Р Е
Ш Е Н
И Е
№
82
гр.Шумен,
13.04.2020г.
Шуменският
окръжен съд, в публичното съдебно заседание
на тринадесети февруари, през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: А.Карагьозян
Членове:1.З.Иванова
2.С.Стефанова
при
секретаря С. Методиева , като разгледа докладваното от съдия З.Иванова в.гр.дело №478 по описа за 2019 год. на ШОС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С Решение №906/8.10.2019г., постановено по
гр.д.№3124/2018г., Районен съд -Шумен е признал за установено по отношение на „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Х. И.“ № **,
ет. ***, представлявано от А. В. Г. - изпълнителен директор, че С.С.М., ЕГН **********,***,
дължи на търговското дружество следните суми: 228,29 лв. - главница, съгласно сключен на 11.08.2015 г.
между „П. Ф. Б.“ ООД и ответника, Договор за потребителски кредит №*********,
като вземането по договора в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество;
23,24 лв.– договорна, възнаградителна лихва за периода от 21.10.2015 г. до
05.11.2015 г.; 14,19 лв.- лихва за
забава за периода от 21.10.2015 г. до 31.05.2018 г.; 98,41 лв. - такси за
периода от 21.10.2015 г. до 05.11.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 25.06.2018 г. до окончателното изплащане на главното
задължение, присъдени по ч.гр.д. №1862/2018 г. по описа на ШРС. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца и 750 лева
представляваща направените по делото, включително и в заповедното производство,
разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
Недоволен
от решението е останал ответникът, който чрез назначения му особен представител
адв.Д.Б. от ШАК е подал въззивна жалба. Основното възражение за неправилност на
обжалваното решение касае редовността на съобщаване на извършената цесия.
Твърди се , че първоначалният кредитор не е упълномощил надлежно цесионера –
настоящ ищец да съобщи на длъжника за извършената цесия . Поради горното счита,
че ищецът не е активно легитимиран да претендира процесното вземане . Моли
обжалваното решение на да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което искът да бъде отхвърлен.
В
срока по чл.
263 от ГПК, ищецът е представил писмен отговор, в който оспорва въззивната
жалба.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският
окръжен съд, след като взе предвид изложеното във въззивните жалби и като прецени отделно и в съвкупност
събраните по делото доказателства , приема за установено от фактическа и правна
страна следното :
Шуменският
районен съд е бил сезиран с искова молба
подадена от „Ф. И.“ ЕАД в която е посочено , че по ч.гр.д.№1862/2018 г. на ШРС, по реда на
чл.410 и сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
срещу ответника С.С.М., за сумата от
364,13 лв., от която: 228,29 лв. - главница, съгласно сключен на 11.08.2015 г.
между „П. Ф. Б.“ ООД и ответника, Договор за потребителски кредит №*******,
като вземането по договора в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество;
23,24 лв. – договорна, възнаградителна лихва за периода от 21.10.2015 г. до
05.11.2015 г.; 14,19 лв. - лихва за
забава за периода от 21.10.2015 г. до 31.05.2018 г.; 98,41 лв. - такси за
периода от 21.10.2015 г. до 05.11.2015 г., като е присъдена и законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
до окончателното ѝ изплащане. На 11.08.2015 г. между „П. Ф. Б.“ ООД и
ответника е сключен Договор за потребителски кредит №******,
по силата на който дружеството е предоставило на ответника заем, в размер на 300 лева, при насрещното
задължение на последния да върне посочената сума, ведно с уговорената лихви и
такси, чрез 45 седмични погасителни вноски. Ищецът твърди, че първото просрочие
по кредита било от 21.10.2015 г., а крайният срок на договора е настъпил на
05.11.2015 г. В следствие забавата и съобразно договореното, му е начислена
лихва за забава. На 28.07.2016 г. между кредитора и ищцовото дружество е
сключен договор за цесия, по силата на който процесното вземане е прехвърлено
на ищеца. Ищецът бил упълномощен да уведоми длъжника за настъпилата цесия и на
последния, в качеството му на цедиран длъжник, е изпратено уведомление за
настъпилата цесия, но пратката се е върнала в цялост като непотърсена, поради
което ищецът счита, че уведомяването следва да настъпи в настоящото
производство. Поради изложеното моли съда да постанови решение, по силата на
което, да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
364,13 лв., от която: 228,29 лв. - главница, съгласно сключен на 11.08.2015 г.
между „П. Ф. Б.“ ООД и ответника, Договор за потребителски кредит №*******, като
вземането по договора в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 23,24
лв. – договорна, възнаградителна лихва за периода от 21.10.2015 г. до
05.11.2015 г.; 14,19 лв. - лихва за
забава за периода от 21.10.2015 г. до 31.05.2018 г.; 98,41 лв. - такси за
периода от 21.10.2015 г. до 05.11.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до
окончателното ѝ изплащане. Претендира и разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът, действащ чрез назначения му от съда особен представител е
представил писмен отговор, в който е
заявил , че счита исковете за неоснователни, за което излага правни и
фактически доводи и възражения. Излага възражения за нищожност на договорните
клаузи за лихви и такси.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства
, преценени поотделно и в съвкупност, се установява, че по ч.гр.д.№1862/2018 г. по описа на ШРС, по реда
на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
срещу ответника, за следните суми: 228, 29 лв. - главница, съгласно сключен на
11.08.2015 г. между „П. Ф. Б.“ ООД и ответника Договор за паричен заем
№*********; 23, 24 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода от
21.10.2015 г. до 05.11.2015 г.; 14, 19 лв. - лихва за забава за периода от
21.10.2015 г. до 31.05.2018 г.; 98, 41 лв. - такси за периода от 21.10.2015 г.
до 05.11.2015 г. Присъдена е и законна лихва върху главницата, считано от
25.06.2018 г. до изплащане на вземането, както и направените разноски в общ
размер на 75.00 лева. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.
Отчитайки горното и при правилно разпределена
доказателствена тежест, ШРС е приел, че по делото е установено наличието на
валидно облигационно отношение между сочения заемодател - „П. Ф. Б.“ ООД
и ответника, по силата на което посоченото дружество е предоставило заем на ответника, в размер на
300 лева, със задължението на последния да върне сумата, ведно с уговорената
възнаградителна лихва. Съобразно съдържанието на представения Договор за
потребителски кредит №********** от ********** г., на посочената дата „П. Ф. Б.“ ООД и ответника
са постигнали съглашение, по силата на което дружеството е предоставило в заем
на ответника сума в размер на 300 лева, при насрещното задължение на ответника
да върне сумата, ведно с уговорена фиксирана лихва в размер на 40, 98 лева. В
същия договор страните са постигнали съгласие кредиторът да предостави
допълнителна услуга на заемополучателя, именувана „К*******“, при която
кредиторът е поел задължение да достави заемната сума в дома на длъжника, като
събира седмичните, дължими от длъжника, вноски също при посещение на дома на
последния. За тази услуга ответникът е поел насрещното задължение да заплати
сумата от 174, 84 лева. С посочената такса общият размер на дължимата сума по
договора възлиза на 530, 82 лева, платими чрез седмични вноски, всяка в размер
на 11, 80 лева, с изключение на последната вноска, която се равнява на сума от
11, 62 лева. Срокът на договора е 45 седмици, като първото седмично плащане е
следвало да се извърши на 18.08.2015 г., а всяко следващо седмично плащане е
следвало да се осъществява всяка сряда от съответната седмица.
Анализирайки текста на договора първоинстанционният
съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод, че същият е на ясен и разбираем език, като в случая е
спазено изискването на разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК (форматът и размерът
на шрифта е 12, установено от съда при просто сравнение на текста на договора с
текст с размер на шрифта 12). Постигането на съгласие между страните относно
предмета на заема и поемането на задължение за неговото връщане, както и
предаването на сумата в държане на ответника С.М., по делото се установяват по
несъмнен и категоричен начин. В
решението е посочено, че самият договор
има характер на разписка за предаване на средствата, което разбиране се
споделя и от въззивния съд. В обжалваното решение е налице законосъобразен
извод относно липсата на нарушение относно договорения ГПР. Към датата на
сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл.
19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни.
Договореният между страните ГПР от 49,00%, не надхвърля петкратно размерa на
законния такъв за времето на сключване на договора /определения от БНБ основен
лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка/.
Във връзка със заявените от ответника възражения за
нищожност (неравноправност) на клаузата „К****“ , районният съд е приел, че
съобразно чл.10а от ЗПК, кредиторът може
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Приел е , че в случая е налице именно
договорка за извършване на допълнителна услуга от страна на кредитора -да
събира седмичните вноски чрез посещение на представител на дружеството в дома
на длъжника, при което за длъжника възниква задължение да заплати стойността на
тази услуга, който извод настоящият съд намира за правилен.
Предвид изложеното по-горе счита, че изводите в
обжалваното решение,според които сключеният между „П. Ф. Б.“ ООД и ответника
договор за заем е действителен, респ. поражда предвидените в него права и
задължения за страните са обосновани и правилни .
Както при разглеждане на делото пред ШРС , така и пред
въззивния съд липсва спор , че ответникът
е спрял плащанията по договора, като съответно съобразно уговореното и
общите правила за забава на парични задължения, същият следва да понесе и
отговорността за забавеното плащане. От заключението по назначената пред ШРС
ССЕ е доказано , че на 11.08.2015 г. на
ответника е предоставен заем от „П. Ф. Б.“ ООД, като общо платените по договора
суми от ответника са в размер на 140 лева. Последното плащане по договора е на
21.10.2015 г. Размерът на остатъка от задължението по договора е следното: 228,
29 лева - главница; 23, 24 лева - договорна лихва и 14, 19 лева - лихва за
забава и 98, 41 лева- такси. Както беше посочено по-горе, по делото е доказано,
че кредиторът е предал на ответника сумата уговорена като заем , договорът е
действителен , не страда от пороци водещи до недействителност , поради което за
ответника е възникнало задължение да върне кредита в сроковете и начина уговорен в договора за
заем.
Предвид обстоятелството, че искът е предявен от „Ф. И.” ЕАД , в качеството на цесионер
на описаното вземане, районният съд е извършил преценка на представените в тази
насока доказателства . Приел е, че според приложените по делото писмени доказателства - Договор за прехвърляне на
вземания между „Ф. И.” ЕАД и „П. Ф. Б.“ ООД от 28.07.2016, Приложение №
1 към договора със списък на длъжниците и прехвърлените вземания, се
установява, че на 28.07.2016 г. „П. Ф. Б.“ ООД (в качеството на цедент) и „Ф. И.” ЕАД (в качеството на цесионер),
са сключили договор за прехвърляне на вземания, съгласно който цедентът
прехвърля възмездно на цесионера вземания, произтичащи от договори за заем,
описани в Приложение № 1 към договора. От представеното по делото Приложение №
1 е видно, че вземането на цедента по процесния договор за кредит, е включено в
предмета на договора за цесия от 28.07.2016г.
В обжалваното
решение е посочено, че на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор
(цедентът) е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземането. По делото
е представено уведомление, адресирано до ответната страна, за извършеното
прехвърляне на вземането на кредитора на ищцовото дружество. Няма данни това
уведомление да е изпращано, преди завеждане на делото, до ответника. Но,
съобразно задължителната съдебна практика, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомление от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при
решаване на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК.
Изходящото от цедента, действащ чрез пълномощника си, уведомление, приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД (в този смисъл са Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д. №
12/2009 г. Т.К., II Т.О. на ВКС, Решение №78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д.
№2352/2013 г., II т.о.,
ТК, Решение №3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д.№1711/2013 г., I т.о., ТК,
постановени по реда на чл.290 от ГПК). Районният съд е приел, че в разглеждания
казус препис от исковата молба и приложенията към нея са надлежно връчени на
ответника, като в приложенията са както уведомителното писмо от бившия
кредитор, действащ чрез ищеца по силата на надлежно извършена упълномощителна
сделка, така и изричното, за тези действия, пълномощно от цедента. За да стигне
до извода, че ищецът, в качеството си на цесионер е надлежно упълномощен от
предишния кредитор да уведоми длъжника за настъпилата цесия, съдът се е
съобрази с предвиденото в договора за цесия и по- конкретно с текста на чл.7,
ал.1 от договора, според който с подписването на договора за цесия цедентът
дава съгласието си и упълномощава цесионера да уведоми всички длъжници от
негово име, в съответствие с разпоредбите на чл.99, ал.3 от ЗЗД, за
прехвърлянето на договорите за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1
от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът,
договорът или естеството на вземането не допуска това. Цесията е съглашение, в
което цедираният длъжник не участва, тъй като при този договор промяната в
облигационното правоотношение се отнася само до кредитора по вземането.
Безспорно процесното вземане е прехвърлимо (няма изрична забрана в закона или
договора за това и естеството на вземането го позволява). В случая предвид изрично сключения договор за
цесия и уведомяването на ответника, в качеството му на цедиран длъжник,
районният съд е приел , че по отношение
на последния е настъпил прехвърлителния ефект на цесията, като в този смисъл
носител на вземанията по процесния договор за кредит е ищецът.
Във въззивната жалба отново се акцентира върху факта,
че в договора за цесия е посочено, че цедентът ще снабди цесионера с изрично
пълномощно за извършване на уведомлението по чл.99,ал.3 от ЗЗД . Предвид факта, че представеното в тази връзка
пълномощно съдържа текст касаещ
извършена цесия от 28.06.2016г. , докато процесната е от 28.07.2016г. ,
жалбоподателят твърди , че липсва надлежно упълномощаване цесионерът да извърши
уведомяването по чл.99,ал.3 от ЗЗД . Както е посочено по-горе , съгласно
уговорката от чл.7, ал.1 от договора за цесия , заемодателят-прехвърлител
изрично упълномощава цесионера, който от своя страна се задължава да изпраща
писмени уведомления до длъжниците във връзка с извършеното прехвърляне на
задължението им към нов кредитор съгласно чл.99 от ЗЗД .Тази клауза съдържа
изрично упълномощаване на цесионера да извърши уведомяването по чл.99,ал.3 от ЗЗД . Обстоятелството дали цедентът е изпълнил поетото към цесионера задължение
да му предостави отделно пълномощно не дерогира вече учредената със самия
договор представителна власт на цесионера да извърши съобщаването на цесията по
чл.99,ал.3 от ЗЗД, нито е условие упълномощаването за прояви действието си .
Пълномощното може да улесни цесионера да докаже представителната си власт пред
длъжниците . Последните не са страна по договора за цесия и с оглед неговото
релативно (относително) действие не могат да се позовават на неизпълнение на
задължения по този договор, доколкото те не засягат учредената вече в полза на цесионера
представителна власт във връзка с извършване на уведомленията по чл.99, ал.3 от ЗЗД . Поради посоченото съдът намира за ирелевантно обстоятелството дали
действително представеното пълномощно касае процесната цесия .
Поради изложеното по-горе въззивният съд намира , че
районният съд е достигнал до правилни и законосъобразни изводи , че ответникът
дължи връщане на претендираните суми , чийто точен размер е установен със
заключението по назначената пред районния съд
ССЕ , а именно : 228,29 лв. - главница, съгласно сключен на 11.08.2015
г. между „П. Ф. Б.“ ООД и ответника, Договор за потребителски кредит №********,
като вземането по договора в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество;
23,24 лв. – договорна, възнаградителна лихва за периода от 21.10.2015 г. до
05.11.2015 г.; 14,19 лв. - лихва за
забава за периода от 21.10.2015 г. до 31.05.2018 г.; 98,41 лв. - такси за периода
от 21.10.2015 г. до 05.11.2015 г.
В заключение , обжалваното решение се явява правилно и
законосъобразно и на основание чл.272 от ГПК следва да бъде потвърдено .
С оглед изхода
на делото, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна деловодни разноски извършени във
въззивната инстанция в общ размер на 400
лева , от които 300 лева – възнаграждение на назначения му особен представител
за въззивната инстанция и 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл.78,ал.6 от ГПК жалбоподателят С. С.М., ЕГН ********** следва да бъде осъден да
заплати в полза на Бюджета на СВ, по
сметка на ШОС , сумата 25 лева – държавна такса за въззивно обжалване .
Водим
от горното и на основание чл.272 от ГПК , съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№906/8.10.2019г., постановено по гр.д.№3124/2018г. по описа на Районен съд -Шумен .
ОСЪЖДА С.С.М., ЕГН ********** да
заплати на „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК *************
сумата 400 (четиристотин) лева – деловодни разноски извършени във
въззивната инстанция, от които 300 лева – възнаграждение на назначения и особен
представител и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение .
ОСЪЖДА С.С.М., ЕГН ********** да
заплати в полза на Бюджета на СВ, по сметка на ШОС сумата 25 (двадесет и
пет) лева – държавна такса за въззивно
обжалване .
Решението не подлежи на обжалва на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.