№ 70
гр. София , 02.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и шести ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Х. В. Х.а
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Джулиана Х. В. Х.а Въззивно гражданско
дело № 20201000502838 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на главните страни по гр.д.№ 6804/2018г. по описа на
СГС, І-19 ти състав срещу решението от 28.01.2020г., с което, при участието на „ПСТ
Груп“ ЕАД и „Пътстрой Бургас“ ЕООД като трети лица помагачи, са уважени предявените
като частични искове по чл. 49 ЗЗД, като е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ да
плати на Д. А. Х. и В. Х. Х. по 26 000 лева обезщетение за неимуществени вреди - болки и
страдания от смъртта на Х. В. Х., настъпила при ПТП на 01.09.2015г., ведно със законната
лихва от 01.09.2015г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски.
Ищците Д. А. Х. и В. Х. Х. обжалват решението с твърдението, че възражението на
ответника за съпричиняване е неоснователно и недоказано, поради което изводът на
първостепенния съд, че пострадалият е допринесъл за леталния си изход, е необоснован. С
този довод искат отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което исковете
им бъдат отново уважени, но при съобразяване на липсата на съпричинително поведение.
Ответникът Агенция „Пътна инфраструктура“ обжалва решението с оплаквания за
неправилност. Заявява, че извън хипотезата на ремонт, законът не го задължава, като
собственик на пътя, да подменя мантинелата, така щото тя да отговаря на изискванията за
безопасност, въведени след поставянето й. Твърди, че такава хипотеза не е установена по
делото, тъй като снимките от „Гугъл мапс“ , коментирани от вещото лице П. в заключението
му от 10.10.2019г., са негодни доказателствени средства за нуждите на гражданския процес.
Възразява срещу извода на първостепенния съд за размера на приноса на пострадалия, като
сочи, че същият следва да е повече от 50%. Прави оплаквания и за неправилно приложение
на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на претендираните обезщетения. Иска
1
се отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
Главните страни взаимно оспорват жалбите си.
Третото лице помагач ПСТ Груп ЕАД поддържа жалбата на ответника и оспорва тази на
ищците.
Третото лице помагач Пътстрой Бургас ЕООД не взема становище по жалбите.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269, ал.1 ГПК,
намира решението за валидно, допустимо и правилно като краен извод, по следните
съображения, формирани в отговор на оплакванията по страните:
По допустимостта на жалбата на ищците:
Ищците са предявили исковете си като частични. За да ги уважи изцяло, след като е
определил справедливия размер на обезщетенията, първостепенният съд ги е намалил
наполовина съобразно извода си, че приносът на пострадалия е 50 % и е отчел, че
получените разлики надвишават частичните размери на исковите претенции. При този
начин на пресмятане изводът на съда относно възражението за съпричиняване не намира
отражение в диспозитива на съдебното решение. Ако обаче беше намален със съответния
процент размера на частичната претенция ( в случая 26 000 лева), изводите относно
възражението за съпричиняване щяха да се отразят на диспозитива, като частичните искове
щяха да бъдат отхвърлени за съответната разлика. Ищците имат интерес да оспорят/отрекат
изводите на съда относно възражението по чл. 51, ал.2 ЗЗД, тъй като съгласно даденото в ТР
3/2016г. на ОСГТК разрешение, при уважаване на частичния иск обективните предели на
СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите
факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), включително
правоизключващите/правонамаляващите и правоунищожаващите възражения на ответника
срещу тях. При втория вариант на пресмятане ищците ще имат възможност да обжалват
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. В първия случай обаче, какъвто е
и процесният, отхвърлителен диспозитив липсва, поради което единствената възможност за
ищците да защитят правния си интерес като пренесат спора относно възражението за
съпричиняване пред въззивната инстанция е чрез въззивна жалба срещу решението, което ги
удовлетворява като резултат. Ето защо, независимо от даденото в т.18 от ТР № 1/04.01.2001
г. на ОСГК на ВКС разрешение, настоящата инстанция приема въззивната жалба на ищците
за допустима.
По същество:
Установява се от събраните по делото доказателства, че ищците са наследници по закон –
преживяла съпруга и син, на починалия на 01.09.2015г. при ПТП на пътя „Югозападен
обход“ за АМ Тракия, километър 7+300 , до кръстовището за гр.Карнобат, Х. В. Х..
Произшествието е станало при ясно и сухо време, в светлата част на денонощието. Хасан е
пътувал с разрешената за участъка скорост, 50км/ч, като при навлизане в лява крива е
напуснал пътното платно вдясно, на около 11 метра от началото на метална предпазна
ограда и е самокатастрофирал в нея. Първоначалният сблъсък между автомобила и
мантинелата е в областта на преден десен фар на колата, откъдето мантинелата е навлязла в
купето на автомобила, пробила челното панорамно стъкло и нанесла смъртоносен удар в
областта на главата на водача.
Безспорно е установено, че процесната мантинела е проектирана и изградена в периода
2003-2006г., при действието на „Технически правила за приложение на СПО по
републикански пътища“, 1994г. , ГУП; Техническа документация на СПО от 1997г.; „
Техническа документация за стоманени преградни огради и парапети за автомобили“ от
2004г. и при спазване на установените с тях изисквания, съгласно които началото и края на
2
СПО трябва да се оформя със снижение – повдигнати на 10 см от банкета.
Няма спор и относно обстоятелството, че от април 2010г. е в сила нов БДС ЕN 1317, за
който са приложими „Технически правила за приложение на ограничителни системи за
пътища по републиканската пътна мрежа“ от 2010г. на АПИ, които отменят изцяло
„Технически правила за приложение на СПО по републикански пътища“, 1994г. , ГУП и
въвеждат изискване началните и крайни елементи на мантинелите да се зануляват т.е.
вкопават в земята. Целта на новото изискване е безопасност на движението, тъй като ако
мантинелата е занулена се предотвратява риска същата да навлезе в купето на автомобила
при удар.
Съгласно заключението на в.л. Р. и по точно отговорите му в с.з. на 11.03.2019г. е
възможно, предвид механизма на удара, при снижен на 10 см от банкета край на
мантинелата същата да навлезе в предния десен фар на автомобила, който е на 50 см
височина, а ако мантинелата е била занулена е било невъзможно навлизането й в купето на
автомобила.
Спорът по фактите се свежда до състоянието на мантинелата към момента на ПТП и по
конкретно дали след изграждането й и след 2010г е бил необходим и съответно извършен
ремонт на крайните й елементи.
По делото няма данни за неизправност на предпазната ограда към 01.09.2015г.
Изолирано е становището на вещото лице по повторната техническа експертиза П., че
процесната мантинелата е била ремонтирана/ възстановявана през април 2012г., като е
поставен нов краен елемент, който не е бил занулен. Експертът е извел този извод,
анализирайки съдържанието на снимки на участъка от пътя от Google maps. Настоящата
инстанция не кредитира заключението в тази му част, тъй като е базирано на негоден
доказателствен материал и не е основано на научно изследване или физически преглед на
конкретния обект/ ситуация в областта на специалните знания на назначения експерт. Или
по делото е останало недоказано, при тежест на ищците, че в периода 2010г.-2015г. части от
мантинелата са се нуждаели от възстановяване или ремонт.
При гореустановената фактическа обстановка и липсата на спор относно пасивната
легитимация на ответника в качеството му на стопанин на пътя, където е настъпило ПТП,
бездействието на последния да занули крайните елементи на мантинелата би било
противоправно само ако е съществувало законово задължение да го направи и в случаите,
когато не е било необходимо възстановяването или ремонтирането им. Според настоящият
състав, противно на оплакванията по жалбата на ответника, АПИ е имала подобно законово
задължение. То е регламентирано в Наредба № РД-02-20-19/12.11.2012г. за поддържане и
текущ ремонт на пътищата, издадена от министъра на РРБ, обн. в ДВ бр.91/2012г. Съгласно
чл.2 от Наредбата, поддържането на пътищата включва комплекс от дейности и системни
грижи за осигуряване на необходимите условия за непрекъсната безопасна и нормална
експлоатация на пътя, в това число и на пътните съоръжения, каквото е мантинелата.
Съгласно чл. 10 , ал.1 от Наредбата, текущото поддържане на пътищата включва комплекс
от всекидневни дейности, имащи за цел да осигурят техническото състояние на пътните
съоръжения и принадлежности в съответствие с действащите нормативни актове и
техническите спецификации за строителни продукти, а основните дейности за текущо
поддържане и текущ ремонт на пътните съоръжения и принадлежности са посочени в
приложение № 2 към Наредбата ( така чл. 10, ал. 4 от същата). Съгласно т. 1.4.4 от
приложението, основните видове работи за текущо поддържане и ремонт на
ограничителните системи за пътища от стоманени елементи ( мантинела) са: почистване,
измиване; подмяна на повредените елементи с нови с аналогични характеристики; подмяна
на повредените и възстановяване на липсващи светлоотразителни елементи; възстановяване
на височината на оградата от 0,75 см от пътното платно; зануляване на начало и край на
ограничителната система ; възстановяване на антикорозионното покритие. Цитираните
3
законови разпоредби ясно определят за задължение на стопанина на пътя да занули
началото и края на прилежащата мантинела в изпълнение на правомощията му по текущо
поддържане на пътя. Това задължение не възниква само в случаите на нарушаване целостта
на мантинелата, както неоснователно твърди ответникът ( редакцията на нормативния акт
не в подкрепа на подобно тълкуване). То съществува самостоятелно, в приложение на
изискването да бъде приведено състоянието на пътя в съответствие с действащите
нормативни актове и изискванията за безопасност. След 2010г. са налице изменения в
последните, доколкото стандарт № 1317 и собствените технически правила на ответника
въвеждат изискване за зануляване на началото и края на предпазната стоманена ограда
именно с цел обезопасяване. Или към 2012г., когато е приета Наредбата, снижените крайни
елементи на мантинелата следва да се считат морално остарели и неотговарящи на
действащите правила за безопасност, поради което самата Наредба въвежда изискване за
подмяната им като част от текущата поддръжка на пътя.
В обобщение, за ответника е съществувало от 2012г. законово задължение да занули
началото и края на процесната предпазна стоманена ограда и бездействието на отговорните
му служители да го изпълнят, респ. да възложат/ контролират изпълнението му
представлява противоправно поведение.
Противоправният резултат – смъртта на Х. В. Х. е в пряка причинно-следствена връзка с
така установеното противоправно поведение на ответника. Тя се установява категорично от
събраните по делото доказателства, по – конкретно заключенията на в.л. Д. и д-р М..
Пострадалият не е допринесъл за настъпване на смъртта си, противно на възражението на
ответника. Същото е основано на твърдения за извършени от страна на пострадалия
нарушения на чл. 20 и чл. 21 от ЗДвП, а именно, че в резултат от занижено внимание и
движение с несъобразена скорост е излязъл от пътното платно и навлязъл в десния банкет,
където е настъпил удар с мантинелата. Цитираните са заявени с отговора на исковата молба
като обосноваващи пак там направеното изявление, че степента на вината на пострадалия е
над 2/3. Дадената от ответника правна квалификация на възражението му е без значение.
Същото е такова по чл. 51, ал.2 ЗЗД, както правилно е приел и първостепенният съд. Според
настоящата инстанция това възражение е неоснователно. Установено е безспорно по делото,
че автомобилът е излязъл от пътното платно в резултат от субективните действия на водача
му (вероятно заспиване) и че се е движил с разрешена скорост. Останало е недоказано обаче,
при тежест на ответника, че е налице каузална връзка между обстоятелството, че
автомобилът е напуснал пътното платно и леталния изход за водача му. Събраните по
делото доказателства я отричат. В заключението си по т.5 от основната експертиза и
отговорите в с.з. на 11.03.2019г. в.л. Д. е категоричен, че ако краят на мантинелата е бил
занулен, не би се стигнало до летални последици, а само до материални щети по
автомобила.
Изводите си по повод възражението за съпричиняване настоящата инстанция формира не
само по повод оплакванията в жалбата на ищците, но и в отговор на изричните им
оплаквания в тази връзка, направени с отговора на въззивната жалба на ответника.
Въззивният съд намира за необходимо да направи това уточнение, тъй като ако въззивната
жалба на ищците би била недопустима, основателността на възражението за съпричиняване
е станала предмет на инстанционен контрол заради оспорването й с отговора на ищците по
чл. 263, ал.1 ГПК.
Неоснователни са оплакванията на ответника досежно размера на претендираните
обезщетения. Ищцата е загубила мъжа, с когото е живяла на семейни начала и в брак, след
близо 12 годишен съвместен живот, през който са изградили силна емоционална
привързаност, подкрепяли са се и са се разбирали. Внезапната му загуба представлява за нея
психологическа травма с принципно висок стресогенен потенциал, но в случая е намерила
проявление единствено в обичайното за подобна ситуация, макар и дълбоко, страдание.
Ищцата има подкрепата на близките си и на нов мъж в живота й за превъзмогване на
4
сполетялата я загуба. Като преценява естеството и интензивността на страданието й,
възрастта й - 31 г. към датата на ПТП и ръководейки се от обществения критерий за
справедливост към момента на възникване на правото на обезщетение, въззивният съд
приема, че правилното приложение на чл. 52 ЗЗД налага заместващо обезщетение за ищцата
Д. Х. в размер на 120 000 лева.
Ищецът В. Х. е единствен син на починалия. Загубил е баща си на невръстната възраст от
6 години. Страда от загубата му, без да може напълно да я разбере и приеме неизбежността
й. Въпреки това е засегнат във висока степен от нея, бидейки лишени завинаги от
родителската обич на биологичния си баща, закрилата му и моралната му подкрепа,
спомените за които е запазил. Ето защо и като съобразява социално икономическите
условия в страната към датата на ПТП, въззивният съд приема за справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди на детето на починалия, такъв от 140 000 лева.
Справедливите размери на обезщетенията надвишават заявените частични претенции,
поради което и предвид неоснователността на възражението за съпричиняване, предявените
искове са изцяло основателни.
С оглед изложеното, като достига до еднакви крайни изводи с тези на първостепенния
съд, въззивната инстанция следва да потвърди обжалваното решение.
На пълномощника на ищците се дължи договореното възнаграждение по чл. 38 ЗА,
чиито размер, съгласно разпоредбите на НМРАВ, е общо 2420 лева ( по 1210 лева за всеки
ищец)
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на СГС, І-19 ти състав от 28.01.2020г. по гр.д.№
6804/2018г.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София да плати на адв. И. А., гр.***,
ул.*** № **, на основание чл. 38, ал.2 ЗА, възнаграждение за процесуално
представителство на ищците във въззивното производство в размер на общо 2420 лева.
Решението е постановено при участието на „ПСТ Груп“ ЕАД и „Пътстрой Бургас“ ЕООД
като трети лица помагачи.
Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал.1 ГПК пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5