал.1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл.171
т.2А
се налагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по
този закон, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях
длъжностни лица. Със Заповед №8121з-1632/02.12.2021 г., на основание чл.165 от ЗДвП, министърът на вътрешните работи е определил Областните дирекции на МВР
като структура, осъществяваща контрол по ЗДвП. От своя страна, със Заповед
№372з-4057/31.12.2021 г. Директорът на ОД на МВР град Шумен на основание чл.172
ал.1 от ЗДвП, е оправомощил Началник РУ Шумен при ОД на МВР Шумен да издава
заповеди за прилагане на принудителни административни мерки. Настоящата заповед
е издадена от Началник РУ Шумен при ОД на МВР Шумен, от което следва, че
заповедта е издадена от компетентен административен орган.
При издаването
на заповедта съдът приема, че не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, водещи до отмяна на оспорения
административен акт.
Съдът приема, че
процесната заповед отговаря на изискванията за форма. В нея е посочено, че се
издава въз основа Акт за установяване на административно нарушение, като са
описани и установените с Акта обстоятелства. Съдът намира, че оспорваната
заповед съдържа необходимите реквизити, посочени в разпоредбата на чл.59 ал.2
от АПК, тъй като в текста на акта фигурира позоваване на фактическо
обстоятелство, съставляващо едновременно с това и възприетото от органа при
произнасянето му материалноправно основание за прилагане на принудителната
административна мярка. В оспорената заповед са описани подробно фактическите
основания за нейното издаване, като административният орган се е позовал и на
съставения АУАН от 28.12.2022 г. спрямо О. И., където нарушението е квалифицирано
по чл.162 ал.1 от ЗДвП. АУАН се явява част от фактическите основания за
издаване на процесната заповед и доколкото административният орган изрично се е
позовал на него, то посочената правна квалификация на нарушението в него
безспорно обвързва фактическите констатации в заповедта. Фактическа обстановка
изцяло се подкрепя от събраните по делото писмени и гласни доказателства.
При преценка за
материална законосъобразност на оспорената заповед, съдът установи следното:
Принудителните
административни мерки по чл.171 т.2А
от ЗДвП се налагат за осигуряване безопасността на движението по
пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон, поради което
те са преустановяващи ПАМ по смисъла на чл.22,
предложение второ от ЗАНН.
Съгласно
разпоредбата на чл.171 т.2а б.А от ЗДвП, цитирана като правно основание за
издаване на заповедта, в редакция на нормата към ДВ бр.2/2018 г., в сила от
03.01.2018 г., за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за
преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна
административна мярка «прекратяване регистрацията на пътно превозно средство»
на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен
водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към
която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е
лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или
административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по
реда на чл. 171 т.1
или 4
или по реда на чл.69а от
Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието
моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства
– за срок от 6 месеца до една година. Следователно тази вид ПАМ се налага и на
собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са
налице тези обстоятелства. Следователно адресат на този вид ПАМ е собственикът
на управляваното превозно средство, както когато той лично управлява
автомобила, така и когато автомобилът му е управляван от лице при наличие на
горните обстоятелства. При тази нормативна уредба законът изисква от
административния орган само да установи управлението на МПС в някоя от
посочените хипотези и неговия собственик.
В конкретния
случай, видно от мотивите на процесната заповед, в частност от фактическото
описание на деянието, административният орган е приел наличието на една от
хипотезите, визирани в законовата разпоредба, а именно управление на
притежаваното от жалбоподателя ППС от лице, чието СУМПС не е валидно на
територията на РБ или с други думи казано - управление на МПС от водач, който
не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която
спада управляваното от него превозно средство.
Съдът намира за
доказано наличието на посоченото в заповедта фактическо основание, обосноваващо
прилагането на процесната ПАМ, противно на твърдението на жалбоподателя, предвид
следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл.150 от ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в
движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява
от правоспособен водач, освен когато превозното средство е учебно и се
управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на
моторно превозно средство по време на обучението му по реда на наредбата по
чл.152, ал.1, т.3 и при провеждането на изпита за придобиване на
правоспособността по реда на наредбата по чл.152, ал.1, т.4. Според чл.150а,
ал.1 от ЗДвП, за да има право да управлява МПС, водачът трябва да притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него моторно превозно средство, да не е лишен от право да
управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и
свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно
отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69а от НПК и да не е
обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.
Доколкото при
проверката водачът на притежаваното от жалбоподателя ППС е представил СУМПС,
издадено от Р Турция – държава, която не е членка на Европейския съюз и не е
страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, следва да
се съобрази и разпоредбата на чл.162 ал.1 от ЗДвП, според която българските
граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на
Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е
издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна
по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от
Конфедерация Швейцария, в срок до 3 месеца от датата на влизането им в
страната. Пряка последица от изтичането на тримесечния срок, визиран в
цитираната разпоредба, е дерогиране валидността на чуждестранното
свидетелството за управление на МПС за територията на Република България.
Действително това не лишава водача от правоспособност да управлява МПС, но
същият губи правото да управлява МПС на територията на Р България, тъй като не
притежава валидно СУМПС по смисъла на националното законодателство. Тоест
управлението на МПС от водач в хипотезата на чл.162 ал.1 от ЗДвП – с
чуждестранно СУМПС, след изтичане на тримесечния срок от датата на влизането му
в страната, е равнозначно на управление на МПС без свидетелство за
правоуправление.
Както бе
посочено и по-горе в мотивите на настоящото решение, безспорно по отношение на
водача О. И. на ППС, собственост на жалбоподателя, към датата на проверката са
изминали повече от три месеца от влизането му в страната. С оглед тези
безспорни факти, обоснован е изводът на административния орган, че към момента
на проверката водачът на МПС не притежава свидетелство за управление, валидно
за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно
средство. Съдът намира за необходимо да отбележи, че притежаваното и
представено пред контролните органи СУМПС, издадено от Р Турция, само по себе
си не установява, че водачът е правоспособен такъв, т.к. същото не представлява
документ, валиден да удостовери това обстоятелство на територията на Република
България. Съгласно чл.150 от ЗДвП пътните превозни средства трябва да се
управляват от правоспособни водачи, а чл.3, ал.3 от Закона за българските лични
документи предвижда, че СУМПС удостоверява правоспособността за управление на
моторно превозно средство. От граматическото тълкуване на посочените разпоредби
е ясно, че издаването на СУМПС е предпоставено от придобиване на
правоспособност, но за да управлява правомерно МПС, водачът трябва да притежава
съответно свидетелство за управление, по аргумент от нормата на чл.150а ал.1 от ЗДвП. Единственият начин, предвиден в закона за удостоверяване на
правоспособността е посредством валидно СУМПС, а в случай, че водачът не
притежава такова свидетелство, макар и придобил правоспособност, той е в
невъзможност правомерно да я установи. В настоящата хипотеза, с изтичане на
срока от три месеца, считано от датата на влизане на О. И. на територията на
страната, СУМПС №19462 – образец Р Турция, вече не съставлява валиден документ,
удостоверяващ правоспособност за управление на МПС на територията на Р България.
Административният орган ясно е посочил в какво се изразява извършеното
нарушение, като е подвел законосъобразно фактите в хипотезата на приложимата
правна норма, даваща основание за налагане на административна принуда спрямо
собственика на процесното превозно средство. При наличието на предвидените в
закона материалноправни предпоставки, административният орган няма право на
избор или на свободна преценка дали да наложи ПАМ или не, а е длъжен да издаде
административен акт с указаното от закона съдържание, доколкото нормата на
чл.171, т.2а, б. «а» от ЗДвП е императивна и административният орган действа в
условията на задължителна администрация. Т.е. преценката и мотивите за
прилагане на принудителната мярка са направени от законодателя при създаване на
самата правна норма.
Неоснователен е
и доводът на жалбоподателя за несъразмерност между приложената принудителна
административна мярка и последиците от мярката, тъй като въпросните последици в
значителна степен препятстват жалбоподателя да ползва автомобила си, с оглед
влошеното му здравословно състояние. Преценката за съразмерност по чл.6 от АПК
се прави само и единствено при упражняване на оперативна самостоятелност, т.е. в
настоящия случай при определяне срока на действие на мярката. При хипотезата на
чл.171 т.2а б."а" от ЗДвП на първо място следва да се посочи, че нормата
е императивна, като не предоставя на компетентния орган право на преценка, а
последният действа изцяло в условията на обвързана компетентност. Фактът е от
значение както във връзка с тълкуването на същата, така и във връзка с
приложението на чл.6 АПК. За приложение на принципа за съразмерност по чл.6 АПК, може да се говори само и единствено в хипотеза, в която органът действа
при условията на оперативна самостоятелност - има право на преценка между две
или повече законосъобразни възможности. В конкретната хипотеза органът няма
право на такава преценка. При реализиране в действителността на фактите,
представляващи основание за определяне на мярката, същият орган е длъжен да
издаде акт, с който да наложи предвидената в ЗДвП ПАМ, без на органа да е
дадена възможност на преценка дали мярката да бъде наложена. Единствено
размерът на мярката се определя от органа в условията на оперативна
самостоятелност в рамките на предвидените граници от шест месеца до една
година. Или за оперативната самостоятелност би могло да се говори, само когато
срокът на мярката надвишава минимума от шест месеца. В конкретният случай административният
орган е фиксирал 6-месечен срок на мярката, който законодателят е предвидил
като минимално необходим за постигане целта на закона, а именно – осигуряване
на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните
нарушения (чл.171 изр.1 от ЗДвП). В този смисъл е и константната съдебна
практика – например Решение №1367/01.02.2019 г. на ВАС по адм. д. №10008/2018
г., VIII о.
Законът допуска
засягане на правата на собственика на превозното средство с оглед постигане на
целта, регламентирана в чл.1 ал.2
от ЗДвП, както и в чл.171 от ЗДвП - опазването на живота и здравето на участниците в движението
по пътищата, както и преустановяването на административните нарушения. Действително от приложените по делото доказателства се установява, че
жалбоподателят е с влошено здравословно състояние, което потвърждава
твърдението на оспорващия, че процесното МПС е явно необходимо. Това обаче не
води до извода за нарушаване на принципа за съразмерност, тъй като при наличие
на предпоставките, предвидени в чл.171 т.2а от ЗДвП, административният орган е
определил като срок на действие на мярката в минималния, предвиден от закона –
шест месеца. Тоест, тези факти – по отношение здравния статус на жалбоподателя,
са от значение при преценката за срока на наложената мярката, който срок в
настоящия случай е в минимума, предвиден от закона.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че
материалният закон е приложен в точния му смисъл, както и с неговата цел.
Съгласно разпоредбата на чл.171 т.2а
от ЗДвП административният орган действа при условията на обвързана
компетентност, което означава, че при установяване на фактическите основания,
визирани в хипотезата на правната норма, както е в случая, същият няма право на
избор или на свободна преценка дали да наложи принудителната административна
мярка или не, а в условията на обвързана компетентност е длъжен да издаде
административен акт с указаното от закона съдържание. Наложената принудителна
административна мярка е насочени към прекратяване на деянието, осъществяващо
състав административно нарушение. В случая административния орган е наложил
мярката за минималния предвиден в закона срок – 6 месеца, поради което
заповедта съответства и на целта на закона.
От така
установеното фактическо и правно положение съдът приема, че процесната заповед
е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при липса
на съществено нарушение на административнопроизводствените правила, както и в
съответствие с материалния закон и с целта на закона.
По изложените
съображения съдът приема, че жалбата е неоснователна, поради което същата
следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода от спора, предвид направеното своевременното искане за
присъждане на разноски и на основание чл.143 ал.4 от АПК оспорващият дължи
заплащане на направените от ответника разноски по делото. В случая съдът
намира, че в полза на ОД на МВР град Шумен следва да се присъдят разноски,
представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева, определен
по преценка на съда – съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
Отхвърля жалбата на И.И.М., с ЕГН **********,***, чрез пълномощник адвокат
Г. С. при ШАК, против Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка /ЗППАМ/ №22-1729-000098/29.12.2022 г. на Началник РУ Шумен към ОД на МВР
Шумен, с която е прекратена регистрация на ППС с рег.№Н////ВТ, на основание
чл.171 т.2А б.А от ЗДвП, за срок от 6 месеца, считано от 28.12.2022 г.
Осъжда И.И.М., с ЕГН **********,***, да заплати на ОД на МВР град Шумен
направените по делото разноски в размер на 100.00 (сто лева) лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл.172 ал.5 от ЗДвП.
Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл.137
във вр. с чл.138 ал.1 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: