Р
Е Ш Е Н
И Е №
260167
гр.Хасково, 19.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският окръжен съд, гражданска
колегия в публично заседание на двадесет
и първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. АННА
ПЕТКОВА
2. ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря Р.Г. ……………………… като разгледа докладваното от
съдия Иванова в. гр. д. № 218 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
въззивно - по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.
ВЪЗЗИВНИЦИТЕ – Г.М.Г.
и Д.А.Г. са останали недоволни от Решение № 260018 от 09.02.2021 год.,
постановено по гр. д. № 426 / 2020 г. на Районен съд – Свиленград, с
което предявеният от тях положителен установителен иск за собственост по
отношение на ПИ с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на ***** е отхвърлен, поради което го обжалват с молба,
същото да бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови друго, с което
уважи иска.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ –
ОБЩИНА СВИЛЕНГРАД – оспорва
жалбата.
Съдът, след
преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Производството по делото пред
първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от Г.М.Г. и Д.А.Г.
*** за установяване правото на собственост върху ПИ с идентификатор № ***** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на *****, с площ от 1 742 кв.м., в местността „****“, със стар
номер ****, с начин на трайно ползване – лозе. Заявеният от ищците придобивен
способ е изтекла придобивна давност. От страна
на ответника се поддържа, че имотът е общинска собственост, на основание чл.19
от ЗСПЗЗ.
Ищците са се
позовали на давността като придобивно основание, поддържайки и доказвайки, чрез
събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на посочените от тях свидетелите
Г. и И., че от 1980 год. до настоящия момент обработват имота непрекъснато. От
показанията на посочените двама свидетели се установява още, че имотите, намиращи се в съседство на
процесния са били предоставяни за ползване от Общината.
Ответникът - Община Свиленград не провежда
защита на оспорване на този факт, досежно упражнявано от страна на ищците
ползване на имота, но заявява насрещни права по отношение на същия, основани на
нормата на чл.19 от ЗСПЗЗ. В подкрепа на това становище са представените и приети като писмени
доказателства акт № 8624 от 17.03.2015 год. за частна общинска собственост
върху спорния имот, приемо – предавателен протокол от 13.01.2009 год., установяващ
предаване на списък на имотите по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ, ведно с приложение № 1
към него, включващ и спорния имот, съобщение изх.№ 898 от 28.07.2008 год. на
Областна дирекция „Земеделие и гори“ – Хасково, писмо № 898 от 25.11.2008 год.
на „Областна дирекция „Земеделие“ – Хасково и Заповед № 37 от 17.07.2008 год.
на директора на Областна дирекция „Земеделие и гори“ – Хасково. Тези фактически
твърдения не са оспорени от ищците, от страна на които е поддържано още, че не
са заявявали реституционни претенции за възстановяване на имота по реда на
ЗСПЗЗ.
При
разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е била назначена техническа
експертиза, от представеното по която заключение се установява, че процесният
имот не е включван в кадастралните и регулационни планове на ****, първият от
които е одобрен през 1937 год., а действащият понастоящем – през 1966 год.
Имотът е бил нанесен в плана за земеразделяне на ****, като при огледа вещото
лице е установило, че имотът представлява лозе, с предназначение на територията
– земеделска. Към 1971 год., когато била изготвена едромащабната топографска
карта /ЕТК/ - картен лист с номенклатура К – 5 – 43 - /156/, изработена от ПО
„Геопланпроект“ по карти от 1963 год.,
имотът е бил земеделски и попадал в масив, с нанесени условни знаци за лозови и
черничеви насаждения. Преобладаваща част от имотите в рамките на масива били
възстановени земеделски земи по ЗСПЗЗ, в съществуващи стари реални граници.
При
така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира предявения
положителен установителен иск за собственост за неоснователен, предвид липсата
на доказателства, установяващи заявеният от ищците придобивен способ – давност.
Съгласно чл.79, ал.1 от ЗС давностното владение в посочения срок от десет
години е основание за придобиване на правото на собственост върху недвижим
имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това. Безспорно по
делото е установено, че през 1980 год.
ищците са започнали да обработват спорния имот, който и понастоящем е със
статут на земеделска земя – обстоятелство, което се потвърждава и от
представената от ищците скица на имота, с отразено в нея предназначение на
територията – земеделска. Видно от извършеното в скицата отбелязване на идентификацията на имота – с номер по
предходен план – ***** е, че същият е бил включен в представения от ответника списък на имотите по
чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ. Това обстоятелства – досежно предназначението на спорния
имот като земеделска земя, заявено от ответника не е опровергано от страна на
ищците. Напротив, в подкрепа на същото е и заключението на вещото лице,
представено по допуснатата пред първоинстанционния съд техническа експертиза,
от което се установява, че имотът не е бил включван в кадастралните и регулационни
планове на *****. От страна на ищците не са представени доказателства за
промяна предназначението на имота – от земеделски в селищен. През целия период имотът се е ползвал за лозе. При това
положение съдът счита, че в разглеждания казус следва да намери приложение
нормата на чл.5, ал.2 от Закона за
възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, според която
изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се
възстановява по ЗСПЗЗ не се зачита и започва да тече от деня на влизане на
разпоредбата в сила – 22.11.1997 год., съгласно редакцията й в ДВ, бр. 107 от
18.11.1997 год. Доколкото по делото е безспорно, че от страна на ищците не е
правено искане за възстановяване на собствеността върху имота по реда на ЗСПЗЗ,
преценено съвкупно с липсата на доказателства, че имотът е принадлежал на друго
юридическо или физическо лице, от което да са го придобили, то следва да се
приеме, че същия е станал общинска собственост на основание чл.19 от ЗСПЗЗ. Към
момента на установяване на фактическа власт върху имота е действала
установената в чл.86 от ЗС тотална забрана за придобиване по давност на държавни
и общински имоти. За следващия период – с отпадане на забраната за придобиване
по давност на имоти - частна държавна и общинска собственост, съгласно
редакцията на чл.86 от ЗС – ДВ, бр.33 от 19.04.1996 год., в сила от 01.06.1996
год., намира приложение цитирания по-горе
чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 год. Считано от този момент –
22.11.1997 год. - с отпадане на забраната
за придобиване право на собственост по давност върху имоти, подлежащи на
реституция по ЗСПЗЗ до 31.05.2006 год., когато нормативно е спрян срока на
придобивната давност - § 1 от ЗД на ЗС – ДВ, бр.46 от 06.06.2006 год., в сила
от 01.06.2006 год., не е бил изтекъл
десет годишния давностен срок по чл.79, ал.1 от ЗС, необходим да се
придобие правото на собственост.
В
подкрепа неоснователността на изложените от въззивниците доводи за
незаконосъобразност на обжалваното решение, основани на неправилно изчисляване
на срока, необходим за придобиване правото на собственост по давностно
владение, има формирана задължителна съдебна практика, обективирана в
тълкувателно решение № 3 от 14.02.2018 год. на ВКС по т.д. № 3 / 2017 год.,
ОСГК, в което е прието, че десет годишният срок, започнал да тече от 01.06.1996
год. изтича на 01.06.2006 год., а не на 31.05.2006, от когато е в сила
мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/ 2006 год./, с който е
постановено спиране на давността за определен период от време, удължен
понастоящем до 31.12.2022 год.
Цитираните
във въззивната жалба съдебни решения не обосновават извод в противна насока,
доколкото същите са постановени по казуси, които не са идентични с
разглеждания, предвид безспорно установените по делото данни за това, че
процесният имот никога не е бил включван в кадастралните и регулационни планове
на ******, липсват доказателства за промяна предназначението на имота – от
земеделски в селищен, или обратно, а от обясненията на ищците се установява, че
не са били членове на ТКЗС и не са се занимавали със селскостопанска дейност.
От страна на ищците не се представят доказателства и за това, имотът да е бил частна собственост към момента
на завладяването му през 1980 год. и до този момент да е бил обработван в
реални граници. В тази насока съдът изцяло споделя мотивите на
първоинстанционният съд относно забраната за придобиване по давност, уредена в
ЗСГ /отм./ и в чл.6 от ЗС /отм./, изложени във връзка със заявено от ищците
твърдение, че имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и, че е
изключен от приложното поле на чл.19 от ЗСПЗЗ, прието от съда за недоказано и
опровергано от събраните по делото писмени и гласни доказателства, в подкрепа
на които е и заключението, представено по допуснатата съдебно – техническа
експертиза.
Достигайки
до същите фактически и правни изводи за неоснователност на иска и
отхвърляйки същия, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
по изложените по – горе съображения следва да бъде потвърдено и към мотивите на
което съдът препраща на основание чл.272 от ГПК.
С
оглед изхода на спора в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски
в размер на 200 лева – юрисконсулстко възнаграждение.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 260018 от 09.02.2021 год., постановено по гр. д. №
426 / 2020 г. на Районен съд – Свиленград.
ОСЪЖДА
Г.М.Г., ЕГН ********** и Д.А.Г., ЕГН **********,*** заплатят на ОБЩИНА –
СВИЛЕНГРАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.Свиленград,
бул.”България” № 32 сумата в размер на 200 /двеста/ лева – деловодни разноски –
възнаграждение за юрисконсулт за осъществено процесуално представителство пред
въззивния съд.
Решението
може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: