№ 11713
гр. София, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. И.
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. И.
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. И. Гражданско дело №
20221110124059 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от А. К. Т. против [фирма], с ЕИК: [№] (в качеството му на
правоприемник на [фирма], с ЕИК: [ЕИК] – заличен търговец, считано от 31.10.2022 г.)
обективно съединени главни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал.
1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал.
5 от договор за кредит „Б.к.“ от 11.08.2020 г. като противоречащи на закона - чл. 21, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, евентуално съединени с установителни искове с правно основание по
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 3
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите като неравноправни по чл. 143 ЗЗП,
съответно като противоречащи на добрите нрави.
Ищцата твърди, че на 11.08.2020 г. между нея и ответника е сключен договор за
кредит „Б.к.“ съгласно който [фирма] (понастоящем заличен търговец с правоприемник
[фирма], в качеството си на кредитор, се е задължил да предостави на А. Т., в качеството й
на кредитополучател, револвиращ кредит в размер на 600 лева срещу насрещното
задължение на ищцата да върне сумата по кредита съгласно условията на договора. Посочва
се, че съгласно клаузата на чл. 20 от договора при непредставяне от страна на
кредитополучателя на допълнително обезпечение в срок от три дни, същият дължи
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница и включена в текущото
задължение за настоящия месец. Излага, че съгласно клаузата на чл. 21, ал. 4 от процесния
договор, в случай на допусната забава в изплащане на текущото задължение ищцата, като
кредитополучател, дължи разходи за действията на [фирма] по събиране на задълженията в
размер от 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното задължение. Поддържа, че
съгласно чл. 21, ал. 5 от договора при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, Т.
1
дължи заплащането на сумата от 120 лева, представляваща стойност на разходите за
извънсъдебно събиране на задължението. Ищцата намира, че посочените договорни клаузи –
по чл. 20, по чл. 21, ал. 4 и по чл. 21, ал. 5 от договора са нищожни като противоречащи на
чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, тъй като имат за цел/резултат заобикаляне изискванията на
закона, а именно на разпоредбата чл. 33 ЗПК, предвиждаща, че при забава потребителят
дължи на кредитора само лихва върху неплатената в срок сума, за времето за забава.
Следователно, неустойката по договора, начислена заради непредставянето на обезпечение,
както и таксите за извънсъдебно събиране на задълженията се явяват в пряко противоречие
с предвиденото в чл. 33 ЗПК. Допълнително ищцата посочва, че начисляването на тези
разходи противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която не допуска кредиторът
да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на
кредита, какъвто характер имат посочените разходи. При условията на евентуалност ищцата
Т. навежда доводи за нищожност на клаузите на основание чл. 146 ЗЗП, като неравноправни
по см. на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Конкретно се посочва, че същите предвиждат заплащането на
неустойка, както и на допълнителни такси, които са необосновано високи, като по същество
прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водят до допълнително увеличаване на задълженията му. По отношение на
неустойката за неизпълнение на едно акцесорно по характера си задължение ищцата сочи,
че последната излиза извън присъщите си функции и цели постигането на неоснователно
обогатяване на кредитора. Излагат се съображения и за недействителност на клаузите от
договора като противоречащи на добрите нрави, тъй като водят до значителна
нееквИ.лентност в престациите на договарящите страни, а и поради високия си размер до
нарушаване на справедливостта в отношенията. Предвид изложеното и доколкото клаузите
не са индивидуално уговорени, то същите се явяват нищожни по см. на чл. 146 ЗЗП. С тези
съображения ищцата отправя искане за уважаване на главните установителни искове за
прогласяване нищожността на клаузите като противоречащи на закона и конкретно на чл.
21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, евентуално за прогласяване нищожността им на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП, като неравноправни по чл. 143 ЗЗП и евентуално като противоречащи на
добрите нрави в посочената последователност на исковите претенции. Претендира разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма] (с
правоприемник [фирма], с ЕИК: [ЕИК] – заличен търговец, считано от 31.10.2022 г.) оспорва
исковите претенции, намирайки същите за неоснователни. Не спори, че между ищцата А. Т.
и дружеството е сключен договор за кредит „Б.к.“ № [№] от 11.08.2020 г., по силата на
който [фирма], като кредитор е предоставило на ищцата, като кредитополучател револвиращ
кредит в максимален размер от 600 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта, като кредитополучателят се е задължил
да го ползва и върне съгласно договорните условия. Посочва, че предоставеният кредитен
лимит е бил увеличен веднъж – на 10.03.2021 г. дистанционно – по телефона, като лимитът е
2
увеличен на 700 лева, какъвто е и към настоящия момент. Ответникът поддържа, че ищцата
не изпълнява редовно задълженията си по сключения договор, като са налице неизплатени
задължения в значителен размер. Посочва, че предвиденият в договора размер на ГПР от
45,9 % не надвишава допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е единственото законово
ограничение в тази насока. Налице е ясно посочване на основата, върху която се начислява
възнаградителната лихва – върху усвоената и непогасена главница. Възразява срещу
твърдението на ищцата, че процесната неустойка има характера на скрита договорна лихва,
тъй като задължението за заплащането й е условно и възникването му зависи изцяло от
действията на потребителя. Посочва, че Т. е била уведомен предварително – преди
сключване на договора чрез Стандартен европейски формуляр относно размера на
възнаградителната лихва, изискваното обезпечение и размерите на лихвата и неустойката.
Отрича процесните договорни клаузи да противоречат на добрите нрави. Посочва, че
ищцата се опитва да злоупотреби с право, за да избегне изпълнение на задълженията си и да
се обогати неоснователно, като за същата липсва правен интерес от търсената защита, което
прави исковете недопустими. Счита, че дори при достигане на извод за противоречие с
добрите нрави, то ищцата следва да дължи лихва до трикратния размер на законната такава,
доколкото обявяването на клаузата за договорна лихва за нищожна в целия уговорен размер
би довело до неоснователно обогатяване на кредитополучателя. [фирма] посочва, че
неустойката по договора има както обезпечителна, така и обезщетителна и санкционна
функция, следователно не трябва да се счита за нищожна. Не счита, че неустойката цели
заобикаляне на нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, тъй като посочената разпоредба касае
неплащане, докато неустойката по договора се дължи за неизпълнение на друго договорно
задължение – за осигуряване на допълнително обезпечение, следователно за нея не се
прилага посоченото правило. С тези съображения ответникът отправя искане за отхвърляне
на исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени главни установителни искове за обявяване
нищожността на конкретни договорни клаузи, съответно с правно основание чл. 26, ал. 4,
вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД – заради противоречие със закона и конкретно с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр.
чл. 33 ЗПК и евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 4,
вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП – като неравноправни по чл. 143 ЗЗП и по чл.
26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 3 ЗЗД – като противоречащи на добрите нрави.
Съдът намира процесните искови претенции за процесуално допустими, считайки за
неоснователно възражението на ответника за липсата на правен интерес у ищцата за
предявяването им, обосновано с довода, че същата се позовава на нищожността не
непосредствено след сключването на процесния договор, а години след това. В исковата
молба и депозираните уточнителни такИ. ищцата е изложила твърдения, че е страна по
договор за кредит, сключен с ответното дружество, навеждайки конкретни доводи поради
3
които счита процесните договорни клаузи за нищожни, в посочената последователност. Ето
защо, съдът намира, че исковите претенции са предявени при съществуващ правен интерес
от търсената защита, като обстоятелството кога във времето са предявени исковете,
съответно кога ищцата се е позовала на твърдяната нищожност не обуславя извод за
липсата на правен интерес от защита, предвид твърденията и на двете страни, че и към
настоящия момент договорът не е прекратен, съответно задълженията по същия не са
погасени изцяло.
Основателността на предявените искове е обусловена от установяване от ищцата, при
условията на пълно и главно доказване, на следните предпоставки: сключване между
страните по делото на процесния договор за кредит „Б.к.“ от 11.08.2020 г., както и, че
клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и на чл. 21, ал. 5 от договора са нищожни поради
противоречието им с разпоредбите на чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33 ЗПК, конкретно, че водят
до заобикаляне изискванията на чл. 33 ЗПК, предвиждащ, че при забава потребителят дължи
на кредитора само лихва върху неплатената в срок сума за времето за забава; евентуално
като неравноправни – поради задължаване на потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, евентуално поради
противоречието им с добрите нрави, обусловено от значителна нееквИ.лентност на
насрещните престации на страните по тях.
В тежест на ответника е да установи, че процесните договорни клаузи са валидни и
отговарящи на законовите изисквания, както и, че са индивидуално договорени.
С оглед съвпадащите твърдения на двете страни и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.
4 ГПК с проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 20.12.2022 г. и обявен
за окончателен такъв, предвид липсата на проведено оспорване от страните, като безспорно
и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между същите е сключен
процесният договор за кредит „Б.к." от 11.08.2020 г. с твърдяното съдържание.
Последното се установява от представения и приет като писмено доказателство по
делото препис от договора данните, от който сочат за сключването му на 11.08.2020 г. между
[фирма] (с правоприемник [фирма]), в качеството му на кредитор и ищцата А. К. Т., в
качеството й на кредитополучател, за предоставяне на револвиращ кредит в размер от 600
лева под формата на разрешен кредитен лимит, който ще се усвоява чрез международна
платежна карта – „Б.к.“ срещу насрещното задължение на кредитополучателя да го ползва и
върне съгласно условията на договора. Установява се, че към момента на сключване на
договора [фирма] предоставя на Т. платежна карта № [№], заедно с ПИН-код за ползването
й, в отделен запечатан плик. Съгласно клаузата на чл. 3 от договора кредитополучателят има
правото да усвоява суми от главницата по кредита по всяко време и до достигане на
максималния размер на кредитния лимит (за който страните не спорят, че впоследствие е
увеличен до сумата от 700 лева). Сред основните задължения на ищцата Т. е да заплаща
текущото си задължение, представляващо сбор от усвоената и непогасена главница между
01-19 число на текущия месец, усвоена и непогасена главница между 20-то и последно
число на предходния месец, начислена и непогасена договорна лихва върху тези суми,
4
неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране – в случай, че такИ. са
начислени през текущия месец, в срок до 2-число на месеца, за който са дължими. Съгласно
клаузата на чл. 4 от договора същият се сключва за неопределен срок, при уговорени
фиксиран годишен лихвен процент от 43,20 % и годишен процент на разходите от 45,9 %. В
чл. 5 и чл. 6 от договора са уредени правата на кредитополучателя във връзка с усвояване на
кредита, имащ характера на револвиращ такъв с максимален размер, равен на максималния
кредитен лимит по картата. Изяснява се, че Т. има правото да тегли суми в брой и/или да
извършва платежни нареждания с картата, като усвои изцяло максималния размер на
кредита веднага след активиране на картата, респ. чрез отделни транзакции, при което
последният се увеличава с размера на всяка погасена главница. Съгласно клаузата на чл. 8,
ал. 2 от договора кредитополучателят се задължава да върне на кредитора усвоения кредит,
заедно с начислената договорна лихва (0,12 % на ден върху усвоения размер – чл. 4, ал. 1, т.
2), законната лихва за забава, неустойка за неизпълнение на договорни задължения и разходи
за събиране – в случай, че такИ. са начислени. Съгласно клаузата на чл. 14 от договора
размерът на кредитния лимит може да бъде увеличен чрез анекс с използване на средство за
комуникация от разстояние, в т. ч. чрез използване на посочения от кредитополучателя
мобилен телефон.
В клаузата на чл. 15, ал. 1 от договора е предвидено, че при незаплащане от страна на
кредитополучателя на текущото си задължение на падежа, в срок от 3 дни от настъпването
му последният се задължава да предостави на кредитора допълнително обезпечение под
формата на поръчителство от физическо лице, което да отговаря едновременно на следните
условия: да е лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1 500 лева; да работи
по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор от около минимум 6
месеца; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да представи служебна
бележка от настоящия работодател; да не е поръчител или кредитополучател по друг
активен договор за паричен заем с [фирма]. Съгласно ал. 4 задължението за предоставяне на
допълнително обезпечение възниква при всеки отделен случай на забава за плащане на
текущото задължение на падежа. Съгласно чл. 12, ал. 1 от договора при непогасяване на
уговорения падеж на текущото си задължение, кредитополучателят е длъжен да предостави
на кредитора обезпечението по чл. 15, ал. 1, както и да заплати сума в размер от 15 % от
максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задълженията му
в срок от 3 дни от падежа. В чл. 20 от договора е предвидено, че при неизпълнение от страна
на кредитополучателя на задължението по чл. 15, ал. 1 от договора – за предоставяне на
поръчителство, последният дължи на кредитора неустойка в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница, която е включена в текущото задължение за месеца. Неустойката се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението на шесто число на месеца, в
който кредитополучателят не е погасил текущото си задължение по договора в срок до 2-
число на месеца, като не е предоставил и допълнителното обезпечение в установения срок,
без междувременно да е погасил текущото си задължение. Съгласно клаузата на чл. 21, ал. 3
от договора при допусната забава за плащане на парично задължение по договора
5
кредитополучателят дължи законна лихва за всеки ден забава, равняваща се на ОЛП плюс 10
%.
Изяснява се, че съгласно чл. 21, ал. 4 от процесния договор за кредит „Б.к.“ при
забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
кредитополучателят дължи на кредитора стойността на разходите за действия по събиране
на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното парично
задължение. Предвидено е, че задължението за заплащането им не възниква в хипотеза, при
която кредитополучателят не предостави допълнителното обезпечение, но заплати сума,
равняваща се на 15 % от кредитния лимит, в който случай продължава да дължи неустойката
по чл. 20 от договора.
В клаузата на чл. 21, ал. 5 е установено задължение за кредитополучателя за
заплащане на еднократна такса в размер на сумата от 120 лева след настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита и включваща разходите на кредитора за дейността на
лице/служител, осъществяващо и администриращо дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя.
Основният спорен по делото въпрос е относно действителността на клаузите на чл.
20, чл. 21, ал. 4 и на чл. 21, ал. 5 от процесния договор за кредит „Б.к.“ № [№] от 11.08.2020
г., предвид проведеното оспорване от ищцата с твърдения за нищожността им поради
противоречие със закона, като неравноправни и противоречие с добрите нрави.
Както вече беше изяснено, процесният договор за паричен кредит е сключен като
потребителски такъв. Доколкото страна, в качеството си на кредитополучател по процесната
двустранна сделка е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид нейния предмет, съдът
намира, че в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на
дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (Обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г. в сила от
12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в Закона за защита на потребителите (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в
сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на
ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, за наличието на които съдът следи служебно.
По исковите претенции, имащи за предмет прогласяване за нищожна на
клаузата на чл. 20 от договора, съдът намира следното:
Изясни се, че с тази договорна клауза се въвежда задължение на кредитополучателя
за заплащане на парична сума – неустойка в размер от 10 % от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за месеца, в случай на неизпълнение на
договорното задължение по чл. 15, ал. 1 за предоставяне на обезпечение под формата на
физическо лице – поръчител, което да отговаря на конкретно изброени условия и в срок,
което от своя страна възниква при допусната забава от кредитополучателя при изпълнение
6
на основното си текущо задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна
отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер
е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции
на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване
изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на
неустойката е по – голям от причинените вреди.
В разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК е предвидено, че в случай на допусната забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума.
Съдът, анализирайки процесната оспорена от ищцата клауза на чл. 20 от договора във
връзка с клаузите на чл. 15, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 достига до извод, че в случая възникването в
полза на [фирма] на неустоечното вземане е обусловено от и пряко свързано с допуснато от
кредитополучателя Т. неизпълнение в срок – забавено такова на текущото му задължение,
включващо размера на всички дължими плащани в рамките на съответната вноска и
дължимо в срок до 2-ро число на текущия месец – арг. чл. 3, ал. 2 от договора.
Действително, предвидената в чл. 20 непосредствена предпоставка за възникване на
неустойката е непредоставяне на допълнителното обезпечение по чл. 15, ал. 1 – под формата
на поръчителство от физическо лице, но основната такава, представляваща елемент от
състава за възникване на отговорността на кредитополучателя, е именно допуснатата от
същия забава, тъй като задължението за предоставяне на обезпечение възниква именно при
просрочие на текущото парично задължение. В подкрепа на този извод е и предвиденият
начин за изчисляване на размера на неустойката – като 10 % именно от усвоената и
непогасена главница, включена в текущото задължение за настоящия месец, начисляването
й след изтичане на 3-дневен срок именно от падежа на основното задължение, както и
дължимостта й при непредставяне на обезпечението, но само в случай, че към този момент
текущото задължение не е погасено. Същевременно, съгласно клаузата на чл. 15, ал. 4 от
процесния договор задължението за осигуряване в полза на кредитора на допълнителното
обезпечение възниква при всеки отделен случай на забава именно на плащането на
текущото задължение на падежа.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че с така уговорената неустойка се
цели да се обезщети неизпълнението в темпорално отношение на основното договорно
задължение на кредитополучателя – за погасяване на падежа на текущо дължимите суми по
чл. 3, ал. 3 от договора, опосредено от неизпълнение на задължение за предоставяне на
поръчителство. Ето защо, уговорена по този начин, клаузата на чл. 20 от договора
противоречи на императивните правила на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, предвиждащи, че при
допусната забава от потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава размера на законната лихва. В
7
случая уговореният размер на неустойката – 10 % от усвоената и непогасена главница
надхвърля законоустановения, а от друга страна е предвиден наред със задължението за
заплащане на законната лихва за забава съгласно клаузата на чл. 21, ал. 3 от договора.
Предвид изложеното предявеният главен иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 20 от договора за кредит „Б.к.“ № [№] от
11.08.2020 г. заради противоречието й със закона и конкретно с разпоредбата на чл. 33 ЗПК
се явява основателен и следва да бъде уважен.
Като последица от това в случая не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
разглеждане на евентуалните искове, основани на твърдения за нищожността на клаузата
поради нейната неравноправност и поради противоречието й с добрите нрави, по които
съдът не следва да се произнася с изричен диспозитив.
За пълнота и правна прецизност на изложеното обаче съдът намира за необходимо да
отбележи, че в случая процесната неустоечна клауза противоречи на изискванията на чл.
143, т. 5 ЗЗП, както и на принципа на добрите нрави.
В рамките на един от основните принципи в гражданското право – свободата на
договаряне, намерил нормативното си отражение в чл. 9 ЗЗД страните по една двустранна
правна сделка могат да уговорят неустойка за вредите от неизпълнение на договорно
задължение. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да има някоя от специфичните за
неустойката функции. В противен случай клаузата за неустойка би била нищожна поради
накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, преценявайки клаузата към
момента на сключване на договора и включването в неговото съдържание – арг. т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
В конкретната хипотеза, при съобразяване с условията, при които е дължима
неустойката – за всеки случай на допуснато неизпълнение на текущото договорно
задължение, обуславящо от своя страна пораждане на задължението за предоставяне на
поръчителство – в случая отново при всяка допусната забава, условията, предвидени в
клаузата на чл. 15 от договора и то кумулативно, на които следва да отговаря физическото
лице – поръчител, краткият срок за осигуряване на допълнителното обезпечение – 3 дни
след настъпване на падежа едновременно със задължението по чл. 12, ал 1 от договора за
заплащане на 15 % от максималния кредитен лимит, уговарянето на задължението за
обезпечението като възникващо не изначално за кредитополучателя, а при последващо
допуснато неизпълнение, несъобразяване на изискванията към поръчителя с размера на
предоставения кредит, както и конкретния размер на неустойката, съдът намира, че
процесната клауза от договора противоречи на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и
е неравноправна такава – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, доколкото задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение, дължимо при всеки отделен случай на неизпълнение. Същевременно в
разпоредбата на чл. 16 ЗПК законодателят е предвидил оценка от кредитора на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит. Касае се за
оценка на платежоспособността на бъдещия заемател преди страните да се обвържат от
8
договорно правоотношение. Следователно, за евентуалното настъпване на вредите, чието
обезпечение се цели с включването на неустоечната клауза като част от съдържанието на
договора за заем, принципно допринася и бездействието на заемодателя да оцени
кредитоспособността на заемателя преди отпускане на заема съгласно изискването на чл. 16
ЗПК, с което недопустимо същият се стреми да придобие права в резултат от собственото си
бездействие и по този начин да прехвърли отговорността за това в тежест на потребителя.
По исковите претенции, имащи за предмет прогласяване за нищожни на
клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора, съдът намира следното:
Изясни се, че съгласно посочените клаузи при незаплащане в срок на текущото си
задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължи на кредитора разходи
за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на
съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 – чл. 21, ал. 4, а след
настъпване на предсрочна изискуемост еднократна такса в размер на 120 лева за разходите
на кредитора за извънсъдебно събиране на задължението – чл. 21, ал. 5.
Следователно, възникването в полза на ответното дружество – кредитор по договора
на тези вземания, респ. на задължението на ищцата – кредитополучател за заплащането им е
обусловено от допусната от последната забава, независимо от това дали са налице
конкретно направени и доказани разходи във връзка със събиране на вземането, поради
което следва да се приеме, че така уговорените клаузи по същество представляват
обезщетения за кредитора при забавено плащане и начисляването им противоречи на
разпоредбата на чл. 33 ЗПК, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Съдът намира за недопустимо под формата на такси да се начислява обезщетение
за забавено плащане над размера на законната лихва, което се явява и в противоречие с
разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Същевременно, съдът съобрази, че съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, като съгласно ал. 4 видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. С предвиждане и начисляване на процесните такси по
същество се допуска нарушение на тази забрана, което прави клаузите недействителни.
Предвид изложеното предявените главни искове по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора за кредит
„Б.к.“ № [№] от 11.08.2020 г. заради противоречието им със закона и конкретно с
разпоредбата на чл. 33 и на чл. 10а ЗПК се явяват основателни и следва да бъдат уважени,
което обуславя неразглеждане по същество на евентуалните такИ., поради ненастъпване на
вътрешното процесуално условие за това.
По отговорността за разноски:
9
При този изход на спора – основателност на предявените искове, право на разноски
има само ищцата. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на същата следва да бъде
присъдена сумата от 240 лева, представляваща сторени по делото разноски за държавна
такса. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, предл. 3, т. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗАдв), в полза на процесуалния представител на ищцата – адв. М. М., следва
да бъде присъдена сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна адвокатска защита на ищцата, при съобразяване с отразеното в
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 12.04.2022 г. (л. 65 от
делото) представителство на ищцата от пълномощника й безплатно – на основание чл. 38,
ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв. Размерът на последното съдът определи при съобразяване с
минималния такъв, следващ от разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото
осъщественото от него процесуално представителство е в защита на един интерес, по
предявени искове, произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел – да се
признае нищожността на съответни договорни клаузи, както и съобразявайки липсата на
фактическа и правна сложност на делото, липсата на доказателствени искания и
приключване на делото в рамките на две съдебни заседания, без представителство на
ищцата в същите. Сторените от ответника разноски следва да останат за негова сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД
по предявените от А. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: [адрес] срещу [фирма], ЕИК: [№] (в
качеството му на правоприемник на [фирма], ЕИК: [ЕИК] – заличен търговец), със седалище
и адрес на управление: [адрес] искове по чл. 26, ал. 4, вр. 1, предл. 1 ЗЗД клаузата на чл. 20,
предвиждаща заплащането на неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 15, ал. 1
за предоставяне на допълнително обезпечение при незаплащане в срок на текущото
задължение, клаузата на чл. 21, ал. 4, предвиждаща заплащането на стойността на разходи за
действия по събиране на задълженията при допусната забава за плащане на текущото
задължение и клаузата на чл. 21, ал. 5, предвиждаща заплащането на еднократна такса за
разходите по извънсъдебно събиране на задълженията при предсрочна изискуемост, всички
установени в договор за кредит „Б.к.“ от 11.08.2020 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК: [№] (в качеството му на правоприемник на [фирма], ЕИК:
[ЕИК] – заличен търговец), със седалище и адрес на управление: [адрес] да заплати на А. К.
Т., ЕГН: **********, с адрес: [адрес], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 240 лева,
представляваща сторени разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [№] (в качеството му на правоприемник на [фирма], ЕИК:
[ЕИК] – заличен търговец), със седалище и адрес на управление: [адрес] да заплати на адв.
М. В. М. от АК – П., с адрес: [адрес], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. 1, т.
10
3, предл. 2 ЗАдв сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна адвокатска защита по делото в полза на ищцата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11