РЕШЕНИЕ
№ 261864
гр. Пловдив, 23.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 3308 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявен от ****П.С.И. против М.А.К.
установителен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 78, ал. 1 З****за установяване на паричните притезания, за които е
издадена Заповед № 11476/20.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20764/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I
брачен състав, а именно: сумата от 766, 32 лв. (след прието с определение от
21.09.2020 г. изменение на иска чрез намаляване на неговия размер), представляваща
незаплатени от ответника такси и разноски по ****по описа на ****П.И..
Ищецът твърди, че в качеството си на
****при него е образувано ****по молба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД от 13.01.2014 г. въз
основа на изпълнителен лист от 17.12.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 20450/2013
г. по описа на Районен съд – Пловдив, против ответната страна М.А.К.. Сочи, че
на длъжника М.А.К. била изпратена покана за доброволно изпълнение, като наложил
запор върху трудовото възнаграждение , както и върху всяко възнаграждение на
длъжника, получавано от „Кавен орбико“ ЕООД, ЕИК ********* и „Олком“ ЕООД, ЕИК
********* до размера на дължимите суми. Насрочен бил и опис на движими вещи,
находящи се на адрес: гр. П., ****за дата ****. С молба от 27.06.2014 г., в
хода на индивидуалното принудително изпълнение, взискателят уведомил ищеца за
сключено между банката и длъжника споразумение, като поискал спиране на
изпълнителното производство по ****. на основание чл. 432, т. 2 ГПК и вдигане
на наложения запор за трудовото възнаграждение на длъжника, като по искане на
взискателя в същата молба, насроченият за ****. опис на движими вещи,
собственост на длъжника, не се е състоял. Съобщенията за спиране на изп. дело и
вдигане на запора върху трудовото възнаграждение на ищеца, били изпратени до
длъжника чрез работодателя му, който ги получил на 04.07.2014 г. Твърди, че
споразумението било сключено след като изпълнението вече било насочено върху
имуществото на длъжника, с цел удовлетворяване вземането на взискателя. Фактът,
че взискателят поискал спиране на изпълнението, поради постигнато с длъжника
споразумение за погасяване на задължението, не обосновава извод за изоставяне
на изпълнението по смисъла на чл. 79, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърди, че с молба от
07.07.2016 г. взискателят поискал прекратяване на изпълнителното производство
срещу М.А.К., поради пълно погасяване на задълженията към банката, но след
заплащане на дължимите от К. пропорционални и други такси. Твърди, че плащането
било направено след започване на изпълнителното производство, когато длъжникът
е погасил задължението си след предявяване на изпълнителния лист от взискателя
пред съдебния изпълнител, тъй като по арг. на чл. 426, ал. 1 ГПК, изпълнението
започва, когато взискателят поиска писмено от съдебния изпълнител да пристъпи
към изпълнение, на основание представен изпълнителен лист или друг акт,
подлежащ на изпълнение. Твърди, че изключение от този принцип се съдържа в чл.
53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по
Гражданския процесуален кодекс, съгласно който текст държавният съдебен
изпълнител не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за
доброволно изпълнение. Поддържа, че в случаите, когато изпълнението се извършва
от частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи такса и при плащане в срока за
доброволно изпълнение. Счита, че таксата върху събраната сума за изпълнение на
парично вземане по чл. 2б от Тарифа за таксите и разноските към Закона за
частните съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е за
сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е
извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното
дело. Тъй като погасяването на дълга към взискателя настъпило в хода на
изпълнителния процес, а с поведението си длъжникът станал причина за
образуваното дело, то М.А.К. следва да понесе отговорността за разноските, в
т.ч. и за пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. За установяване размера на
дължимите такси и разноски по изп. дело № 22/2014 г., ищецът извършил справки
/справка НАП с Изх.№ 3393/24.01.2017г.; справка НАП с Изх. № 15748/05.04.2017
г. и справка ГРАО с Вх. № 24902/19.04.2019 г./, които съставляват разноски по
т. 3 от ТТРЗ****на обща стойност 15 лева и заедно с всички останали неплатени
такси и разноски, счита, че последните са за сметка на ответника. Във връзка с
изложеното, ищецът изготвил съобщение с изх. № 35879/05.07.2018 г. за актуалния
към онзи момент размер на задължението. Съобщението не било връчено на
ответника, като върху същото връчителят, направил отбелязване, че на адреса
няма никого. За този вид услуга, била начислена такса по т. 4 в размер на 10
лева, която по аргументите, изложени по-горе, счита, че е в тежест на длъжника
по изпълнителното дело. Поради неуспешният опит за връчване на съобщението до
длъжника за дължимите такси и разноски, било изготвено ново съобщение, изх. №
48712/10.09.2019 г,, връчено лично на М.К. на 08.10.2019 година, с което той е
бил изрично уведомен за дължимите от него и незаплатени по сметка на частния
съдебен изпълнител такси и разноски по ТТР към ЗЧСИ, в общ размер на 790,32
лева. В сметката на ЧСИ, този разход бил включен в графа № 4, на посоченото
основание - такса по т. 5 от ТТРЗ****и е в размер на 20 лева. Сочи, че от
посочената в съобщението сума от 790,32 лева, представляваща начислени такси и
разноски по ТТРЗ****по ****, в настоящото производство се претендират такси и
разноски, в размер на 770,32 лева, като разликата идва от факта, че не се
претендират разноските по т. 5 от ТТРЗ****- 20 лева, неточно посочени в графа
10 от Сметка № **********/07.11.2019 г. на ****П.И.. В предоставения на
длъжника едноседмичен срок, ответникът не заплатил по **** дължимите такси и
разноски. Вместо това, на 14.10.2019 г., с молба Вх. № 63219/16.10.2019 г., М.К.
поискал прекратяване на изп. дело, позовавайки се на института на перемпцията ,
независимо, че преди това било направено такова искане и то от взискателя по
делото. С Постановление за прекратяване от 07.11.2019 г., *** П.И. прекратил производството по ****., за което
действие длъжникът М.К. отново бил уведомен по силата на връченото му лично
съобщение за прекратяване с Изх. № 61697/07.11.2019 г. На 07.11.2019 г., с
прекратяване на производството, ****издал Сметка № **********/07.11.2019 г. по
чл. 79 от З****за съдебно-изпълнителни такси и разноски по делото на обща
стойност 790,32 лева, от които: по т. 3 от ТТРЗ****– 15 лева; по т. 4 от ТТРЗ****–
10 лева; по т. 5 от ТТРЗ****– 60 лева; по т. 26 от ТТРЗ****– 567,45 лева; по т.
31 от ТТРЗ****– 6,15 лева или всичко 658,60 лева, плюс начислен 20% ДДС –
131,72 лева. Сметката била връчена на длъжника на 12.11.2019 г. Сочи, че
предмет на настоящата искова претенция е сумата от 770,32 лева, от която: такса
по т. 3 в размер на 15 лева, включваща: справка НАП от 24.01.2017 г.; справка НАП от 05.04.2017 г. и
справка ГРАО от 19.04.2019 г.; Такса по
т. 4 в размер на 10 лева за изготвяне и връчване на съобщение до длъжника от
05.07.2018 г.; такса по т. 5, в размер на 40
лева, включваща: съобщение до длъжника М.А.К. от 10.09.2019 г.; съобщение за
прекратяване до длъжника М.А.К. от 07.11.2019 г.; такса по т. 2б, в размер на
567,45 лева - дължима пропорционална такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ; Такса по
т. 31а, в размер на 2 лева - извършена справка НОИ от дата 31.10.2017 г.; Такса
по т.31к, в размер на 4,15 лева, включваща: 2,30 лева за изпращане на съобщение
до длъжника М.А.К. от 05.07.2018 г., 1.85 лева за изпращане на съобщение за
спиране на делото до длъжника и съобщение за вдигане на запор до работодателя
от 02.07.2014 г. Общият размер на претендираните с настоящата искова молба,
такси и разноски на ****П.И., възлизат на 770,32 лева. Тъй като в указания в
съобщението за прекратяване изх. № 61697/07.11.2019 г. по **** едноседмичен
срок от получаването му, длъжникът по **** не е заплатил никаква част от
таксите и разноските, ищецът депозирал пред Районен съд-Пловдив заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Излага, че съгласно
изискванията на ГПК, З****и ТТРЗ****дължимите такси и разходи по образуване,
движение и приключване на изпълнителното дело, би следвало принципно да бъдат
платени авансово от взискателя и впоследствие възстановени от длъжника, но ако
това не е сторено - остават за събиране направо от последния, като, за да си ги
получи, ****следва да проведе производство по чл. 410 от ГПК /чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ/. Така и съгласно т. 11 от ТР № 2/2013 г., ако взискателят не е внесъл
авансово дължима такса, ****я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 от ГПК,
когато длъжникът отговаря за тази такса. В случая, ищецът пристъпил към
законово признатото му право по чл. 410 ГПК, защото следващите му се по закон
такси и разноски не били платени от ответника. Твърди, че плащането от длъжника
към взискателя било направено след образуване на изпълнителното дело, по което ****предприел
посочените по-горе действия, обезпечаващи принудителното изпълнение, поради
което и претедираната сума се дължи от ответника. Поради липсата на погасяване
на вземанията, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение № 11476 от 20.12.2019 г. по
ч. гр. д. № 20764/2019 г. по описа на Районен съд - Пловдив, І брачен състав.
Доколкото длъжникът подал възражение срещу заповедта за изпълнение, то за ищеца
възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл.
415, ал. 1 ГПК. Моли се за уважаването им. Претендират се разноски.
Ответната страна М.А.К. е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131,
ал. 1 ГПК отговор на исковата молба, в който излага подробни съображения за
нейната неоснователност. Излага, че таксите по изпълнението са дължими от
взискателя, а разноските по изпълнението са дължими от длъжника, ако
взискателят ги е сторил. Твърди, че съдебният изпълнител може да събере таксите
по изпълнението, когато не са внесени от взискателя, само в хода на
изпълнителното производство, като използва съответните изпълнителни способи.
Сочи, че длъжникът отговаря за разноските по изпълнението в изпълнителното
производство, но само ако тези разноски са извършени от взискателя. Когато не
са заплатени таксите по изпълнението от взискателя, същият няма направени
разноски по изпълнението, които да се вменят в задължение на длъжника. Сочи, че
задълженото лице по закон, което следва да заплати таксите по изпълнението в
полза на съдебния изпълнител, е взискателят. С плащането на таксите по
изпълнението тези суми се превръщат в разноски по изпълнението, които са
дължими от длъжника. Счита, че няма материално правоотношение между ищеца и
ответника, като липсата на материално правоотношение между страните по делото
води до неоснователност на претенциите. Сочи, че изпълнителното дело е
прекратено на основание перемпция, поради което ответникът не дължи заплащане
на претендираната от ищеца сума. Длъжникът не следвало да отговаря за
неплатените от взискателя такси, след като именно бездействието на взискателя,
а и това на частния съдебен изпълнител за извършване на изпълнителни действия,
са довели до прекратяване на изпълнителното дело. Ищецът е могъл да събере
таксите по изпълнението от длъжника в хода на изпълнителното производство, но
това не е направено дори в продължение на около 5 години след твърдението на
ищеца, че вземанията на взискателя в изпълнителното производство са
удовлетворени. Твърди, че изп. дело било прекратено поради настъпила перемпция,
която твърди да е изтекла в периода 23.05.2014 г. – 23.05.2016 г. В този
смисъл, твърди, че начисляването на таксата по т. 26 от Тарифата за ЧСИ, осъществените
справки в НАП, НОИ, НБД Население и изпращаната кореспонденция до ответника
след изтичане на перемпцията са предприети без правно основание, извън
принудителното изпълнение и разходите не следва да се възлагат на ответника,
като такси по изпълнението, понеже към момента на тяхното извършване същият не
е имал качеството на длъжник по изпълнителното дело. След като изп. дело било
прекратено по силата на закона – с изтичане на перемпцията, сметката на
съдебния изпълнител по чл. 79 от З****била издадена по прекратено изп. дело.
Следователно, тази сметка не е надлежен документ за събиране на таксите по
смисъла на ЗЧСИ. Тъй като изп. дело било прекратено към момента на
удовлетворяване на взискателя – 30.06.2016 г. – датата на пълното заплащане на
дълга към взискателя, то ответникът заплатил на взискателя доброволно и извън
изп. процес дължимото по изпълнителния лист, поради което таксата по т. 26 от
Тарифата на ****не следвало да се начислява. Твърди също, че взискателят по
изпълнителното дело е изоставил изпълнителните действия. Счита, че не дължи
заплащане на претендираните от ищеца суми и поради факта, че взискателят
изоставил предприетите изпълнителни действия. С молба от ****. взискателят по
изп. дело поискал да бъде вдигнат запора на трудовото възнаграждение,
получавано от ответника при „Олком“ ЕООД, както и да се спрат всички
изпълнителни действия на основание чл. 432, т. 2 ГПК. Твърди, че изпълнителните
действия били изоставени от взискателя и следователно длъжникът не носи
отговорност за таксите и разноските по изпълнението. Твърди да е налице и
незаконосъобразност на извършени изпълнителни действия. Счита, че поканата за
доброволно изпълнение от 23.05.2014 г. не била връчена надлежно на ответника,
като по този начин било нарушено правото му на защита срещу изпълнението, което
води до извод за незаконосъобразност на извършените изпълнителни действия.
Твърди, че ПДИ била получена от счетоводителя във фирма „Олком“ ЕООД, а не от
управителя на юридическото лице – работодателя на ответника. Счетоводителката
на дружесвото не би могла законосъобразно да приеме по смисъла на чл. 46 ГПК
ПДИ, адресирана до ответника. Поради изложеното и на основание чл. 54 ГПК, тъй
като при връчването чрез работодателя има нередовности и по изп. дело не е
осъществено друго връчване към ответника за предприемане на принудителни
действия, то връчването се счита за ненадлежно, а оттам следва и че всички
предприети изпълнителни действия са незаконосъобразни. Твърди, че ищецът не е
извършил изпълнителни действия, които да оправдаят заплащането на таксите по
изпълнението. Нарушаване правото на защита на ответника в изпълнителния процес
води до заключение за незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за
произтичащите от това правни последици – ответникът не може да носи отговорност,
която да произтича от виновното неизпълнение на задължението по чл. 428 ГПК на
ищеца като съдебен изпълнител. Счита, че ищецът не е ползвал правилният ред за
защита на своите интереси, като е предявил претенциите си спрямо ответника, в
качеството му на длъжник по прекратеното изпълнително дело. Счита, че заявление
по реда на чл. 410 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 3 З****може да се образува само по
отношение на взискателя, но не и спрямо ответника, поради което предявения иск
е неоснователен. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че
ответникът е заплатил дължимите суми по изпълнителен лист от 17.12.2013 г.,
издаден по ч.гр.д. № 20450/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив, ХVІІІ гр.
с., в периода 30.08.2014 г. – 30.05.2016 г. на 22 равни месечни вноски от по
300 лева и една изравнителна вноска на 30.06.2016 г. Излага, че такса по т. 26
от Тарифата на ****би следвало да бъде начислена върху заплатените от ответника
суми за периода 30.08.2014 г. до 23.05.2016 г. Твърди, че таксата по т. 26 от
Тарифата на ЧСИ, която се събира частично от всяка една от месечните вноски,
които е направил ответника в полза на взискателя извън изпълнителното
производство, тече отделна погасителна давност. Счита, че за вземането, предмет
на настоящото дело, се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл.
111, б. „а“ от ЗЗД. В тази връзка, счита, че таксата по т. 26 от Тарифата,
която се събира върху вноската от 300 лева, платена на 30.08.2014 г.,
погасителната давност е изтекла на 30.06.2019 г. Следователно, погасителната
давност е изтекла за цялото вземане преди подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, тъй като същото е входирано в съда на 17.12.2019 г.
Излага, че ако не се възприеме тезата, че погасителната давност по т. 26 от
Тарифата на ЧСИ, се изчислява върху всяка частично събрана сума извън
изпълнителния процес, то моли да се счита, че най-късно в момента на
прекратяване на изп. дело – 23.05.2016 г. по перемция може да се мисли, че е
възникнало вземането за таксите по изпълнението в полза на ищеца спрямо
ответника и за това вземане е започнало да тече погасителна давност. Счита
последната за изтекла на 23.05.2019 г., която дата също е по-ранна от датата на
подаване от ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Възразява и, че акцесорните вземания /законна лихва за забава/ върху таксите по
изпълнението също са погасени по давност на основание чл. 119 ЗЗД. По така
изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е
сезиран с установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 1 ЗЧСИ.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 З****за дължимите
неплатени такси и разноски частният съдебен изпълнител може да поиска издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс
независимо от техния размер.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК, разноските по изпълнението са
за сметка на длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати
съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на
изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат изоставени от
взискателя или отменени от съда. Плащането е направено след започване на
изпълнителното производство, когато длъжникът е погасил задължението си след
предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред съдебния изпълнител -
съгласно чл. 426, ал. 1 ГПК, изпълнението започва, когато взискателят поиска
писмено от съдебния изпълнител да пристъпи към изпълнение на основание
представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. Изключение от
този принцип се съдържа в чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, съгласно който
текст държавният съдебен изпълнител не събира такса върху сумата, която
длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. В случаите обаче, когато
изпълнението се извършва от частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи такса и
при плащане в срока за доброволно изпълнение. Таксата върху събраната сума за
изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към
Закона за частните съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК
е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали
е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното
дело.
Константна е практиката на Върховния касационен съд,
обективирана в Решение № 266/19.12.2013 г. по гр. д. № 1427/2012 г. на ІV
г.о. и Решение № 640/04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ІV г.о., в
които е прието, че разноските по принудителното изпълнение са за сметка на
длъжника, освен в посочените в чл. 79, ал. 1 ГПК случаи, в които не е
включено плащане, направено след започване на изпълнителното производство. В
този смисъл съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, релевирани
в отговора на исковата молба, че задължено към съдебния изпълнител лице е
взискателят в изпълнителното производство, като след заплащане на таксите от
взискателя възниква отговорността на длъжника.
От приложеното по делото ****по описа на ****П.И. се
установява, че последното е образувано на 13.01.2014 г. с разпореждане на
съдебния изпълнител по молба на взискателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД за
вземанията му против длъжника М.А.К. по изпълнителен лист от 17.12.2013 г.,
издаден по ч.гр.д. № 20450/2013 г. по описа на Районен съд – Пловдив за сумата
от 5 650, 07 лв. – главница по договор за кредит от 06.06.2008 г., сумата
от 391, 51 лв. – редовна лихва за периода от 15.11.2012 г. до 28.10.2013 г.,
сумата от 261, 45 лв. – наказателна лихва за периода от 15.12.2012 г. до
12.12.2013 г., ведно със законна лихва от 13.12.2013 г., както и разноските по
делото от 455, 06 лв.
В изпълнителното производство
са предприети действия по прекъсване на давността в производството чрез
налагане на запор на трудовото правоотношение на ответника на 13.03.2014 г. –
при „Кавен Орбико“ ЕООД и на 12.03.2014 г. при „Олком“ ЕООД. В изпълнителното
производство са постъпили плащания от третото задължено към длъжника лице
„Олком“ ЕООД – на 24.04.2014 г., на 26.05.2014 г. и на 27.06.2014 г.
С разпореждане от ****.
изпълнителното производство е спряно на основание чл. 432, т. 2 ГПК по молба на
взискателя.
По изпълнителното дело е
постъпила молба от взискателя от 07.07.2016 г., с която е направено искане за
прекратяване на производството по делото, поради пълно погасяване на
задължението на длъжника по постигнато между страните споразумение.
Производството по делото не е прекратено от съдебния изпълнител, като е продължило
за събиране на разноските в производството чрез изпращане на покани за
доброволно погасяване на задължението на длъжника за разноски до прекратяването
му на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление на частния съдебен
изпълнител от 07.11.2019 г.
По делото е приложено
споразумение от 27.06.2014 г., сключено между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и
ответника М.А.К., по силата на което длъжникът е поел задължение да погаси
задължението си към взискателя от 6 944, 32 лв., в което не се включват
пропорционалните и други такси, дължими към частния съдебен изпълнител, на 24
месечни вноски. Приложена е справка за осъществени плащания от страна на
взискателя, от която е видно, че последната вноска за погасяване на
задължението е направена на 30.06.2016 г.
От изслушаната по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че първоначалният размер на
задължението по ****по описа на ****е в размер на сумата от 6 758, 09 лв.
Установено е, че в изпълнителното производство са сторени разноски от съдебния
изпълнител в размер на сумата от 766, 32 лв., чиито размер съвпада с този по
ТТРЗЧСИ. Вещото лице е установило, че на основание т. 3 от Тарифата е начислена
сумата от 15 лв., на основание т. 5 – сумата от 100 лв., на основание т. 26 –
сумата от 585, 69 лв. и на основание т. 31 – сумата от 19, 37 лв., от които е
налице общ незаплатен остатък в размер на сумата от 766, 32 лв.
В отговора на исковата молба длъжникът е релевирал
възражение за наличие на предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за
прекратяване на изпълнителното производство, в който смисъл следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК.
Нормата на чл. 79 ГПК ясно разпорежда, че разноските по
изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, изброени в ал. 1, т. 1
- 3 от същата разпоредба, какъвто не е настоящият. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен когато делото се
прекрати на основание чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след
започване на изпълнителното производство, каквато именно е хипотезата в
процесния случай, от което следва извод, че доколкото длъжникът - ответник е
заплатил задълженията си към взискателя "Райфайзенбанк (България)" ЕАД
след започване на изпълнителното производство, то на общо основание за негова
сметка следва да останат неплатените разноски по изпълнението. В този смисъл не
следва да се пристъпва към изследване на обстоятелството дали изпълнителното
производство е перемирано, поради липса на искане за осъществяване на
изпълнителни действия в изпълнителното производство в продължение на две
години. За пълнота на изложението следва да се посочи, че перемцията е институт
на изпълнителния процес, представляващ санкция за бездействието на взискателя в
производството по изпълнителното дело, чиято висящност се поддържа по искане на
взискателя. В случая перемция до момента на депозиране на молбата на взискателя
за прекратяване на изпълнителното дело не е настъпила, тъй като давността за вземането
е била прекъсната на 27.06.2014 г. със сключване на споразумение за разсрочено
заплащане на задължението, в който смисъл в последното е обективирано признание
на задължението от страна на длъжника, отправено до кредитора. След депозиране
на молбата от взискателя за прекратяване на изпълнителното производство от
07.07.2016 г. изпълнителното производство е продължило за събиране на
разноските по изпълнението, в който смисъл до длъжника са изпращани покани за
изпълнение, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 2 ГПК изпълнителното
производство се приключва с изпълнение на задължението и събиране на разноските
по изпълнението. В този смисъл не може да се приеме, че след доброволното
погасяване на задължението от страна на длъжника, следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и по отношение на частния съдебен
изпълнител, макар последният да е титуляр на вземането за разноски. Това е
така, тъй като последният не е овластен да предприема изпълнителни действия в
изпълнителното производство за принудителното събиране на вземането си за
разноски, което не е установено със сила на пресъдено нещо, в който смисъл
съдебният изпълнител разполага с възможността по чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ.
По така изложените съображения съдът намира за
неоснователни възраженията на ответника, че такса по чл. 26 от ТЗ****не следва
да се начислява за задълженията, погасени към взискателя след датата на
настъпване на перемцията.
Следва да се посочи, че с Решение № 266/19.12.2013 г. по гр. д. № 1427/2012 г., ГК, ІV г. о. на ВКС е прието, че длъжниците по изпълнителното дело дължат на частния съдебен
изпълнител пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, когато вземането на
кредитора е удовлетворено след започване на принудителното изпълнение и
предприемане на изпълнителни действия. В цитираното решение, съставът на
касационната инстанция е достигнал до следния извод по същество на правния
спор: „Постигнатото между взискателя и длъжниците споразумение, в изпълнение на
което длъжниците са погасили банков кредит на взискателя е след като
изпълнението е било насочено върху имущество на длъжниците на стойност
вземането на взискателя, поради което предявеният иск е основателен, който
правилен краен извод е формиран и в обжалваното въззивно решение.“.
Не може да се възприеме и тезата на ответника, че в
случая взискателят е изоставил предприетите изпълнителни действия, тъй като с
молбата от 07.07.2016 г. е направил искане за вдигане на запора върху трудовото
възнаграждение на длъжника, тъй като последната е депозирана, поради
обстоятелството, че задължението на длъжника към взискателя е изцяло погасено,
като в случая, както бе посочено изпълнителното производство е продължило,
поради непогасяване на задължението за разноски.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника
за погасяване на вземането по давност, тъй като от момента на уведомяване на
съдебния изпълнител от взискателя за извънсъдебното погасяване на задължението
на длъжника – 07.07.2016 г., до датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение – 17.12.2019 г., не е изтекла общата – петгодишна,
погасителна давност. Следва да се приеме, че давността за погасяване на
вземането на частния съдебен изпълнител е започнала да тече към този момент,
тъй като на основание чл. 79, ал. 2 ГПК вземането на съдебния изпълнител към
длъжника за разноските е възникнало в момента, в който са били налице
предпоставките за прекратяване на изпълнителното производство, поради
удовлетворяване на взискателя, в който смисъл за съдебният изпълнител не е
налице възможност за събиране на таксите от взискателя, който внася последните
авансово.
По така изложените съображения предявения иск следва да
бъде уважен в пълния му предявен размер за сумата от 766, 32 лв., съобразно
заключението на вещото лице.
В производството
по делото съдът на основание чл. 214 ГПК е приел изменение на иска, чрез
намаляване на неговия размер до сумата от 766, 32 лв. вместо първоначалния му
предявен размер от 770, 32 лв., като за разликата над намаления размер до
първоначално предявения производството по делото е прекратено на основание чл.
233 ГПК. С определението от 21.09.2020 г., с което производството по делото е
частично прекратено, съдът е пропуснал да обезсили заповедта за изпълнение в
частта й над сумата от 766, 32 лв. до сумата от 770, 32 лв. – размера на
предявения иск, като за разликата над 770, 32 лв. до размера на вземането, за
което е издадена заповедта за изпълнение, компетентен на основание чл. 415, ал.
4 ГПК да обезсили заповедта за изпълнение е заповедния съд. В тази част
решението има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба.
С оглед изхода на
правния спор в полза на ищеца и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат
присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно производство
разноски, така и тези в заповедното производство по ч.гр.д. № 20764/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив – арг. т. 12 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че
с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на
разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска. Следва в полза на ищеца да бъде присъдена сумата от 25
лв. – разноски в заповедното производство за държавна такса, и сумата от общо
505 лв. – разноски в исковото производство, от които 25 лв. за заплатена
държавна такса, 120 лв. за съдебно-счетоводна експертиза и 360 лв. с ДДС за
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал.
1 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 1 ЗЧСИ, че М.А.К., ЕГН **********, с адрес ***, дължи
на П.С.И., ЕГН **********, с адрес *** Б, в качеството му на ****с ****, сумата от 766, 32
лв. (след прието с определение от 21.09.2020 г. изменение на иска чрез
намаляване на неговия размер), представляваща незаплатени от ответника такси и
разноски по ****по описа на ****П.И., за което вземане е издадена Заповед №
11476/20.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 20764/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I брачен състав.
ОСЪЖДА
М.А.К.
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на П.С.И. сумата от 25 лв. – разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 20764/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I
брачен състав и сумата от 505 лв. –
разноски в исковото производство по гр.д. № 3308/2020 г. на Районен съд -
Пловдив, IX граждански състав.
ОБЕЗСИЛВА Заповед №
11476/20.12.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 20764/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I брачен състав, в частта
й над сумата от 766, 32 лв. до сумата от 770, 32 лв.
РЕШЕНИЕТО в частта му, с която
е обезсилена заповедта за изпълнение има характер на определение и подлежи на
обжалване с частна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в едноседмичен срок от
връчването му на страните. В останалата му част решението подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
/п/
Вярно
с оригинала! ПК