№ 921
гр. София, 27.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-23, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Даяна К. Топалова
при участието на секретаря Димитринка Анг. Иванова
като разгледа докладваното от Даяна К. Топалова Търговско дело №
20231100902167 по описа за 2023 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 229 КЗ ( отм. ), вр. чл.171 ЗУТ, вр.
§ 22, ПЗР на КЗ.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че
сключил с ответника договор за застраховка „Професионална отговорност на участниците в
проектирането и строителството" за всички обекти по чл. 171 от ЗУТ, със срок на действие
от 27.03.2014 г. до 26.03.2015 г., обективиран в Застрахователна полица № 15 130 1317
**********/26.03.2015 и договор със срок на действие от 27.03.2015 г. до 26.03.2016 г.,
ведно с Добавък № 1 за корекция на техническа грешка, обективиран в Застрахователна
полица № 14 130 1317 **********/24.03.2014. Твърди, че възложил на В.И.П., в качеството
му на управител. и на В.П.Д., в качеството й на служител на дружеството, строително
надзорна дейност на обект „Ремонт, реконструкция, модернизация и основно обновяване на
апартаментен хотел ,,Вероника‘'‘, гр. Варна. При изпълнение на възложената дейност тези
лица причинили смъртта на Б.А.С., Й.Б.С., М.Р.М. и Т.Д.Т., за вредите от което дружеството
отговаря, в качеството си на възложител.
С влязла в сила Присъда № 1/23.06.2023 г., постановена по к.н.д. № 488/2023 г. на
Върховният касационен съд лицата В.И.П. и В.П.Д. са признати за виновни за това, че в
периода 26.03.2015 г. - 08.04.2016 г. в гр. Варна, поради немарливо изпълнение на
строително надзорна дейност на обект „Ремонт, реконструкция, модернизация и основно
обновяване на апартаментен хотел „Вероника“‘, причинили смъртта на Б.А.С., Й.Б.С.,
М.Р.М. и Т.Д.Т.. Със същата присъда В.И.П. и В.П.Д. поотделно са осъдени да заплатят на
основание чл. 45 от ЗЗД на Б.Т.Д. и Т.Т.Д., сумите от по 25 000 лева (или общо по 50 000 лв.
1
за всяка от тях), представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно
със законната лихва от 08.04.2015 г. до окончателното плащане. С влязло в сила решение №
42/02.09.2022 г. на ВКС са осъдени да заплатят на Б.Т.Д. и Т.Т. и сумата от по 100 000 лв.
Със споразумения от 14.08.2023 г. и от 05.09.2023 г. В.И.П. и В.П.Д. се договорили с
Б.Т.Д. и Т.Т.Д., сумата от 92 000 лева, представляваща пълния размер на присъденото на
всяка от двете обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер общо на по 50 000
лева главница и законна лихва върху главницата от 08.04.2015 г. да бъде и заплатена както
следва: 36 000 лева в срок от 30 календарни дни от датата на споразумението и по 8 000 лева
на месец пред следващите 7 месеца.
С Договор за встъпване в дълг от 06.09.2013г. сключен между „И.К.“ ООД, В.И.П. и
В.П.Д., е постигнато съгласие, че „И.К.'' ООД отговаря за причинените на Б.Т.Д. и Т.Т.Д.
вреди и ще заплаща погасителните вноски по сключените с тях споразумения.
В изпълнение на задължението твърди, че към датата на подаване на исковата молба
заплатил суми в общ размер на 96000 лв., като през следващите шест месеца предстои да
заплати всички вноски, а към настоящия момент е заплатил сумата 150 000 лв.
Предвид изложеното и на основание чл.229 от КЗ ( отм. ), в сила към момента на
настъпване на застрахователното събитие, счита, че има право на застрахователно
обезщетение, за което е уведомил застрахователя и е представил необходимите за
установяване на застрахователното събитие документи с писма вх. № 100-608/15.02.2018 г. и
вх. № Л - 3883/26.03.2018 г.
Ответникът отказал да заплати застрахователно обезщетение на основание чл.470,
ал.1, КЗ (нов) при спазване на съразмерност на претенциите по застрахователната полица,
който отказ е неоснователен тъй като приложимият към събитието КЗ не предвижда
поредност и пропорционалност на предявените претенции, а отделно от това такива не са
предявени за удовлетворяване. Предвид изложеното иска ответникът да заплати
обезщетение в размер в общ размер 150 000 лв. ( съгласно допуснато изменение на иска чрез
увеличаване на неговия размер в съдебно заседание на 30.05.2024 г. ), ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба на 21.11.2023 г. до окончателното плащане и
направените по делото разноски.
Ответникът, с първоначалния отговор на исковата молба, оспорва иска с възражение
за нищожност на Анекс № 1 от 22.04.2015 г. към застрахователна полица № ********* като
сключен при липса на застрахователен интерес, тъй като към момента на сключването му
застрахователното събитие вече е настъпило. Предвид изложеното не е налице
застрахователно покритие за процесния риск, тъй като обект на застраховане е единствено
дейността на ищеца като консултант „А, а именно за извършване на оценка за съответствие
на инвестиционния проект, а лицата, на които е възложил работа са признати за виновни за
немарливо изпълнение на надзорна дейност. В евентуалност оспорва споразуменията да са
обвързващи застрахователя, тъй като не са одобрени от него по арг. от чл.434, ал.1 КЗ.
Релевира възражение за недействителност на договора за встъпване в дълг и конкретно
2
уговорката на чл.3, тъй като представлява заместване в дълг без съгласието на кредитора.
Твърди, че определените от наказателния съд по реда на чл.52 ЗЗД обезщетения не го
обвързват, тъй като не е бил страна в наказателното производство, поради което оспорва
размера като завишен. Релевира възражение за съпричиняване при твърдения, че
пострадалите лица не са се съобразили с предупреждението и са се връщали в сградата,
продължавайки да къртят бетон от колоните, с което са допринесли за настъпване на
вредите. Оспорва ищецът да е претърпял сочените в исковата молба вреди, тъй като трето
лице е заплатило обезщетението на пострадалите, а именно дружеството „Е.“ ЕООД, което е
свързано с ищеца лице, и ищецът не е възстановил платеното. Релевира възражение за
нищожност на сключения между тези страни договор поради липса на кауза като сключен за
целите на процеса. Релевира възражение за лимит на отговорността на основание чл.346 КЗ
до размера на сумата 150 000 лв. и възражение за съразмерност и последователност по
чл.470 КЗ, предвид съдебно предявени претенции към извършителите от други увредени
лица от същото събитие, по висящи т. д. № 2521/2017 г. и т. д. № 371/2018 г. по описа на ОС
– Варна. Навежда възражение за по - малък принос на В.П. и В.Д., спрямо останалите
осъдени лица. Счита, че приложимият застрахователен договор е този, сключен на
24.03.2017 г., тъй като в срока на действие на същия застрахователят е бил уведомен за
настъпване на застрахователното събитие. Твърди, че Б.Т.Д. и Т.Т.Д. са били обезщетени от
работодателя на починалия им наследодател на основание чл.200 КТ, която сума следва да
бъде приспадната от размера на дължимото застрахователно обезщетение. Релевира
възражение за изтекла погасителна 5 годишна давност, която е започнала да тече от датата
на настъпване на застрахователното събитие.
В допълнителната искова молба ищецът оспорва възражението за нищожност на
Анекс № 1 с твърдения, че този добавък, касаещ застрахователните покрития, е сключен за
отстраняване на техническа грешка в полицата за привеждане на текста на договора в
съответствие с действителната воля на страните, което е изрично посочено в т.1, която воля
се установява и от съдържанието на сключения на същата дата застрахователен договор,
продължаващ застрахователното покритие на договора от 24.03.2014 г. по клаузи „А“ и „Б“.
Оспорва възражението на ответника, че не е обвързан от извършените плащания, тъй като
не е одобрил спогодбата, с твърдния, че неговата отговорност произтича от чл.171 ЗУТ.
Счита определения от ВКС размер на обезщетението за справедлив. Твърди, че плащанията,
в полза на пострадалите лица, са извършени за сметка на дружеството ищец, за което са
представени писмени доказателства, както и такива за реално изпълнение на договора за
финансово обслужване, сключен с „Е.“ ЕООД. Твърди претендираното обезщетение да е в
лимита на отговорността на застрахователя, а чл.346 КЗ, чл.436 и чл.470 КЗ, счита, че са
неприложими, тъй като са в сила от 01.01.2016 г., след датата на сключване на договора и
настъпване на застрахователното събитие, а не е предвидено обратно действие на закона и
за сключените преди приемането му застрахователни договори, а приложимият КЗ не
предвижда последователност и пропорционалност по предявените претенции. Възражението
за по – малък принос на ищеца, респективно лицата, на които е възложена работата, за
настъпване на събитието, твърди, че е относимо към евентуален регрес на застрахователя
3
към другите делинквенти, но не се отразява на размера на отговорността на застрахователя.
Относно приложимия застрахователен договор твърди, че доколкото вредоносният резултат
се е проявил преди датата на сключване на полицата от 24.03.2017 г. не е налице покритие
по застрахователен риск по смисъла на § 1, т.3 от ДР на КЗ. Оспорва твърдението
пострадалите лица да са получили обезщетение от работодателя на починалия им баща.
Относно възражението за изтекла погасителна давност твърди, че разпоредбата на чл.197 КЗ
( отм. ) не намира приложение на основание § 31 от КЗ, но отделно от това относно началото
на давността следва да се съобрази задължителното тълкуване дадено по т.4 от ТР №
1/23.12.2015 г., постановено по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което давността
започва на тече не от датата на застрахователното събитие, а от датата на възникване на
вземането от застрахователя.
Ответникът, в отговора на допълнителната искова молба, поддържа направените в
отговора възражения. Твърди, че посоченото тълкувателно решение е неотносимо към
тълкуването за началния момент на давностния срок. Оспорва между ищеца и „Е.“ ЕООД да
е извършено прихващане поради липса на насрещни вземания.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията
на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Съдебно предявеното право е с източник регресно вземане на застрахования,
удовлетворил увредените лица, срещу застрахователя по
задължителна застраховка "Професионалната отговорност на участниците в проектирането
и строителството". Задължителната застраховка „Професионална отговорност“ е вид
гражданска отговорност за обезщетяване на вреди, причинени на трети лица от
застрахования, физическо или юридическо лице работодател или възложител на работата.
Предвид изложеното фактическият състав, от който възниква регресното вземане включва
елементите на състава, от който възниква отговорността за застрахователя към увредените
лица, а именно: сключен договор за имуществена застраховка с посоченото покритие,
действие или бездействие на лице, извършващо дейност по проектиране или строителство,
представляващо неизпълнение на задължение при и/или по повод извършването й; на което
лице застрахованият е възложил работата, вреда, настъпила в патримониума на трето лице,
причина за която е неизпълнението и вина, както и застрахованият да е удовлетворил
увредените лица.
Приложимият към процесното застрахователно правоотношение материален закон е
този, който е бил действащо право към момента на възникване на застрахователното
събитие, в случая смъртта на лицето Т.Д.Т.. От постановените и представени по делото
присъди се установява, че смъртта на това лице е настъпила на 08.04.2015 г. Към този
момент действащо право, уреждащо процесното правоотношение е Кодексът за
застраховането от 2005 г. отменен с ДВ бр. 102 от 29.12.2015 г., поради което приложение
следва да намерят разпоредбите на чл.249, т.3 КЗ ( отм. ) и сл., вр. чл.171 ЗУТ, вр. чл.229 КЗ
( отм.), вр. § 22 ПЗР на КЗ, предвид посочения по – горе характер на договора и съдебно
4
предявеното право. Условията и редът за сключване на договора, съгласно законовата
делегация на чл. 171, ал. 2 ЗУТ, са уредени в Наредба за условията и реда за
задължително застраховане в проектирането и строителството, приета с ПМС №
38/24.02.2004 г. (НУРЗЗПС).
Предвид изложеното и отношенията между страните следва да се уреждат от
сключения между тях застрахователен договор, обективиран в Застрахователна полица № 15
130 1317 **********/26.03.2015 със срок на действие от 27.03.2015 г. до 26.03.2016 г.
Първият спорен по делото въпрос е относно застрахователното покритие на този
застрахователен договор, относно вида професионална дейност, и действителността на
добавък № 1 от 22.04.2015 г. към договора. От представената по делото застрахователна
полица се установява, че на 26.03.2015 г. между „И.Г.“ ООД и ЗАД „А.“ е сключен договор
за застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и
строителството“ за професионална дейност Консултант А, дефиниран в договора като
консултант, извършващ оценка за съответствието на инвестиционните обекти и
застрахователно покритие Клауза „А“ – за всички обекти по чл.171 ЗУТ с лимит на
отговорността за едно събитие 150 000 лв. и общо лимит на отговорността 300 000 лв. В
Добавък № 1 към застрахователната полица от 22.04.2015 г. е посочено, че поради допусната
в договора техническа грешка „Професионална дейност“ се променя от Консултант А става
Консултант Б, дефиниран в договора като консултант, извършващ строителен надзор.
Волята на страните, обективирана при сключване на този анекс, е ясна и не се нуждае от
тълкуване и тя е да се поправи несъответствието между уговорената, при сключването на
договора и фактически обективирана воля, относно вида професионална отговорност,
покрита от застрахователния договор, а не да се заменя първоначално уговорената дейност
Консултант А с дейност Консултант Б .
Изводът се подкрепя както от вписания в търговския регистър, по партидата на
дружеството, предмет на дейност, а именно упражняване на строителен надзор, така и от
предходните и последващи правоотношения между страните, по договори за застраховка
„Професионална отговорност“ за предхождащи и последващи периоди на застрахователни
покрития, видно от съдържанието на които страните са уговаряли да се покрива единствено
дейност консултант Б. Посочения смисъл може да се изведе и от съдържанието на Анекса, с
който не се променя нито един друг елемент от същественото съдържание на
застрахователния договор, най – вече размерът на застрахователната премия, който е пряко
относим към уговореното покритие на съответната професионална дейност, както и от
съдържанието на самия застрахователен договор, в който е посочено, че уговорените лимити
са за дейност 1: Консултант, извършващ строителен надзор. Предвид изложеното с Анекс №
1 по същество не се изменя занапред застрахователният договор като се заменя една с друга
покрита отговорност, а се поправя фактическа грешка при обективиране на волята при
сключване на договора, която поправка е с действие от сключване на договора, поради което
и релевираното от ответника възражение за нищожност е неоснователно. Впрочем, това
възражение би било неоснователно и при различно тълкуване на съдържанието на Анекса, а
5
именно като изменение занапред на покритата дейност, тъй като е налице бъдещ
застрахователен интерес, с оглед срока на уговореното застрахователно покритие и
характера на покритата професионална дейност, която е с продължително изпълнение, още
повече, че законът допуска и уговаряне на ретроактивно покритие при този специфичен вид
договор ( чл.172, ал.1, т.2 ЗУТ ), в случай, че застрахованият не е знаел за настъпване на
събитието.
С оглед изложеното съдът намира, че със сключения застрахователен договор
ответникът се е съгласил да покрива риска от вреди настъпили при или по повод на
изпълнение на дейността по строителен надзор от лица, на които застрахованият ищец е
възложил работата.
В приложение на чл.300 ГПК съдът зачита задължителната сила на влезлите в сила
присъди, постановени по к.н.д. № 488/2023 г. на ВКС и приема за установено, че в периода
26.03.2015 г. - 08.04.2016 г. в гр. Варна, поради немарливо изпълнение на строително
надзорна дейност на обект „Ремонт, реконструкция, модернизация и основно обновяване на
апартаментен хотел „Вероника“‘, лицата В.И.П. и В.П.Д. са причинили смъртта на Б.А.С.,
Й.Б.С., М.Р.М. и Т.Д.Т.. По делото е безспорен фактът, че ищецът е възложил на осъдените
лица дейността, за която е ангажирана наказателната им отговорност, поради което доказани
са деянието, вредоносният резултат, причинната връзка между двете и вината на лицата, за
които застрахованият отговаря.
С влязло в сила решение № 42/02.09.2022 г. по к.н.д. № 9/2022 г. и решение по к.н.д.
№ 488/2023 г. на ВКС на основание чл.45 ЗЗД В.И.П. и В.П.Д. са осъдени да заплатят
солидарно сумата 150 000 лв. обезщетение за причинени от престъплението неимуществени
вреди на увредените лица Б.Т.Д. и Т.Т.Д. от смъртта на Т.Д.Т..
Непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното
събитие, и макар да е основателно възражението на ответника, че решението по исковете на
пострадалите лица срещу делинквентите П. и Д. няма сила на пресъдено нещо срещу
застрахователя на гражданската отговорност на възложителя, обхватът и размерът на
вредите, доколкото са едни и същи, имат обвързващо спрямо застрахователя действие в
материално правно отношение със застрахования ( в този смисъл Тълкувателно решение №
1/2014 г. от 23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС ).
Предвид изложеното в настоящото производство следва да се зачете посоченото
материално правно действие и да се приеме, че вредите са в пресъдения с решението размер,
който не подлежи на пререшаване в настоящото производство, поради което и не следва да
бъде разглеждано и възражението на ответника, че размерът е завишен.
Възражението на ответника за намаляване на обезщетението, поради съпричиняване
на резултата от починалото лице, при идентични на наведените в настоящото производство
факти, е разгледано в предходното производство по предявените срещу делинквентите
граждански искове, поради което при същите мотиви за материално – правното действие на
решението не следва да бъде разглеждано в настоящото производство.
6
По делото е безспорен фактът, че на пострадалите от престъплението лица Б.Т.Д. и
Т.Т.Д., е заплатена сумата от 96 000 лева преди подаване на исковата молба, а видно от
представените по делото платежни нареждания в хода на процеса е заплатена и сума в
размер 56 000 лв. или общо 152 000 лв., поради което пострадалите лица са удовлетворени.
Спорен по делото е въпросът дали увредените лица са удовлетворени от ищеца.
На първо място, с оглед възраженията на ответника в тази насока, следва да се
посочи, че задължението на застрахования да плати на третото лице и регресното му право
срещу застрахователя възникват по силата на закона / чл.171 ЗУТ, съответно чл.229 КЗ (
отм. ), а не от от сключените споразумения и договора с пострадалите лица за встъпване в
дълга на делинквентите, поради което възражението за недействителност на договора за
встъпване в дълг е неотносимо. Такова е и възражението за непротивопоставимост на
споразумението по чл.434 КЗ, тъй като представените по делото споразумения не са с
характера на уредените в посочената разпоредба, доколкото касаят уговорки за разсрочване
на дълг определен с влязло в сила решение, а не са такива, относно самия дълг, и не са
сключени от застрахования.
От представените по делото платежни документи се установява, че обезщетението на
пострадалите лица е платено от дружеството „Е.“ ЕООД, което е действало от името и за
сметка на дружеството ищец, видно от представения по делото, сключен между тези лица,
договор за финансово обслужване от 26.03.2018 г., с характеристиките на договор за
мандат. Въпросът за изпълнение на задълженията на ищеца по този договор, като
възложител, за възстановяване на заплатените от третото лице суми, е изцяло неотносим към
правото на регрес на застрахования, а касае единствено и само вътрешните отношения
между страните по договора за поръчка, поради което възраженията на ответника в тази
насока са неотносими.
Неоснователно е възражението на застрахователя, че пострадалите, Б.Т.Д. и Т.Т.Д.,
са били обезщетени от работодателя на починалия им наследодател, на основание чл.200
КТ, тъй като видно от приетата по делото справка от Национална агенция за приходите се
установява, че към 08.04.2015 г. лицето Т.Д. няма активни трудови договори, а последното
регистрирано трудово правоотношение е прекратено на 10.01.2015 г.
Предвид изложеното се налага изводът, че ищецът е удовлетворил увредените лица и
на основание чл.229 КЗ ( отм. ) за него е възникнало правото на регрес към застрахователя.
Възражението на застрахователя за пропорционално намаляване на размера на
застрахователната сума при конкуриращи претенции на други пострадали, предявили
претенциите си по т. д. № 2521/2017 г. и т. д. № 371/2018 г. по описа на ОС – Варна, е
неоснователно. Посочено беше по – горе, че по отношение на процесния спор приложение
намира уредбата на отменения КЗ, който не предвижда, пропорционално намаляване,
спрямо размера на застрахователната сума, когато е недостатъчна да удовлетвори всички
пострадали. Съобразяване изчерпването на застрахователната сума, при приложимата
законодателна уредба, е възможно и задължително единствено при колективно предявяване
7
на претенциите на всички пострадали, тъй като само към един и същ момент на
осъществима преценка за дължимото на всеки пострадал, справедливо по размер
обезщетение, може да се приложи пропорционалното им, спрямо размера на
застрахователната сума присъждане, с цел удовлетворяване на всички, доколкото липсва
основание за предпочитането на едно спрямо друго лице с качество на пострадал, а при
опреД.е на обезщетението съдът е длъжен да съобрази всички релевантни за опреД.е
размера на обезщетението обстоятелства ( в този смисъл решение по т. д. № 3137.2014 г. на
ВКС ) За разлика от тази уредба с уредбата на чл.436 вр. с чл.432 ал.1 вр. с чл.380 КЗ, в сила
от 01.01.2016 г., се създава задължение на пострадалите за предявяване претенцията първо
пред застрахователя / чл.432 ал.1 вр. с чл.380 ал.1 КЗ /, с цел провеждане от последния на
процедурата по чл.436 ал.1 КЗ, под страх от невъзможност за пострадалите да претендират
вреди, ако вече определените на други пострадали от същото застрахователно събитие лица
застрахователни обезщетения надхвърлят размера на застрахователната сума /ал.2/.
Следователно и доколкото по делото не са представени доказателства от
застрахователя за удовлетворяване на други пострадали от процесното застрахователно
събитие, които да бъдат приспаднати от дължимото обезщетение, регресната му отговорност
е до размер на заплатеното от застрахования обезщетение в размер 150 000 лв.
Предвид извода за установяване на вземането, по основание и размер, следва да бъде
разгледано репевираното от застрахователя възражение за изтекла погасителна давност.
Спорен по делото, относно давността, е въпросът за началния й момент като в тази
връзка ответникът се позовава на разпоредбата на чл.197 КЗ ( отм. ), съгласно която правата
по застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност считано от датата на
настъпване на застрахователното събитие, а при застраховки "Живот" и "Злополука" и при
застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 - 13 на раздел II, буква "А" от приложение №
1 - с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието.
Тази разпоредба е неотносима, тъй като уреденият тригодишен давностен срок засяга
само правото на иск, който се основава на застрахователното правоотношение. Посоченият
срок на давността и началният момент, от който започва да тече, не се отнасят до регресния
суброгационен иск, който застрахованият може да предяви, тъй като основанието на
последният не е застрахователното правоотношение ( относимо към отговорността на
застрахователя ), а фактът на изплащането на сумите на правоимащите лица по силата на
застраховката и даденото от закона право на регрес ( чл.229 КЗ отм. ).
За регресните искове приложение намира общата 5 – годишна давност по чл.110 и сл.
ЗЗД. Регресното вземане възниква като безсрочно, поради което, съгласно чл.114, ал.1 от
ЗЗД, началният момент на давността е денят, в който е възникнало. Вземането възниква от
момента, в който ищецът е изплатил обезщетението на правоимащите лица, което е
извършено през 2023 г., когато е подадена и исковата молба, поради което към настоящия
момент не е изтекъл срока на погасителната давност и възражението е неоснователно.
С оглед гореизложеното предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен,
8
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
Относно разноските в производството:
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се
присъдят разноски за производството в размер на 6000 лв. държавна такса и 14 412 лв.
адвокатско възнаграждение с ДДС. Възражението за намаляване на възнаграждението съдът
намира неоснователно, предвид известната правна сложност, която делото разкрива с оглед
множеството релевирани възражения.
При тези мотиви Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „А.” АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”****, да заплати на „И.К.“ ООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: - гр. Варна, ул. ”****, на основание чл. 229
КЗ ( отм. ), вр. чл.171 ЗУТ сумата 150 000 лв., представляваща заплатено от ищеца
обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Професионална отговорност на
участниците в проектирането и строителството" за всички обекти по чл. 171 от ЗУТ. със
срок на действие от 27.03.2015 г. до 26.03.2016 г., обективиран в Застрахователна полица №
№ 15 130 1317 **********/26.03.2015 г., сключен между страните, за вреди, претърпени от
наследниците на Т.Д.Т., които са причинени от настъпилата смърт на това лице на
08.04.2015 г., в резултат от немарливо изпълнение на строително надзорна дейност на обект
„Ремонт, реконструкция, модернизация и основно обновяване на апартаментен хотел
„Вероника“‘, от страна на служителите на ищеца В.И.П. и В.П.Д. ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба на 21.11.2023 г. до окончателното плащане
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „А.” АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”****, да заплати на „И.К.“ ООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: - гр. Варна, ул. ”**** на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата 20 412 лв. - разноски за производството за държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд - София в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9