№ 2086
***, 08.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело
№ 20241110110517 по описа за 2024 година
Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба подадена от И. К. Д. с ЕГН
********** срещу ***, ЕИК ***.
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при
твърденията, че между страните по делото е сключен договор за паричен заем
Кредирект с № *** г., по силата на който на ищеца, в качеството на
кредитополучател е предоставена главница в размер на 1400 лв. В чл. 5, ал. 1
от договора било договорено, че в срок от три дни, кредитът следва да бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчители, по отношение на които са
поставени множество условия на които следва да отговарят. В чл. 6, ал. 2 от
договора е предвидно, че при неизпълнение на посоченото задължение за
обезпечаване, по чл. 5, кредитополучателят дължи фиксирана неустойка в
размер на сумата от 2 843,74 лв. Ищецът излага подробни съображения, че
цитираната клауза е нищожна на осн. чл. 26 ЗЗД, доколкото същата цели
заобикаляне на императивна правна норма – чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда максимален размер на ГПР, а така също излиза извън присъщата й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Сочи още, че
договорката за неустойка противоречи на закона и добрите нрави, както и на
разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Излагат се съображения, че с оглед горното,
недействителен се явява целия ДПК, за което моли съдът да се произнесе в
мотивите си, доколкото такъв иск не е предявен в настоящото производство. В
тази връзка моли съдът да осъди ответника на осн. чл. 55 ЗЗД да му заплати
сумата от 5 лв., като недължимо платена по договора. Претендира разноски за
1
производството.
С протоколно определение от 12.11.2024 г., съдът е приел на осн. чл. 214
ГПК, изменение на предявения осъдителен иск, чрез увеличаване на неговия
размер на сумата от 5,84 лв.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба с който
ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Твърди, че относно процесния договор за кредит от 01.09.2022г.,
кредитополучателят е направил отказ от договора и на 07.09.2024г. е погасил
изцяло задълженията – 1400лв. – главница и 5,84 лв. – възнаградителна лихва.
В проведеното открито съдебно заседание, ищецът не се явява и не се
представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба с която
сочи, че поддържа предявените искове.
Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в проведеното
о.с.з.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на
235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.146, ал.1, вр.
чл.143, т.19 ЗЗП, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, за прогласяване на
нищожност на чл. 6, ал. 2 от договор за паричен заем Кредирект с № *** г.,
сключен между ищеца И. К. Д. в качеството на заемополучател и ответника
*** в качеството на заемодател, предвиждащ задължение за плащане на
неустойка в размер на 2843,74лв. при непредставяне на обезпечение, както и
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 5,84 лв.,
ведно със законната лихва от 26.02.2024 г. до плащането й.
За основателността на предявения иск, в тежест на ищеца е да установи
по делото при условията на пълно и главно доказване противоречие на
цитираната клауза от ДПК, с императивни правни норми, предвидени в ЗПК, а
при условията на евентуалност – накърняване на добрите нрави.
Страните не спорят, че са сключили договор за паричен заем от
01.09.2022 г. за сумата 1400 лв., предвиждащ задължение за плащане на
неустойка в размер на 2843,74лв. при непредставяне на обезпечение, което не
е включено в ГПР.
Процесният договор, представлява договор за потребителски кредит
(ДПК) по смисъла на чл. 9 ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, са
нарочно посочени, императивно установени реквизити, които ДПК следва да
съдържа, в това число – общият размер на кредита и условията за усвояването
му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски.
В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор за
2
паричен заем между *** и ищеца И. К. Д., в т. 3 на същия е посочено, че
размерът на заема е 1400 лв., като сумата следва да бъде върната със
заплащане на 18 бр. месечни вноски, лихвеният процент е 40,05%, а ГПР –
48,28%. В т. 3.2. е посочено, че се дължат 4 бр. вноски от по 46,73 лв. и 14 бр.
вноски от по 126,81 лв., като общата сума за плащане възлиза на 1 962,26 лв.,
т.е. размерът на възнаградителната лихва е 562,26 лв.
На следващо място, в т. 4 от договора за паричен заем е разписан
погасителен план, видно от който заемателят дължи в допълнение на
посочените по-горе вноски, така също и 4 бр. вноски от по 220,27 лв. и 14 бр.
вноски от по 140,19 лв. или общо сумата от 2 843,74 лв., представляваща
неустойка, съобразно т. 6.1. и т. 6.2. от договора. В текста на посочените
клаузи е записано, че се дължи неустойка в размер на сумата от 2 843,74 лв.,
при неизпълнение на задължението на заемополучателя, в 3-дневен срок след
сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задължението с една от следните възможности – банкова гаранция или
поръчителство при условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора
за кредит, която уговорка съдът намира, за нищожна. Поръчителите (едно или
две физически лица), следва да отговарят кумулативно на следните условия –
имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната, а в случай, че са двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната, да не са поръчители по други
договори за заем със заявителя, да не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активи, така и по погасени
задължения, съгласно данни в ЦКР към БНБ и да предоставят служебна
бележка от работодател или друг документ удостоверяваш получавания от тях
доход. Предоставянето на обезпеченията е обвързано от 3 дневен срок от
сключване на заемния договор, съобразно чл. 6.1 от същия. Претендираната
неустойка е за неизпълнение на акцесорно задължение – предоставяне на
обезпечение по договора. Неизпълнението на това задължение не е свързано
пряко с претърпени вреди и е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
накърнява добрите нрави и поставя в неравностойно положение
икономически по-слабата в преговорите страна по правоотношението.
Съобразно договорения механизъм на формиране на неустойката (начислена е
3 дни след сключването на договора, като стойността й е добавена към
дължимите погасителни вноски), не се достига до обезщетяване на вече
реално възникнали вреди в патримониума на кредитора, съответно –
санкционирането на длъжника за неизпълнението му по договора, а до
неоснователно обогатяване на лицето, което има право на неустоечно вземане
– кредиторът би могъл да получи обезщетение за вреди от презюмирано
неизпълнение, като в същото време длъжникът да е изпълнил точно и в срок.
В резултат на неизпълнение на това задължение, на заемополучателя е
начислена неустойка в размер на 2 847,74 лв., която възлиза на над 200% от
стойността на предоставената заемна сума от 1 400 лв. и е проявление на
3
недобросъвестно договаряне/поведение от страна на финансовата институция.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави (вж. т.
3 Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК).
Настоящият съдебен състав намира, че уговорката за неустойка при
описаните условия е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, алт. 1 и 2,
предл. 2 ЗЗД, като грубо потъпкваща и нарушаваща правата на потребителя на
финансовата услуга, изцяло възползвайки се от господстващото финансово
положение на дружеството заемодател. Използването на договорната
неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора е
недопустимо, поради което такива неустоечни клаузи са нищожни на осн. чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (така Решение № 181 от 26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г.
на II т.о. на ВКС.). В случая е налице и значителна и явна нееквивалентност на
насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с
добрите нрави на осн. чл. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че съдържанието на процесния
ДПК, е неясно, подвеждащо потребителя и въвеждащо го в заблуждение.
Договорената неустойка в размер на 200% от дълга, на стойност 2 847,74 лв., е
включена в задължението на кредитополучателя, чрез добавяне стойността на
съответната месечна погасителна вноска към вноските, дължими за
предоставената сума за ползване (кредитирана сума), въпреки, че
представляват разход, свързан с договора за кредит (задължително условие за
сключване на договора и бъдещо сигурно събитие с оглед механизма на
възникване на това задължение). Въпреки това, вместо да бъде упомената като
разход по кредита, респ. като компонент на ГПР (елементите на който са
изцяло неясни - в текста на процесния договор е посочено единствено, че ГПР
е 48,28% и липсва, каквото и да е уточнение какви точно разходи се включват
в този процент), неустойката е включена в месечната погасителна вноска,
дължима от кредитополучателя. По този начин съдържанието на процесния
ДПК не отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената
цена за допълнителна услуга, не може да се квалифицира като изключение по
чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като несъмнено очакван разход,
действителния ГПР би бил значително завишен спрямо посочения в договора,
който е на границата на законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а
именно – 48,28%. Съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ, при
включване на процесната неустойка в размер на сумата от 2 847,74 лв., ГПР
(посочен в ДПК - 48,28%), възлиза на 637,069%. Ограничението въведено с
чл. 19, ал. 4 ЗПК е поставено за общия разход по кредита, с цел да се
4
предотврати прекомерното му оскъпяване, чрез въвеждане на твърде високи
преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв тип,
доколкото липсва нормативно установено ограничение на размера до който е
допустимо да се уговаря възнаградителна лихва. Поради това съдът е длъжен
да следи служебно за валидността на подобни уговорки, изхождайки от
съответствието им с добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които се третират неравноправно, икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг и пр.
В случая, съдът намира, че потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Целта на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, а съдържанието на
процесния договор за потребителски кредит не отговаря на императивно
установените законови изисквания.
По изложените съображения съдът намира, че не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, а процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и на осн. чл.
24 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Не е спорно между страните, а и от приетата по делото ССчЕ се
установява, че ищецът е заплатил по договор за паричен заем Кредирект с №
*** г., в полза на ответното дружество сумата от 1400 лв. – главница и сумата
от 5,84 лв. – възнаградителна лихва. Доколкото лихвата по договора е
недължимо платена, то предявеният осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските.
При този изход на спора право на разноски възниква единствено за
ищеца. Такива се претендират, съобразно списък по чл. 80 ГПК в общ размер
на сумата от 430 лв., от която 130 лв. – д.т. и 300 лв. – депозит за ССчЕ, които
следва да бъдат присъдени в полза на ищеца. Претендират се разноски и за
сумата от 960 лв. с ДДС – адв. възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Съдът като
съобрази правната и фактическа сложност на делото намира, че в тежест на
ответника следва да бъде възложена сумата от 480 лв. с ДДС – адв. хонорар.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.19 ЗЗП, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19, ал.4 ЗПК,
клаузата на 6, ал. 2 от договор за паричен заем Кредирект с № *** г., сключен
между И. К. Д. с ЕГН ********** в качеството на заемополучател и *** ЕИК
***, в качеството на заемодател.
5
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, *** ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: *** ул. ***, ***, да заплати на И. К. Д. с ЕГН
**********, с адрес: ***, ул. ***, сумата от 5,84 лв. (пет лева и 84 стотинки) –
недължимо платена по договор за паричен заем Кредирект с № *** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК *** ЕИК ***, да заплати на И.
К. Д. с ЕГН ********** сумата от 430 лева (четиристотин и тридесет лева) –
разноски за производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв *** ЕИК ***, да заплати на
*** с БУЛСТАТ ***, с адрес на упражняване на дейността: ***, кв. ***, ***,
***, ***, сумата от 430 лева (четиристотин и осемдесет лева) с ДДС –
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6