Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
гр. София, 10.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно
заседание на 15.07.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при участието на секретаря Цветанка Павлова, разгледа докладваното
от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 111 по
описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 199/06.08.2019г.,
постановено по гр.д. № 1427/2018г. по описа на Ботевградския районен съд, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 294, ал. 1 от ТЗ, съществуването на вземанията на “В.т.2.” ЕООД към “Г.р.”
ЕООД, за които е издадена Заповед № 2076/24.04.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. д. No 369/2018 г. по описа на РС-Ботевград,
както следва: за сумата от 176,73 лв., представляваща обезщетение за забава върху главница
от 4185,60 лв. по фактура № **********/31.08.2017 г. за периода от 01.10.2017 г. до 01.03.2018
г., както и за законната лихва върху сумата от 4185,60 лв. за периода от 01.03.2018 г. до 03.10.2018 г., като искът за
установяване на вземането за обезщетение за забава над уважения размер от 176,73 лв. до пълния му предявен размер от
213,19 лв. и за периода от 31.08.2017 г. до 30.09.2017 г., е бил отхвърлен като
неоснователен.
Настоящото производство е по реда на чл.
258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Г.р.“
ЕООД срещу горното решение. Жалбоподателят счита
обжалвания съдебен акт за неправилен и постановен в противоречие със съдопроизводствените правила. Поддържа, че не били
представени доказателства за изпълнение на сключения между страните рамков
договор за транспортни услуги. Сочи, че ищецът не бил конкретизирал, кога е
извършена услугата, какъв е бил видът на товара, неговото тегло и количество,
нито е индивидуализирал използваното транспортно средство. Не били представени
и доказателства за извършения превоз – напр. товарителници и пътни листове. Не
било доказано настъпването на падежа на процесната
фактура. Оспорва извършването на транспортната услуга и получаването на
фактурата. Навежда доводи за нередовност на исковата молба. Моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят не се представлява. От
процесуалния му представител, адв. Б., е постъпила молба
за даване ход на делото в негово отсъствие. С нея поддържа въззивната
жалба и моли съда да отмени обжалваното решение като отхвърли предявените
искове. Претендира разноски. Представя договор за правна помощ и списък по чл.
80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираните
от насрещната страна разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се представлява. От процесуалния му
представител – адв. Г., е постъпила молба за даване
ход на делото. Със същата се изразява становище за потвърждаване на обжалваното
решение и се претендира присъждане на разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
от насрещната страна. Представя писмена защита, с която оспорва въззивната жалба и споделя правните изводи на първоинстанционния съд. Оспорва съдържащите се в жалбата
твърдения. Изтъква, че търговските правоотношения между страните са безспорни.
Акцентира върху чл. 3 от договора, който урежда начина на фактуриране на
извършените превозни услуги. Посочва, че е издал фактура за такава услуга,
която е била заплатена изцяло от насрещната страна. Моли съда да постанови решение, с което отхвърля въззивната жалба и потвърждава обжалваното решение със
законните последици. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни
такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По
същество
Специфична особеност на настоящото производство е настъпилото
в хода на исковото производство погасяване на процесното
главно задължение чрез плащането му в пълен размер. С оглед това обстоятелство,
в открито заседание пред първоинстанционния съд на
01.04.2019г. ищецът е оттеглил иска си за главницата в размер на 4185,60лв. В
тази част производството по делото е било прекратено, а е продължило единствено
в частта за установяване на задължение за мораторна
лихва върху главницата за период от падежа до датата на подаване на заявлението
(01.03.2018г.) в размер на 213,19лв., както и в частта за законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението (01.03.2018г.) до датата на
плащането (03.10.2018г.), в какъвто смисъл е предприето изменение на иска по
чл. 214 от ГПК.
В контекста на горните обстоятелства, съдът споделя
напълно изложените от Ботевградския районен съд мотиви към обжалваното решение
и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че оспорването
на реалното извършване на транспортната услуга от страна на жалбоподателя е
неоснователно, тъй като противоречи на изричното му признание в открито съдебно
заседание на 18.02.2019г., че не оспорва правоотношението по процесната фактура.
В подкрепа на това съдебно признание е и фактът на
извършеното плащане на главницата по фактурата, който съставлява извънсъдебно
признание в същия смисъл. Налице е трайна съдебна практика (Решение № 42 от
19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 30 от
8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 45 от
28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1882/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 47 от
8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 71 от
8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 103 от
11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II т. о., ТК), според която „само по себе си отразяването на фактурата в
счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите
по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено
признание на задължението и доказва неговото съществуване”, като този извод
важи и за неподписаните фактури (каквато е настоящата) и за фактури, по които
задължението не е платено. Затова, по аргумент от по- силното основание,
плащането на сумата по фактурата следва да се тълкува като недвусмислено признание
за нейната дължимост и основателност.
Не обосновават обратен извод изложените във въззивната жалба доводи, че ищецът не бил конкретизирал
момента на извършване на услугата, вида и параметрите на товара, вида на
превозното средство, като и че нямало писмени доказателства за извършване на
услугата. Всичко това е фактически вярно, но, след като жалбоподателят е признал
задължението си, липсата на тези реквизити не е в състояние да обуслови обратен
извод за неговото несъществуване. А щом главното задължение е съществувало, за
неговото забавено плащане се дължи мораторно
обезщетение.
Във връзка с последното, основателни се явяват
съображенията на жалбоподателя, че по делото не са представени доказателства за
настъпил падеж съгласно чл. 3 от договора между страните и за получаване на
фактурата от негова страна. Но недоказаността на началния момент на забавата се
преодолява от правилото, въведено с разпоредбата на чл. 303а, ал. 1 от ТЗ, а
именно – че когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не
може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди
получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ
деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или
поканата за плащане са отпреди това.
В случая, признанието на ответника за дължимост на главницата, както и на правоотношението по
фактурата, във връзка с клаузата на чл. 3 от договора за транспортни услуги от
01.09.2016г., налага извод, че фактурираната услуга е била реално извършена
преди издаване на фактурата, т.е. не по- късно от 31.08.2017г. Поради това
правилно БРС е преценил, че уговореният с договора 30- дневен срок за плащане
на фактурираната сума е започнал да тече на 01.09.2017г. и е изтекъл на
30.09.2017г, а ответникът е изпаднал в забава от 01.10.2017г.
При тези данни, правилен е и крайният правен извод на
съда, че ответникът дължи мораторно обезщетение за
период от тази дата до датата на извършеното плащане.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение е правилно
и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, въззиваемият би имал право на разноски в
производството. Такива, обаче, не се установяват (тъй като в договора за правна
защита и съдействие на л. 28 от делото фигурира само уговорен начин на плащане
и уговорено, но не и платено възнаграждение от 600лв., а и не е представена друга
разписка или вносна бележка за заплатен адвокатски хонорар), поради което не
следва и да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
199/06.08.2019г., постановено по гр.д. № 1427/2018г. по описа на Ботевградския
районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.