ОПРЕДЕЛЕНИЕ№
Гр.Варна, …………………… 2020г.
Варненският апелативен съд, търговско
отделение в закрито заседание на
единадесети юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ ХРИСТОВА
Като
разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова ч.в.търг.дело № 189 по описа за
2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.274 ал.1 от ГПК, образувано по частна жалба на И.П.К. от
гр.Варна срещу определение № 773 от 09.03.2020г. по търг.дело № 255/20г. по
описа на Варненски ОС, с което е прекратено производството по делото.
В частната
жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано.
Сочи че
пред първоинстанционния съд подробно е обосновала правния си интерес и липсата
на отрицателна процесуална предпоставка
по отношение на предявените искове за нищожност на договора за
поръчителство. Не се оспорва от нея че за част от вземането на банката по
договор за кредит за падежирали вноски от 18.04.2010г. до 17.08.2013г. е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК солидарно срещу длъжника и нея,
като поръчител, не оспорва издадената заповед за изпълнение и установеното с
нея задължение. Твърди че предмет на предявените от нея искове се ограничава
единствено до периодите и частта от задълженията по договора за поръчителство,
които не са обхванати от издадената заповед за изпълнение. Поради което и
оспорва изложеното в мотивите на съда за изискване за посочване на новоузнат
или доказуем с новооткрито или новосъставено доказателство факт, като
неотносими към предмета на спора. Твърди че предметът на спора по предявения от
нея иск е съсредоточен единствено около валидността на договора за поръчителство и цели да лиши
мнимия кредитор от възможността да претендира вземания с настъпил падеж след
издаване на заповедта.
Излага че
единственият възможен ред за защита срещу произвола на кредитор, легитимиращ се
с подправен договор за поръчителство е чрез установяване на нищожността на
последния, поради което и неприложими са положителните процесуални предпоставки
по чл.424 от ГПК. Твърди че не са налице и отрицателни процесуални предпоставки
за провеждане на искова защита, като твърди че издадената заповед за изпълнение
не и е връчена лично, а е връчена на длъжника по договора за кредит, който не я
е уведомил за нея. Поради което и твърди че срокът по чл.414 от ГПК не е
започнал да тече за нея. Твърди че производството по чл.423 от ГПК е извънредно
средство за защита и пропускът да се образува такова или депозирането на
възражение след едномесечния срок не е скрепено от законодателя с такива
негативни правни последици като преклузия на всички оспорвания на договора за
кредит. Сочи че не претендира пререшаване на въпроса относно дължимостта на
сумите по издадената заповед за изпълнение, но този факт не го лишава от
интерес да оспори валидността на договора. Твърди че упражнява единственото си
годно средство за защита, по отношение на което счита че не е настъпила
преклузия. Твърди че такава преклузия в
закона не е предвидена, а извличането и по аналогия чрез разширително тълкуване
е недопустимо.
Позовава се
на правила и гаранции, касаещи потребителската защита , предоставени с
Директива 93/13, както и натрупаната практика по тяхното приложение. Сочи
решения на Съда на ЕС, даващи задължително тълкуване на текстове на
Директивата. Оспорва отказа на първоинстанционния съд да бъде приложена по
отношение на нея, потребителската защита. Твърди че възможността и да оспори
неравноправността на клаузите по договора за поръчителство не е преклудирана.
Поддържа направеното искане пред първата инстанция за отправяне на преюдициално
запитване.
Оспорва
извода на съда че при невъзможност на този етап да се определи точният размер
на преклудираните вноски основание чл.147 ал.1 от ЗЗД вноски, то искът се явява
недопустим поради липса на интерес. Твърди че наличието или липсата на интерес
не зависи от възможността с оглед уговорките по договора за поръчителство да се
установи точната стойност на преклудираните вноски. Конкретният и правен
интерес от позоваване на настъпила преклузия произтича от факта, че ответникът
се легитимира като кредитор, същият се е сдобил със заповед за изпълнение за
предходни периоди и към момента извършва действия по принудително изпълнение.
Твърди че позовавайки се на погасителния ефект
на изтеклия преклузивен срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД цели да възпрепятства
банката да предяви срещу нея последваща претенция за вноски за процесния
период, без заповедта да и бъде връчена.
Твърди че
предметът на исковата претенция е индивидуализиран в достатъчна степен –
посочени са конкретните вноски чрез периода, в който е възникнала тяхната
изискуемост и основанието на последната. Въпросът за техния точен размер е
такъв по основателността на иска и следва да бъде разрешен по същество.
Моли съда
да отмени обжалваното прекратително определение и да върне делото за
продължаване на съдопроизводствените действия.
На
основание чл.130 от ГПК размяна на книжа по частната жалба не е извършвана.
Частната жалба е подадена от надлежна в срока
по чл.275 от ГПК и е допустима.
По жалбата, съдът намира следното:
Производството по търг.дело № 255/20г.
по описа на ВОС е образувано по предявени от И.П.К. срещу „Юробанк България“ АД
множество искове в условията на евентуалност, с които да се прогласи
нищожността на договор за поръчителство, инкорпориран в Анекс № 1 от
18.01.2010г. към договор за кредит № 101-2489/2008 от 26.09.2008г. поради
противоречие със закона – чл.138 ал.2 от ЗЗД, евентуално чл.58 от ЗКИ, поради
липса на уговорки относно размера на дълга и липса на основание, поради липса
на съгласие, евентуално за прогласяване на нищожността на клаузи от анекса
поради тяхната неравноправност, евентуално поради противоречие с чл.10 ал.3 от ЗЗД и евентуален отрицателен установителен иск, че не дължи на банката
анюитетни вноски по погасителен план към договора за кредит за периода от
м.септември 2013г. до м.октомври 2019г. като погасени поради изтичане на
преклузивния срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД.
Установено е безспорно по делото че срещу
частната жалбоподателка К. в качеството и на поръчител по договор за кредит за
кредит № 101-2489/2008 от 26.09.2008г. е издадена заповед за незабавно
изпълнение от 04.09.2013г. по ч.гр.дело № 12929/13г. по описа на ВРС за дължими
суми – главница за периода от 18.05.2010г. – 18.08.2013г., лихви, наказателни
лихви и такси. Възражение срещу заповедта не е подадено в срока по чл.414 от ГПК. Не е спорно че производството по възражение на К. по чл.423 от ГПК е
прекратено с определение на ВОС по в.ч.търг.дело № 1716/18г. като просрочено.
С оглед на така установеното съставът на
въззивния съд намира, че за вземанията, предмет на заповедното производство е
налице стабилизирана заповед за незабавно изпълнение. Изложените твърдения във
връзка с ненадлежното връчване на заповедта за изпълнение са ирелевантни към
настоящето производство, доколкото възможностите за защита, предвидени в чл.423
от ГПК са изчерпани.
С оглед целта на заповедното производство,
която е да се установи, дали вземането е спорно, възражението срещу заповедта
по чл.414 от ГПК не е нужно да се мотивира. Но възражението по чл.414 от ГПК трябва
да се повдигне своевременно. Пропускът да се подаде възражение поражда тежка
преклузия за длъжника. Той не може да предяви отрицателен установителен иск въз
основа на факти, които до приключването на този срок са се били осъществили,
освен ако не е знаел и не е могъл да знае за тях. Неподаването на възражение по
чл.414 ал.1 от ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за
изпълнение. Възможността да се оспорват фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира и установителен иск,
че вземането не се дължи, е недопустим, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл.424 от ГПК или чл.439 от ГПК.
В случая частната жалбоподателка предявява в
отношение на евентуалност установителни искове за прогласяване на нищожност на
целия договор за поръчителство, евентуално на отделни негови клаузи. Частната
жалбоподателка К. се позова на факти, относими към основанието на вземанията на
банката, които са съществували към момента на издаване на заповедта.
Ликвидността предполага установено по основание и размер вземане. Поради което
и макар и предметът на стабилизираната заповед за изпълнение да е за вземане за
определен период и в определен размер, правоизключващите възражения срещу
основанието на тези вземания – съществуването и действителността на договора за
поръчителство са преклудирани. Поради което и предявените от нея в отношение на
евентуалност искове за прогласяване на нищожност на договора за поръчителство,
или на отделни негови клаузи са недопустими.
Допълнително към изложеното до тук за
недопустимост по евентуалния иск за прогласяване на нищожност на чл.1 и чл.5 от
Анекс № 1 от 18.01.2010г. към договор за кредит поради тяхната неравноправност,
въззивният съд, намира за необходимо да отбележе и следното:
С атакуваните клаузи от договор за
поръчителство, инкорпорирани в анекса към договор за кредит, съответно с чл.5 е
уговорено поемането на задължението на поръчителя, а с чл.1 е уговорено какво
включва задължението на банката, включително и трансформация на изтекли лихви в
главница.
Жалбоподателката К. като поръчител, лице,
дало обезпечение за чуждо задължение по договор за банков кредит, има
качеството на потребител по ЗЗП и може да се позовава на неравноправност на
клаузи в договора за банков кредит, задълженията по който обезпечава. Извън
потребителската защита обаче остава самия договор за поръчителство, тъй като по
него поръчителят не получава услуга, а предоставя такава. Твърдения за
неравноправност на обезпечения договор за банков кредит не се сочат от ищцата.
Предвид на така изложеното, въззивният съд
намира и посочената практика на СЕС по тълкуване на приложимите правила за
потребителска закрила за неотносими към настоящия спор. Неоснователното е и
искането за отправяне на преюдициално запитване.
По последния от евентуално съединените
искове за установяване на недължимост на анюитетни погасителни вноски за
периода от м.септември 2013г. до м.октомври 2019г.:
Предявен е отрицателен установителен иск за
недължимост на определен брой погасителни вноски, посочени по период поради
изтичане на срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД. Действително размерът на вноските не е
посочен от ищцата, поради което и претенцията не е докрай индивидуализирана, но
същото представлява нередовност на исковата молба, указания за изправянето на
която не са дадени на страната.
Независимо от това, въззивният съд намира,
че прекратителното определение и по отношение на този иск следва да бъде
потвърдено.
Посочени са от ищцата новонастъпили факти,
които не са преклудирани от приключилото заповедно производство, поради което и
установяването на несъществуването на вземането на кредитора е допустимо при
наличието на правен интерес от установителния иск. И по отношение на наличие на
интерес, липсват изрични указания от първоинстанционния съд, но предвид
мотивите на съда в частната жалба, страната е очертала своя интерес от
предявяване на установителен иск за несъществуване на вземане на банката.
Снабдяването на банката – кредитор с изпълнителен лист срещу нея за вземания по
същия кредит, за предходен период и предприемането на принудително изпълнение
спрямо нея не обуславя интерес от водене на отрицателен установителен иск от
поръчителката за вземания на банката за последващ период. Няма твърдения за
предприети каквито и да били действия от страна на банката – кредитор спрямо
поръчителката, накърняващи нейния интерес, различни от предприетото принудително
изпълнение въз основана на стабилизираната заповед за незабавно изпълнение.
Посоченият с частната жалба интерес като възпрепятстване на банката да предяви
претенция за нови вноски, без заповедта да и бъде връчена, въззивният съд
намира не само за евентуален, но и опосреден от други, евентуални действия. Още
повече че бездействието на кредитора спрямо нея като поръчител, продължило за
период повече от седем години, би могло да означава и съобразяване на кредитора
с вече промененото според твърденията и правно положение свързано с изтичането
на срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД. Следва да се отбележе и че срокът по чл.147
ал.1 от ЗЗД е краен и преклузивен и за изтичането му съдът след служебно.
Поради което и при евентуална бъдеща претенция на банката за различен период,
съдът дължи служебно проверка за спазване на срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД, включително
и в заповедното производство, което също води до извод за липса на интерес от
предхождащо установяване на изтичането на срока по искане на поръчителката.
С оглед
на така изложеното, въззивният
съд намира че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е
Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане на частната
жалбоподателка К. да отправяне на преюдициално запитване до Съда на
европейските общности.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 773 от
09.03.2020г. на Варненски ОС, търговско отделение, по търг.дело № 255/20г.
Определението подлежи на касационно
обжалване от жалбоподателката на
основание чл.274 ал.3 т.1 от ГПК при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК с частна жалба в едноседмичен срок от връчване на препис от настоящето
определение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: