№ 5847
гр. София, 29.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа М.ова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100501117 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „Н.“ ООД срещу решение № 20072990 от 03.01.2023 г., постановено по
гр. дело № 21660/2021 г. по описа на СРС, 49 състав, с което е уважен предявеният от М. Г.
С. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 208,83 лв.,
представляваща получена без правно основание сума, с която ответникът се е обогатил
неоснователно като получена по нищожен договор за потребителски кредит №
202003040859390102 от 04.03.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение
на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че сключеният между
страните договор не е нищожен и не дължи връщане на получените въз основа на валидните
договорни клаузи суми, тъй като уговорената неустойка не представлява възнаградителна
лихва, вземането за нея не възниква, ако заемателят предостави уговореното в договора
обезпечение, респ. същата не следва да се включва в ГПР и последният е бил правилно
изчислен в договора. Въззивникът поддържа, че ищецът е бил предварително уведомен за
размера и предпоставките за начисляване на неустойката, но въпреки това се е съгласил с
1
нея и е сключил договора, като същевременно не се е възползвал от правото си да се откаже
от договора в двуседмичен срок от сключването му, поради което задължението за неустойка
валидно го обвързва в случай че не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение.
Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде
отхвърлен изцяло.
Въззиваемият М. Г. С. счита, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че по
силата на сключен договор за потребителски кредит № 202003040859390102/04.03.2020 г. М.
Г. С. е получил от „Н.“ ООД потребителски кредит в размер от 300 лв., който е бил изцяло
усвоен (видно и от приложената разписка от „Изи Пей“), със задължение за връщането му на
шест месечни вноски в краен срок до 05.09.2020 г., ведно с уговорената възнаградителна
лихва от 40,05 % годишно (36 лв. за целия срок на договора). Спорен по делото се явява
въпросът действителен ли е процесният договор с оглед въведените от ищеца твърдения за
допуснати нарушения на императивни разпоредби на ЗПК, за спазването на които съдът
(включително на въззивна инстанция) следи служебно.
Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му
следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
2
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 48,28 %, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора и общите условия
към него липсва каквато и да било конкретизация на ГПР, като не е уточнено кои са взетите
предвид допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на годишния процент
на разходите по точно тази сделка, сключена с ищеца.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 48,28 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно неустойката за
непредставяне на обезпечение по чл. 6, ал. 1 от договора в размер на 342 лв., която съгласно
легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
3
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, неустойката
несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да
бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния
план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на
сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски.
Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от
страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че
неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение
е практически неизпълняемо – в срок от един ден от сключване на договора да бъде
осигурена банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция за сумата по
главницата (която ако беше по възможностите на кредитополучателя, последният въобще
нямаше да има нужда от потребителски кредит) или поръчителство от две физически лица,
които да отговарят на подробно описани многобройни изисквания (съобразно клаузите на
приложимите общи условия).
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че кредиторът
действително има право да получи обезпечение на вземането си и не е длъжен да отпуска
необезпечен заем, но начисляването на допълнително вземане в случай че такова
обезпечение не бъде предоставено, противоречи на добрите нрави. Подобна неустоечна
клауза излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат
заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараства и се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и така формулирана (при невъзможни
за изпълнение условия за предоставяне на обезпечение по заем с нисък размер), същата
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР по договора
за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово
регламентирания максимум от 50 % - съобразно приетото заключение на ССЕ размерът на
ГПР при включване на неустойката възлиза на 596,89 %, т.е. ГПР надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар формално
предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не
4
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от
задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите,
тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
задължителното за българските съдилища Решение на СЕС по дело № С-714/22, според
което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, този договор
следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Ето защо, като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
включително и уговорената възнаградителна лихва. От приетите по делото писмени
доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се установява, че главницата по договора
в размер от 300 лв. е изцяло изплатена на ищеца, който е върнал на заемателя сума в общ
размер от 508,83 лв. Разликата над размера на погасената главница е недължимо платена от
потребителя въз основа на нищожен договор за потребителски кредит, т.е. дължимата за
връщане сума е в размер на 208,83 лв. и осъдителният иск се явява основателен за целия
предявен размер (след допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска чрез
увеличение на размера му). Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на сторените по делото пред въззивната
инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат, което на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв следва да бъде определено от съда и присъдено в полза на процесуалния представител.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20072990 от 03.01.2023 г., постановено по гр. дело №
21660/2021 г. по описа на СРС, 49 състав.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****,
да заплати на адв. И. П. Н. от САК, ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 150 лв., възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6