№ 168
гр. К., 20.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20215510101488 по описа за 2021 година
Гражданско дело № 1488/2021 г. по описа на Районен съд-К. е образувано по
предявен иск от „Първа Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК ******, гр. С., чрез
М. М. - юрисконсулт против П. Д. Т., ЕГН ********** и Д. Д. Д., ЕГН
********** с правно основание чл. 422, ал. 1, с цена на иска 3 430 евро.
Ищцовото дружество чрез процесуалния си представител сочи, че на
19.04.2012г. между П. Д. Т. с ЕГН **********, и Д. Д. Д. с ЕГН ********** и
„Първа Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК ****** /банката/ бил сключен
Договор № ******* от 19.04.2012г. за банков кредит, с който договор банката
отпуснала на длъжниците сумата от 1 300 евро /хиляда и триста евро/.
Крайният срок за погасяване на предоставения кредит, съгласно точка 3 от
Договора, бил 19.04.2020 г.
Съгласно т.4 от Договора Кредитополучателят заплащал на Банката годишна
лихва, в размер на Базов лихвен процент на Банката за евро, увеличен с
договорна надбавка от 10,01 пункта. Базовият лихвен процент за евро към
датата на сключване на договора бил в размер на 7,99 % годишно /последна
промяна считано от 01.05.2010г./
Съгласно т. 10 от Договора Банката прилагала лихва при просрочие, в размер
на договорената лихва, плюс наказателна надбавка в размер на законната
лихва.
Отпуснатият кредит бил изцяло усвоен еднократно от кредитополучателя на
19.04.2012г. по банкова сметка, открита на името на Д. Д. Д. в Банката.
Така усвоеният кредит бил погасяван частично по главница и лихви по
обслужващата кредита банкова сметка
Крайният срок за погасяване на кредита бил 19.04.2020г. .
Сочи, че по кредита били просрочени 90 (деветдесет) броя погасителни
вноски. Считано от датата на падежа /19.04.2020 г./ целият кредит бил
изискуем.
1
Общият дълг на длъжниците П. Д. Т. с ЕГН **********, и Д. Д. Д. с ЕГН
********** по договора за банков кредит към 11.06.2020 г. възлизал на
3,430.98 евро /три хиляди четиристотин и тридесет евро и 0.98 евро цента /.
На 12.06.2020г. „Първа Инвестиционна Банка“ АД подала заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу
длъжниците въз основа на извлечение от счетоводните книги на Банката, било
образувано частно гражданско дело ****/2020г. на Районен съд гр. К. и
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и съответния изпълнителен лист от 02.12.2019г.
По повод на този изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение на
парично задьлжение и след подадена молба от „Първа Инвестиционна Банка“
АД, Частен съдебен изпълнител Д.Д., с район на действие - Окръжен съд СЗ,
рег. № *** на КЧСИ, образувал изпълнително дело № ********** по описа за
2021г., с взискател „Първа Инвестиционна Банка“ АД и солидарни длъжници
- П. Д. Т. с ЕГН ********** и Д. Д. Д. с ЕГН **********. Задълженията на
ответниците не били погасени и към момента.
Сочи, че на 13.04.2021г. в „Първа Инвестиционна Банка“ АД, било получено
съобщение от Районен съд - К., по ч.гр. д. ****/2020г., с което същият
уведомява „Първа Инвестиционна Банка“ АД за обстоятелството, че
длъжниците подали писмени възражения срещу издадените заповеди за
незабавно изпълнение /възраженията не били изпратени/.
Моли съда да постанови решение, с което да установи, по отношение на
ответниците, в качеството им на солидарно отговорни длъжници
съшествуването на изискуемо парично вземане в полза на ищеца „Първа
Инвестиционна Банка“ АД, произтичащо от Договор № ******* от
19.04.2012г за банков кредит и удостоверено в извлечение от счетоводните
книги на „Първа Инвестиционна Банка“ АД, и за които са издадени Заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК и Изпълнителен лист от 15.06.2020г. на Районен съд - К., по ч.гр.д
****/2020 г., като изискуемото парично вземане има за предмет общо сума в
размер на: 3,430.98 евро / три хиляди четиристотин и тридесет евро и 0.98
евро цента, /подробно описана по пера в исковата молба в табличен вид/.
Претендира за раноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Д.
Д. Д., чрез процесуалния му представител адв. Н. И..
Сочи, че доверителят му получил препис от искова молба, депозирана от
„Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК ****** по чл. 422 ГПК във връзка
със заповедното производство по ч. гр. д. №****/2020 г. по описа на РС-К.. В
исковата молба ищецът претендирал съдът да установи съществуването на
парично вземане в негова полза срещу ответника Д. както следва: 1 269,25
евро - главница, 948,68 евро - т. 4 от договора - договорна лихва, 1145,18 евро
- наказателна лихва - т. 10 от договора, 39.24 евро - раздел II, т. 4.1 от
договора договорна лихва, 1.44 евро - раздел II, т. 4.1 от договора договорна
лихва, 27.19 евро - наказателна лихва - раздел II т. 10 от процесния договор.
Счита, че така предявеният иск е недопустим, неоснователен и недоказан по
основание, и по размер поради следните фактически обстоятелства и правни
изводи:
Изрично оспорва между страните да е налице валидно облигационно
правоотношение въз основа, на което за ответника да са възниквали каквито и
да е било задължения към ищеца.
Твърди, че ако съдът приеме, че договорно правоотношение е налице, то
2
изрично оспорва процесната сума да е била предадена реално във
фактическата власт на доверителя му. Сочи, че тъй като договорът за заем е
вид реален договор, за да бъде осъществен фактическият му състав било
необходимо да бъде установено по безспорен начин, че процесната сума
реално е била предоставена кредитополучателя и последният я е усвоил. По
делото не били налице доказателства в тази насока, поради което оспорва
исковата претенция и на това основание.
Твърди, че процесната сума в настоящото производство била изцяло погасена
по давност и поради тази причина исковата претенция се явявала напълно
неоснователна и като такава подлежала на отхвърляне. Прави изрично
възражение за погасяване по давност на претендираната сума.
Сочи, че правният ред следвало да почива на установеност в отношенията
между правните субекти. В този ред на мисли и законът придавал на
възложеното с времето фактическо положение, приоритет пред формално
съществуващото правно положение посредством института на давността.
Неудовлетвореността на определено по съдържанието си правно очакване
пораждало несигурност в отношенията между страните. Тъй като в основата
на облигационните отношения стои частният интерес на участник в
правоотношението, неговата реализация зависела изключително от
инициативата на този, който имал основание да изисква определено по
съдържанието си изпълнение. За да получи санкцията на държавата, т.е.
възможността за принудително налагане на изпълнението, кредиторът
следвало да прояви активност в тази насока в законоустановен срок.
Пропускът овластявал длъжника да се противопостави на поисканото
изпълнение и съответно задължавал съда да откаже да зачете твърдяното
притезание. По аргумент от чл. 118 от Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД) изтеклият период от време не засягал самото материално право, а
единствено възможността да бъде наложено изпълнението му. Съгласно чл.
120 от ЗЗД единствено длъжникът можел да реши дали и доколко да се
ползва от тази защита. В този смисъл изтеклият период от време не лишавал
от съществуване вземането и следователно не задължавал кредитора да
заличи начисленото вземане. Институтът на давността водел до загуба на
принципно признато качество на притезанието - възможността изпълнението
му да бъде наложено принудително, въпреки че утвърждавал като принцип
изпълнение на насрещното задължение. В този смисъл интересите на страните
в правоотношението следвало да бъдат третирани еднакво - особеностите на
правоотношението лишавали страна от принципно признати й права само ако
и доколкото това било изрично указано в правна норма.
Твърди, че ако все пък съдът прецени, че е налице годна облигационна връзка
между страните и че процесната сума била усвоена от ответника, които
обстоятелства изрично оспорва, то изразява следното от правна и фактическа
страна досежно недействителността на процесния договор за потребителски
кредит:
Заявява, че било безспорно, че към процесния ДПК приложение намирал
Законът за потребителския кредит, както и Закона за защита на потребителите
като специални закони, като ответникът се ползва от пълната защита за
потребителите-кредитополучатели, предвидени в тези закони. Съгласно
легалното определение в чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит
бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
3
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплащал стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно
Параграф 4 от ДР на ЗПК, този Закон въвеждал разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април, 2008 г.
относно договорите за потребителските кредити. Сочи, че при съобразяване
на цитираните разпоредби следвало да се приеме, че договорът за кредит по
своята правна характеристика бил двустранен, възмезден, консенсуален и
формален, при който целта, за които се отпуска сумата по кредита, е
релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и
останалите търговски сделки, се подчинявали на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и
търговското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния
закон за потребителския кредит не били предвидени особени правила за
сключването и действителността му.
Счита, че на първо място процесният ДПК бил недействителен изцяло
съгласно специалните правила на ЗПК.
Счита, че изискването за вид, форма и размер на шрифта, в който е изготвен
процесният ДППК, не е спазено - видно от приложения препис от ДПК,
същият бил изпълнен в различни по вид и форма шрифтове, съдържал
таблици и разбивки, за потребителя не било ясно как е формирана общата
сума на кредита и месечните му вноски. Счита, че не било спазено
изискването договорът да е изготвен на ясен и разбираем за потребителя език,
поради което ДППК бил недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал.
1 ЗПК.
Отделно от горното счита, че процесният ДПК бил недействителен, тъй като
не съдържал и погасителен план, отговарящ на изискванията на ЗПК.
Действително, към ДПК била инкорпорирана таблица, която обаче не била
достатъчно ясна и подробна и не съдържала законоизискуемите реквизита на
погасителния план по смисъла на ЗПК.
Поради гореизложеното счита, че ДПК бил изцяло недействителен като
неотговарящ на законовите изисквания.
Счита, че с оглед направените изявления от страна на ищцовото дружество,
че ответникът е плащал суми, то чистата стойност на кредита била
възстановена и съответно, исковете били неоснователни.
Ако съдът приеме, че процесният ДПК бил недействителен, това означавало,
че не е налице договорно правоотношение между страните и исковете,
предявени на договорно основание, били изцяло неоснователни. Чл. 23 ЗПК
била специална хипотеза на неоснователното обогатяване при първоначална
липса на основание, което означавало, че ако кредиторът твърдял, че
длъжникът се е обогатил за негова сметка с чистата стойност на кредита, то и
искът следвало да е предявен като неоснователно обогатяване, а не вземания
по договорно правоотношение, каквото не съществува. Именно поради тази
причина настоящият иск се явявал недопустим.
Сочи, че съгласно твърденията на ищцовото дружество, уговореният в Раздел
VI от ДПК годишен лихвен процент бил 18,00%, с надбавка към референтния
лихвен процент - 10.01%. Безспорно било, че посочената лихва била
възнаградителна /за ползване на дадена парична сума/. Независимо че ГПР
отговарял на законовите изисквания за горна граница, размерът на
възнаградителната лихва, който бил 28,00%, представлявал нарушение на
4
добрите нрави. Поради това и клаузата, регламентираща договорна,
възнаградителна лихва в размер на 28,00% била нищожна на посоченото
основание - нарушение на добрите нрави. По отношение размера на
възнаградителната лихва, и към момента била приложима задължителна
съдебна практика на ВКС, в която различни състави на ВКС приемали, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната
такава /в този смисъл е Решение №378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д.
№315/2005 г. на II г. о./. В настоящия случай, записаната в ДПК
възнаградителна лихва, която била в размер от 28,00%, надхвърляла
двукратния размер на законната лихва. Това представлявало нарушение на
добрите нрави, както било прието в приложимата и към момента на
сключване на договора съдебна практика като допустим таван. Над този
двукратен размер всяка уговорена лихва представлявала нарушение на
добрите нрави и съответно водела до нищожност на клаузите за лихви.
Поради гореизложеното счита, че ответникът Д. не дължи вземанията,
претендирани в исковата молба като договорно възнаграждение
На следващо място счита, с оглед наведените по-горе възражения относно
недействителността на клаузата, регламентираща договорната лихва, че
ищцовото дружество не би сключило процесния ДПК без в него да са
включени вземанията, едностранно определени от него по договорната лихва.
Тъй като клаузата, регламентираща договорната лихва, била нищожна, това
водело до нищожност и на целия ДПК. Единствената цел на ищцовото
дружество, бидейки икономически по-силната страна, не била да получи
възнаграждение срещу отпуснатата сума на главницата, а да се обогати
неоснователно със сумите по за договорна лихва, надвишаваща значително
трикратния размер на законната. Ищцовото дружество действало
недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави при сключване на ДПК,
което водело и до нищожността му.
Твърди, че целият договор за кредит е недействителен, само и единствено
(извън всички други основания за недействителност/нищожност на договора)
- поради нищожност на клаузите за договорна лихва. Това било така - тъй
като договора не би бил сключен от търговеца без наличие на клаузата за
лихва. Дейността и целта на търговеца била именно реализиране на печалба
от лихви (чрез предоставяне на заеми) - от тук нищожността на уговорката за
възнаградителна лихва водела след себе си недействителност на целия
договор. Излага подробна съдебна практика.
Твърди, че при установена недействителност на Договора за кредит -
предявеният иск следвало да бъде отхвърлен изцяло - в това число и за
претендираната главница.
Наистина - при извод за недействителност на договора следвало да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Правното основание да се
претендира това вземане било неоснователно обогатяване. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК била аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базирала на принципа за
недопустимост на неоснователно обогатяване.
Сочи, че настоящият иск бил предявен на договорно основание. Чистата
стойност на кредита не можела да бъде присъдена в настоящото
производство, доколкото би се стигнало до подмяна на основанието, на което
е предявен иска. Недопустимо било присъждане на претендираната сума на
друго основание, различно от търсеното. Признаването главницата за
дължима на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би
5
представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би
обусловило недопустимост на съдебния акт. Съдът следвало да даде защита
на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца -
като се произнесе дължими ли са претендираните суми на основание
договорното правоотношение. В противен случай, би постановил недопустим
краен акт - /подобни хипотези напр. - Решение № 47/31.05.2017 г. по т.д. №
721/2016 г. на I т.о., ВКС; Решение № 107/31.05.2013 г. по т.д. № 443/2012 г.
на II т.о., ВКС; Решение № 234/27.12.2013 г. по т.д. № 1181/2013 г. на II т.о.,
ВКС и др./.
Сочи, че била налице и трайна съдебна практика, конкретно за настоящата
хипотеза.
Твърди, че при това положение, ако изобщо се установи, че ответникът е
получил някаква сума от ищцовото дружество /оспорва получаване на
„главница“ в твърдения размер/, то всички правени от него плащания към
„Първа инвестиционна банка“ АД следвало да бъдат извадени от чистата
стойност, получена от него, ако бъде изобщо установено, че са му били
преведени.
Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли в цялост иска за установяване на съществуването на парично
вземане в полза на „Първа Инвестиционна Банка“ АД срещу Д. Д. Д., ЕГН
********** като недопустим, неоснователен и недоказан.
Претендира разноски в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника П.
Д. Т., чрез процесуалния му представител адв. М. Л..
Сочи, че доверителят му получил препис от искова молба, депозирана от
„Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК ****** по чл. 422 ГПК във връзка
със заповедното производство по ч. гр. д. №****/2020 г. по описа на РС-К.. В
исковата молба ищецът претендирал съдът да установи съществуването на
парично вземане в негова полза срещу ответника Т. както следва: 1 269,25
евро - главница, 948,68 евро - т. 4 от договора - договорна лихва, 1145,18 евро
- наказателна лихва - т. 10 от договора, 39.24 евро - раздел II, т. 4.1 от
договора договорна лихва, 1.44 евро - раздел II, т. 4.1 от договора договорна
лихва, 27.19 евро - наказателна лихва - раздел II т. 10 от процесния договор.
Счита, че така предявеният иск е недопустим, неоснователен и недоказан по
основание, и по размер поради следните фактически обстоятелства и правни
изводи:
Изрично оспорва между страните да е налице валидно облигационно
правоотношение въз основа, на което за ответника да са възниквали каквито и
да е било задължения към ищеца.
Твърди, че ако съдът приеме, че договорно правоотношение е налице, то
изрично оспорва процесната сума да е била предадена реално във
фактическата власт на доверителя му. Сочи, че тъй като договорът за заем е
вид реален договор, за да бъде осъществен фактическият му състав е
необходимо да бъде установено по безспорен начин, че процесната сума
реално е била предоставена кредитополучателя и последният я е усвоил. По
делото не били налице доказателства в тази насока, поради което оспорва
исковата претенция и на това основание.
Твърди, че ако все пък съдът прецени, че е налице годна облигационна връзка
между страните и че процесната сума била усвоена от ответника Т., които
обстоятелства изрично оспорва, то изразява следното от правна и фактическа
страна досежно недействителността на процесния договор за потребителски
6
кредит:
Заявява, че било безспорно, че към процесния ДПК приложение намирал
Законът за потребителския кредит, както и Закона за защита на потребителите
като специални закони, като ответникът се ползва от пълната защита за
потребителите-кредитополучатели, предвидени в тези закони. Съгласно
легалното определение в чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит
бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплащал стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно
Параграф 4 от ДР на ЗПК, този Закон въвеждал разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април, 2008 г.
относно договорите за потребителските кредити. Сочи, че при съобразяване
на цитираните разпоредби следвало да се приеме, че договорът за кредит по
своята правна характеристика бил двустранен, възмезден, консенсуален и
формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е
релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и
останалите търговски сделки, се подчинявали на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и
търговското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния
закон за потребителския кредит не били предвидени особени правила за
сключването и действителността му.
Счита, че на първо място процесният ДПК бил недействителен изцяло
съгласно специалните правила на ЗПК.
Счита, че изискването за вид, форма и размер на шрифта, в който е изготвен
процесният ДППК, не е спазено - видно от приложения препис от ДПК,
същият бил изпълнен в различни по вид и форма шрифтове, съдържал
таблици и разбивки, за потребителя не било ясно как е формирана общата
сума на кредита и месечните му вноски. Счита, че не било спазено
изискването договорът да е изготвен на ясен и разбираем за потребителя език,
поради което ДППК бил недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал.
1 ЗПК.
Отделно от горното счита, че процесният ДПК бил недействителен, тъй като
не съдържал и погасителен план, отговарящ на изискванията на ЗПК.
Действително, към ДПК била инкорпорирана таблица, която обаче не била
достатъчно ясна и подробна и не съдържала законоизискуемите реквизита на
погасителния план по смисъла на ЗПК.
Поради гореизложеното счита, че ДПК бил изцяло недействителен като
неотговарящ на законовите изисквания.
Счита, че с оглед направените изявления от страна на ищцовото дружество,
че ответникът е плащал суми, то чистата стойност на кредита била
възстановена и съответно, исковете били неоснователни.
Ако съдът приеме, че процесният ДПК бил недействителен, това означавало,
че не е налице договорно правоотношение между страните и исковете,
предявени на договорно основание, били изцяло неоснователни. Чл. 23 ЗПК
била специална хипотеза на неоснователното обогатяване при първоначална
липса на основание, което означавало, че ако кредиторът твърдял, че
длъжникът се е обогатил за негова сметка с чистата стойност на кредита, то и
7
искът следвало да е предявен като неоснователно обогатяване, а не вземания
по договорно правоотношение, каквото не съществува. Именно поради тази
причина настоящият иск се явявал недопустим.
Сочи, че съгласно твърденията на ищцовото дружество, уговореният в Раздел
VI от ДПК годишен лихвен процент бил 18,00%, с надбавка към референтния
лихвен процент - 10.01%. Безспорно било, че посочената лихва била
възнаградителна /за ползване на дадена парична сума/. Независимо че ГПР
отговарял на законовите изисквания за горна граница, размерът на
възнаградителната лихва, който бил 28,00%, представлявал нарушение на
добрите нрави. Поради това и клаузата, регламентираща договорна,
възнаградителна лихва в размер на 28,00% била нищожна на посоченото
основание - нарушение на добрите нрави. По отношение размера на
възнаградителната лихва, и към момента била приложима задължителна
съдебна практика на ВКС, в която различни състави на ВКС приемали, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната
такава /в този смисъл е Решение №378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д.
№315/2005 г. на II г. о./. В настоящия случай, записаната в ДПК
възнаградителна лихва, която била в размер от 28,00%, надхвърляла
двукратния размер на законната лихва. Това представлявало нарушение на
добрите нрави, както било прието в приложимата и към момента на
сключване на договора съдебна практика като допустим таван. Над този
двукратен размер всяка уговорена лихва представлявала нарушение на
добрите нрави и съответно водела до нищожност на клаузите за лихви.
Поради гореизложеното счита, че ответникът Т. не дължи вземанията,
претендирани в исковата молба като договорно възнаграждение.
На следващо място счита, с оглед наведените по-горе възражения относно
недействителността на клаузата, регламентираща договорната лихва, че
ищцовото дружество не би сключило процесния ДПК без в него да са
включени вземанията, едностранно определени от него по договорната лихва.
Тъй като клаузата, регламентираща договорната лихва, била нищожна, това
водело до нищожност и на целия ДПК. Единствената цел на ищцовото
дружество, бидейки икономически по-силната страна, не била да получи
възнаграждение срещу отпуснатата сума на главницата, а да се обогати
неоснователно със сумите по за договорна лихва, надвишаваща значително
трикратния размер на законната. Ищцовото дружество действало
недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави при сключване на ДПК,
което водело и до нищожността му.
Твърди, че целият договор за кредит е недействителен, само и единствено
(извън всички други основания за недействителност/нищожност на договора)
- поради нищожност на клаузите за договорна лихва. Това било така - тъй
като договорът не би бил сключен от търговеца без наличие на клаузата за
лихва. Дейността и целта на търговеца била именно реализиране на печалба
от лихви (чрез предоставяне на заеми) - от тук нищожността на уговорката за
възнаградителна лихва влече след себе си недействителност на целия
договор. Излага подробна съдебна практика.
Твърди, че при установена недействителност на Договора за кредит -
предявеният иск следвало да бъде отхвърлен изцяло - в това число и за
претендираната главница.
Наистина - при извод за недействителност на договора следвало да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Правното основание да се
8
претендира това вземане било неоснователно обогатяване. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК била аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базирала на принципа за
недопустимост на неоснователно обогатяване.
Сочи, че настоящият иск бил предявен на договорно основание. Чистата
стойност на кредита не можела да бъде присъдена в настоящото
производство, доколкото би се стигнало до подмяна на основанието, на което
е предявен иска. Недопустимо било присъждане на претендираната сума на
друго основание, различно от търсеното. Признаването главницата за
дължима на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би
представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би
обусловило недопустимост на съдебния акт. Съдът следвало да даде защита
на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца -
като се произнесе дължими ли са претендираните суми на основание
договорното правоотношение. В противен случай, би постановил недопустим
краен акт - /подобни хипотези напр. - Решение № 47/31.05.2017 г. по т.д. №
721/2016 г. на I т.о., ВКС; Решение № 107/31.05.2013 г. по т.д. № 443/2012 г.
на II т.о., ВКС; Решение № 234/27.12.2013 г. по т.д. № 1181/2013 г. на II т.о.,
ВКС и др./.
Сочи, че била налице и трайна съдебна практика, конкретно за настоящата
хипотеза.
Твърди, че при това положение, ако изобщо се установи, че ответникът е
получил някаква сума от ищцовото дружество /оспорва получаване на
„главница“ в твърдения размер/, то всички правени от него плащания към
„Първа инвестиционна банка“ АД следвало да бъдат извадени от чистата
стойност, получена от него, ако бъде изобщо установено, че са му били
преведени.
Твърди, че процесната сума в настоящото производство била изцяло погасена
по давност и поради тази причина исковата претенция се явявала напълно
неоснователна и като такава подлежала на отхвърляне. Прави изрично
възражение за погасяване по давност на претендираната сума.
Сочи, че правният ред следвало да почива на установеност в отношенията
между правните субекти. В този ред на мисли и законът придавал на
възложеното с времето фактическо положение, приоритет пред формално
съществуващото правно положение посредством института на давността.
Неудовлетвореността на определено по съдържанието си правно очакване
пораждало несигурност в отношенията между страните. Тъй като в основата
на облигационните отношения стои частният интерес на участник в
правоотношението, неговата реализация зависела изключително от
инициативата на този, който имал основание да изисква определено по
съдържанието си изпълнение. За да получи санкцията на държавата, т.е.
възможността за принудително налагане на изпълнението, кредиторът
следвало да прояви активност в тази насока в законоустановен срок.
Пропускът овластявал длъжника да се противопостави на поисканото
изпълнение и съответно задължавал съда да откаже да зачете твърдяното
притезание. По аргумент от чл. 118 от Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД) изтеклият период от време не засягал самото материално право, а
единствено възможността да бъде наложено изпълнението му. Съгласно чл.
120 от ЗЗД единствено длъжникът можел да реши дали и доколко да се
ползва от тази защита. В този смисъл изтеклият период от време не лишавал
от съществуване вземането и следователно не задължавал кредитора да
заличи начисленото вземане. Институтът на давността водел до загуба на
9
принципно признато качество на притезанието - възможността изпълнението
му да бъде наложено принудително, въпреки че утвърждавал като принцип
изпълнение на насрещното задължение. В този смисъл интересите на страните
в правоотношението следвало да бъдат третирани еднакво - особеностите на
правоотношението лишавали страна от принципно признати й права само ако
и доколкото това било изрично указано в правна норма.
Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли в цялост иска за установяване на съществуването на парично
вземане в полза на „Първа Инвестиционна Банка“ АД срещу П. Д. Т., ЕГН
**********, като недопустим, неоснователен и недоказан.
Претендира разноски в производството.
В открито съдебно заседание ответниците, редовно призовани чрез
процесуалните си представители, не се явяват и не вземат становище по иска.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
С приложено заверено копие на Договор за банков кредит №
*******/19.04.2012 г., сключен между „Първа Инвестиционна Банка”АД, като
кредитор и ответниците П. Д. Т. и Д. Д. Д. като кредитополучатели,
кредиторът е предоставил на кредитополучателите банков кредит в размер на
1300,00 евро по разплащателна сметка за погасяване на съществуващи
задължения по договор за кредитна карта с № 0******, с краен срок за
погасяване на кредита – 19.04.2020 г. За ползвания кредит
кредитополучателите заплащат годишна лихва в размер на Базовия лихвен
процент на Банката за евро, увеличен с надбавка от 10,01 пункта. Годишният
процент на разходите е 20,64, като общата сума, дължима от
Кредитополучателите е в размер на 2507,38 евро.
Във връзка с неплащането е било подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, където заявител е „Първа
Инвестиционна Банка” АД, с ЕИК ******, а длъжници Д. Д. Д., ЕГН
********** и П. Д. Т., ЕГН ********** като кредитополучатели.
Във връзка с него било образувано ч.гр.д. № ****/2020г. по описа на РС-
К. и била издадена заповед № 586/15.06.2020 г. по чл. 417 от ГПК, с която
съдът разпоредил длъжниците да заплатят на кредитора в заповедното
производство следните суми: 1 269,25 евро /хиляда двеста шестдесет и девет
евро и 25 евроцента/ главница; 948,68 евро – договорна лихва от 19.10.2012 г.
до 19.04.2020 г.; 1 145,18 евро наказателна лихва от 19.10.2012 г. до
12.03.2020 г. вкл.; 39,24 евро – лихва от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. вкл.;
1,44 евро – лихва от 20.04.2020 г. до 13.05.2020 г.; 27,19 евро – лихва от
14.05.2020 г. до 11.06.2020 вкл.; законна лихва върху главницата от 12.06.2020
г. до изплащане на вземането, както и разноски по делото: 134,21 лв.
държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, произтичащо от
извлечение от счетоводни книги на ПИБ съгласно чл. 417 т. 2 ГПК и Договор
№ *******/19.04.2012 г. за банков кредит ведно с погасителен план и
Приложение № 1. Издаден е изпълнителен лист.
Видно от приложеното ч.гр.д. ****/2020 г. по описа на РС-К., с писмо от
15.03.2021 г., ЧСИ Д.Д. уведомява съда, че 2 бр. съобщения от 15.06.2020 г.,
издадени по ч.гр.д. ****/2020 г. по описа на РС-К., с приложени екземпляри
от Заповед за изпълнение на парично задължение № 583/15.06.2020 г. и
извлечение от счетоводни книги са връчени на длъжниците.
С Определение № *****/06.04.2021 г. по ч.гр.д. ****/2020 г. по описа на
10
РС-К. съдът е спрял производството по изп.дело № ********** по описа на
ЧСИ Д.Д., вписан под № *** на КЧСИ, район на действие Окръжен съд –СЗ
след постъпило Искане за спиране по чл. 420 ГПК.
На 05.04.2021 г. са постъпили Възражения по чл. 414 ГПК от Д. Д. Д., ЕГН
********** и П. Д. Т., ЕГН **********.
Съдът е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск по чл.
422 ГПК в едномесечен срок, като в указания срок е подадена искова молба и
е образувано настоящото гр.д. 1488/2021 г. по описа на РС-К..
По делото е назначена съдебно- счетоводна експертиза, изпълнена от
вещото лице Й.Ц.-К.. Видно от заключението на 19.04.2012 г. „Първа
Инвестиционна Банка" АД, в качеството й на Кредитор - от една страна и П.
Д. Т.; ЕГН ********** и Д. Д. Д. ЕГН ********** в качеството им на
Кредитополучатели -от друга страна, е сключен Договор за банков кредит №
*******/19.04.2012 г. в размер на 1300,00 евро, за погасяване на
съществуващи задължения по договор за кредитна карта № 0********, при
лихва и други условия, съгласно клаузите на договора.
От движението от банкова сметка ********* е видно, че на дата 19.04.2012
година е усвоен кредит ******* в размер на 1300,00 евро.
Банката е предоставила на кредитополучателите банков кредит в размер на
1300 евро по разплащателна сметка ********* за погасяване на
съществуващи задължения по договор за кредитна карта №********. От
предоставено движение от банкова сметка ********* е видно, че на
19.04.2012 година е погасено задължение по кредит ***** в размер на
1026,17 евро.
Общия размер на извършените плащания е 134,25 евро с равностойност в
лева 262,92 лева.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена договорна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т.4.1 по процесния договор за банков кредит от
е в размер на 1079,99 евро, за периода от 19.10.2012г. до 19.04.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена наказателна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т. 10 по процесния договор за банков кредит е
в размер на 613,05 евро, за периода от 19.10.2012г. до 19.04.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена договорна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т.4 по процесния договор за банков кредит е в
размер на 39,24 евро, за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена договорна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т.4.1 по процесния договор за банков кредит е в
размер на 1,44 евро, за периода от 20.04 2020г до 13.05.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена наказателна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т. 10 по процесния договор за банков кредит е в
размер на 27,19 евро, за периода от 14.05.2020г. до 11.06.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена главница по процесния
договор за банков кредит е в размер на 1269,25евро.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена договорна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т.4.1 по процесния договор за банков кредит е в
размер на 1079,99 евро, за периода от 19.10.2012г. до 19.04.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена наказателна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т. 10 по процесния договор за банков кредит е в
размер на 613,05 евро , за периода от 19.10.2012г. до 12.03.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена договорна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т.4 по процесния договор за банков кредит е в
11
размер на 39,24 евро , за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена договорна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т.4.1 по процесния договор за банков кредит. е
в размер на 1,44 евро, за периода от 20.04.2020г. до 13.05.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена наказателна лихва,
начислена съгласно Раздел II, т. 10 по процесния договор за банков кредит е в
размер на 27,19 евро, за периода от 14.05.2020г. до 11.06.2020г.
Размерът на дължимите от ответниците несъбрани такси за обслужване на
банкова сметка е в размер на 33,12 евро.
По делото е назначена допълнителна съдебно- счетоводна експертиза,
изпълнена от вещото лице Й.Ц.-К.. Видно от заключението, размерът на
дължимата от ответниците просрочена и непогасена главница по процесния
договор за банков кредит *******/19.04.2012 г. е в размер на 1001,04евро, за
периода от 12.06.2015г. до 12.06.2020г.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена и неплатена договорна
лихва по процесния договор за банков кредит, начислена за периода от
12.06.2017г. до 12.06.2020г. е в размер на 207,35 евро.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена и неплатена наказателна
лихва по процесния договор за банков кредит *******/19.04.2012 г.,
начислена за периода от 12.06.2017г. до 12.03.2020г., при условие, че се
приложи годишен процент на наказателната лихва, равен на законната лихва е
в размер на 163,99 евро, изчислена върху главница в размер на 587,41 евро.
Размерът на дължимата от ответниците просрочена и неплатена наказателна
лихва по процесния договор за банков кредит *******/19.04.2012 г.,
начислена за периодите от 14.05.2020г. до 12.06.2020г., при условие, че се
приложи годишен процент на наказателната лихва, равен на законната лихва е
в размер на 4,90 евро, изчислена върху главница в размер на 587,41 евро.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните
изводи:
Предявеният иск е за установяване на вземане с правно основание чл.422 вр. с
чл.415 от ГПК.
За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването
на вземането му, тъй като в срока по чл.414 ал.2 от ГПК ответниците-
длъжници са възразили срещу издадената по ч.гр.д.№ ****/2020 г. по описа
на РС-К. заповед за изпълнение на парично задължение.
От така приетата от съда фактическа обстановка, описана по-горе, следва, че
страните по спора са сключили договор за заем, за който са приложими
разпоредбите на чл.240 и следващите Закона за задълженията и договорите.
Съгласно тези разпоредби заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата
сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е двустранен,
консенсуален, възмезден, реален. За да възникне заемно правоотношение по
силата на процесния договор, е необходимо да се установи, че в случая
паричните средства реално са предадени от заемодателя на заемателя.
Предаването като действие се обективира в даване на парите от заемодателя и
в получаването им от заемателя, като даването и получаването са в
корелативна връзка.
Безспорно по делото се установи, че с подписване на процесния Договор за
банков кредит № *******/19.04.2012 г., ответниците са се съгласили с
условията му, полагайки подпис под договора.
12
Между страните възникнало облигационно правоотношение по силата на
сключеният договор - чл.240 ал.1 от ЗЗД. Същият е породил целените правни
последици. Ответниците са знаели какви са били условията на договора и с
подписването му са се съгласили с тях. По делото се доказа по безспорен и
категоричен начин, че е налице неизпълнение на поетите от ответниците
договорни задължения, поради което те дължат и следва да заплатят на
ищцовото дружество исковите суми.
С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или
вещи от същия вид, количество и качество.Той дължи лихви само ако това е
уговорено писмено. Безспорно, в случая заплащането на лихви е уговорено
писмено, като конкретно е посочено и началната дата на това задължение.
Размерът на исковата претенция е потвърден и в заключението на назначената
по делото съдебно- счетоводна експертиза.
С оглед на изложеното съдът намира, предявените искове за основателни и
доказани и като такива следва да бъдат уважени.
Относно разноските в заповедното и исковото производство:
Съгласно решението по т.12 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.дело №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл. 422 респ. чл. 415 ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
С оглед горното и предвид пълното уважаване на предявения установителен
иск, съдът счита, че разноските, сторени в заповедното производство следва
да бъдат присъдени изцяло, за което следва да бъдат осъдени ответниците да
заплатят на ищеца-заявител по ч.гр.д. № ****/2020 г. по описа на РС- К.
съдебни и деловодни разноски в размер на 184,21 лв.
В производството по гражданско дело № 1488/2021г. ищецът има разноски в
общ размер на 714,21 лева, от които 134,21 лева държавна такса и 150,00 лева
юрисконсултско възнаграждение и 430,00 лв. депозит за съдебно- счетоводна
експертиза.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 78 ал. 1 и чл. 80 от ГПК ответниците
следва за заплатят на ищеца направените в настоящото производство съдебни
и деловодни разноски в размер на 898,42 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. Д. Т., ЕГН ********** с
настоящ и постоянен адрес: с. А., общ. ПБ, ул. „********“ № 17 и адрес по
заявление: гр. К., ж.к. „******“ 40, вх. Г, ет. 1, ап. 49 и Д. Д. Д., ЕГН
********** с адрес: с. А., общ. ПБ, ул. „********“ № 37 че дължат на „Първа
Инвестиционна Банка” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление
гр. С., бул. ”ДЦ” № 37, чрез пълномощника на изпълнителните директори
юрисконсулт М. А. М. по Заповед за изпълнение № 586/15.06.2020 г. по
13
ч.гр.д. № ****/2020 г. по описа на РС-К. следните суми: 1 269,25 евро /хиляда
двеста шестдесет и девет евро и 25 евроцента/ главница; 948,68 евро –
договорна лихва от 19.10.2012 г. до 19.04.2020 г.; 1 145,18 евро наказателна
лихва от 19.10.2012 г. до 12.03.2020 г. вкл.; 39,24 евро – лихва от 13.03.2020 г.
до 13.05.2020 г. вкл.; 1,44 евро – лихва от 20.04.2020 г. до 13.05.2020 г.; 27,19
евро – лихва от 14.05.2020 г. до 11.06.2020 вкл.; законна лихва върху
главницата от 12.06.2020 г. до изплащане на вземането
ОСЪЖДА П. Д. Т., ЕГН ********** с настоящ и постоянен адрес: с. А., общ.
ПБ, ул. „********“ № 17 и адрес по заявление: гр. К., ж.к. „******“ 40, вх. Г,
ет. 1, ап. 49 и Д. Д. Д., ЕГН ********** с адрес: с. А., общ. ПБ, ул. „********“
№ 37 да заплатят на „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. ”ДЦ” № 37, чрез пълномощника
на изпълнителните директори юрисконсулт М. А. М. сумата в размер на
898,42 лева, представляващи разноски по ч.гр.д.№ ****/2020 г. по описа на
РС-К. и по настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му
пред Окръжен съд- СЗ.
След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д.№
****/2020 г. по описа на РС-К..
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
14