Р Е Ш
Е Н И Е
№............................../08.02.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.А
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гражданско дело номер 10321 по описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 81756 от 04.05.2020 г., постановено
по гр.д. № 4304/2018 г. на СРС, 52 състав, е осъден Е.В.Д. да
заплати на З. „Б.И." АД, на
основание чл. 274, ал.1, т. 1 от КЗ/отм./, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД
сумата 1684.60 лева,представляващо изплатено застрахователно обезщетение по
образувана при З.„Б.И." АД, като застраховател по договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност", застрахователна преписка по Щета №
13960001000611 за причинени вреди на МПС- автомобил „Ситроен Берлинго", с
рег.№ *******от настъпило на 01.04.2013 г. в гр. София пътнотранспортно
произшествие повина на водача на автомобил „Сузуки Суифт", с рег.№ *******–
Е.В.Д., управлявал автомобила след употреба на алкохол с концентрация на
алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, заедно със законната лихва
върху тази сума от предявяване на исковата молба- 19.01.2018 г.до окончателното
й изплащане. С решението е отхвърлил предявения от З. „Б.И." АД, срещу Е.В.Д.,
иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 509.71 лева,
представляваща мораторна лихва, върху главницата за периода от 29.01.2015 г. до
19.01.2018 г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно
разноските, като е осъдил Е.В. Д.заплати
на З. „Б.И." АД, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата 589.12 лева,
представляваща разноски по производството,съразмерно на уважената част от
исковете.
Първоинстанционното решение е
обжалвано в срок от ответника Е.В.Д. чрез назначения му от съда представител за
правна помощ по чл.95 от ГПК адв.М. В.Ф., частично - само по отношение на уважения
иск за главница иска по чл.274 от КЗ/отм./ за сумата 1684,60 лв. с доводи за
неправилност на решението. Оплакванията по въззивната
жалба са относно размера на сумата, която ответникът е осъден да
плати на застрахователя-ищец с оплакванията, че размерът на нанесените щети е
завишен, че остатъчната стойност на увредения автомобил към датата на ПТП е
била по-малка от размера на причинените вреди, че вещото лице по СТЕ е трябвало да даде заключение
и за остатъчната стойност на увредения автомобил по каталога Шваке към момента
на ПТП, каквото искане е направил ответника. Възразява, че съдът е направил
селективна преценка на събраните доказателства. Оспорва и размера на
присъденото на ищеца адв.възнаграждение. Моли решението в обжалваната му част
да бъде отменено, и искът за сумата 1684,60 лв. да се отхвърли.
Въззиваемата страна-ищец З. „Б.и.“ Ад, не е взел становище по
жалбата в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. С писмена молба до съда, след този
срок, е оспорил общо жалбата, претендира разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
претенции.
В частта, в която искът
по чл.86 от ЗЗД е отхвърлен за претендирания размер от 509,71 лв. решението като
необжалвано е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка относно
допустимост и правилност.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите за установени
факти от събраните по делото доказателства относно наличието на основанията за настъпване
на ПТП по вина на ответника, за възникване правото регресно на вземане на ищеца
като застраховател по „гражданска отговорност“ на деликвента-ответник и наличие
на основание делинквента да възстанови на ищеца платеното от последния застрахователно
обезщетение на увредения, и относно размера на подлежащите на обезщетяване
вреди, наличието на причинна връзка между деликта и вредите, и размера на
вредите, които констатации и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Фактите, включени в състав на регресното вземане на ищеца, в изключение на размера на вредите и на сумата за тяхното
обезщетяване, не са спорни по делото пред въззивния съд с оглед предмета на
въззивна проверка , очертан от оплакванията с въззивната жалба, и се установяват
от събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетата съдебно-автотехническа експертиза /СТЕ/, като заключението на последната въззивният съд намира за компетентно и добросъвестно изготвено, и заслужаващо кредитиране от съда при преценката му по
чл.202 от ГПК.
Размерът на отговорността за непозволено увреждане на делинквента / в случая ответника/, респ. на неговия застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност“/ в случая ищеца/, се определя в зависимост от действително
претърпените вреди. Съгласно разпоредбата на
чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредите към деня на настъпване на застрахователното събитие, като то
не може да надхвърля застрахователната сума по договора /чл. 267, ал. 3 КЗ(отм.)/. По аргумент от чл. 203, ал. 2 от КЗ (отм.) обезщетението не може да
надвишава действителната /при пълно увреждане/ или възстановителната
/при частично увреждане/ стойност на застрахованото имущество, т. е.
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго
със същото качество, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка и без да се поставя
изискване към застрахования да репарира вредите си по най-евтиния възможен
начин и чрез използване на неоригинални ("алтернативни") резервни
части, като дори и в случаи, когато МПС е изцяло
увредено, меродавна е средната пазарна цена на тотално увреденото МПС към
датата на увреждането, а не цената му според каталога Шваке. В този смисъл и практиката, обективирана в решение №
52/08.07.2010 г. по т.д. № 652/2009 г., на ВКС, І т.о, решение № 109/14.11.2011
г. по т.д. № 870/2010 г., на ВКС, І т.о, решение № 153/22.12.2011 г. по т.д. №
896/2010 г. на ВКС, І т.о. Съгласно КЗ, както отменения, така и действащия, обезщетението
трябва да бъде равно на действителната стойност на вредата към момента на
настъпване на застрахователното събитие.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че действителните вреди в
случая възлизат на 1669,60
лв. за труд и материали и с
още 15 лв. ликвидационни разходи в полза на ищеца, или 1684,60лева. Изчислената именно по средни пазарни цени по СТЕ сума 1669,60 лв. въззивният съд преценява като обективен критерий за действително причинените вреди, тъй
като тя е определена след проучване на пазара на съответните части, боя,
материали и труд, като дори е определена по цени на алтернативни части, а
не оригинални такива - последните и по-скъпи, като КЗ не поставя изискване
цените по пазарни цени да са само от алтернативни доставчици, а не по цени на
оригинални части. Неоснователни са доводите във
въззивната жалба на ответника, че размерът на вредите е неоправдано
завишен. По това оплакване няма конкретика- не е посочено точно за кои
обезщетени от ищеца вреди на увреденото лице има такова завишаване, при което,
и с оглед ограничението на въззивната проверка за правилността на фактическите
констатации по обжалваното решение по чл.269, изр. второ от ГПК според
изложеното в жалбата, въззивният съд приема, че вида на вредата е именно тази,
описана в опис-заключението по щета,
представен от ищеца, че вредата по този опис на части и елементи от
увреденото МПС е в причинна връзка с процесното ПТП, причинено виновно от ответника,
и размерът за отстраняване на тази вреда – за материали и труд, е цената от
1669,60 лв., както е посочило цената и вещото лице по приетата без възражения и
без оспорване СТЕ.
В случая увреденото МПС,
собственост на трето лице за спора, не е обявено за тотална щета, а за
ремонтиране/подмяна на увредени части, стойността на което отстраняване на
щетата от 1669,60 лв. не надвишава остатъчната стойността на същото МПС,
определена от вещото лице на 4045 лв., като заключението на СТЕ не е оспорено
от никоя страна по делото, нито е поискано от въззивния съд да събира нови
доказателства.
Ето защо решението в обжалваната му част от
ответника следва да се потвърди като правилно.
Въззивната жалба на ответника в частта й,
съдържаща оплакване относно присъдения адвокатски хонорар на ищеца има характер
на искане по чл.248 от ГПК, компетентен по което е първоинстанционния съд,
поради което в тази част следва да се върне на СРС за произнасяне.
По разноските за въззивната инстанция: Въззивникът-ответник
е освободен от държавана така по жалбата, таксата не може да се възложи на
ищеца с оглед изхода на спора, Въззиваемата страна-ищец не е доказала да е
направила разноски за адвокат пред въззивния съд.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 81756 от 04.05.2020 г., постановено по гр.д. № 4304/2018 г. на СРС, 52 състав
В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е осъден Е.В.Д. да заплати на З. „Б.и.” АД сумата 1684,60 лв. със законната лихва от 19.01.2018 г. до
окончателното й плащане.
Оставя без уважение искането на З. „Б.и.” АД за разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ВРЪЩА на СРС, 52 състав, за
произнасяне по чл.248 от ГПК, жалбата на Е.В.Д. срещу решението В ЧАСТТА за
разноските в полза на ищеца за адвокатско възнаграждение.
В тази част съдебният акт има характер на
определение, което не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.