Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 7532 по
описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 ГПК.
С решение № 97463 от 21.05.2020 г., постановено по
гр.д. № 74856 от 21.05.2020 г. на СРС, II ГО, 170 състав,
са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.К.М. искове за признаване на
установено, че В.К.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК,
вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 936, 55 лв. главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г.
за топлоснабден имот – апартамент № 36, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК - 20.08.2018
г. до изплащане на вземането, сумата от 285, 69 лв. мораторна лихва върху нея
за периода 15.09.2016 г. – 08.08.2018 г., сумата от 27, 50 лв. главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. –
м.04.2017 г., сумата от 4, 98 лв. мораторна лихва върху нея за периода
15.09.2016 г. – 08.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК от 10.09.2018 г. по ч.гр.д. № 55661/2018 г. на СРС.
Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 200 лв. разноски за заповедното
производство и сумата от 500 лв. разноски за исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.“ ООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като
е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Излага
съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответницата няма
качеството потребител на топлинна енергия. В тази връзка поддържа, че от
представените по делото доказателства се установява, че ответницата си е
запазила вещно право на ползване върху процесния имот, а синът й има т.нар.
„гола собственост“ върху него и е станал титуляр на партидата, но това не му
придава качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ. Моли съда
да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендира направените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответницата В.К.М.. Излага съображения, че същата е
прехвърлила процесния имот и заедно със своя съпруг си е запазила пожизнено и
безвъзмездно вещно право на ползване. С молба-декларация от 14.02.2003 г.
собственикът е поискал откриване на партида за имота на негово име. Счита, че с
депозиране на молбата-декларация собственикът е отправил до топлопреносното
предприятие предложение за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия, което е било прието, с оглед обстоятелството, че ищецът издава
съобщения към фактури на името на собственика, на чието име се съставят и
документите от третото лице-помагач. С оглед изложеното счита, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответницата няма качеството потребител на
топлинна енергия. В условията на евентуалност заявява довод, че е налице и друг
вещен ползвател, поради което ответницата не би следвало да отговаря за повече
от 1/2 от исковата претенция. Поддържа и останалите изложени в отговора на
исковата молба възражения.
Третото лице-помагач „Т.“ ООД не е взело становище по
жалбата.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответницата В.К.М. е клиент на
топлина енергия за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент № 36, находящ
се в гр. София, ж.к. „********, като му дължи сумата от общо 2 254, 72
лв., от която: сумата от 1 936, 55 лв. главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК - 20.08.2018 г. до
изплащане на вземането, сумата от 285, 69 лв. мораторна лихва върху нея за
периода 15.09.2016 г. – 08.08.2018 г., сумата от 27, 50 лв. главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. –
м.04.2017 г., сумата от 4, 98 лв. мораторна лихва върху нея за периода
15.09.2016 г. – 08.08.2018 г. Във връзка с подадено на 20.08.2018 г. заявление,
по ч. гр. д. № 55661/2018 г. по описа на
СРС, 170 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която в срока по чл.414 ГПК е постъпило
възражение от длъжника. Ищецът претендира установяване на вземанията му,
предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответницата В.К.М. е депозирала
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и
размер. Оспорва да има качеството клиент на топлинна енергия по съображения, че
е прехвърлила собствеността на процесния имот, като си е запазила вещно право
на ползване за имота, но собственикът е подал молба-декларация за откриване на
партида за имота, като на негово име са издавани всички фактури от страна на
ищеца. В условията на евентуалност заявява довод, че е налице и друг вещен ползвател,
поради което ответницата не би следвало да отговаря за повече от 1/2 от
исковата претенция. Счита, че исковата претенция е недоказана, тъй като за
установяването й ищецът представя извлечения от сметки. Оспорва съществуването
на облигационно правоотношение с фирмата за дялово разпределение. Позовава се
на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендират направените по делото разноски.
На 20.08.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.К.М. за
сумата от 1 964, 05 лв. – главница, както и 290, 67 лв. – мораторна лихва
за периода 15.09.2016 г. – 08.08.2018 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2014 г.
– м.04.2016 г. за топлоснабден имот: апартамент № 36, находящ се в гр. София,
ж.к. „********, с аб. № 008464. Посочено е, че вземането се формира от: сумата
от 1 936, 55 лв. главница за потребена топлинна енергия, 285, 69 лв.
мораторна лихва върху нея, сумата от 27, 50 лв. за дялово разпределение и
сумата от 4, 98 лв. мораторна лихва върху нея.
С разпореждане от 10.09.2018 г. по ч. гр. д. № 55661/2018
г. по описа на СРС, 170 състав, съдът е постановил исканата заповед за
изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство
разноски в размер на 95, 09 лв., от които: 45, 09 лв. държавна така и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което са оспорени
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока
по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
Представен
е нотариален акт за дарение на недвижим имот № 78, том LLLXLI, дело № 37483/97 от 21.11.1997 г., по силата на
който В.К.М. дарява на сина си П. С.П.следния свой собствен недвижим имот, а
именно: апартамент № 36, находящ се в гр. София, ж.к. „********, състоящ се от:
две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения със застроена площ от 87, 88
кв.м., като дарителката запазва за себе си и своя съпруг И.В.М.правото да
ползват пожизнено и безвъзмездно посочения имот.
С
молба-декларация 14.02.2003 г. П. С.П.е поискал откриване на партида за имота
на негово име.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „Банишора“, ********В от 01.09.2002
г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.“ ООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
Представен
е договор № 381 от 19.09.2002 г. между „Т.“ ООД и етажната собственост с адрес:
гр. София, ул. „********“, ********В, по силата на който дружеството се е
задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна
енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за
показанията на топломера за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор от 02.11.2007
г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.“ ООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на вещото лице инж И.У.по изслушаната съдебно-техническа
експертиза, което съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че
общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на
всеки месец, като посредством т.н. „терминал“ се снема показанието на топлинна
енергия в 0:00 часа на първо число от месеца. От отчетеното количество топлинна
енергия се приспадат технологичните разходи в абонатната станция за сметка на
топлопреносното дружество и разликата се разпределя между всички потребители,
което в случая е сторено. Констатира се, че в процесния имот през исковия
период отоплителните тела са били демонтирани, а в банята е имало щранг лира
без техническа възможност за монтаж на уред, поради което за процесния период
има служебно изчисление за щранг-лирата на база инсталирана мощност в размер на
485W,
умножена по максималния специфичен разход на сградата. Начислена е топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, върху пълна отопляема кубатура 218
м3, вместо 222 м3 съгласно акт за разпределение на кубатурата, представен на
вещото лице, поради което вещото лице е формирало извод, че сумата за сградна
инсталация е занижена със сумата от 07, 08 лв. Не е начислявана топлинна
енергия за отопление на общите части, тъй като радиаторите в стълбището са
демонтирани на 17.10.2000 г. Дяловото разпределение през исковия период е
извършвано от „Т.“ ООД, което е изготвило 2 бр. изравнителни сметки: за периода
м.05.2015 г. – м.04.2016 г. сума за възстановяване в размер на 55, 39 лв. и за
периода м.05.2016 г. – м.04.2017 г. сума за възстановяване в размер на 67, 13
лв. или общо – сума за възстановяване от 122, 52 лв. Дяловото разпределение е
извършено при съобразяване на действалата през исковия период Наредба № 16-334
от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.). Задължението
за исковия период възлиза на сумата от 2 029, 32 лв., формирана
като разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 2 151, 84
лв. и сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 122, 52 лв. В
така определения размер не са включени предишни неплатени и просрочени суми,
както и лихви по тях. Констатира се, че на общия топломер в абонатната станция
са извършвани проверки за метрологичен контрол в изискуемия 2-годишен период,
като не са констатирани отклонения в показанията извън допустимите стойности.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице
Мимоза Влъчкова, се установи, че няма данни за извършени плащания на задължения
за исковия период. От страна на ищеца е осчетоводен резултат от изравняване в
размер на сумата от 122, 52 лв. сума за възстановяване, като със суми за възстановяване
не са погасявани задължения извън процесния период. Констатира се, че при ищеца
е отразено непогасено задължение за процесния абонатен номер за сумата от
1 936, 55 лв. за доставена топлинна енергия и 27, 50 лв. за дялово
разпределение. Законната лихва върху главницата за потребената топлинна енергия
за периода 15.09.2016 г. – 08.08.2018 г. е изчислена на сумата от 290, 67 лв.,
а тази върху главницата за дялово разпределение – на сумата от 4, 98 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Разяснено
е също така, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода,
регламентиран в чл.9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот
при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.
Тези
разяснения се отнасят за хипотезата на трето лице, различно от собственика и
вещния ползвател, което ползва имота на договорно основание – със съгласието на
собственика/вещния ползвател и е в договорно правоотношение с топлопреносното
предприятие, за доказване на което би могло да послужи откриването на
индивидуална партида на негово име при топлопреносното дружество, какъвто не е
разглежданият случай.
Извън
посочената хипотеза, законът не придава на откриването на партида за имота
значението на правопораждащ факт за възникването на облигационно правоотношение
с топлопреносното предприятие. За наличието на облигационно правоотношение по
продажба на топлинна енергия е ирелевантно обстоятелството кое конкретно лице
реално упражнява фактическа власт върху топлоснабдения имот. С оглед на това
следва да се приеме, че депозирането на молба - декларация за откриване на
партида от лице, различно от ползвател на договорно основание, в случая – от
приобретателя на имота, е ирелевантно за облигационното правоотношение между
ответницата в качеството на вещен ползвател и ищцовото дружество, а има
значение единствено за воденото от ищеца счетоводство и начина на отразяване в
същото на формираните за съответния период задължения.
Дори да
се приеме, че е налице сключен договор между ответницата, в качеството й на
вещен ползвател и П. С.П., който притежава т. нар. „гола собственост“, макар да
липсват своевременно въведени в спорния предмет на делото твърдения в тази насока,
следва да се съобрази също така и обстоятелството, че съгласно горепосоченото
тълкувателно решение съдбата на първоначалния договор за продажба на топлинна
енергия за същия топлоснабден имот, сключен с
титуляра на ограниченото вещно право на ползване, зависи от договореното
в последния, включително в публично известните общи условия към него. В
зависимост от постигнатото съгласие между топлопреносното предприятие и
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване върху
топлоснабдения имот, в първоначално сключения договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди, при сключване на такъв последващ договор с ползвател
на договорно основание, първоначалният договор или се прекратява през
времетраенето на последващия договор, или продължава да действа, като
отговорността на собственика или титуляра на вещното право на ползване може да
е уговорена като такава при встъпване в дълг (чл.101 ЗЗД), в която хипотеза
първоначалният и последващ длъжници ще отговарят солидарно, или като такава при
заместване в дълг (чл.102 ЗЗД), в която хипотеза първоначалният длъжник се
освобождава от отговорност. Ако в първоначалния договор със субектите по
чл.153, ал.1 ЗЕ не е уредено какво се случва с него при сключване на последващ
договор с ползвател - трето лице, при която хипотеза ще следва да се преценява
във всеки конкретен случай, като се изхожда и от договорното правоотношение
между носителя на вещното право на ползване и третото ползващо топлоснабдения
имот лице, дали волята на страните е старият длъжник да бъде освободен от
отговорност или да отговаря при условията на солидарна отговорност с новия
длъжник.
Ето
защо при липса на твърдения и доказателства относно постигнато съгласие между
титуляра на вещното право на ползване и третото за процеса лице, че с
депозиране на молбата – декларация първоначалният договор се прекратява и
вещният ползвател се освобождава от отговорност, такова действие не би могло да
се придаде на посочения документ, тъй като съдът не може да замести волята на
страните по едно облигационно правоотношение, нито да я презюмира.
Съгласно
представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 78, том LLLXLI, дело № 37483/97 от 21.11.1997 г. ответницата В.К.М.
е прехвърлила процесния имот на трето за спора лице - П. С.П., като е запазила
за себе си и своя съпруг И.В.М.пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване
върху имота. По този начин правото на собственост върху процесния имот на
приобретателя е ограничено от вещното право на ползване. Собственикът
притежават т. нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване
за трето лице, той не би могъл да упражнява правомощието да ползва вещта. С
оглед на това и на основание чл.57, ал.1 ЗС, задължен за разноските за
ползването на имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право
на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Такова прекратяване не се твърди
и установява по делото.
От
качеството на ответницата на вещен ползвател на топлоснабден имот произтича и
качеството й на клиент на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото не се
установи с депозиране на молба – декларация първоначалният договор между
страните да се прекратява и вещният ползвател да се освобождава от отговорност,
се налага извода, че ответницата е имала това качество през целия исков период.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г., и Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016
г.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията,
дадени в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено
по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия
период между
главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и действалата през исковия период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването (отм.).
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е извършвано от „Т.“ ООД. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба.
Съгласно
заключението на съдебно-техническата експертиза стойността на доставената
топлинна енергия възлиза на сумата от 2 029, 32 лв., формирана като
разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 2 151, 84 лв. и
сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 122, 52 лв.
Този
размер надвишава заявения от ищеца такъв за сумата от 1 936, 55 лв.
главница за стойността на потребената топлинна енергия.
От
страна на ответника своевременно е направено възражение за изтекла погасителна
давност.
Съгласно
ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД, поради
което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
- договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо.
Съгласно
чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т. е. прогнозните
суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т.
е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача.
Тъй
като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 20.08.2018 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземанията, станали
изискуеми преди 20.08.2015 г., каквито в случая се явяват вземанията за периода
м.05.2015 г. – м.07.2015 г., с оглед момента на настъпване на изискуемостта на
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно – от датата на
възникването им по арг. от чл.114, ал.2 ЗЗД.
Непогасени
по давност са вземанията за периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г. в размер на 1 694,
93 лв., определен по реда на чл.162 ГПК, при съобразяване заключението на
съдебно-техническата експертиза по делото.
Установи
се от представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 78,
том LLLXLI, дело № 37483/97 от 21.11.1997 г., че със същия е запазено пожизнено и
безвъзмездно вещно право на ползване за ответницата и трето за спора лице –
нейния съпруг. Съгласно чл. 32, ал.2 СК за задълженията, поети за
нуждите на семейството, съпрузите отговарят солидарно. Съгласно разпоредбата
на чл. 122, ал. 1 ЗЗД, при солидарно задължение, кредиторът може да иска
изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците. По изложените
съображения неоснователно се явява възражението на въззиваемата, че следва да
отговаря до размера на 1/2 от задължението.
От
изложеното следва, че искът за главницата, представляваща стойността на
доставената топлинна енергия, е основателен за сумата от 1 694, 93 лв. и
за периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г. Искът над тази сума до пълния предявен
размер от 1 936, 55 лв. и за периода м.05.2015 г. – м.07.2015 г. е
неоснователен.
Вземането
на ищеца е парично, поради което и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за периода на
своята забава длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва. Като се
вземе предвид, че не се дължи мораторна лихва върху погасената по давност
главница, ищецът има вземане за мораторна лихва за периода 15.09.2016 г. –
08.08.2018 г. в размер на 250, 17 лв., определен по реда на чл.162 ГПК.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2014
г. дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС, като съгласно ал.2 на същите
клаузи – клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
В чл.61, ал.1 от действалата през исковия период Наредба
№ 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) е предвидено, че дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по
чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ, при
спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2014 г.
клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран
от клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. е
предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение,
и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от
ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между
страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира
като субект, който има право да получи цената на извършваната услуга дялово
разпределение, съобразно което предявените искове за установяване на дължимостта
на тази сума в полза на „Т.С.” ЕАД – в качеството му на продавач на топлинна
енергия, се явяват установени по основание.
От приетото заключение на ССЕ се констатира, че
неизплатеният размер на претенцията за дялово разпределение на обща стойност от
27, 50 лева, касае 22 бр. фактури от
м.07.2015 г. – м.04.2017 г., от които погасено по давност е вземането за
м.07.2015 г. в размер на сумата от 1, 25 лв.
От
изложеното следва, че искът за главницата, представляваща цена на услугата
дялово разпределение, е основателен за сумата от 26, 25 лв. и за периода
м.08.2015 г.-м.04.2017 г. Искът над тази сума до пълния предявен размер от 27,
50 лв. и за периода м.05.2015 г. – м.07.2015 г. е неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма
определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус относно престирането
на цената на услугата дялово разпределение, длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се
като главница сумата. До приключване на производството пред първоинстанционния
съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за връчването на ответницата
на такава покана относно заплащането на услугата за дялово разпределение,
съобразно което последните не са изпаднали в забава и не дължат на „Т.С.” ЕАД
обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
От изложеното следва, че първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, с която са отхвърлени исковете на ищеца до
размера на сумата 1 694,
93 лв. за периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г., представляваща стойност на потребена
топлинна енергия; до размера на сумата 250, 17 лв. мораторна лихва върху нея за
периода 15.09.2016 г. – 08.08.2018 г. и до размера на сумата 26, 25 лв. и за
периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г. В останалата обжалвана част решението
следва да се потвърди.
По разноските:
От разноските в заповедното производство в общ размер
на 95, 09 лв. (45, 09 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение) ищецът има право на сумата от 83, 13 лв., съобразно уважената
част от исковете.
От разноските в исковото производство в общ размер на 832,
37 лв. (182, 37 лв. държавна такса, 600 лв. депозити за експертизи и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение) ищецът има право на сумата от 727, 76 лв.,
съобразно уважената част от исковете.
От разноските във въззивното производство в общ размер
на 163, 50 лв. (113, 50 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение) жалбоподателят - ищец има право на сумата от 142, 95 лв., съобразно
уважената част от жалбата.
Общият размер на дължимите разноски на ищеца за заповедното,
исковото и въззивното производство възлиза на сумата от 953, 84 лв.
От разноските в заповедното производство в размер на
200 лв. адвокатско възнаграждение, съобразно уваженото от СРС възражение за
прекомерност на ищеца, ответницата има право на сумата от 25, 14 лв., съобразно
отхвърлената част от исковете.
От разноските в исковото производство в размер на 500
лв. адвокатско възнаграждение, съобразно уваженото от СРС възражение за прекомерност
на ищеца, ответницата има право на сумата от 62, 84 лв., съобразно отхвърлената
част от исковете.
Общият размер на дължимите на ответницата разноски за
заповедното и исковото производство възлиза на сумата от 87, 98 лв., поради
което първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която ищецът
е осъден да заплати на ответницата сумата над 87, 98 лв. до 700 лв.
Ответницата по жалбата претендира разноски за
въззивната инстанция в размер на 750 лв. адвокатско възнаграждение. Съдът
намира за основателно възражението на ищеца за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК,
предвид фактическата и правна сложност на спора, обема на осъществената правна
защита и броя проведени открити съдебни заседания по делото – едно, като
намира, че същото следва да бъде определено в размер на 500 лв. От посочената
сума ответницата има право на сумата от 62, 84 лв., съобразно отхвърлената част
от жалбата.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
97463 от 21.05.2020 г., постановено по гр.д. № 74856 от 21.05.2020 г. на СРС, II
ГО, 170 състав, в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********срещу В.К.М., ЕГН **********
иск за признаване на установено, че В.К.М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
сумата от 1 694, 93 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г. за топлоснабден имот –
апартамент № 36, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната
лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 20.08.2018 г. до изплащане на
вземането, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 250, 17
лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2016 г. – 08.08.2018 г. и
на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД – сумата от 26, 25 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.09.2018
г. по ч.гр.д. № 55661/2018 г. на СРС, 170 състав, както и в ЧАСТТА, с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********в осъдена
да заплати на В.К.М., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата над 87,
98 лв. до 700 лв. разноски за заповедното и исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********срещу В.К.М.,
ЕГН ********** искове, че В.К.М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата
от 1 694, 93 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода м.08.2015 г. – м.04.2017 г. за топлоснабден имот – апартамент
№ 36, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва от
датата на заявлението по чл.410 ГПК – 20.08.2018 г. до изплащане на вземането,
на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД –
сумата от 250, 17 лв., представляваща мораторна лихва за периода
15.09.2016 г. – 08.08.2018 г. и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД – сумата от 26, 25 лв., представляваща цена на
услугата дялово разпределение за периода
м.08.2015 г. – м.04.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 10.09.2018 г. по ч.гр.д. № 55661/2018 г. на СРС,
170 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
97463 от 21.05.2020 г., постановено по гр.д. № 74856 от 21.05.2020 г. на СРС, II ГО, 170 състав в
ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете
за признаване на установено, че В.К.М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********стойността
на доставената топлинна енергия за сумата над 1 694, 93 лв. до 1 936, 55 лв. и за периода
м.05.2015 г. – м.07.2015 г.; мораторна лихва върху нея за сумата над 250,
17 лв. до 285, 69 лв.; цената на услугата дялово разпределение за сумата
над 26, 25 лв. до 27, 50 лв. и за периода м.05.2015 г. –
м.07.2015 г. и мораторна лихва върху цената на услугата дялово
разпределение в размер на 4, 98 лв. за периода 15.09.2016 г. –
08.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
10.09.2018 г. по ч.гр.д. № 55661/2018 г. на СРС, 170 състав.
ОСЪЖДА В.К.М., ЕГН **********
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 953, 84 лв.
разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********да заплати
на В.К.М., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 62, 84
лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице -
помагач на ищеца: „Т.“ ООД, ЕИК ********.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.