Решение по дело №94/2025 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 534/11.11.2024 г., постановено по АНД № 941/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал. 2, т. 3 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Градус - 3“ АД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „Градус - 3“ АД, ЕИК ********* сумата от 900 лева – деловодни разноски. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон.

В представеното по делото становище и в съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител, излага съображения, че включването на ДДС като неразделна част от намаления размер на адвокатското възнаграждение в конкретния случай би довело до двойно данъчно облагане на предоставената от адвокатското дружество услуга. Сочи, че както адвокатското дружество, така и неговият клиент са регистрирани по ЗЗДС, поради което съществува възможност, предвидена в закона, начисленият ДДС да бъде приспаднат като данъчен кредит, като при това положение, ако размерът на данъка бъде включен към присъдените разноски, би се стигнало до неговото двойно заплащане. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Постъпила е и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юрк. Д. К. - И., против определение № 594/17.12.2024 г. по АНД № 941/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото решение № 534/11.11.2024 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Мотивите са свързани с липсата на фактическа и правна сложност на делото пред РС - Русе. Твърди се, че в постановеното определение липсват изложени критерии въз основа на които съдът е извършил преценка относно пропорционалността и съразмерността на така присъдените разноски. От друга страна частният жалбоподател излага твърдения, че от приложените фактури по въззивното дело, без представен договор за правна помощ, не става ясно каква е била волята на страните към момента на упълномощаването. Иска се отмяна на определението и уважаване на искането за изменение на решението на РРС в частта за разноските, като се редуцира размерът им във връзка с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.

Ответникът по касационната жалба - „Градус-3“ АД, чрез процесуален представител – адв. П. П., в писмен отговор и в съдебно заседание излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че „Градус – 3“ АД е собственик на товарен автомобил МАН с рег.№ [рег. номер]. На 30.08.2021 г. следобед този автомобил се движел по главен път I -5, който съгласно Решение № 101 на МС от 20.02.2020 г. за приемане на Списъка на републиканските пътища, за които се събира такса за изминато разстояние - тол такса към него момент е включен в списъка като платена пътна мрежа. В 14:41 ч. е заснет от стационарна камера поставена на км. 25+914 от път I - 5 в района до [населено място], която генерира дата и час върху фотоса. В неустановен по делото момент и начин, както и от неустановена система или лице била направена справка със свидетелството за регистрация на автомобила и е установен неговия собственик. Направена била и справка за подадени тол декларации и след като било установено, че за процесния час в 14:14 ч. не е подадена декларация, от електронна система за събиране на пътни такси бил издаден електронен фиш № **********, в който било посочено, че максималната допустима техническа маса на автомобила е 18000 кг, посочени били собственикът, законният представител на собственика и това, че на „Градус – 3“ АД се налага имуществена санкция в размер [рег. номер]. Електронният фиш бил изпратен на 03.05.2024 г. на представителя на наказаното дружество.

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че издаденият електронен фиш се явява необоснован и незаконосъобразен. Въззивният съд е посочил, че в хода на административнонаказателното производство не са събрани никакви доказателства по какъв начин е станало установяването на нарушението по чл.102 ал.2 от ЗДвП. На следващо място контролираната инстанция е приела, че устройство № 40341, с което е заснето процесния автомобил не представлява техническо средство за установяване на нарушение, тъй като същото фиксира единствено движение на конкретно МПС, но преценката дали това движение е противоправно се извършва в един по-късен момент от оправомощени длъжностни лица съгласно правомощията им по чл.167а, ал.6 от ЗДвП, и поради което въз основа на информацията от това устройство не може да се установява административно нарушение и тази информация не е достатъчна за издаване на електронен фиш, а единствено за започване на административнонаказателно производството. Инстанцията по същество посочила, че нарушението по чл. 179, ал. 3б не следва да се санкционира с електронен фиш, а с акт и наказателно постановление. Съдът е приел, че като е издал електронния фиш на юридическото лице, а не на управителя, наказващият орган е нарушил не само процесуалния ред за изпращане на покана по чл. 186, ал. 4 от ЗДвП, но и материалния ред за определяне на субекта, който следва да носи административнонаказателната отговорност. Въззивният съд е изложил съображения, че като е издал електронен фиш и го е изпратил за връчване на дружеството две години след посочената в него дата на издаване без в него да е посочил за кой сегмент от пътя не е заплатена такса наказващият орган практически го е лишил от възможността да посочи кое е лицето на което е било предоставено управлението на автомобила преди такъв период от време, да направи възраженията си във връзка обективните елементи на нарушението и да прецени правилността и законосъобразността на определения размер на компенсаторната такса.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

С оглед изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен, като краен резултат, се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Разноските в настоящото производство възлизат в размер на 840 лева с ДДС - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените платежно нареждане за кредитен превод от 22.04.2025 г., с посочено основание за превод: 417.15.04.418.17.04 и фактура № **********/ 15.04.2025 г. за платена сума в общ размер на 840 лева, от които 700 лева данъчна основа и 140 лева ДДС с посочен ид. № по ЗДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „П.“, BG177407262 (л. 40 и л. 41 от делото). Не е представен писмен договор за правна защита и съдействие на упълномощеното от касатора адвокатско дружество, за което има приложено по въззивното дело пълномощно (на л. 9 от въззивното дело), но в представената фактура като основание и предмет на сделката е посочено процесуално представителство по КАНД 94/2025 на АС – Русе. Според константата практика на ВКС липсата на писмен договор за правна помощ, сключен между адвоката и неговия клиент, не прави същия нищожен, доколкото писмената форма служи само за неговото доказване, като фактът на сключване на договора и размерът на договореното възнаграждение могат да бъдат доказани с всички допустими доказателствени средства. Доказателство за сключения договор е именно представената фактура № **********/15.04.2025 г., издадена от адв. П.. Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на касатора за тяхната прекомерност, макар по този въпрос, с оглед приетото в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът да е длъжен да следи служебно. Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на касатора следва да бъде определена сумата от 300 лева без ДДС и съответно присъдена сумата от 360 лв. с включен ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин.

Противно на твърденията на касационния жалбоподател при така определения размер на адвокатско възнаграждение в процесния случай не е налице двойно данъчно облагане на предоставената от адвокатското дружество услуга.

Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за регистрираните по ЗДДС, адвокати, дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно ЗЗДС. Тази разпоредба не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС.

Адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа при облагаема по ЗДДС услуга се явяват данъчната основа, върху която се начислява ДДС. Те не са с включен ДДС, поради което при окончателното им определяне се дължи начисляване на ДДС в размер на 20 %, тогава, когато адвокатът е регистриран по ЗДДС и страната му е заплатила сумата за дължимия ДДС – хипотеза, в която попада и разглеждания казус. Когато адвокатът предоставя услуга и е регистриран по ЗДДС, той начислява ДДС, посочва го в отделен ред от фактурата, но данъчната основа следва да определя размера на дължимото възнаграждение.

Фактът, че за нуждите на данъчното законодателство дължимата по едно облигационно правоотношение сума се дели на данъчна основа и начислен данък не означава, че в частноправните отношения начисленият данък не е част от дължимата парична престация, нито променя частноправния й характер в отношенията между страните, сключили договора. Ето защо, в случаите, когато предоставената от адвоката услуга представлява облагаема доставка по см. на ЗДДС, размерът на адвокатското възнаграждение включва начисления ДДС и той е неразделна част от дължимото от клиента възнаграждение.

Според разпоредбата на чл. 78 от ГПК, отговорността за разноските обхваща заплатеното от страната възнаграждение за адвокат - пълномощник. Когато тази услуга попада под приложното поле на ЗДДС, и цената с вкл. ДДС е заплатена от страната, направените разноски обхващат пълния размер на възнаграждението с вкл. ДДС, съобразно изложеното по-горе. Отношенията на страната с трети страни, вкл. с държавния бюджет, са ирелевантни, съгласно чл. 78 ГПК, за отговорността за разноските. Ето защо, дали страната - ползвател на облагаема по ЗДДС услуга, има право на възстановяване на данъчен кредит не е от значение при преценката за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна. Начисленият към адвокатското възнаграждение и заплатен от страната ДДС при облагаема по ЗДДС услуга се явява разноски по см. на чл. 78 ГПК, независимо дали страната – получател на услугата има право на данъчен кредит /в този смисъл определение № 782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г., определение № 109 от 18.02.2016 г. по ч. т. д. № 1983/2015 г. ВКС, ТК, I т. о. и др. /.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

По частната жалба:

Частната касационна жалба отговаря на изискванията за нейната редовност и е процесуално допустима като подадена в срок и от страна, разполагаща с правен интерес. Разгледана по същество тя е основателна като съображенията за това са следните:

С решение № 534/11.11.2024 г., постановено по а. н. д. № 941/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе) е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** и е осъдена АПИ да заплати на „Градус - 3“ АД сумата от 900 лева – деловодни разноски.

По молба на Агенция „Пътна инфраструктура“ за изменение на постановеното решение в частта му на възложените разноски, е постановено обжалваното пред настоящия касационен състав определение № 594/17.12.2024г., с което е оставено без уважение молбата на АПИ. В обжалваното определение, първоинстанционния съд е посочил, че в решението си е обсъдил направените разноски, извършените от адвоката процесуални действия и не е приел възражението за прекомерност, поради което преразглеждане на въпроса относно разноските не се налага. Видно от мотивите на постановеното съдебно решение, в частта за разноските, въззивният съд е приел следното: „Възражението за прекомерност на разноските, направено от ответника по жалбата е частично основателно. Безспорно ответната страна не дължи ДДС върху разноски и освен това в представените платежно нареждания сумите са различни от договорените и не може да се установи дали касаят представяне точно по това дело. Единствените безспорни доказателства са представените фактури на стойност 900 лв. до която следва да се уважи претенцията за разноски“.

Определението е неправилно.

Разноските в производството по оспорване на ЕФ пред РРС възлизат в размер на 1080 лева с ДДС - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените платежно нареждане за кредитен превод от 25.06.2024 г., с посочено основание за превод: **********.18.06.2024 **********.18.06.2024; платежно нареждане за кредитен превод от 01.10.2024 г., с посочено основание за превод: 348.349; фактура № **********/ 18.06.2024 г. за платена сума в общ размер на 840 лева, от които 700 лева данъчна основа и 140 лева ДДС с посочен Ид. № по ЗДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „П.“, BG177407262 и фактура № **********/ 30.09.2024 г. за платена сума в общ размер на 240 лева, от които 200 лева данъчна основа и 40 лева ДДС с посочен Ид. № по ЗДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „П.“, BG177407262 (л. 133 и л. 135 от въззивното дело). Не е представен писмен договор за правна защита и съдействие на упълномощеното от касатора адвокатско дружество, за което има приложено пълномощно (на л. 9 от въззивното дело), но в първата фактура като основание и предмет на сделката е посочено „Обжалване на Електронен фиш АПИ номер **********, а във втората фактура като основание и предмет на сделката е посочено „Съдебно заседание АНД 941/2024, РС Русе“. Както беше посочено по – горе, липсата на писмен договор за правна помощ, сключен между адвоката и неговия клиент, не прави същия нищожен, доколкото писмената форма служи само за неговото доказване, като фактът на сключване на договора и размерът на договореното възнаграждение могат да бъдат доказани с всички допустими доказателствени средства. Доказателства за сключения договор са именно представените фактури № **********/ 18.06.2024 г. и № **********/ 30.09.2024 г. издадени от адв. П..

Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност по делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От своя страна чл. 36 от ЗА препраща към чл. 18 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., съгласно който ако административното наказание е под формата на имуществена санкция, какъвто е и процесния случай, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а именно върху стойността на санкцията. В случая чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата предвижда, че за защита по дела с определен материален интерес над 1000 лева минималното възнаграждение е в размер на 400 лева плюс 10% за горницата над тази сума, тоест в процесния случай минималният размер следва да е в размер от 550 лева, доколкото на „Градус - 3“ АД е била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Съгласно вече формираната съдебна практика, зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г. всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5, in fine ГПК (в настоящия случай - на чл. 63д, ал. 2 ЗАНН, който е абсолютно идентичен с цитираната разпоредба), но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. С изискването адвокатското възнаграждение да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и [жк], нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. В настоящия случай процесуалният представител на жалбоподателя във въззивното производство, се е явил в проведените две от три съдебни заседания по АНД 941/2024 г. по описа на РС - Русе, като е правил доказателствени искания. Отчитайки задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, както и че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, съдът намира, че искането за присъждане на адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция се явява основателно до размер на сумата от 300 лева без ДДС и съответно 360 лв. с включен ДДС, доколкото адв.П. П. е регистриран по ЗДДС. Следва да бъде отчетен и факта, че след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин, което води до отпадане на всякаква правна сложност от гледна точка на това какъв би бил крайният резултат по спора.

Доколкото определяща при намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение при приложение на чл. 78, ал. 5 от ГПК е фактическата и правна сложност на делото, касационната инстанция приема, че първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени.

Вместо него следва да се постанови друго, с което да се измени постановеното решение в частта му за разноските, като бъде намален размерът на присъдените във въззивното производство деловодни разноски до сумата от 360 лева.

С оглед относителната самостоятелност на производството по обжалване на определението, с което е отхвърлена молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските, с настоящото решение в полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да бъдат присъдени разноските за заплатената държавна такса за частната жалба срещу това определение в размер на 30 лева.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В С. решение № 534/11.11.2024 г., постановено по АНД № 941/2024 г. по описа на Районен съд – Русе в частта, с която е отменен електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр. чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на „Градус - 3“ АД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Градус - 3“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в [населено място], [жк], бул./[улица], сумата от 360 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОТМЕНЯ определение № 594 от 17.12.2024 г. по АНД № 941/2024 г. на Районен съд - Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 534/11.11.2024 г., постановено по АНД № 941/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, в частта за разноските, като намалява размера на присъдените деловодни разноски в полза на „Градус - 3“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в [населено място], [жк], бул./[улица]от 900 лева на 360 лева.

ОСЪЖДА „Градус - 3“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в [населено място], [жк], бул./[улица], да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“, сумата от 30 лева – разноски за заплатена държавна такса.

Решението е окончателно.