№ 358
гр. П., 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Венцислав Ст. Маратилов
при участието на секретаря Константина Д. Рядкова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20235200500454 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
321/29.03.2023 г., постановено по гр.д. № 20225220103968, Пазарджишкият
районен съд прогласил за нищожен договор за предоставяне на гаранция №
*******, сключен на 15.03.2022 г. между „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н." №**, ет.*,
офис **-** и С. П. П., ЕГН ********** от гр. П., ул. „К. Ч." №**, ет.*, ап.*,
поради липса на основание - чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, противоречие с
добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и нищожност на договора за
паричен заем, който обезпечава.
Осъдил е „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н." №**, ет.*, офис **-** да заплати
на С. П. П., ЕГН ********** от гр. П., ул. „К. Ч." №**, ет.*, ап.* сторените по
делото разноски за държавна такса в размер на 50 лв.
Осъдил е на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. „Ф.
Б.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л.
*“, бул. „Д. Н." №**, ет.*, офис **-** да заплати на адвокат Д. М. М. от
Софийска адвокатска колегия със съдебен адрес: гр. С., бул. „А. С." №***-*,
ет.*, офис *-* адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС.
Решението е постановено при участието на „И. А. М.“ АД, ЕИК
1
*********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. *“, бул. „Д. Н."
№**, ет.*, ап.**-** в качеството на трето лице помагач на ищеца.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от „Ф. Б.“ ЕООД, в която на първо място се твърди, че
постановеното решение е недопустимо поради липса на правен интерес, който
бил отпаднал към настоящия момент, тъй като страните сключили на
29.03.2023 г. споразумение за уреждане на отношенията както помежду си,
така и между С. П. и „И. А. М.“ АД, ЕИК *********, вкл. по договор за
предоставяне на гаранция № *******. По цитирания договор страните били
постигнали съгласие всички суми, платени към „Ф. Б.“ ЕООД, да бъдат
отнесени за погасяване от името и за сметка на С. П. по договор за паричен
заем със същия номер, сключен с „И. А. М.“ АД, а останалите дължими суми
към дружеството-жалбоподател били опростени и не се дължат от г-жа П.. С
това споразумение страните изцяло били уредили отношенията по процесния
договор и П. нямала задължения към дружеството-жалбоподател. В
изпълнение на т.3 от споразумението П. подала и отказ от иск по настоящото
дело. Същата нямала обективни причини да оттегли този отказ и
злоупотребявала с право чрез действията си. Дори и съдът да приемел, че
отказът от иск е оттеглен, производството по делото следвало да бъде
прекратено, а обжалваното решение – отменено поради липса на правен
интерес за С. П..
Решението било немотивирано, тъй като съдът не бил обсъдил доводите
на ответната страна. В договора било посочено, че в ГПР се включва само
лихва и нямало други допълнителни разходи. От друга страна неспазването
на чл.11, ал.1, т.14 от ЗПК не представлявало основание за недействителност
на договора. Съдът демонстрирал очевидно неразбиране на естеството и
начина, по който се изчисляват и определят ГПР и лихвеният процент. Следва
изложение на персоналното разбиране на процесуалния пълномощник на
дружеството за начина на изчисляване на двете стойности, което съдът не
счита за нужно за пресъздава.
Не било вярно и твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция
бил сключен в противоречие с добрите нрави. Следвало да се зачита
свободата на договаряне между страните, закрепена в чл.9 от ЗЗД, която
според разбирането на жалбоподателя давала възможност всеки да встъпва
свободно в правни и договорни връзки с когото пожелае и след като сам
определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля
правоотношение. Добрите нрави на свой ред се прилагали там, където
процесният договор се явявал недействителен. Цитира се решение на СРС,
което било потвърдено от СГС.
Искането е решението на районния съд да бъде отменено. Претендират
2
се разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв.
Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
другата страна в случай, че то надвишава минималния размер по Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Представени са доказателства в подкрепа на твърдението за сключено
след постановяване на решението споразумение между страните.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от третото
лице-помагач „И. А. М.“ АД с искане въззивната жалба да бъде уважена.
Изложени са мотиви, подобни на изложените във въззивната жалба.
Постъпил е и писмен отговор от С. П. чрез нейния процесуален
пълномощник с искане обжалваното решение да бъде потвърдено. Твърди се
на първо място, че жалбата е недопустима, тъй като била подадена извън 14-
дневния законов срок.
По същество била неоснователна, тъй като правният интерес не бил
отпаднал за ответницата по жалбата. В споразумението бил направен
нищожен бъдещ отказ от права. Освен това се твърди, че П. била подала
молба, в която заявявала, че е била принудена от служители на дружеството
да подпише представеното й споразумение и изрично е заявила, че не оттегля
пълномощията от своя адвокат. Иска от съда да прогласи нищожността на
това споразумение. Претендира разноски.
Не е спорно между страните, а се установява и от доказателствата по
делото, че на 15.03.2022 г. между заемодателя „И. А. М.“ АД и заемателя С.
П. П. е сключен договор за паричен заем № *******, по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемателя потребителски заем в
размер на 200 лв., а заемателят се е задължил да върне заемната сума на
заемодателя в срок от 6 месеца на 6 погасителни вноски, всяка от които в
размер на 36.82 лв., дължими на посочени в договора падежни дати, при
фиксиран ГЛП в размер на 35 % и ГПР в размер на 41.43 %. Съгласно чл. 4 от
договора за паричен заем заемателят се е задължил в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от
следните обезпечения: две физически лица - поръчители, които да отговарят
на конкретно описани в договора условия; банкова гаранция с бенефициер -
заемодателя; одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което
предоставя гаранционни сделки.
В изпълнение на чл. 4 от договора за паричен заем на 15.03.2022 г.
между гарантът „Ф. Б.” ЕООД и потребителя С. П. П. е сключен договор за
предоставяне на гаранция № *******, с който потребителят е възложил на
гаранта, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане (за
изпълнение на парични задължения) в полза на „И. А. М.“ АД с наредител -
3
потребителят, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задължението по договора за
паричен заем за сума, покриваща задължението за връщане на заемната сума
в размер на 200 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва,
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на
плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски
хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за
поемане на задължението потребителят дължи възнаграждение на поръчителя
в размер на 103.08 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер
на 17.18 лв., дължими на посочените в договора дати.
Спорен пред въззивния съд е въпросът отпаднал ли е правният интерес
на ищцата С. П. от разглеждането на делото.
В тази връзка въззивният съд приема следното:
Като доказателство по делото пред въззивния съд е представено
тристранно споразумение, сключено на 29.03.2023 г. между „И. А. М.“ АД,
„Ф. Б.” ЕООД и С. П., в чл.1, ал.1 от което страните са се споразумели
платените суми по договор за гаранция № ******* да бъдат отнесени за
погасяване на главница и лихва по договор за паричен заем № *******, с
оглед на което неплатена остава от заемателя към заемодателя сумата в общ
размер на 107.38 лв. за главница и договорна лихва. В ал.3 страните са се
споразумели, че при положение, че заемателят изпълни точно и в срок
задълженията си по настоящото споразумение, гарантът се задължава да му
опрости дължимата сума по договор за гаранция № ******* и да възстанови
заплатена сума по други договори. В чл.2 страните се договарят, че след
опрощаване и възстановяване на посочените в чл.1, ал.3 суми и договорените
плащания и прихващания по други договори в ал.4 и ал.5, задълженията им
по договорите за заем и договорите за гаранция и предоставяне на
поръчителство са окончателно уредени и никоя от страните няма претенции
към другата във връзка с изпълнението и валидността на задълженията по
договорите. В чл.3 е договорено, че в замяна на направеното опрощаване и
възстановяване на суми заемателят се задължава да направи отказ от иск по
чл.233 от ГПК по всички съдебни дела, висящи към датата на сключване на
споразумението, в т.ч. и гр.д. № 3968/2022 г. по описа на ПРС. В случай, че
някое дело не бъде прекратено или направеният отказ от иск бъде оттеглен,
ще се счита, че е налице пълно неизпълнение на задължението от страна на
заемателя. В чл.4 е договорено, че заемателят декларира, че няма каквито и да
било претенции по отношение на който и да било от сключените договори
относно тяхната действителност и действителността на отделни разпоредби,
размера и основанието на платените суми, уговорените възнаграждения и т.н.
4
Декларира също, че договорите или отделни техни клаузи не противоречат на
закона и не са в разрез на добрите нрави и при тях е налице еквивалентност
на насрещните престации, клаузите са договорени индивидуално, а
договорите са сключени при равнопоставеност.
Представена е и разписка, от която е видно, че С. П. е получила от „Ф.
Б.” ЕООД сумата от 1000 лв. съгласно чл.1, ал.5 от споразумението от
03.2023 г.
Тези доказателства са представени в незаверени ксерокопия.
След постановяване на решението от районния съд, на 31.03.2023 г. по
делото е постъпила писмена молба от С. П., в която е заявила, че на
основание чл.233 от ГПК прави отказ от иск и оттегля пълномощията от своя
адвокат – адв.М..
На 03.04.2023 г. адв. М. е депозирал пред ПРС искане, с което заявява,
че доверителката му не поддържа заявения отказ от иск и пояснява, че П. е
била посетена от лица, представящи се за служители на ответното дружество,
с подготвени документи, които жалбоподателката подписала под натиск. За
тези действия тя била уведомила РП-П.. Представени са и незаверени копия
от жалба, адресирана до РП-П. и молба до РС-П., че не поддържа подадения
отказ от иск.
На същата дата е депозирана и саморъчна молба от С. П. в която
посочвала, че е била принудена да подпише предварително изготвени
документи за отказ от иск и оттегляне пълномощията на адвоката, по повод
на което била подала сигнал до Районна прокуратура – П..
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът
намира постановеното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от
пороци обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.
В тази връзка съдът счита, че подадената от „Ф. Б.” ЕООД въззивна
жалба не е просрочена, а е подадена в рамките на законния 14-дневен срок,
поради което се явява допустима.
Разгледана по същество обаче е неоснователна по следните
съображения:
Неоснователно е твърдението, че със сключването на споразумението от
29.03.2023 г. за С. П. е отпаднал правният интерес от воденето на делото.
Действително тя е подала молба за отказ от иск по чл.233 от ГПК на
31.03.2023 г., но той е бил оттеглен лично от нея с изрична молба на
03.04.2023 г. преди да е постановен съдебен акт, с който производството по
делото се прекратява. Следователно към настоящия момент висящността на
5
производството по в.гр.д. № 454/2023 г. пред ПОС продължава да съществува
и никога не е отпадала, което означава, че и правният интерес на ищцата от
воденето на делото не е отпаднал.
Представеното с въззивната жалба тристранно споразумение
представлява писмено доказателство, депозирано по делото в незаверено от
страната копие, но съществуването му не се оспорва от съконтрахента С. П..
Не се оспорва и фактът, че тя го е подписала лично. Оспорва само, че
подписването е станало в резултат на принуда, осъществена от служители на
ищцовото дружество. Твърдението, че спорните документи са подписани под
натиск следва да бъде доказано от страната, която го твърди – аргумент от
чл.154, ал.1 от ГПК. В конкретния случай липсват каквито и да било
доказателствени искания за събиране на доказателства, посредством които
пред въззивния съд да бъде безспорно установен този факт.
При тези данни въззивният съд приема за доказано твърдението,
изложено във въззивната жалба, че на 29.03.2023 г. между С. П., „Ф. Б.”
ЕООД и „И. А. М.“ АД е подписано тристранно споразумение, имащо
характер на договор за спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД. Както беше
посочено по-горе, съгласно чл.3 от същата страните са се споразумели, че в
замяна на направеното опрощаване и възстановяване на суми заемателят се
задължава да направи отказ от иск по чл.233 от ГПК по всички съдебни дела,
висящи към датата на сключване на споразумението, в т.ч. и гр.д. №
3968/2022 г. по описа на ПРС. В случай, че някое дело не бъде прекратено или
направеният отказ от иск бъде оттеглен, ще се счита, че е налице пълно
неизпълнение на задължението от страна на заемателя. В конкретния случай
направеният по гр.д. № 3968/2022 г. отказ от иск е оттеглен от ищцата,
поради което следва да се приеме, че е налице неизпълнение от страна на П..
Съгласно чл.6 пък страните са се споразумели, че в случай, че заемателят не
изпълни поетото в чл.3 от споразумението задължение, опрощаването по чл.1
от същото няма да настъпи. Следователно в настоящия случай следва да се
приеме, че договореното в чл.1 от споразумението опрощаване и
пренасочване на суми от договора за предоставяне на поръчителство към
договора за заем не е настъпило., поради което първоначалният спор,
иницииран от С. П. с подадената пред районния съд искова молба, въз основа
на която е било образувано гр.д. №3968/2022 г., следва да бъде разгледан по
същество.
Във въззивната си жалба жалбоподателят твърди, че съдът не бил
обсъдил възраженията, направени от него с отговора на исковата молба.
Проверката и анализът на обжалваното решение сочат на неоснователност на
това твърдение. Районният съд е обсъдил надлежно всички твърдения на
ищцата и всички възражения, направени от ответника в рамките на процеса.
6
Принципно вярно е твърдението, че неспазването на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.14 от ЗПК не е сред основанията, въз основа на които договорът
за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен, но и такъв
аргумент в обжалваното решение липсва. В мотивите на своето решение
районният съд никъде не е посочил, че обявява договора за недействителен
поради това, че в същия не са посочени всички разходи по кредита съгласно
чл.11, ал.1, т.14 от ЗПК.
От друга страна разбирането на процесуалния представител на
жалбоподателя за принципа на договорна свобода, закрепен в чл.9 от ЗЗД и
моралната категория „добри нрави“ е твърде произволно и далеч от
разбирането на правната доктрина и практиката на ВКС по тези въпроси.
В практиката на ВКС, свързана с договорите за кредит, се приема, че
понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалетност на насрещните
престации и от тяхното явно несъответсвие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност. Според ВКС накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26 ал.1, пред.3 ЗЗД е налице, когато е нарушен правен
принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливост, добросъвестност
в гражданските и търговските взаимоотношения, на предотвратяване на
несправедливото облагодетелстване. В гражданските правоотношения
принципът на справедливостта изисква да се закриля и защитава всеки
признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси
максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. Ако
договорът или отделна негова клауза пренебрегва зачитането на взаимните
интереси на страните по сделката до степен, накърняваща справедливостта
като основен правен принцип, ще е налице накърняване на добрите нрави,
водещо до нищожност на договора или на отделната клауза.
Тук е мястото да се посочи, че съждението на жалбоподателя, че
добрите нрави се прилагат само ако обществените отношения не са уредени с
императивни правни норми, е произволно и не съответства на правната
логика. В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK приема, че автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9
ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Т.е.
според ВКС липсва йерархична зависимост между императивните правни
норми и добрите нрави в смисъла, предложен от жалбоподателя, което
означава, че сключвайки договор, страните са длъжни да спазват както
повелителните норми на закона, така и добрите нрави, още повече, че в чл.8,
7
ал.2, пр.2 от ЗЗД е предвидено, че лицата не могат да упражняват правата си,
за да задоволяват своите интереси в противоречие с интересите на
обществото.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира за уместно да
отбележи, че обвързваща сила за въззивния съд имат само тълкувателните
решения и практиката на ВКС (чл.280, ал.1 от ГПК). Съответно за този
съдебен състав цитираното от жалбоподателя решение на СРС не просто няма
задължителна сила, но и изразеното в него становище категорично не се
споделя от решаващия съд. Без правно значение в случая е също и
твърдението, че решението на СРС било потвърдено с решение на СГС.
Според клаузите на договора за предоставяне на поръчителство,
сключен между „Ф. Б.“ ЕООД като поръчител и С. П. като потребител,
поръчителят представлява финансова институция, чиято основна дейност се
състои в предоставяне на гаранционни сделки, поради което следва да се
приеме, че по отношение на договора за предоставяне на поръчителство,
сключен между това дружество и кредитополучателя се прилагат
разпоредбите на Закона за защита на потребителите, доколкото страните по
договора се явяват потребител и търговец по смисъла на §13, т.1 и т.2 от
Допълнителните разпоредби към ЗЗП, който закон цели осигуряване на
защита на по-слабата икономически страна и обявява за недействителни
онези клаузи от договора, сключени с потребители, които не са индивидуално
договорени и/или водят до предоставяне на непоискани от потребителя
услуги, накърняване на добрите нрави и добросъвестността, които водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Предвид на изложеното съдът приема, че неравноправна клауза
се явява клаузата за заплащане на възнаграждение в полза на жалбоподателя
по процесния ДПП, тъй като уговорката не отговаря на изискването за
добросъвестност и която поради пораждане на последиците по т.1-т.10 на
чл.143 от ЗЗП води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Клаузата за възнаграждение за
поръчителството е в противоречие и с т.15 на чл.143 ал.2 от ЗЗП, тъй като
налага на потребителя да изпълни своите задължения дори ако търговецът
или доставчикът не изпълни своите. Тази клауза е очевидно във вреда на
потребителя и го поставя в неравностойно положение, като му вменява
задължения, които няма по закон, а противоречи и на изискването за
добросъвестност поради това, че при данни за ненадлежно и неприето
изпълнение на задълженията на търговеца, чрез принуда се създава
привилегия в полза на последния да търси и получи плащане на суми, които
евентуално не му се дължат, което пък е нарушение на принципа на
добросъвестност по чл.63 ал.1 от ЗЗД.
8
Съгласно чл.4 от договора за паричен заем заемателят се задължава в
срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ Две физически лица –
поръчители, като поръчителят отговаря на конкретно посочени изисквания –
да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е над 1000 лв.;
да няма неплатени осигуровки за последните 2 години; да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има такива, да е със
статус "Редовен"; 2/ Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя с посочени
условия; 3/ Одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което
предоставя гаранционни сделки.
Съгласно чл.3, ал.3 от договора за предоставяне на поръчителство пък
заемодателят е овластен да приема вместо поръчителя изпълнението на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор
и в случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на
изискуемите задължения на потребителя към заемодателя и към поръчителя, с
внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към поръчителя.
В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. При наличието на така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да
извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно
противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
От анализа на доказателствата и клаузите на сключените между страните
договори се налага изводът, че е налице значително неравновесие на правата
на потребителя и търговеца. Макар отношенията между кредитора и
длъжника да са регламентирани от отделни договори, се налага изводът, че се
касае за свързани и обусловени правоотношения, които не могат да
съществуват самостоятелно. Налице е договорна обвързаност между
кредитора и поръчителя с изрична уговорка за приоритетно заплащане на
възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по
кредита. Налице е и дълг по кредитно правоотношение с уговорени акцесорни
плащания и те следва да се разглеждат като едно цяло. С обособяването на
отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен
9
договор очевидно се цели заобикаляне на закона и по-точно на забраната за
уговаряне допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на
договора съгласно чл.10а ал.2 от ЗПК. Клаузите по договорите следва да се
тълкуват в посока, че ангажиментът към поръчителя е неделим от основния
по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер
на разходите по кредита. Възнаграждението за поръчителя обаче не е
включено в предвидения по договора ГПР, а ако бъде изчислена стойността й
с този разход ще надвиши многократно минималния допустим размер по
чл.19 ал.4 от ЗПК. Както се посочи, плащането на тази такса е уговорено като
приоритетно, дори преди основното задължение по кредитното
правоотношение, от което недвусмислено се налага извод, че неговата пряка
и непосредствена цел е да обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност в
насрещната престация, което като последица води до неоснователно
обогатяване за кредитора.
Следва да се посочи също така, че клаузата на чл.4 от споразумението
от 29.03.2023 г., в която заемополучателят декларира, че всички договори и
договорни клаузи са действителни и индивидуално уговорени е правно нищо,
тъй като единствено съдът е този, който може и е служебно задължен да
направи тази преценка индивидуално в рамките на исковото производство.
Наред с изложеното до тук, съдът напълно споделя мотивите на
обжалваното решение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях по
всички въпроси, по които не е взел становище в настоящото решение.
В заключение следва да се приеме, че решението на районният съд е
правилно и следва да бъде потвърдено.
На основание чл.38 , ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в полза на
пълномощника на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лв. съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от
ГПК.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото решение се явява
окончателно и няма да подлежи на касационно обжалване.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 321/29.03.2023 г., постановено по гр.д. №
20225220103968 по описа на Пазарджишкия районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. „Ф.
Б.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л.
*“, бул. „Д. Н." №**, ет.*, офис **-** да заплати на адвокат Д. М. М. от
10
Софийска адвокатска колегия със съдебен адрес: гр. С., бул. „А. С." №***-*,
ет.*, офис *-* адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11