№ 17979
гр. София, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ Й. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20231110132537 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
С искова молба ищцата Й. Т. Й. е предявила положителен установителен иск по
реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за признаване за установено,
че ответникът ************ дължи сумата от 4460,72 лв., представляваща главница за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 01.06.2021 г. –
08.12.2022 г., поради незаконосъобразно уволнение, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 23.02.2023 г. до окончателното изплащане, за
които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9721/2023 г. по описа на СРС, 27
състав.
Ищцата твърди, че на 14.09.2020 г. била сключила срочен трудов договор №
344/14.09.2020 г., по силата на който заемала длъжността „Логопед“. На 31.05.2021 г.
със заповед № 314/31.05.2021 г. трудовият договор бил прекратен на основание чл. 325,
ал. 1, т. 3 КТ – с изтичане на уговорения срок – 31.05.2021 г. На 06.10.2022 г. с
Решение № 10790/06.10.2022 г. по гр. дело № 40386/2021 г. на СРС, 66 състав
уволнението на ищцата било признато за незаконно и същата е била възстановена на
заеманата преди уволнението длъжност. Твърди, че съгласно съдебното решение,
брутното трудово възнаграждение на ищцата към момента на прекратяване на
трудовия договор било в размер на 1363 лв. Сочи, че на 24.11.2022 г. била получила
съобщението за възстановяване на работа на основание чл. 345, ал. 1 КТ. Сочи, че не се
явила да заеме длъжността, на която била възстановена от съда и трудовото и
правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ на 08.12.2022 г.,
1
съгласно заповед № 162/23.01.2023 г.
Ищцата твърди, че платеният годишен отпуск съгласно трудов договор №
344/14.09.2020 г. бил в размер на 48 работни дни. От 01.06.2021 г. до 08.12.2022 г. бил
изминал период от 1 година, 6 месеца и 7 дена като за периода се полагали 72 дни
платен годишен отпуск. Твърди, че към настоящия момент, ответникът не бил
изплатил дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на
4460,72 лв.
Поддържа становище, че съгласно практиката на СЕС, в периода от датата на
незаконното уволнение на работника или служителя, до датата на възстановяването му
на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на това
уволнение със съдебно решение, съответният работник или служител не бил полагал
действително труд за работодателя си, но това се дължало на действията на
работодателя довели до незаконното уволнение, без които работникът щял да може да
работи през посочения период и да упражни правото си на годишен отпуск,
следователно имал право на обезщетение в пълен размер за периода.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в
който намира иска за частично неоснователен. Поддържа становище, че съгласно
практиката на СЕС, в посочения случай, работникът или служителят няма право на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за целия период, което следвало от
правилата на системното и телеологичното тълкуване на чл. 224 КТ. Счита, че
обезщетението не следва да се присъжда за целия период от датата на прекратяване на
трудовото правоотношение до датата на влизане в сола на съдебното решение, с което
се отменя уволнението като незаконосъобразно. Поддържа, че процесното обезщетение
следвало да се определи за 6 месечния период, за който се дължи на законово
основание обезщетение за оставане на работника/служителя без работа. Поддържа
становище, че по отношение на дните, попадащи в обхвата на обезщетението за
платения годишен отпуск, следвало да се изчислят на база минимума, а именно 20
работни дни.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 14.09.2020 г. е сключен срочен трудов договор №
344/14.09.2020 г. между страните, по силата на който ищцата заемала длъжността
„Логопед“. На 31.05.2021 г. със заповед № 314/31.05.2021 г. трудовият договор бил
прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ – с изтичане на уговорения срок –
31.05.2021 г. На 06.10.2022 г. с Решение № 10790/06.10.2022 г. по гр. дело №
40386/2021 г. на СРС, 66 състав, уволнението на ищцата е признато за незаконно и
2
същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност при ответника. На
24.11.2022 г. е получено от ищцата съобщение за възстановяване на работа на
основание чл. 345, ал. 1 КТ. Съгласно заповед № 162/23.01.2023 г. трудовото
правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ на 08.12.2022 г.
Приета по делото е трудовата книжка на ищцата, от която се установява, че за
времето от уволнението от 01.06.2021г. до 08.12.2022г. (прекратяване на трудовото
правоотношение по чл.325, ал.1, т.2 КТ), няма последващи вписвания за заемане на
друго трудово правоотношение. Същото се установява и от приетото по делото писмо
от НАП, съгласно което за периода от 01.06.2021г. до 08.12.2022г. няма данни за
действащи трудови договори.
От заключението на вещото лице по допуснатата ССчЕ, което съдът кредитира
като обективно и компетентно изготвено се установява, че размерът на обезщетението
по чл.224 КТ за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.06.2021г. до
08.12.2022г. с оглед брутното трудово възнаграждение в размер на 1325.20лв. се
явява в размер на 4770.72лв., дължими при 72дни полагаем платен годишен отпуск
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ.
С доклада по делото съдът е разпределил в тежест на ищцата да докаже, че е
сключила процесния трудов договор № 344/14.09.2020 г. (безспорно), че същият е бил
прекратен (безспорно), както и размерът на дължимото обезщетение за исковия
период, т.е. спорът е правен и се концентрира по въпроса дали се дължи размера
на обезщетението по чл.224 КТ за 6м. срок или за целия период.
По съединени дела C‑762/18 и C‑37/19 Съда на Европейския съюз е приел в
отговор на първия въпрос, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти
на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен
незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен
годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му
на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за
работодателя.
СЕС приема, че правото на платен годишен отпуск по принцип трябва да се
определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на
трудовия договор /§58/, но независимо от това, при определени особени положения,
3
когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията си, правото на платен
годишен отпуск не може да бъде обвързано от държавата членка със задължението за
действително полагане на труд /§59/. Такива особени положения, при които работникът
не е състояние да изпълнява задълженията си са при отсъствие поради болест /§60 и
сл./, в които се приема, че не допуска държавите членки нито да изключат
възникването на правото на платен годишен отпуск, нито да предвидят, че правото на
платен годишен отпуск на работник, който не е бил в състояние да упражни това
право, се погасява с изтичането на референтния период и/или на периода на
прехвърляне, определен в националното право /конкретно §64/, така и особено
положение е при незаконно уволнение и възстановяване на работа /§65/ - по този
въпрос, както отбелязва СЕС /§68/, обстоятелството, че в периода от датата на
незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа в съответствие с
националното право вследствие на отмяната на това уволнение със съдебно решение
съответният работник не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на
действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които работникът
щеше да може да работи през посочения период и да упражни правото си на годишен
отпуск. В този смисъл са и мотивите на Съда /§69/, че за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със
съдебно решение трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за
целите на определянето на правото на платен годишен отпуск. Отделно от това,
изрично се набляга /§74/, че всяка дерогация от уредбата на Съюза в областта на
организацията на работното време, предвидена в Директива 2003/88, трябва да се
тълкува така, че приложното поле да бъде сведено до стриктно необходимото за
опазване на интересите, за чиято защита е предназначена тази дерогация. При
обстоятелства като разглежданите защитата на интересите на работодателя не
изглежда стриктно необходима и поради това поначало не би могла да обоснове
дерогация на правото на работника на платен годишен отпуск. При обстоятелства, при
които именно действията на самия работодател са причината, поради която в периода
от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа работникът не е
бил в състояние нито да работи, нито съответно да упражни правото си на годишен
отпуск /§76/, а задължение на работодателя е да осигури възможност на работника да
упражни правото си на годишен отпуск и в това отношение, работодателят, който не
дава възможност на работника да упражни своето право на платен годишен отпуск,
трябва да понесе свързаните с това последици /§77/, след което изрично е прието /§78/,
че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със
съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер
за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на
4
работа вследствие на тази отмяна, освен ако е работил на друга работа /§79/.
Съдът на Европейския съюз е приел в отговор на втория въпрос, че член 7,
параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на
трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-
късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Въпросът касае
дали се допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо
прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен
незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма
право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от
датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Изрично
е подчертано /§84/, че член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 не предвижда други
условия за възникването на правото на финансово обезщетение, освен да е прекратено
трудовото правоотношение, от една страна, и от друга, работникът да не е ползвал
всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към датата на прекратяването на
това правоотношение. Работникът, който е уволнен незаконно, а по-късно е
възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението му със съдебно решение, може да иска платен годишен отпуск в целия
полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна /§86/, освен ако е бил на
друга работа /§88/.
Решението на СЕС е задължително за българския съд на основание чл.633 ГПК,
вкл. същото тълкуване е възприето и в практиката на ВКС / Решение № 44 от
07.06.2023 г. по гр. д. № 4230 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/,
от което следва, че в отговор на правния въпрос по настоящото дело следва да се
приеме, че работникът, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа,
може да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази
отмяна, без същият да се ограничава за период. Това е така, защото в периода от датата
на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие
на отмяната на това уволнение работникът не е полагал действително труд за
работодателя си, което се дължи на действията на последния, довели до незаконното
уволнение, без които работникът щеше да може да работи през посочения период и да
упражни правото си на годишен отпуск, същият период се приравнява на период на
действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен
5
годишен отпуск, така и не се допуска уредба /прилагане на ограничение за 6м/, която
да обоснове дерогация на правото на работника на платен годишен отпуск. Задължение
на работодателя е да осигури възможност на работника да упражни правото си на
годишен отпуск и когато не дава такава трябва да понесе свързаните с това последици,
а именно да заплати дължимия платен годишен отпуск в целия полагаем размер за
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на
работа вследствие на тази отмяна, освен ако е работил на друга работа /като в
конкретния случай се установява, че ищецът не е престирал по друго правоотношение
работна сила/. В този смисъл искът се явява изцяло основателен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
само ищецът, който е представляван по чл.38, ал.2 ЗАдв., както по исковото така и по
заповедното, поради което с оглед материалния интерес и ниската фактическа и правна
сложност на делото, съдът определи възнаграждение в полза на Адвокатско дружество
**************, сумата от 746лв. по чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. за
исковото и 627лв. за заповедното /с оглед т.12 ТР 4/13 на ОСГКТ на ВКС/, или общо
1373лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати разноските за ССчЕ в размер на
200лв. по сметка на Софийския районен съд, както и за държавна такса в общ размер на
178,43лв. /за заповедното и за исковото/, или общо 378,43лв.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийския районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл.422 ГПК
установителен иск с правна квалификация чл. 224, ал. 1 КТ, че **************, дължи
на Й. Т. Й. с ЕГН: ********** и адрес: ************, сумата 4 460,72 лева (четири
хиляди четиристотин и шестдесет лева и 72 стотинки), представляваща главница за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, неизползван поради
незаконосъобразно прекратяване на трудово правоотношение по срочен трудов
договор № 344/14.09.2020 г. със заповед № 314/31.05.2021 г., отменена с решение №
10790/06.10.2022 г. по гр.д. № 40386/2021 г. по описа на СРС, за период от 01.06.2021 г.
до 08.12.2022 г., ведно със законна лихва за период от 23.02.2023 г. до изплащане на
вземането, за която сума има издадена Заповед № 6833 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 02.03.2023г. по ч.гр.д.№ 9721/2023г. по описа на СРС, 27
състав.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. **************, да заплати на
Адвокатско дружество **************, разноски за адвокатско възнаграждение в общ
6
размер на 1373лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК **************, да заплати по сметка на
Софийския районен съд разноски в общ размер на 378,43лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7