Р Е Ш
Е Н И Е
№……………./ 28.05.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
осми април през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражданско
дело номер 3 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 250061 от 21.10.2019
г., постановено по гр.д. № 38578/2019 г. на СРС, 120 състав, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК в отношенията между страните, че И.Д.В.,
ЕГН ********** не дължи на „Б.Е.” ООД, ЕИК ******, сумата от 470.54 лв. главница, ведно със законната лихва за периода от
11.12.2012 г. до плащане на вземането,
сумата от 65 лв. разноски,
на основаниеиздаден изпълнителен
лист от 15.04.2013 г., издаден по гр.д.
№ 50849/2012 г. на СРС, 57 състав, поради погасяване на възможността за принудително събиране на вземането чрез изтичане на погасителна давност, като ответникът е осъден да заплати
на ищцата 350
лева за разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Това решение е
обжалвано в срок от ответника „Б.Е.” ООД чрез пълномощник адв.В.В., с доводи за неправилност на решението поради неправилн приложение
на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изложени са доводи
за приложимост в случая на ППВС № 3/1980 г. до датата на горепосоченото ТР на
ВКС 26.06.2015 г. и липсата на“обратно„ дейстиве на
последното, при което счита, че от 26.06.2015 г. до приключване на устните
прения пред първата инстанция, не е истекла
предвидената от дакона погасителна давност за
вземанията по изпълнителния лист. Ето защо моли въззивния
съд да отмени решението и да отхвърли иска, претендира и разноски пред въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК, инкорпориран
в жалбата.
Въззиваемата страна-ищец И.Д.В.,
не е подала отговор по жалбата с врока по чл.263,
ал.1 от ГПК, С писмена молба след срока, подадена чрез пълномощник адв.Ю.Н., оспорва бланкетно жалбата,
претендира разноски за въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК, .
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Ищцата твърди, че срещу нея като длъжник е било образувано изп. дело № 20198600401155 по описа на ЧСИ В.М.с peг. № 860 и район на действие СГС, въз основа на издаден на
ответника изпълнителен лист на 15.04.2013 г. по гр.д. № 50849/2012 г.
по описа на СРС, 57 състав и Договор за цесия от 13.12.2018 г., , за сумата от
470.54 лв. главница, ведно със законната лихва за периода от 11.12.2012 г. до
изплащане на вземането, както и за сумата от 65 лв. разноски по заповедното
производство. Сочи, че е получила съобщение от ЧСИ от 14.06.2019 г. за незабавно заплащане на задълженията по
изпълнителния лист, ведно с начислени и други разноски по изпълнителното дело,
възлизащи на обща сума в размер на 1657.41 лв., наложен бил запор върху банковите й сметки
в „Общинска банка“ АД, „Първа инвестиционна банка“ АД и „Банка ДСК“ ЕАД, и че е депозирала възражение до ЧСИ на 28.06.2019 г., че
вземането е погасено по давност и с искане да се прекрати изпълнителното дело.
Твърди също, че от датата на издаване на изпълнителния лист 15.04.2013 г. не
били предприемани каквито и да било действия за доброволно или принудително
събиране на вземането, и е изтекла петгодишна
погасителна давност от до датата на образуване на изпълнителното дело, поради
което моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответното дружество, че не му дължи сумата от 470.54 лв. главница,
ведно със законната лихва за периода от 11.12.2012 г. до плащане на вземането,
сумата от 65 лв. разноски, на основание издаден изпълнителен лист от 15.04.2013
г. на СРС, 57 състав по цитираното по-горе дело, поради погасяване на вземането
по давност. Претендира и разноски.
Ответникът оспорва исковата молба
с отговор по чл.131 от ГПК, като възразява вземането да е погасено по давност,
поради изтичането на общата петгодишна давност. Позовава се на приложение на
ППВС № 3/18.11.1980 г., според което погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес, и това постановление е приложимо до отмяната му с Тълкувателното
решение на ОСГТК на ВКС №2 от 26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. , като
последното действало занапред, поради което погасителната давност за процесното вземане е била прекъсната със заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, доколкото това действие
поставяло началото на изпълнителния процес. Счита, че погасителната давност би
могла да започне да тече едва от датата на постановената отмяна на ППВС №
3/1980 г., а именно - от 26.06.2015 г., и от тази дата до подаване на исковата
молба и към момента на подаване на отговора на исковата молба не е изтекла
погасителната давност от пет години, на която се позовава ищеца. Моли съда да
отхвърли иска, претендира разноски.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени
доказателства, относно наличието на вземания
на ответника по издаден в негова полза изпълнителен лист на 15.04.2013 г. по гр.д.
№50849/2012 г. по описа на СРС, 57 състав, от която дата е счел, че настъпва
изискуемостта на вземанията по него поради липсата на данни на коя дата вземанията
са станали изискуеми, че от 15.04.2013 г. започва да тече и погасителната
давност, която в случая е 3 години/ а не 5 години/ поради периодичния характер
на задължения (произтичащи по договор за далекосъобщителни услуги с „Мобилтел“
ЕАД и лихви), при което е изтекла давността на 15.04.2016 г. - значително преди
образуване на изпълнителното дело/образувано на 29.05.2019 г./, като към
образуване на изп. дело са изтекли и повече от 5
години Счел е, че съдът е длъжен да приложи съответната материално правна норма
и не е обвързан от квалификацията да давностния срок,
направена от ищцовата страна. Бездействието на
първоначалния и на последващите кредитори /какъвто е
настоящия ответник/ по принудително събиране на вземанията по изп. лист, е приел
за безспорно установено по делото, при което е счел че е безпредметно е да се
коментира дали тезата на ответната страна за действието на ППВС № 3/18.11.1980
г. и възприетото в него решение, че
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес, тъй като възможността
да се събира принудително вземането е била погасена преди образуване на
изпълнителното производство, и не би могло образуването на последното нито да
прекъсне, нито да спре вече изтеклата давност.
Така изложените в
обжалваното решение фактически констатации и правни изводи въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционното решение
изцяло, без да е нужно да ги повтаря подробно.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Ищцата се позовава на
факти, настъпили след влизане в сила на съдебното решение и които водят до
погасяване на правото на принудително изпълнение, поради което искът, а и обжалваното
решение по него, са допустими.
По изложените с
жалбата оплаквания, които очертават въззивната
проверка за правилност, и които се отнасят само до правилното приложение на
закона, но не и до приети за установени факти с обжалваното решение, въззивният съд добавя и следното, въз основа на същата
фактическа обстановка, приета от първоинстанционния
съд, с оглед забраната по чл.269 от ГПК да приема за установени нови факти:
Първоинстанционният съд не допуснал нарушение
нито на материалния, нито на процесуалния закон, и правилно е приложил към доказателствата по делото
материалния
закон, отнасящ се до давностните срокове и тяхното прекъсване.
Заповедта за
изпълнение не се ползва със сила на присъдено нещо. Разпоредбата на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД е неприложима при заповедното производство, приключило без да се
стигне до иска за признаване на изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият изпълнителен лист въз основа на тях, нямат последиците на
съдебно решение за установяване на съществуването на вземането на кредитора по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото изпълнителният лист, издаден
по реда на тези заповедни производства,
се издава без да се провежда исково производство, в което със сила на присъдено
нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора. Срокът на новата
давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния
срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай
вземанията на ответника са установени със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, срещу която няма данни да е подадено възражение по
чл.414 ГПК, съответно да е проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и
която заповед за зипълнение, макар да притежава сила,
аналогична на силата на присъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на
спорно и състезателно исково производство, и от влизането й в сила поначало не
може да започва да тече нова давност. Доколкото обаче от събраните по делото
доказателства не може да се установи точната дата на изискуемостта на
вземанията по издадения изп. лист, то следва да се
приеме, че тя е настъпила най-късно на датата на самия изп.
лист, или от 15.04.2013 г. тече 3-годишната погасителна давност за вземанията
по него, и изтича на 15.04.2016 г., като дори хипотетично да се приеме, че
давността е 5 години/ което съдът не споделя/, то би изтекла и 5-год давност на 15.04.2018 г., като и двете дати
предхождат образуване на изп. дело на 29.05.2019 г.
Оплакването на ответника, че давността не тече докато трае изп.
процес относно вземането съгласно ППВС № 3/1980 г., е неприложимо в случая,
доколкото съгласно същото ППВС, с образуване на изп.
процес се прекъсва давността и такава спира да тече докато трае изпълнителното
дело, а в случая образуването на изп. дело е станало
след като вече е била изтекла погасителната давност за вземанията, както правилно
е посочено и с обжалваното решение, при което разсъжденията относно действие
във времето на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС нямат
отношение към случая. Принудителното изпълнение в случая е започнало съгласно
чл. 426 от ГПК едва на 29.05.2019 г., при което ППВС № 3/1980 г. е изцяло
неприложимо в случая, и не може да се приеме, че по силата на същото давността
се прекъсва съгласно чл.116, б.“в“ от ЗЗД- с предприемане на действия за
принудително изпълнение, тъй като преди тази дата 29.05.2019 г. давността вече
е била изтекла .
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции относно основателността на предявения искове,
обжалваното решението следва да се потвърди изцяло.
По разноските: Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ответник
разноски за въззивното производство остават в негова тежест. Въззиваемата
страна-ищец в случая би имала право и на разноски съгласно чл.78, ал.1 от ГПК,
ако беше осъществена по делото защита от адвокат съобразно характеристиките на
защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на ищеца не
следва да се присъжда претендираното възнаграждение
за адвокатско възнаграждение, т.к. единственото извършено от адвоката процесуално
действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба,
след сроковете за отговор по въззивната жалба, с
която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може
да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от
противната страна. Такова процесуално действие не е изискуемо съгласно ГПК пред
въззивния съд..
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 250061
от 21.10.2019 г., постановено по гр.д.
№ 38578/2019 г. на СРС, 120 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ исканията на страните
за разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
/о.м./
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на младши съдия
Мария Илиева, член на II „Г“ въззивен състав.
Съгласна съм
с постановения краен резултат по делото,
но не съм
съгласна със становището на мнозинството от състава, че в случая
се прилага давността за погасяване
на вземането. В конкретния случай вземането е установено с влязла в сила заповед
за изпълнение по чл. 410 от
ГПК. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение
по реда на
чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия
исков процес. По силата на
чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Действително не е налице изрична
правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено
със сила на пресъдено нещо.
Следва обаче, да се съобрази
обстоятелството, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в нормата на чл.
414, ал. 2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като
се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането
са основанията по иска с правно
основание чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства (в този смисъл Определение
№ 480 от 19.07.2013 г. по
ч. гр. д. № 2566/2013 г. на
ВКС, ГК, IV ГО на ВКС, постановено
по реда на
чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК). Извън иска по
чл. 424 ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма
на искова защита, с която да оспорва самото
вземане.
Ето защо,
на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания, установени
със заповед за изпълнение, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна
на длъжника в срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК, е 5 години, тъй като
заповедите за изпълнение, издадени по реда на
ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет
и влизат в сила по арг. от
чл. 424 от ГПК, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.
237 от ГПК (отм.) (така и Определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.д. № 2143/2019 г. на II ТО на ВКС).
Мл. съдия Мария Илиева: