№ 919
гр. София, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20211000501598 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 261254 от 25.02.2021 год., постановено по гр.д.№ 2416/2019 год. по описа на
СГС, I-19 състав е отхвърлен предявен от Л. И. В. против „Банка ДСК” ЕАД главен иск с
правно основание чл.26, ал.2, пр.1 и 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за
банков кредит от 10.07.2006 год., поради противоречие със закона – ЗЗП и добрите нрави,
като е уважен евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД с което е
прогласена нижощността на клаузата на чл.7 от договор за банков кредит от 10.07.2016 г. в
частта й на израза „лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от
кредитора”, като противоречаща на чл.143, т.10 от Закона за защита на потребителите, като
отхвърля искът за прогласяване нищожност на клаузата в останалата й част.
Решението е обжалвано от ищеца Л. И. В., в отхвърлителната част досежно иска за
прогласяване нищожността на целия договор, поради противоречие със Закона за защита на
потребителите. Правят се оплаквания, че съдът неправилно приел липса на основания за
недействителността на целия договор, тъй като приемайки, че за целия му срок ще се
заплаща договорената лихва, е изменил волята на страните. Моли за отмяна на решението и
постановяване на нова с което исковете да бъдат уважени.
Въззиваемият „Банка ДСК” ЕАД, чрез процесуален представител оспорва навените по
жалбата доводи и моли за потвърждаване на решението. Претендира разноските по делото.
Третото лице помагач на ищцовата странаР. М. М. не взема становище.
1
Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от надлежна страна в производството и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението в обжалваната част за валидно и допустимо. Преценявайки основателността на
жалбата съобразно изложените оплаквания, касаещи наличието на основанията за
недействителност на целия договор, на посочените основания, съдът намира следното:
В исковата молба Л. И. В. твърди, че е в договорни отношения с „Банка ДСК” ЕАД по
силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 10.07.2006 г. за закупуване на недвижим
имот. Поддържа се, че съгласно чл. 7 от договора, кредитополучателят заплащал лихва,
формирана от БЛП за този вид кредит, който се определял от периодично от кредитора и
надбавка, която може да бъде намалена за този вид кредит с отстъпка, съгласно условията за
ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК „Уют“ като към датата на
сключване на договора БЛП е 3,69%, стандартната надбавка е в размер на 5,3 процентни
пункта и е намалена с отстъпка от 0,5% или лихвения процент по кредита е общо 6,79%.
Твърди, че тази клауза е нищожна на основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл. 147 ал.1
от ЗЗП и чл. 143 т.10 и т.12 от ЗЗП, чл. 58 ал.2 от ЗКИ, поради противоречие с морала и
добрите нрави и липса на съгласие. Твърди се, че тази нищожна клауза не може да се
допълва от съда доколкото не са повелителни разпоредби, то целият договор е нищожен по
арг. на чл. 26 ал.4 от ЗЗД. Твърди се нищожност на договора и с поради липса на
методология за определяне на ГЛП, съобразно изискването на чл. 58 ал.1 т.2 от ЗКИ.
Предвид което е мотивиран правен интерес от предявяване на иска и иска от съда да
прогласи сключеният договор за ипотечен кредит за нищожен, при условията на
евентуалност съдът е сезиран с иск за прогласяване нищожността на чл. 7 от договора за
ипотечен кредит.
Ответникът „Банка ДСК” ЕАД оспорва исковете като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени.
Фактическата обстановка по делото е правилно изяснена от първоинстанционния съд въз основа на анализ на приетите доказателства, като по нея не се и спори между страните.
Не е спорно по делото, че на 10.07.2006 год. между Р. М. М. и Л.И. М.а, като
кредитополучатели и „Банка ДСК” ЕАД, като кредитор е сключен договор за ипотечен
кредит, по силата на който банката е предоставила на ищците кредит в размер на 27 000
евро с цел закупуване на жилище. Съгласно чл.7 от договора, кредитополучателя заплаща
лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, който се определя от периодично от кредитора
и надбавка, която може да бъде намалена за този вид кредит с отстъпка, съгласно условията
за ползване на префенциален лихвен процент по програма ДСК „Уют”, като към датата на
сключване на договора БЛП е 3.69 %, стандартната надбавка е в размер на 5.3 процентни
пункта и е намалена с отстъпка от 0.5 % или лихвения процент по кредита е общо 6.79 %.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за нищожност на целия договор за ипотечен
кредит, поради нищожността на клаузата на чл.7 от същия, предвиждащ възможност на
2
кредитора едностранно да променя лихвения процент по него респ. липсата на изискуема
методика, по която тази промяна да се предприема, което противоречало на чл.58 ал.1 т.2 от
ЗКИ. Съдът, след като съобрази нармата на чл.430, ал.1 от ТЗ, установяваща естеството и
съдържанието на договора за банков кредит съдът не може да обоснове извод, че процесния
догоор е изцяло нищожен на сочените от ищцата основания. Тълкувайки на основание чл.20
от ЗЗД съдържанието на същия съдът приема, че страните биха сключили договора и без
наличието на клаузата, на която се позовава ищцата, заявявайки иска си за прогласяване на
същия в неговата цялост, което изпълнява изискването на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Същевременно
с това, евентуалната нищожност на клаузата на чл.7 от договора в частта, даваща
възможност на кредитора да променя едностранно ГЛП не би попречила същият да
продължава да действа за страните по останалите условия, тъй като може да се изпълнява и
без тази клауза, за която са наведени твърдения, че е неравноправна доколкото в същата
страните са постигнали съгласие размера на лихвата да е фиксиран – 6,79% респ. в частта,
съдържаща уговорка за едностранната й промяна от страна на банката тя няма да бъде
обвързваща потребителя. Неоснователни са и твърденията, че запазване на договора би
противоречало на добрите нрави, тъй като неблагоприятните последици от прилагането на
нищожните клаузи ще останат в тежест на ищцата, доколкото даденото при начална липса
на основание подлежи на връщане чрез кондикционният иск по чл.55 от ЗЗД. С оглед на
изложеното въззивният съд намира, че жалбата е неоснователна.
Поради съвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции, решението на първоинстанционният съд в обжалваната част следва да бъде потвърдено. В необжалваната част решението е влязло в сила.
Съобразно изхода на спора пред въззивния съд ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника на основание чл.78, ал.8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лева, определено съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и въз
основа на чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261254 от 25.02.2021 год., постановено по гр.д.№ 2416/2019
год. по описа на СГС, I-19 състав.
ОСЪЖДА Л. И. В. да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата
от 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
3
1._______________________
2._______________________
4