Р Е Ш
Е Н И
Е № ……
Гр. София, 18.06.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Роси Михайлова
при
секретаря Ирина Василева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д.
№ 2484 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
308382/22.12.2019 г. на СРС, 41 с-в, по гр. д. № 77806/2018 г. е
Република България, представлявана от Министъра на
финансите е осъдена да заплати на „Р.Е.Е.“ ЕООД, ЕИК : *****, на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, сумата от 10 494, 02 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
удържани в периода 01.01.2014 г. - 31.08.2014 г. такси за производството на
електрическа енергия от слънчева енергия, настъпили вследствие действия на
народни представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и
изразяващи се в приемане на разпоредбата на §6, т. 2 и т. 3 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г., с
които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни
източници, ведно със законната лихва от 04.12.2018 г. (подаване на исковата
молба) до погасяване на задължението, като иска е отхвърлен за разликата над 10
494, 02 лв. до пълния размер на претенцията от 11 528, 76 лв. Страните са
осъдени съразмерно за разноски.
Решението се
оспорва от ответника - Република България, представлявана от Министъра на
финансите, чрез представителя й, с множество доводи, че е недопустимо, а по
същество и неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалния и процесуален закон. На първо място се излагат
подробни съображения за недопустимост на произнасянето на СРС, поради
неподведомственост на спора на гражданските съдилища. Твърди се, че
отношенията, които възникват в резултат от действията на Народното събрание по
осъществяване на властническата му дейност, не са частноправни, а са специфични
държавно-властнически отношения от сферата на публичното право, чиято
законосъобразност не подлежи на контрол от органите на съдебната власт.
Позовава се на дадено от Конституционния съд тълкуване на правомощията на
съдебната власт, според което извън правомощията на органите на съдебната власт
е контрола за законосъобразност на актовете, свързани с упражняване на
законодателната власт от НС. Излагат се подробни съображения тезата на
жалбоподателя, че искът е неподведомствен на гражданските съдилища, като се
позовава на становища на ВКС и ВАС в постановени от тях решения по въпроса. На
следващо място се поддържа, че дори да се приеме, че искът е подведомствен на
съдилищата, не е налице и пасивна легитимация на Държавата да отговаря по него,
което е абсолютна процесуална предпоставка. Поддържа се, че Държавата няма
качеството на възложител на работата на народните представители. Изводът на СРС
в обратния смисъл е необоснован и направен в противоречие с КРБ. Излага доводи,
че държавата отговаря за вреди, причинени от длъжностни лица, но само в лицето
на правосубектния държавен орган, с който тези лица се намират в трудови или служебни
правоотношения, за което се позовава на ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС. Излагат
се доводи, че в конкретната хипотеза правосубектен ответник е самото НС,
действащо като процесуален субституент по реда на ЗОДОВ или като възложител на
работата по ЗЗД. Поддържат се и множество съображения за неправилност и
необоснованост на решението по същество. Жалбоподателят се позовава на
необоснованост на мотивите на СРС, тъй като от тях не става ясно какво е
увреждащото поведение, нито кога и от кого е осъществено. Не са изложени мотиви
за причинната връзка между съответните действия, свързани с упражняване на
законодателнатна власт на НС и претърпените вреди. Поддържа се още, че съдът е
изложил аргументи за липса на правно основание за събиране на таксите,
претендирани от ищеца, като в същото време е уважил иск с правна квалификация
чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ. Твърди се, че фактическите и правни констатации на
съда не съответстват на диспозитива на решението. Излагат се съображения, че
обявяването на противоконституционност на закон с решение на КС, не съставлява
правопораждащ факт за гражданската отговорност на държавата или на НС от частно
правно отношение между равнопоставени субекти. Правните последици от решенията
на КС са уредени в чл. 14, ал. 3 от ЗКС и чл. 22, ал. 2 ЗКС и чл. 151, ал. 2 от
КРБ. Излагат се и множество съображения, че съдът не разполага с компетентност
да осъществява контрол за законосъобразност на законодателната власт, като
прилага по аналогия института на гаранционно – обезпечителната отговорност на
възложителя на работата, по реда на чл. 49 ЗЗД. Твърди се, че и по същество не
се доказва наличието на предпоставките за уважаване на иск по чл. 49 ЗЗД срещу
ответника, като се излагат множество доводи за конституиране на НС, възникване
на пълномощията му и възлагането на мандата на народните представители. Излагат
се съображения за липса на противоправно действие от страна на НС във връзка с
упражняваната законодателна дейност, поради което незаконосъобразно СРС е
приел, че НС е извършило незаконосъобразни действия по събиране или удържане на
такса от ищеца. Неоснователни са и изводите на съда относно датата на
извършване на увреждащото ищеца действие, като съдът е отделил като безспорно
действието по приемането на закон на 04.1.2013 г. Оспорва се и извода на СРС,
че в патримониума на дружеството са настъпили твърдените имуществени вреди.
Излагат се съображения, че законосъобразно погасеното публично задължение за
едно дружество не може да съставлява едновременно имуществени вреда, тъй като
към момента на събиране на сумите е съществувало валидно правно основание за
това, по чл. 35 а ЗЕВИ и същото не съставлява имуществена вреда до 10.08.2014
г. Съдът не е изложил и мотиви относно причинната връзка между поведението на
ответника и настъпилите вреди, както и относно вината по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, тъй
като презумцията за вина е неприложима относно колективен орган, каквото е НС.
Позовава се и на погасяване по давност на вземането към 10.12.2018 г. В жалбата
се излагат и множество съображения, за предявените при условията на
евентуалност искове по чл. 55, ал. 1 и чл. 59 ЗЗД. Поддържа се, че обявяването
на нормата за противоконституционна има действие само за в бъдеще, но не и
обратна сила. Според жалбоподателя, таксите са удържани на годно правно
основание през периода и иск за възстановяването им също е неоснователен. Съдът
не обсъжда доводите свързани с иск по чл. 4, параграф 3 от ДЕС, доколкото не е
налице произнасяне по такъв иск. По тези и множество допълнителни съображения моли да
се постанови решение, с което да се отмени оспорения акт, като се отхвърлят
исковете - както главния, така и евентуалните. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на разноските за адвокат на ищеца, по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ищецът „Р.Е.Е.“ ЕООД, чрез
представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК по
съображения, че е неоснователна, а решението на СРС е законосъобразно
постановено. Оспорва изцяло възраженията на ответника за недопустимост на
производството поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища,
както и поради липса на пасивна процесуална легитимация. Поддържа се, че с
решението си СРС не е упражнил контрол за законосъобразност на акт на НС, а
нормите на които се е позовал съда, са обявени за противоконституционни с
решение на КС на РБ, поради което са незаконосъобразни. Основателно СРС е
приел, че е налице деликт и че в резултата от поведението на ответника ищецът е
претърпял имуществени вреди, които следва да се възстановят. Излага съображения
за неприложимост на цитираната от въззивника практика във връзка с контрола на
актовете на НС от гражданските съдилища. Оспорва се като неоснователен довода,
че е налице облекчен ред по ДОПК и ЗДТ за възстановяване на недължимо платените
такси по ЗЕВИ, доколкото последните не съставляват такси по смисъла на ЗДТ.
Поддържа още, че с обявяването на чл. 35 а - чл. 35 в от ЗЕВИ за
противоконституционни се изключва компетентността на административните органи,
по съществуващата уредба на публичните държавни вземания, като отпада характера
на такова вземане на заплатените от ищеца такси. Претендирането им от Държавата попада в
обхвата на подведомствеността и подсъдността на гражданските съдилища, според
ищеца, който се позовава на практика на ВКС по въпроса. Излагат и доводи, че
Държавата е възложила на народните представители в НС да упражняват важни
държавни функции, в това число законодателна дейност, по повод изпълнение на
която дейност за възникнали и процесните вреди. Оспорват се оплакванията в жалбата,
че фактическите и правни констатации на съда не съответстват на събраните по
делото доказателства и на диспозитива на решението. Несъстоятелни са
възраженията на ответника, че е налице противоречие между изводите на СРС, че
противоправното деяние е извършено на 04.12.2013 г., а началната дата, от която
започва да тече давността за иска е 12.02.2014 г. - датата на което е удържана
таксата за първото тримесечие на 2014 г. Оспорва се възражението на ищеца за
погасяване по давност на вземането, като се подържа, че противоправността на
деянието възниква към момента на влизане в сила на решението на КС, с което
нормите на чл. 35 а – чл. 35 в ЗЕВИ са обявени за противоконституционни.
Излагат се съображения относно правилното квалифициране на исковете от СРС, като
обосновано съдът е приел, че когато не може да се приложат нормите на ЗОДОВ,
отговорността на държавата, за вреди съгласно чл. 7 КРБ се реализира по общия
ред на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, като е допустимо отговорността да се реализира
както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.
Основателно СРС е приел, че противоправното действие, от което ищецът е
претърпял вреди, е приемането на нормите на
ЗЕВИ, обявени впоследствие за противоконституционни, като
противоправността на деянието се обуславя от отмяната на нормите. В мотивите на
решението съдът изрично сочи, че народните представители са действали
противоправно. Обстоятелството, че до обявяването на нормите за
противоконституционни, те следва да се считат за валидни, според ищеца не
обуславя липса на противоправно действие от народните представители, в
противоречие с нормите на КРБ. Оспорва се и твърдението, че не е установено
настъпването на имуществени вреди за ищеца, тъй като е налице законосъобразно
погасяване на публично задължение. По тези и множество допълнителни
съображения, моли да се потвърди
решението, като му се присъдят направените по делото разноски, съгласно списък.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема следното :
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в
процеса, имаща правен интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта - в обжалваната част. Относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата, като проверява и без довод на страните за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми. Оспореното решение е валидно постановено.
Решението е постановено
при напълно изяснена от СРС фактическа обстановка, като настоящата
съдебна инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание
чл. 272 ГПК и не намира за необходимо да я преповтаря изцяло. Освен
това, във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да
водят до промяна на направените
от първоинстанционния съд констатации във връзка с доказателствата.
От
фактическа страна между страните не е спорно, че ищцовото дружество през
исковия период оперира фотоволтаична електроцентрала (ФтЕЦ) „ФЕЦ ПЕ ЕКО 3“,
находящ се в землището на с. Джигурово, общ.Сандански, с инсталирана мощност l00xWp, въведена
в експлоатация на 15.12.2011 г. (разрешение за ползване № ДК-07-Бл-105).
Не
е спорно също така, че между „ЧЕЗ Електро България" АД, в качеството на
купувач, и ищеца„Р.Е.Е.“ ЕООД, в качеството на продавач, е сключен договор за
изкупуване на електрическа енергия № 161 от 01.01.2012 г., по силата на който продавачът доставя на
купувача, а последният купува произведената електрическа енергия /ЕЕ/ от „ФЕЦ
ПЕ ЕКО 3" на преференциални цени, определени в договора.
От
представените по делото осем броя удостоверения за удържана такса по чл. 35 б,
ал.1 ЗЕВИ се установява, че за произведената и изкупена от „ФЕЦ ПЕ ЕКО 3"
и изкупена от „ЧЕЗ Електро България" АД ел. енергия са удържани такси от
ищеца.
Съгласно
писмо изх. № С-12-00-277/09.07.2019 г. и приложената към него справка таксата
по чл. 35 б ЗЕВИ в размер на 10 494, 02 лв. е удържана и внесена по бюджетна
сметка на КЕВР, а постъпилите в тази комисия средства са прехвърлени към
централния бюджет.
Този
факт се установява и от заключението на приетата пред СРС ССчЕ, която не е
оспорена от страните. Според нея, в периода 01.01.2014 г. - 31.08.2014 г. „ЧЕЗ
Електро България" АД е удържало (не е заплатило на ищцовото дружество)
такси в размер на 20 % в размер от общо 10 494,02 лв., която сума е преведена
на КЕВР на три транша, извършени на 14.04.2014 г., 15.07.2014 г. и 24.09.2014
г. с основание - такса за произв. на ел/ен от вятърна и слънч.енергия съгласно
чл. 35 б. б от ЗЕВИ.
По въпросите, поставени във въззивното
производство, които касаят допустимостта на постановеното решение, настоящият
състав, в допълнение към изложеното от СРС, намира следното :
Неоснователни
са възраженията на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища.
В случая вземанията
произтичат от граждански правоотношения - деликтно за главния, от неоснователно
обогатяване - за евентуалните искове, като въззивният съд споделя изводя, че спорът относно съществуването им е подведомствен на гражданските съдилища.
Предмет на спора
е въпроса
дали са дължи се обезщетение в полза на
ищеца за претърпени вреди от приемането на противоконституционни норми и
неотстраняването на последиците от приемането на същите, като същото е
формирано от размера на внесени държавни такси в изпълнение на обявени за
противоконституционни норми, т. е. не може да се приеме, че става въпрос за контрол
върху упражняване на законодателната власт или за погасяване на
публичноправни задължения в посочения от въззивника смисъл на отношения на
власт и подчинение. При това
основателно СРС е приел, че при разрешаването на възникналия
спор, гражданските съдилища не осъществяват контрол за законосъобразност на
актове на НС, съставляващи упражняване на законодателна власт на Народното събрание, в какъвто смисъл са възраженията в
жалбата.
Въззивният състав намира, че с обявяването на противоконституционността на чл. 35 а и сл. ЗЕВИ
отпада характера на публично държавно вземане на платените от ищеца такси, поради което
претенцията за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора на
гражданските съдилища (в посочения смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г. на ВКС, І ТО;
определение № 796/20.12.2017 г. по ч. т. д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО;
определение № 86/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО,
определение № 157/2.03.2018 г. по ч. т. д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ ТО).
На следващо място не могат да бъдат споделени и възраженията на жалбоподателя във връзка с процесуалната
легитимация на Държавата като ответник в производството.
Така в решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. №
4069/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, което се споделя от
състава, се приема, че „съгласно чл. 7 от Конституцията на
Република България, Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на Народното събрание като държавен орган и на народните
представители като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси и съществува и
функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са
различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и
интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от
това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги
упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата
на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от
държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на
самата държава“.
В публичните
правоотношения Държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите
правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен
субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е
предвидено тя да се представлява от друг свой орган. В случаите,
когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди
на трети лица, отговорността за тях се носи от Държавата.
За държавния
орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица
вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите
вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез
предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо - и чрез
иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай
последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата
не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение.
Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни
органа, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от
тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на
един и същи правен субект - Държавата. ВКС приема, че е недопустимо
предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган,
който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може
да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по
отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса
от свое име. (в посочения
смисъл - решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV ГО и
решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV ГО).
На следващо място въззивният съд
намира за неоснователни и доводите на
жалбоподателя за недопустимост на иска поради невъзможност да бъде ангажирана
отговорността на народните представители, респ. на Народното събрание като
колективен орган. Допустимостта на иска се извежда от твърденията на ищеца за
възникването на материално правоотношение, част от което е спорното материално
право. В случая, в исковата молба са изложени доводи, че Държавата следва да
отговаря като възложител, по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, за вреди, настъпили от
противоконституционен закон, като дали тя има такова качество и респективно е
пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за това, с оглед особения
статут на приелите закона народни представители, е въпрос по същество на спора.
По изложените съображения в
съвкупност, настоящият въззивен сътав намира, че решението не е недопустимо
постановено и следва да се разгледат доводите относно неговата
незаконосъобразонст.
По този въпрос съдът намира следното
:
Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите
причинени от него при или по повод изпълнението й. Тази специална отговорност
за вреди е уредена в закона като възможност да се търсят вреди от юридическото
лице, което е възложило на другиго извършването на определена работа, когато
при или по повод изпълнението й са причинени вреди. Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно - обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така
предявения иск следва да се установят следните кумулативни елементи от фактическия състав,
пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на
лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда -
при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка
между противоправното поведение и вредоносния резултат.
Неоснователни
са възраженията на
жалбоподателя за липса на констатации в оспореното решение относно наличието на всеки един
от елементите от фактическият състав, от който възниква
гаранционнообезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7
от Конституцията, съответно за неправилност на правните изводи в тази насока от
страна на първоинстанционният съд. В обжалваното решение
първоинстанционният съд е посочил елементите от фактическият състав за ангажиране на отговорността на
държавата и е изложим подробни мотиви за наличието им, поради което възраженията на ответника в тази насока са неоснователни и необосновани.
В случая не е спорно обстоятелството, че на
04.12.2013 г. народните представители от 42 - рото Народно събрание приемат §
6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за
2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4,
чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за енергията от
възобновяеми източници (ЗЕВИ). Съгласно чл. 35 а ЗЕВИ от производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на
20 % от цената на произведената енергия.
Бъзспорно
е и обстоятелството, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд
на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са
обявени за противоконституционни §6, т.2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г., (обн. в ДВ,бр.109 от 2013 г.).
Решението на КС
е обнародвано в ДВ, бр. 65/06.08.2014 г. и е влязло в сила на 10.08.2014 г. (чл. 14, ал.
3ЗКС). Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията, актът, обявен за
противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила.
С решение № 3
от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Конституционният съд е приел, че по отношение на заварени от
решение на КС неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи
съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Решението на
Конституционния съд за обявяването противоконституционността на акта е
задължително за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6
ЗКС), но то не урежда пряко правните
последици от обявяването на даден акт за противоконституционен.
Относно възраженията в жалбата, че в
производството не са установени елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД
за ангажиране отговорността на Държавата за обезщетяване на процесните вреди,
въззивният съд споделя изводите на СРС, че е налице
възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата по отношение на
народните представители от 42-рото Народно събрание.
Настоящият състав споделя изводите
на СРС, че отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни актове или
действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата
на чл. 7 от КРБ, която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 от
КРБ. Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени
от незаконни актове или действия на нейни органи, в това число на Народното
събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни
лица. Тази отговорност на държавата е обективна (има гаранционно-обезпечителен
характер) и се реализира, без оглед обстоятелството, виновно ли е било
поведението на съответните длъжностни лица.
Безспорно Народното
събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност Конституцията е възложила
осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на
държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В
този смисъл Народното събрание е държавен орган олицетворяващ законодателната
власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат
своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими - БНБ, КФН, Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава
на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата
от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично
функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености:
функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други.
Съгласно чл. 22, ал. 4
от ЗКС, след
обябяване на противоконституционността на дадена законова норма, задължение да уреди възникналите правни последици от от прилагането на
противоконституционния закон, възниква за органа, който е постановил
акта. В процесния
случай това е НС. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на
органа. Той не установява възможността НС да уреди
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови нарушения конституционен
ред.
Следователно бездействието на
НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието
си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да
поддържа нарушения конституционен ред.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел в решението
си, че задължението
по чл. 22, ал. 4 ЗКС е част от цялостния конституционен механизъм за
балансиране на властите и осигуряване върховенство на закона. То е с императивен
характер (чл. 22, ал. 4, вр. ал. 2 ЗКС, решение № 3/28.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г.
на Конституционния съд).
Не се спори, че
към настоящият момент Народното събрание не е отстранило възникналите правни
последици от приложението на обявените за неконституционни разпоредби на
закона, в изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС.
По отношение на
противоправността при действията на народните представители при приемане на
процесните законови разпоредби, следва да бъде съобразено и становището, прието в
решение № 204 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; решение
№ 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г .на ВКС, IV ГО; решение № 72 от
21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение № 71 от
06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, съгласно които НС носи отговорност, приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните
представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва,
която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко
новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на
основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители.
То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ
Република България е правова държава, която се управлява на първо място според
Конституцията и на следващо място според законите на страната.
Следователно приемането на
противоконституционен закон съставлява деликт и следва да се приеме за противоправно
деяние. Приложението на противоконституционния закон безспорно причинява вреди на правните
субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица,
които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с
КРБ.
Предвид изложените съображения, въззивният състав споделя изводите
направени и от страна на СРС, че по делото се установява
противоправност в поведението на народните представители от 42-рото Народно събрание, във връзка с
обявяването на процесните законови разпоредби за противоконституционни, както и
възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата.
На следващо място, съдът приема за неоснователно и възражението, че заплатените такси по чл. 35 а ЗЕВИ не могат
да се определят като претърпени вреди, като събрани въз основа на валидно
действащ закон.
В практиката на ВКС се приема
последователно, че предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от
Конституцията неприлагане на обявения за противоконституционен акт от момента
на влизането на решението на Конституционния съд, е пряка последица от самото
решение - неговото конститутивно действие. Решението на Конституционния съд има
и правно - установително действие - установява несъответствието на закона с
Конституцията, което съществува от момента на приемането на
противоконституционния закон и затова се счита установено от този момент, а не
възниква от момента на влизането в сила на решението на Конституционния съд.
Поради това, че
противоконституционният закон е такъв от момента на приемането му, то и правните
последиците от неговото прилагане също се явяват в противоречие с Конституцията
т. е. - във висша степен противоправни, и запазването им би противоречало на
принципа на правовата държава.
Запазването на
действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на
закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е
установена противоконституционността, не санира противоправността на приемането
на закона. Обратното, решението на Конституционния съд, с което се установява
противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на
всички сила на пресъдено нещо (за която съдът следи служебно и длъжен да зачете), че законът е
противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му е
противоправно.
Отговорността
за вреди е на държавата - тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин
орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган
противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и
последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на
мнозинството народни представители. Тяхното поведение като длъжностни лица от
състава на Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен
субект.
В производството не е оборена и законоустановената презумпция за вина. Несъстоятелни са доводите на ответника в жалбата, че доколкото противоконституционните разпоредби са приети от Народното
събрание като колективен орган, то не може да формира вина и тази предпоставка
не може да бъде установена по делото. В случая презумпцията за вина се отнася
към поведението на членовете на органа, които го конституират - отделните
народни представители, които като физически лица са в състояние да проявяват
виновно поведение.
Обосновано СРС е приел, че в
производството се доказва наличието на вреда в размер на
удържаната от ищеца такса, която е в причинна връзка с обявената за
противоконституционна разпоредба.
Съобразно
разпоредбата на чл. 35 а, ал. 2 и чл. 35 б ЗЕВИ, размерът на таксата е 20 % от
цената на количеството изкупена ел. енергия от обществения доставчик и от
крайните снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик,
съответно от крайния снабдител. Установява се, че за периода 01.01.2014 г. -
31.08.2014 г. ищецът не е получи в цялост дължимата цена на произведена ел.
енергия по сключения договор за изкупуване от 01.01.2012 г., като сумата от 10
494, 02 лева, представляваща 20 % от цената, е била удържана. В този смисъл е
заключението на приетата ССчЕ. Тази сума не е платена на ищеца, а е внесена в
държавния бюджет единствено на основание противоконституционните разпоредби на
чл. 35 а и сл. ЗЕВИ.
При
това основателно СРС е направил извод, че вследствие поведението на
законодателя в имуществената сфера на ищеца е настъпила вреда - той е пропуснал
да реализира приход от цена на ел. енергия в размер на 10 494, 02 лв.
В заключение, в съответствие с
материалния и процесуален закон СРС е приел, че в производството се установява реализирането
на всички елементи от фактическия състав на отговорността на Държавата по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Република България и за ищеца по делото е
възникнало право на обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в размер
на сумата от 10 494,
02 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, поради което доводите на жалбоподателя в
обратния смисъл са неоснователни.
С оглед основателността на главния
иск, основателно първоинстанционният съд е разгледал своевременно заявеното от ответника
възражение за изтекла погасителна давност.
Въззивният съд споделя изводите, че относно вземането за
непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Началният
момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е
свързан единствено с откриването на дееца - от деня на извършването на
непозволеното увреждане, когато деецът е известен още тогава /в частност деецът
е изначално известен/, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване.
Въззивният състав намира, че давността тече от влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.
дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.), с което са
обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са
създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), а именно -
10.08.2014 г., тъй като от посочения момент за НС е възникнало задължението да
преуреди възникналите правни последици от прилагането на обявените за
противоконституционни норми, с неизпълнение на което се поддържа нарушеният с
приемането им конституционен ред. Исковата молба е депозирана на 04.12.2018 г. преди
изтичане на относимия
към вземанията от непозволено увреждане петгодишен
давностен срок.
Възражението на ответика за погасяване на вземането по давност законосъобразно
е прието за неоснователно от първоинстанционния съд, макар и по различни от изложените от този съд съображения.
В обобщание въззивният състав
споделя извода на СРС, че в производството е установено
кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, вр.
чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ и в полза на ищеца е възникнало вземане за сумата от 10 494, 02 лв. - представляваща обезщетение за имуществени вреди - удържани такси по чл.
35а, ал. 2 от ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с Решение № 13 от
31.07.2014 г. на Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г.
Предвид
основателността на главния иск, не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на заявените
в условията на евентуалност искове, както е приел и СРС като не е разгледал тези искове.
Доколкото изводите на въззивният състав
съвпадат с тези на СРС, решението е постановено при спазване на материалния и
процесуален закон и следва да бъде потвърдено в оспорената уважителна част.
Този извод се отнася и до присъдените в полза на ищеца разноски, които са
съобразени с изхода от спора.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода от спора право на
разноски има ищеца. Съдът намира, че в негова полза не може да се присъди
адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 946, 08 лв. с ДДС,
доколкото в производството не е представен договор за правна защита и съдействие, в който между страните да е
договорен такъв размер на адвокатското възнаграждение, а се прилагат само
доказателства за неговото заплащане, като предпоставките за присъждане следва
да са налице кумулативно. (арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС).
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
308382/22.12.2019 г. на СРС, 41 с-в, по гр. д. № 77806/2018 г., в частта, в
която Република България, представлявана от Министъра на финансите е осъдена да
заплати на „Р.Е.Е.“" ЕООД, ЕИК : ********, на
основание чл. 49 ЗЗД,
вр. чл. 7 КРБ, сумата от 10 494, 02 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
удържани в периода 01.01.2014 г. – 31.08.2014 г. такси за производството на
електрическа енергия от слънчева енергия, настъпили вследствие действия на
народни представители от 42 - рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г.
и изразяващи се в приемане на разпоредбата на §6, т. 2 и т. 3 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г., с
които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни
източници, ведно със законната лихва от 04.12.2018 г. (подаване на исковата
молба) до погасяване на задължението, както и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС, в
едномесечен срок от получаване ан съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.