№ 6
гр. гр. София , 10.03.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ в закрито заседание на десети март, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Галя И. Георгиева
Членове:Емилия В. Петкова
Аделина Иванова
като разгледа докладваното от Емилия В. Петкова Въззивно частно
наказателно дело № 20211010600097 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава 22-ра и чл.270 от НПК.
С протоколно определение от 01.03.2021г., постановено в с.з. от същата
дата по НОХД №3398/2020г., Специализираният наказателен съд – 13-ти
състав, в производство по чл.270 ал.1 от НПК, е уважил исканието на
подсъдимия И. С. В. и неговия служебен защитник (адв. Н.Д. – Николова), за
изменение на мярката за неотклонение на В. - от ”Задържане под стража” в
по-лека – „Гаранция в пари“, в размер на 2 000 (две хиляди) лв. Като основен
аргумент на първоинстанционния съдебен състав за изменение на най-тежката
мярка за неотклонение, съдът е посочил обстоятелството, че подс. И.В.,
намирайки се и понастоящем на територията на К. И., не може да се завърне в
РБългария, тъй като и в посочената чужда държава спрямо него се води
наказателно производство, по което му е наложена забрана за напускане
територията на И.. (За горните обстоятелства по делото са представени и
приложени писмени доказателсгтва).
Срещу определението, в законоустановения 7-дневен срок, е постъпила
частна жалба от служебния защитник на подс. В. – адв. Д.-Николова, в която
се изтъкват съображения, че подсъдимото лице не може да заплати
определената му гаранция от 2 000 лв., тъй като бил безработен, имал
1
малолетно дете, за което трябвало да се грижи и по тези причини нямал
финансова възможност изпълни определението на СНС от 01.03.2021г., като
внесе сумата по гаранцията. Иска се изменение на съдебния акт и намаляване
размера на паричната гаранция, наложена като мярка за неотклонение спрямо
В..
Срещу протоколното определение на първоинстанционния съд няма
постъпил частен протест на прокурор от Специализираната прокуратура,
поради което процесуалното положение на подсъдимия не може да бъде
утежнявано.
В изпълнение на процедурата по чл. 342 ал.2 от НПК, препис от
частната жалба е бил изпратен на Специализираната прокуратура, откъдето не
е постъпило писмено възражение.
АСНС намира жалбата за допустима, а разгледана по същество - за
НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:
Срещу подсъдимия И. С. В. и още четири лица, на 27.11.2020г. в СНС е
внесен обвинителен акт от страна на Специализираната прокуратура, като
повдигнатите с него обвинения спрямо настоящия въззивен частен
жалбоподател са за престъпления по чл. 321 ал.3 предл. 2-ро т.1 вр. с ал.1
предл. 2-ро от НК и по чл. 255 ал.3 вр. с ал.1 т.2 предл. 1-во, т.6 предл. 1-во и
2-ро и т.7 вр. с чл. 20 ал.3 и ал.4 вр. с ал.1 вр. с чл. 26 ал.1 от НК.
Инкриминираният период по първото обвинение е посочен в акта на
прокурора от м. февруари 2011г. до м. януари 2015г., а този по второто
обвинение – от м. май 2011г. до 14.01.2015г.
На първо място, въззивният съд държи да отбележи, че мярката за
неотклонение „Задържане под стража“ спрямо подс. В. (изменена с
обжалваното определение), е била наложена от СНС по реда и на осн. чл. 66
ал.1 от НПК, с протоколно определение от 05.01.2021г. по настоящото
НОХД, поради обстоятелството, че при призоваване на същия подсъдим, той
не е бил открит на известните по делото негови адреси, а при опит за
връчване на призовка, е направено отбелязване на изявление на майката на В.,
че синът й се намира в чужбина.
С обжалваното определение от 01.03.2021г. първоинстанционният съд е
2
съобразил представените и приети в същото с.з. от страна на защитата
писмени доказателства, даващи информация, че спрямо подс. И.В. се води
наказателно производство и в К. И. (в Наказателен съд №1 в Гандия), по
което производство спрямо В. е наложена забрана за напускане територията
на И.. Затова съдът е възприел за доказани аргументите на подсъдимия
(участвувал в първоинстанционното производство по чл. 270 от НПК пред
СНС, 13-ти състав на 01.03.2021г. чрез видеоконферентна връзка по „скайп“)
и на неговия защитник, че причината за ненамирането при призоваване на
подсъдимия, както и причината за невъзможност (до определен момент) да му
се връчи препис от обвинителния акт, е била именно невъзможността на
лицето да напусне територията на И. и да се завърне в България, предвид
горепосочената, наложена по надлежния ред, забрана.
Относно искането в частната жалба за изменение на първостепенния
съдебен акт и намаляване размера на „Гаранцията в пари“, взета като мярка за
неотклонение спрямо подс. В., въззивният съд намира доводите на защитата
за неоснователни, а представените към частната жалба писмени доказателства
за не напълно неподкрепящи изложената в жалбата аргументация, по
следните съображения:
При определянето на мярка за неотклонение (в т.ч. и когато тя е
„Парична гаранция“), на общо основание се вземат предвид и се преценяват
всички обстоятелства, визирани в нормата на чл. 56 ал.3 от НПК, както и
целите на мерките за неотклонение, формулирани в чл. 57 от НПК. В
конкретния казус, както видът мярка за неотклонение, в която е изменено
„Задържането под стража“ на подс. В., така и размерът на гаранцията в пари,
са съобразени със степента на обществена опасност на деянието и на дееца
(които са завишени), а именно - с обстоятелствата, че срещу В. по настоящото
дело са повдигнати две обвинения за тежки умишлени престъпления,
характеризиращи се с продължителни инкриминирани периоди (според
отразеното в обвинителния акт); че срещу него, за подобни по вид
престъпления се води наказателно производство и в К. И., който факт
рефлектира върху личностната степен на обществена опасност на въззивния
частен жалбоподател. Доказателствата по делото (без да е необходимо
тяхното обсъждане в конкретика), са такива, че налагат извод за наличие на
обосновано предположение за авторство на подс. В. в осъществяването им.
3
Представените с частната жалба от страна на защитата доказателства, с
които се цели доказването на липса на финансова възможност на подсъдимия
да заплати определената му от СНС гаранция от 2 000 лв., всъщност не
доказват такава невъзможност, по следните съображения:
Първото от представените доказателства (на л. 7 от ВНЧД №97/2021г.
на АСНС) представлява документ на чужд език, преведен частично на
български език (л.8 от ВНЧД), от който е видно, че подс. В. (наречен в
документа „Стефчов“), е регистриран в „LABORA“ (И.), без за съда да става
ясно кога е станало това, докога е продължило, какви са били причините за
тази регистрация, получава ли подсъдимият парично обезщетение за
безработица в К. И., ако да – в какъв размер и за какъв период. Документът,
намиращ се на л.10 от ВНЧД №97/2021г., издаден от НАП, удостоверява, че
подс. И.В. е с прекъснати в България здравноосигурителни права от м. май
2018г. до м. януари 2021г. Този факт по никакъв начин не внася яснота и не
дава информация относно материалното положение на подсъдимото лице, тъй
като прекъсването на здравното осигуряване на даден български гражданин
може да бъде породено от различни причини, не непременно само от липса на
финансова възможност за заплащане на осигуровки. Приложеното на л. 9 от
ВНЧД №97/2021г. копие от удостоверение за раждане на детето на
подсъдимия (синът му И. И.в В., с ЕГН:****), удостоверява единствено, че
подсъдимият има малолетно дете, но по никакъв начин не доставя
информация той ли се грижи за това дете, при него ли живее то или се
отглежда от вписаната в удостоверението за раждане негова майка Ф. П. Н..
Не става ясно и дали двамата родители живеят съвместно (и с детето), или
намирайки се в И., подс. В. е разделен с майката и детето. Последният
документ, представен с частната жалба и намиращ се на л. 11-13 от ВНЧД
№97/2021г., представлява саморъчно попълнена от подс. И.В. писмена
декларация за материално и гражданско състояние, в която той заявява, че
няма доходи, недвижими имоти, моторни превозни средства и парични
влогове, както и че не се намира в граждански брак. Декларацията по своята
същност (макар и попълнена след писменото предупреждение, формулирано
в края й, че за невярно декларирани данни се носи наказателна отговорност
по чл. 313 от НК), представлява свободно волеизявление на декларатора,
което обаче, както беше обсъдено по-горе, не е подкрепено с други
4
доказателства.
Поради това и с оглед на приведените по-горе в настоящото
определение аргументи, свързани с критериите при определяне на мерките за
неотклонение по чл. 56 от НПК и целите на същите по чл. 57 от НПК,
въззивният съд намира, че преценката на първостепенния съд да наложи
мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 2 000 лв. след
изменението на МНО „Задържане под стража“ спрямо подсъдимия И. С. В., е
правилна и законосъобразна, а обжалваното определение на СНС от
01.03.2021г. по НОХД №3398/2020г. следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд намира (макар и извън рамките на обхвата на
настоящото въззивно частно производство), че е необходимо да напомни на
първоинстанционния съдебен състав, че следва да уведоми писмено
испанските правосъдни власти за наличието на неприключено наказателно
производство в съдебна фаза срещу подс. И. С. В. в РБългария (а именно –
НОХД №3398/2020г. по описа на СНС), както и за какви престъпления се
води делото.
Водим от горното и на основание чл.345 от НПК, Апелативният
специализиран наказателен съд, четвърти въззивен състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение на СпНС, 13-ти състав от
01.03.2021г., по НОХД №3398/2020г.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5