№ 129
гр. Петрич, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ в публично заседание на двадесет и седми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Сузана Ем. Полизоева
при участието на секретаря Силвия Кирова
като разгледа докладваното от Сузана Ем. Полизоева Административно
наказателно дело № 20251230200555 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.72, ал.4 от Закона за Министерството на
вътрешните работи (ЗМВР), връзка с чл.145 и сл. от Административно
процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на И. Х. С., ЕГН-**********, с постоянен адрес:
/населено място/ срещу Заповед за задържане на лице № 314зз-249/06.09.2025
г. на инспектор С. П. Т. – разузнавач при РУ на МВР- Петрич.
В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на
обжалвания акт, като се оспорват изложените в него основания за издаването
му, поради което се иска отмяната му.
В съдебно заседание жалбоподателят не се явява лично и не се
представлява от защитника му адв. Г., редовно упълномощен по делото и
редовно призован.
Ответникът С. Т. се явява лично, излага съображенията си за издаване на
оспорваната заповед, като сочи че същата е издадена законосъобразно,
посочвайки обстоятелства при които нарушителя е установен, както и
хронологията на нарушението. Поддържа заповедта и счита, че същата е
законосъобразна, като моли да бъде потвърдена, а жалбата да бъде оставена
без уважение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа
страна:
Със Заповед № 314зз-249/06.09.2025г. издадена от инспектор С. П. Т. -
разузнавач при РУ - гр. Петрич, е наложена на И. Х. С., с ЕГН **********
принудителна административна мярка "задържане за срок от 24 часа", като
1
задържането е на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР, в 00:05 ч. на 06.09.2025
г. в помещение за временно задържане в РУ- Петрич. Като фактическо
основание за задържането му не са описани такива, единствено фигурира в
заповедта изразът „има данни за извършено престъпление по чл. 354а, ал.3 от
НК, държане на НВ /марихуана/, във връзка с образувано ЗМ № 314 ЗМ-
340/2025 г., по описа на РУ- Петрич“. Той е освободен на 06.09.2025 г. в 18:55
ч., видно от отбелязването на разписка към заповедта. /л.9 от делото/.
Заповедта за задържане е връчена на жалбоподателя, за което свидетелства
подписът на задържаното лице /виж стр.9 от делото/.
При задържането на жалбоподателя е бил извършен личен обиск, за което
действие е съставен протокол, при който в него са открити 1 бр. портфейл,
черен, съдържащ 1бр. лична карта на лицето и 1бр. дебитна карта, 1бр.
СУМПС, 1бр. карта „еко“, 1бр. синджир, ведно с кръстче, жълти на цвят, както
и 1бр. мобилен телефон с марка и модел „Айфон 13“ с IMEI- *** и IMEI 2-
***. В сочения протокол жалбоподателят е посочил, че са негова лична
собственост. Ведно от процесната заповед, С. е подписал лично. На
задържания са разяснени правата му по чл.72, ал.3,4,5 и 6 и по чл.73 от ЗМВР,
същият е подписал и декларация приложение № 1 към чл. 15, ал.2 ЗМВР. При
освобождаването на жалбоподателя е издадена разписка за върнати вещи на
задържаното лице от 06.09.2025г., с която са върнати вещите, намерени при
обиска и която разписка е подписана както жалбоподателя, така и от
полицейския служител М., върнал вещите.
Всички гореизброени документи, приложени към административната
преписка, са приети като доказателства по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав достига до следните правни изводи:
Жалбата срещу законността на задържането е подадена в срока по чл. 149,
ал.1 АПК. Съдът намира жалбата за процесуално допустима- подадена е за
подлежащ на обжалване акт и от процесуално легитимирано лице. За да е
законосъобразна една Заповед за задържане на лице, същата следва да е
издадена от лице с установена от закона компетентност в определената затова
форма, при спазване на правилата на административното производство, при
правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с целта на закона.
В ЗМВР е предвидена възможност за осъществяване на арест от страна на
полицейски органи по отношение на лице, за което има данни, че е извършено
престъпление. Този арест може да продължи най- много 24 часа, съгласно
нормата на чл. 73 от същия закон.
Разгледана и по същество същата се явява основателна.
Въз основа разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК, съдът се задължава да
извърши преценка за законосъобразност на оспорения административен акт на
всички основания по чл.146 от АПК. В изпълнение на това свое правомощие
съдът намери, че оспореният акт е издаден от компетентен орган – полицейски
орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР, съгласно правомощията му,
2
заложени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР, видно от приложената
Заповед, същата е издадена от оправомощено лице за това, а именно
инспектор С. П. Т., на длъжност разузнавач при РУ на МВР - Петрич.
Издадена е и в предвидената в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма.
Полицейското задържане не може да бъде произволно. Издадената
заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти,
които да сочат връзка между задържания и конкретното извършено
правонарушение, както и задържането му да е съобразено с целта на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.74, ал.1 от ЗМВР заповедта следва да е
издадена в писмена форма, а алинея 2-ра, има същата разпоредба посочва и
съдържанието на самата заповед, а именно: името, длъжността и
местоработата на полицейския орган, издал заповедта; фактическите и
правните основания за задържането; данни индивидуализиращи задържаното
лице; датата и часът на задържането; ограничаването на правата на лицето по
чл. 73; както и правата на задържаното лице.
В оспорвания акт са посочени името, длъжността и местоработата на
служителя, който го е издал, както и данните, индивидуализиращи
задържаното лице, трите имена, ЕГН и адрес, датата и часът на задържането.
Във връзка с това, съдът иска да отбележи следното: видно от служебната
проверка на представената издадена Заповед, настоящият състав отбелязал, че
в фамилията на нарушителя, съществува грешка, като е посочена фамилия С.,
вместо С., проверявайки всички други данни удостоверяващи самоличността
на лицето, съдът приема, че посочената техническа грешка, не представлява
съществена такава, тъй като по всичките други посочени данни се установява
самоличността на лицето. Съгласно Решение № 1225/2020 г., на
Административен съд- София- град „Неправилното изписване на име в
заповедта не е съществен порок, когато от останалите данни безспорно се
установява самоличността на задържаното лице. В тази връзка, съдът посочва,
че Заповедта е и надлежно връчена на лицето, като същия по категоричен
начин е разбрал, че се отнася за него, видно и от подписа на разписката за
връчването й /л.9 от делото/.
В продължение на това, а и по същество на приложението на
материалния закон, следва да се подчертае, че разпоредбата на чл. 74, ал.2, т.2
ЗМВР изрично изисква към момента на задържането като елемента от
съдържанието на заповедта да бъдат посочени фактическите и правните
основания за задържането. Това изискване е проявление на установеното в
разпоредбата на чл. 5, §2 ЕКПЧ, която осигурява гаранция всяко арестувано
лице да знае защо е лишено от свобода, както и за да му се даде възможност
да отрече извършването на престъплението.
Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗМВР задържането на лицата по чл. 72, ал. 1
ЗМВР поначало може да се извърши само с писмена заповед. За нейната
обосновка - чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, изрично изисква като елемент от
съдържанието на заповедта посочване на както на фактическите, така и на
3
правните основания за задържането. При осъществяване на съдебния
контрол за законосъобразността на акта, преценката на решаващия съд е
свързана именно с изследване на въпроса доколко са налице посочените в него
фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат с
посочените от издателя правни норми.
Според съда по своята форма и съдържание обжалваната Заповед за
задържане не отговаря на изискванията на чл. 74, ал.2, т.2 ЗМВР и чл. 5, §
КПЗЧОС, тъй като в нея не са посочени фактическите основания за задържане
на жалбоподателя. Посочената разпоредба от ЗМВР кореспондира с нормата
на чл.5, §2 КПЗЧОС, съгласно която всяко задържано лице трябва незабавно
да бъде уведомено на разбираем за него език за основанията за арестуването
му. В заповедта за задържане, като фактическо и правно основание за
лишаването на свобода на С. е посочено единствено, „има данни за извършено
престъпление по чл. 354а, ал.3 от НК, държане на НВ /марихуана/, във връзка
с образувано ЗМ № 314 ЗМ-340/2025 г., по описа на РУ- Петрич“, което е
изключително лаконично и неинформативно, за да покрие минималните
стандарти по чл. 74, ал.2, т.2 ЗМВР и чл. 5, § КЗПЧОС. В този смисъл не става
ясно дали жалбоподателят е задържан, тъй като е имало данни за извършено
престъпление по чл. 354а, ал.3 от НК от негова страна, дали е бил само
свидетел на относими към предмета на доказване факти, дали е бил
съпричастен към извършване на престъплението по друг начин или пък се
твърди, че задържането му е с оглед изясняване извършването от
неустановено лице на престъпление по чл. 354а, ал.3 от НК. Даже снетите в
хода на откритото производство показания, на разпитания свидетел Т., не
могат да внесат яснота за случилото се. Същия посочва, че „.. от
допълнителните данни служебно ми е известно, че случая беше
преквалифициран като деяние за разпространение на наркотични вещества, но
не спрямо лицето, което в момента обжалва заповедта, а спрямо другите две
лица.; …Когато лицата са установени на място въпросното лице И. С. отказа
да съдейства, като това беше причината да бъде отведен в РУ. Ако на място
беше дал всички данни, които знаел по случая нямаше да се стигне до
неговото задържане. Ако не беше задържан имаше вероятност да предупреди
останалите лица участници, като на следващия ден бяха установени и други
лица съпричастни към деянието.“ – т.е от изложените твърдения на свидетеля,
безспорно се потвърждава бланкетното посочване на правното основание, тъй
като видно от изложеното, жалбоподателят не става ясно в какво качество е
бил задържан, като свидетеля посочва различни основания за привличането
му, а именно и като свидетел, и като съпричастник, но не като извършител на
престъпление, за което му е наложена заповед за задържане за срок от 24 часа.
При това положение, с връчване на заповедта по реда на чл.74, ал.6 ЗМВР
задържаното лице не е било наясно с причините за фактическото му лишаване
от свобода, като по този начин е било ограничено правото му да ги оспори по
съдебен ред.
Действително, съгласно константната съдебна практика на ВАС и
4
съобразно указанията по приложение на закона, дадени с ТР № 16 от
31.03.1975 година на ОСГК на ВКС, неизлагането на мотиви в самия
административен акт не съставлява съществено нарушение на процесуалните
правила, ако фактическите основания и конкретните съображения за
издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването на акта или в
последващ такъв. В този смисъл са Решение № 13520 от 12.12.2016 г. по адм.
дело № 9200/2015 г. по описа на ВАС, V-то отделение; Решение № 1801 от
13.02.2017 г. по адм. дело № 12306/2017 г. по описа на ВАС, V- то отделение;
Решение № 8372 от 05.06.2019 г. по адм. дело № 12337/2018 г. по описа на
ВАС, I-во отделение и др. Посоченото тълкуване на закона по отношение на
заповедта за задържане обаче влиза в колизия с гаранцията, регламентирана в
чл.5, §2 КПЗЧОС, а именно задържаното лице незабавно да бъде уведомено за
основанията за арестуването му. Тук е мястото да се посочи, че независимо от
това, в случая не е приложен никакъв документ, вкл. докладна записка, от
който да се установяват мотивите за задържането на жалбоподателя.
При това положение, съдът намира, че за извършеното със заповедта
задържане не е установено наличието на материалноправни предпоставки по
смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. По този начин, освен нормите на чл. 72,
ал. 1, т. 1 ЗМВР и на чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, с постановяване на заповедта за
задържане е нарушен и чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България,
установяващ конституционно гарантирано право на гражданите на РБ на
лична свобода и неприкосновеност, което ал. 2 прокламира, че никой не може
да бъде задържан, подлаган на обиск или на друго посегателство върху
личната му неприкосновеност, освен при условията и по реда, определени със
закон.
Задържането под стража на основание чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР за срок не по
- дълъг от 24 часа, представлява по смисъла на чл.22 ЗАНН принудителна
административна мярка, която има за цел чрез задържането да се предотврати
възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва
престъпление или да се укрие след извършването на такова. Освен това, тя се
предприема с цел започване на разследване срещу вероятния извършител на
престъпление.
Действително за прилагането на тази принудителна административна
мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани
доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето,
извършило престъпление по смисъла на НК, а още по- малко е задължително
престъплението да е безспорно и окончателно установено. Понятието „данни“
по смисъла на чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР не съвпада с „достатъчно данни“ по
смисъла на чл.212, ал.1 НК, но все пак е необходимо наличието на данни,
обосноваващи предположението, че лицето, което се задържа, е извършител
на престъпление, което не е оборено към момента на взимане на ПАМ и
именно това дава право на административния орган при условията на
оперативна самостоятелност да наложи мярката. Във всеки конкретен случай
следва да се държи сметка за целта на закона, за конкретните фактически и
5
правни действия, извършени от лицето и за степента на обществената им
опасност, в противен случай предоставените със ЗМВР правомощия на
полицейските органи се превръщат в произвол и злоупотреба с власт.
От направеното описание не може да бъде установено отношението на
жалбоподателя към престъплението за което било образувано ДП, което е
изложено в издадената заповед. Напротив, от това действие -
неконкретизирането на фактите, както и при липса на мотиви, съдът не може
да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания административен
акт и същия подлежи на отмяна като незаконосъобразен, като издаден в
нарушение на чл. 74, ал.2, т.2 от ЗМВР. При осъществяване на съдебния
контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана
именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения
административен акт фактически основания за издаване и доколко могат да се
свържат с посочените от издателя правни норми, като в случая такава не е
конкретно посочена.
В този смисъл, допуснатият процесуален недостатък на атакуваната
заповед проявява своето действие в две направления. На първо място, при
липсата на каквито и да било конкретни факти задържаното лице не може да
разбере с какви свои действия или бездействия е провокирало прилагането на
държавна принуда спрямо него. Липсата на изложени конкретни факти и
обстоятелства, които да представляват фактическо основание за издаване на
заповедта, което да съответства на дадената правна квалификация, несъмнено
опорочава от формална страна така издадената заповед. Поради това съдът
приема, че заповедта за задържане е издадена в нарушение на материалния
закон и административно производствените правила, което представлява и
основание за нейната отмяна. Липсата на фактическо описание на
основанията, налагащи задържането на жалбоподателя всъщност ограничава и
правото му на информация по чл. 5, § 2 КЗПЧОС, съгласно която всяко
задържано лице трябва незабавно да бъде уведомено на разбираем за него
език за основанията за арестуването му.
На второ място, при осъществяване на съдебния контрол за
законосъобразност преценката на решаващия съд е свързана именно с
изследване на въпроса доколко са налице посочените в оспорения
административен акт фактически основания за издаване на заповедта и
доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми. В
разглеждания случай обаче не са посочени никакви фактически данни за
извършено от жалбоподателя С. престъпление, а е посочено единствено
разпоредбата на Наказателния кодекс и номера на ЗМ по описа на РУ- Петрич,
поради което съдът е поставен в невъзможност да извърши преценка дали са
били налице приетите за съществуващи от административния орган
фактически основания.
Императивно предвиденото изискване за мотивираност на
административните актове има за цел да не бъде нарушавано правото на
6
защита на лицето, адресат на акта, както и да не бъде преградена
възможността му адекватно да я организира. Независимо, че в настоящия
случай административният орган действа при условията на оперативна
самостоятелност, същият е следвало да изложи в заповедта какви са
конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане. В този
смисъл е и т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. №
ТР-4/2002 г., съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание
за отмяна на издадения административен акт.
Съгласно приетото с Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по жалби на П. и
П. срещу България, не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само
позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични
обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи съпричастност
към престъпно деяние. Изхождайки от изискването „подозрението да се
базира на разумни основания, като съществена част от защитата срещу
произволен арест и задържане“, ЕСПЧ приема, че при липсата на конкретна
фактическа обосновка на необходимостта от задържането, задържането се
явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол.
В допълнение на горното, следва отново да се посочи, че по никакъв
начин, от показанията на свидетеля Т., в откритото съдебно заседание, не се
установява, поради каква причина и на какво основание лицето било
задържано, и дали изобщо е следвало да бъде задържано. Обстоятелствата,
изложени в заседанието, съдът не ги кредитира, тъй като същите се явяват
неясни. Съдът счита, че неоснователни са и твърденията базирани върху
предположения, че задържания имал намерение да уведоми и другите лица,
които са били на място, заедно с него. Поради тази причина, и всичко
изложено дотук, съдът потвърждава твърденията си, че липсва каквото и да
било мотивиране, за издаването на съответната Заповед за задържане.
Въпросът дали задържаното лице е извършител на конкретно деяние и дали то
е извършено от него виновно, подлежат на пълно, всестранно и обективно
доказване в рамките на наказателното производство.
Въпреки предоставената от закона възможност да действа при условията
на оперативна самостоятелност, в случая се установи по категоричен начин, че
административният орган при издаване на оспорената заповед не е приложил
правилно материалния и процесуалния закон.
По изложените съображения оспорената заповед следва да бъде отменена
като незаконосъобразна.
По разноските:
При този изход на делото жалбоподателя има право на разноски. По
делото освен представеното пълномощно /л.8 от делото/, липсва приложен
договор за правна защита и съдействие, с който да се установява договорена
сума за адвокатски хонорар, която да е заплатена, поради което съдът не
следва да се произнася по въпроса на сторените разноски, тъй като не са
доказани по надлежния ред, макар и да са претендирани с депозирането на
7
жалбата срещу атакуваната заповед.
Дължи се внасяне на държавна такса в размер на 10 лева за разглеждане
на спора, която с оглед изхода на делото следва да бъде възложена на ОД на
МВР Благоевград.
Така мотивиран, на основание чл. 172 от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице № 314зз - 249/06.09.2025 г. на
инспектор С. П. Т. – разузнавач при РУ на МВР- Петрич, с която на И. Х. С., с
ЕГН **********, с постоянен адрес /населено място/ е наложена
принудителна административна мярка "задържане за срок от 24 часа", на
основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР.
ОСЪЖДА на основание чл. 143 АПК ОД на МВР- Благоевград да
заплати по сметка на Районен съд - Петрич сумата от 10 лева държавна такса
за образуване на делото.
Решението може да бъде обжалвано по реда на Глава XII от АПК пред
Административния съд- Благоевград в 14 - дневен срок от връчване на
съобщението.
Съдия при Районен съд – Петрич: _______________________
8